Керъл Хигинс Кларк
Картината (12)

ГЛАВА ЕДИНАЙСТА
Понеделник, 26 декември

Ибън спа пълноценно. Това, че беше вързан, никак не му попречи. Сънуваше редица от дядо мразовци, пристъпващи към него, звънтящи със звънчета си, и викащи:

— Весел, весел, весел Ибън!

Иска ми се това да беше само сън, продължаваше да мисли той. Когато най-сетне излезе от него и се събуди, почувства огромно облекчение, но само докато не осъзна къде се намира. „От трън, та на глог, и пак обратно,“ помисли си той.

Сива зимна светлина започваше да се промъква през окаяните завеси. „Чувствам се толкова вцепенен и празен, колкото и тази стая, помисли си той. Нормално трябваше да стана след малко и да направя едно джезве от прясното чревоугодническо кафе на Кендра. След това щях да седна на голямата кухненска маса и да прочета днешните вестници, а после да започна да се приготвям за деня.“ Но този изгрев беше изключително самотен, както само изгревите могат да бъдат, когато нямаш определени планове за деня, нито нищо определено, което можеш да направиш. Както дните в затвора. Ибън размърда краката си, оковани към леглото.

— Едва ли ще се махна скоро от тук — измърмори тихо той.

Тялото го болеше. Мускулите му бяха парализирани, но в добра форма. Обикновено обичаше да се просне да спи по средата на огромното легло в къщата на Кендра, вдъхвайки мириса на богатството й от всеки инч на матрака. С ръце, вързани отзад, нямаше много позиции, в които да му е удобно. Когато се опита да легне по гръб, единствената част от тялото му, която заспа, бяха ръцете му. После трябваше да прекара няколко ужасни минути, опитвайки се да разсее игличките.

„Бих могъл да използвам Дейзи да ми направи един хубав масаж,“ помисли си той. Познаваше Дейзи и Бък, откакто Бък беше участвал в строежа на къщата. На няколко пъти Ибън се беше изхвърлил и беше наел Дейзи, но пък си струваше. След масаж винаги се чувстваше нов човек, а Дейзи беше и добра компаньонка. Толкова спокойна. „Без кавги!“ беше любимата й фраза. Щеше му се да ги опознае по-добре, но беше твърде затворен в себе си. Понякога те го канеха на вечеря, но той обикновено отклоняваше поканата. Не искаше да се сближава много с тях от страх да не разберат нещо за миналото му. Още по-мрачно чувство заля сърцето на Ибън. „Обзалагам се, че вече са узнали.“

Миналата година имаше приятна малка статийка в местния вестник за тържеството у семейство Грант. Ибън беше малко разочарован, че не са използвали някоя от снимките с него, но пък беше доволен, че са споменали „одухотворения“ Дядо Коледа, който накарал „децата от всички възрасти“ да се засмеят. Какво трябваше да кажат за него тази година? почуди се той. Дядо Коледа — измамник?

Беше към осем часа, когато чу гласове откъм хола. Стените бяха тънки, а къщата малка. На всичкото отгоре Ибън беше надарен с отличен слух. Но слушайки беше шокиран да разбере, че не Джуд и Уилийн са тези, които говорят.

— Беше ми приятно да срещна семейство Смит от Аризона. Те също бяха за пръв път в Тимбърлайн — казваше културен женски глас.

— Той работи в застрахователна компания, скъпа — отвърна приятен мъжки глас.

„Кои са тези? зачуди се Ибън. Дали да опитам да им привлека вниманието? Кои ли може да са?“ При следващите думи той разбра каква е работата.

— Боже, Ибън, голямо мъчение е да говориш добре — извика Уилийн. Вратата се отвори и тя отиде към леглото. — Метнахме те, а?

— Заслужавате Оскар — каза кисело Ибън. — Но аз бих си запазил работата на ваше място.

Джуд се присъедини към Уилийн.

— Взимали сме уроци по техника на говора. Скъпички бяха.

— Искай си парите обратно — отсече Ибън.

Уилийн се засмя от сърце.

— Ти си бил голям образ, Ибън. Хей, Джуд, хайде да пуснем Ибън да разкърши крака и да отиде до тоалетната. Ибън, можеш дори да седнеш на закуска при нас в хола. Но не се опитвай да ни въртиш номера.

— Няма — отвърна Ибън, когато Джуд го освободи от леглото.

Няколко минути по-късно Джуд наливаше кафе в чашата на Ибън. На масата до Уилийн лежеше пистолет.

Ибън сръбна от горчивата черна напитка и почти се задави.

— Имате ли малко захар? — попита той.

— О, разбира се — каза Уилийн. Стана и пусна радиото.

„Избра подходящо време да ме напуснеш, Люсил…“ пееше тъжно Кени Роджърс.

Ибън усети, че си тактува с крак.

Когато песента свърши, Марти, Ди Джейят, каза:

— Е, това е песен, която семейство Ууд биха могли да пеят тази сутрин, обръщайки се, разбира се, към техния иконом Ибън Бийн. Хайде, Ибън, как можа да го направиш? Ние тук в радиото те обявяваме за най-неблагодарния американски престъпник.

Смехът на Джуд представляваше серия ревящи пръхтения, прекъсвани от поплясвания по бедрото.

— Но сериозно, приятели — продължи Марти, — полицията ще разлепи снимката на Ибън из града и биха искали да се оглеждате за него. Е, разбира се, той сигурно вече е в Таити.

Очите на Уилийн се разшириха и тя посочи към Ибън.

— Ама ето го него тука!

— Млъкни, Уилийн! — нареди й Джуд и усили звука.

— … възможна връзка между Ибън Бийн и нападение със спрей преди три дни над възрастен човек във Вейл, когато картина на голяма стойност беше открадната — завърши Ди Джейят.

— О, Боже! — каза едва доловимо Ибън.

— Идеално — заключи Уилийн, когато Джуд изключи радиото. — Всичко върви просто перфектно.

 

 

Часовникът върху нощното шкафче, на което бяха стояли шишето „Vