Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Iced, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Димитрова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: „SF&F“ BBS
Издание:
Керъл Хигинс Кларк
Картината
„Делакорт“, София, 1995
(Печат: Полиграфюг, Хасково)
224 с.; 20 см
История
- —Добавяне
ГЛАВА ШЕСТНАЙСТА
— Мислех, че ще ходите на ски днес рано сутринта — излая Беси Армбъкъл на работодателите си, Ивон и Лестър Грант. — Значи ли това, че ще висите тук за обяд?
„Превърнала се е в развалина от обира насам“ — помисли си Ивон Грант. Тя хвърли предупреждаващ поглед към съпруга си, който никога не понасяше приказките на подчинените си.
— Бъди търпелив.
— Ще обядваме на пистата, Беси — заяви тя търпеливо. — Сега чакаме Реган Райли, частен детектив, която е приятел на семейство Ууд. Тя иска да говори с нас за миналата нощ.
— Частен детектив? — Беси избухна. — Не са ли достатъчно вече тези, които идваха и задаваха въпроси?
Вчера следобед, след като научиха за липсващата картина, бяха подложени на яростните атаки на полицията и различните медии. Аспен гъмжеше от фотографи и репортери, отразяващи действията на знаменитостите през ваканционната седмица. Те бяха надушили за кражбата почти веднага, щом Беси я откри; телефонът и входният звънец не бяха млъкнали цяла неделя. В отчаянието си семейство Грант бяха избягали в къщата на техни приятели за Коледната вечеря, оставяйки Беси да държи фронта. До сега, понеделник сутринта, нервите й бяха пред скъсване.
— Тя иска да ни помогне — търпеливо каза Ивон. — Кога ти е автобуса за Вейл?
— Не е достатъчно скоро — отвърна Беси.
След закуска Лестър беше казал на Ивон, че ще трябва или да уволни Беси, или да й даде няколко дена отпуска, или да прекара остатъка от ваканцията без него. Беси се беше хванала за възможността да посети братовчед си във Вейл и да даде няколко дена почивка на възпалените си крака.
— Време е вече да ми дадете почивка — добави тя. — Съсипахте ме с вашите партита в Ню Йорк и тук, и с капризните ви доставчици, след които трябваше да чистя. Идва ми прекалено много.
Устните на Ивон се свиха. Беше готова да каже „Може и така да е“, но когато погледна към изнуреното и измъчено петдесет и повече годишно лице, разбра, че това беше необичайно поведение за нея. Тя беше с тях от седем години, пътувайки между различните им домове; нейната вярност и работоспособност бяха направили агресивността й поносима. Ръцете й бяха накарали всеки кът от къщите им да блести. Ивон знаеше, че ако в домакинството нещо не беше наред, Беси се чувстваше отговорна за това. Кражбата на картината беше най-голямата нередност, откакто работеше за тях. „Тя просто има нужда да си почине няколко дни“ — каза си Ивон.
На вратата се позвъни. „Дано да е Реган Райли, да свършваме с нея и да изчезваме оттук. Да трябва да избягаш от собствения си дом, горчиво си помисли Ивон. Защо се случват такива неща?“
Реган стоеше отвън, чакаше и разглеждаше наклонената улица с поредица от жилищни сгради. Гърбът на къщата завършваше направо в планината за удобство на скиорите. Понеже семейство Грант живееше в града, те нямаха толкова собственост както Кендра, но Реган предположи, че да имаш ски лифт почти в собствения си заден двор напълно го компенсираше.
Каменната външна стена на къщата беше най-впечатляващото нещо. Масивната гравирана дъбова врата беше украсена с антични железа. Изглеждаше така, сякаш беше откъсната направо от катедралата Свети Петър. Но вратата не беше отворена от учтив свещеник, питащ „Какво мога да направя за тебе, мое дете?“
Вместо това на прага пред нея застана строга и едра жена с големи, удивително изпъкнали стоманено-сиви очила и сива униформа. Като видя прическата й, Реган получи главоболие. Къдриците на жената бяха плътно сплетени, опънати назад и така здраво пристегнати към черепа й с фиби, че изглеждаха, сякаш бяха откъснали най-горните слоеве на скалпа й.
— Коя сте вие? — безцеремонно попита тя.
— Реган Райли — отговори по същия груб начин Реган. С годините беше разбрала, че това е единствения начин да се разбереш с грубите хора по света.
— О-о — Хилда Метлата махна с ръка на Реган да влезе.
Реган влезе в огромното антре. Терасата на втория етаж, опасваше фоайето от три страни и тя се зачуди колко ли голяма беше къщата. Вдясно имаше асансьор. „Хубаво нещо след изморителния ски ден“ — помисли си Реган.
— Госпожо Грант — викна жената, докато я водеше през мраморното фоайе към задната част на къщата, през хола с телевизор като киноекран и накрая стигнаха великолепна библиотека с канапета и столове от китайска кожа. — Тя е тук.
Краткото съобщение накара Реган да се зачуди какво ли са си говорили за нея преди това.
Ивон и Лестър Грант седяха един до друг и пиеха кафе. Двамата станаха и се ръкуваха с нея. Ивон носеше лъскави ски дрехи и изглеждаше готова да се снима за „Вог“. Лестър също беше облечен в хубав и явно скъп ски-екип. Ивон изглеждаше на четирсет. Съпругът й сигурно беше с десет години по-стар.
— Кендра ми каза, че ще ходите на ски и съм много благодарна, че ме изчакахте. Знам, че вече сте говорили с много хора за това.
— Така е — промърмори икономката, докато се гласеше да излезе.
— Чакай, Беси — каза Ивон. — Реган, искате ли чаша кафе?
Съдейки по физиономията на Беси Реган реши, че вероятно ще е най-добре да се престори на препила с кафе и отказа предложението.
— Та кога каза, че тръгва рейсът й? — попита Лестър жена си, след като Беси изчезна зад ъгъла.
Ивон се засмя и се обърна към Реган.
— Такава си е Беси, икономката ни. Взима си почивка следващите няколко дена.
— Това е добра идея — иронично вметна Реган докато сядаше.
Тя им обясни връзката й с Луис и това, че тя познава миналото на Ибън.
— Така че разбирате защо искам да науча какво е станало.
— Значи ставаме трима — заяви Лестър.
— Петима — поправи го Ивон. — Кендра и Сам също си искат своето. Само бих искала да бях внимавала повече, докато той беше тук миналата нощ. Но трябваше да се правя на домакиня в дневната с приятелите ми, а децата бяха в другата стая с онзи ужасен крадец…
— Аз също помагах — с подигравателен протест каза Лестър.
Ивон стисна ръката му:
— Разбира се, скъпи. Ти си идеалния домакин — Тя се наклони и леко го целуна.
„Ще повърна“ — помисли си Реган, но ги изчака търпеливо преди да подновят разговора за престъплението.
— Значи и двамата бяхте в дневната — каза тя.
— Беше наистина велико парти — усмихна се Ивон. — Бих искала и Кендра и Сам, и вашите родители, и дори вие да бяхте тук.
— Е, благодаря ви — успя да каже Реган. — Сигурна съм, че щеше да е хубаво.
— Наистина — кимна Лестър. — Като имате пред вид, че всички се забавляваха на партито.
— Особено Дядо Коледа — Ивон прихна да се смее, последвана след малко и от съпруга си.
— Сладката ми, толкова си забавна — задъхано каза Лестър.
„Дали пропуснах нещо?“ — чудеше се Реган. — „Мислех, че тези двамата са разстроени заради кражбата“.
— Съжаляваме, Меган — изхълца Лестър, докато се бореше да си възвърне спокойствието.
— Реган, скъпи — поправи го Ивон и двамата се заляха от смях отново. Когато енергичните звуци на веселието й заглъхнаха, Ивон заяви: — Реган, ние четем книга за контрол на стреса. Там се казва, че ако се смееш на проблемите си, те ще ти навредят по-малко.
— Кога сте започнали да я четете? — попита Реган.
— Тази сутрин — изсмя се Лестър.
„Нямам време за губене — помисли си Реган. — Сигурно е страхотно да си толкова богат, че да се смееш на загубата на картина, струваща милион. Може би ще трябва да намеря копие на книгата за Луис. По-полезно ще е от носните кърпички“.
— Беше ли застрахована картината? — попита тя.
Смехът на Лестър веднага секна:
— Разбира се.
„Бинго — рече си Реган. — Много по-лесно е когато знаеш, че застрахователния чек лети към теб“.
— Всички наши приятели харесаха коледното ни парти — каза Ивон. — Много от тях се обаждаха да питат дали ги има на някои от снимките, които пратихме на вестника. Сигурна съм, че много ще се говори за него — Очите на Ивон се разшириха. — Удивително е колко популярни станахме.
— Имате ли някакви снимки с Дядо Коледа? — попита Реган.
— Нито една. Той дойде и си тръгна толкова бързо… — отговори Ивон.
— Което беше облекчение за нас — каза Лестър. — Миналата година ни беше писнало от позирането за снимки с всеки от гостите. На практика трябваше да използваме физическа сила, за да се отървем от него. Тази година дадохме инструкции на Беси да се снима само с децата и после да го разкара.
— Скъпи! — погледна го Ивон.
— Моля.
— Беси се грижеше за всичко.
— Както винаги — добави Лестър.
Ивон го игнорира.
— Омръзнало й е да разговаря с хората, но все пак нека я викна. БЕСИ! — тя направи пауза. — БЕСИ!
— КАКВО? — извика Беси в отговор от другата стая.
„Сигурно е много добра в чистенето — размишляваше Реган. — Със сигурност не е тук, за да дава уроци по френски или съвети за изкусно поведение на децата“.
— Ела тук, моля — извика Ивон.
Беси отново се появи с отегчено изражение на лицето.
— Точно вадех прахосмукачката. Ако няма да ме има за няколко дни…
— Би ли довела децата тук? Мисля, че ще трябва да говорим с Реган всички заедно.
— О-о. Разбира се — кимна Беси неохотно и извика надолу по стълбите — Джош! Джули! Майка ви ви вика.
— Реган — предупреди я Ивон. — Децата все още вярват в Дядо Коледа. Моля, внимавайте какво ги питате.
— Ние се опитваме да съхраним мита, че Дядо Коледа е жив и добре, и не е лигав…
— Скъпи!
Лестър си затвори устата и се обърна към Реган широко усмихнат.
— Знаете ли как Дядо Коледа си пише името?
— Мисля, че знам — отвърна Реган.
— Челюсти — каза Лестър и се изкикоти. — Току що го измислих. Дядо челюсти[1]. Не е лошо.
— Не е лошо? Мисля, че беше дори твърде добре.
„Трябва да я намеря тази книга“ — каза си Реган.
Една от многото врати в къщата се тресна и две чудесни деца с кафяви очи и коси нахълтаха в стаята. Очевидно тяхното ски облекло също не бе купено от местния ски дюкян. Те се хвърлиха и седнаха до родителите си на безкрайния диван, получавайки няколко прегръдки и закачки от Лестър преди нещата да се успокоят.
„Твоето идеално, по-богато от Господ семейство“ — помисли си Реган.
Беси се отпусна на стола до нея. Въздъхна, скръсти ръце и започна да си върти палците. Реган доби впечатлението, че тя не е човек, който би могъл да стои спокойно за дълго, без да се ядоса на някого. И изглеждаше нервна.
Ивон погали дъщеря си по косата.
— Деца, тази прекрасна дама иска да говорим за Дядо Коледа.
— Но Коледа свърши — практично заяви Джули.
— Знам — каза Ивон, — но тя иска да й разкажете за Дядо Коледа, който дойде тук миналата нощ.
— Този, който открадна картината? — запита Джош.
Ивон хвърли един бърз поглед към Лестър.
— Не сме казвали такова нещо, скъпи.
— Но ти беше полудяла в ресторанта вчера и каза, че…
— Мама беше просто ядосана. Ние не знаем кой е откраднал картината.
Джули изглеждаше замислена.
— Мислиш ли, че някой от твоите приятели я е взел?
Реган се опитваше да не се усмихва.
— Не, скъпа — отговори Ивон с търпение, което явно едва сдържаше. — Сега нека отговорим на някои важни въпроси.
Двете деца погледнаха към Реган. Погледите им бяха на малки деца, които очакват да бъдат забавлявани или поне да не бъдат оттегчени до смърт.
„По-добре ще е да побързам“ — каза си Реган. Имаше чувството, че вниманието им беше нещо, което може да изчезне по-бързо и от картината. Още преди да успее да формулира и един от въпросите си, Джули започна да говори.
— Миналата година Дядо Коледа беше по-хубав — изтърси тя.
— Какво имаш пред вид? — попита Реган с онзи мек глас, с който, както предполагаше, трябваше да се разговаря с малки деца.
— Ами … — започна малкото момиченце и вдигна глава, — той беше по-смешен и си игра с нас повече. Тази година той просто ни раздаде набързо подаръците.
Джош извади палеца от устата си.
— Освен това подаръците не бяха толкова хубави. Дядо Коледа беше стиснат тази година.
Джули започна да се киска:
— Той беше стиснат — почти се изхили тя. — Стиснат, стиснат, стиснат.
За секунди Джош и Джули заприличаха на миниатюрни копия на родителите си, истерично смеещи се на мисълта за стиснатостта на Дядо Коледа.
„Дали и те са чели книгата за стреса?“ — почуди се Реган.
— На кой му е потрябвал още един тъп камион? — попита Джош.
— А на кого му трябваше още една тъпа кукла, която се оригва? — добави Джули.
Беше ясно, че Големият Татко Лестър го прие като лична обида; беше готов да се намеси, но Ивон го спря:
— Може би следващата година той ще ви донесе нещо, което ще харесате повече.
— Надявам се — каза Джош и отново лапна пръста си. Облегна се на гърдите на Лестър и кръстоса краката си.
— Той сега се е върнал на северния полюс — Джули информира Реган.
— Да, знам — отвърна Реган. Знаеше, че не може да говори за Ибън в ролята на Дядо Коледа пред децата. „В края на краищата — помисли си тя, — невинността им трябва да се пази. По-добре е да си мислят, че Дядо Коледа е стиснат, а не крадец“. — Значи той просто ви даде подаръците и си тръгна?
— Ъ-хъ — отвърна Джули. — Имаше достатъчно деца, с които да си играем, така че не ни пука.
— Но миналата година той е прекарал повече време с вас — попита Реган. — Беше ли весело тогава?
— Изпя няколко песни с нас. Беше чудесно — отговори Джули.
Джош погледна към баща си.
— Може ли следващата година да е Барни?
„Бедният Дядо Коледа. Готови са да го заместят с розов динозавър“ — помисли си Реган.
— Ще видим — каза Лестър.
Ивон погледна към Реган и сви рамене. Беше ясно, че Реган няма да узнае много повече от децата.
— Ние по-добре да тръгваме, Реган. Защо не си поговориш с Беси за няколко минути. Тя уреждаше посещението на Дядо Коледа.
„Хвърляш ме на лъвовете, нали? — каза си Реган. — Ще бъде страхотно, стига Беси да няма нищо против…“
Нямаше нужда да поглежда към Беси; усещаше нейната реакция.
— Имам много неща да свърша преди да замина за Вейл.
Ивон я погледна и Беси разбра, че не това е волята на работодателя й.
— Мисля, че можем да поговорим няколко минути все пак.
Когато семейство Грант се отправи към пистите, Реган отново седна. Стаята се изпълни с тишина. Сама с Беси, Реган се почувства изоставена като стаята, в която се намираха. Тя си прочисти гърлото и реши, че е най-добре да започва. Работата си е работа.
— Познаваше ли Ибън Бийн? — попита Реган.
— Съвсем малко — каза бързо Беси. — Миналата година, когато беше Дядо Коледа, обърна цялата къща с краката нагоре.
— Какво имаш пред вид?
— Когато дойде, целите му ботуши бяха в кал. Няколко дни времето беше топло и той обиколи зад къщата, тропаше по прозорците и крещеше „Весела Коледа“ — Беси се наведе напред на стола си. — „Весела Коледа. Весела Коледа“. Казах му „Стига толкова, достатъчно“. После вкара калта в къщата и аз вървях по петите му, опитвайки се да изчистя след него. Заприличах на Гринч, дето откраднал Коледа, но преди да си тръгне му казах следващия път да се погрижи да си изчисти ботушите, иначе няма да мине повече през вратата, или комина или откъдето влиза в къщата.
Пулсът на Реган се ускори.
— Какви му бяха ботушите миналата вечер?
— Проверих ги когато дойде на вратата и си помислих, че отдолу има залепнала дъвка. Щях да го убия. Но той беше стъпил на някаква оранжева лепенка. Тъй че го пуснах. Тук всичко беше наопаки.
— Видя ли го отново?
— Не. Той беше в хола с децата и после си тръгна през библиотеката.
— Кога за последен път си виждала Ибън преди това?
— Той дойде да вземе играчките за торбата си миналия вторник — Беси си позволи малка усмивка. — Когато наемаш Дядо Коледа, трябва да му осигуриш подаръците.
Реган се замисли дълбоко и се намръщи.
— Притесняват ме ботушите. Моите родители са отседнали в стаята, която е използвал Ибън, в къщата на Кендра Ууд. В банята имаше чифт ботуши, които изглеждаха като тези, които човек би използвал, ако се обличаше като Дядо Коледа. Имаха даже коледни звънчета.
— Това ми прилича на Ибън — каза Беси.
— Но ботушите на Дядо Коледа миналата нощ не са били със звънчета?
Беси погледна Реган учудено.
— Не. Те бяха черни каубойски ботуши. Тук всички носят такива. Все едно, че си в Тексас.
— Просто не знам защо му е притрябвало да носи тези ботуши — каза Реган. — Според теб ти не си имала никаква причина да се съмняваш, че в костюма не е бил Ибън.
Беси поклати глава:
— Почти не го погледнах в лицето. Повече ме беше грижа за краката му, а после трябваше да тичам в кухнята да видя какво правят там.
Реган стана.
— Благодаря, Беси. Разбрах, че днес заминаваш. Все пак, ако се сетиш за нещо, което би могло да подпомогне това разследване, колкото и тривиално да звучи, не се колебай да ми се обадиш.
Реган й подаде номера си. Докато го вземаше, ръцете на Беси трепереха.
„Защо ли е толкова нервна“, чудеше се Реган.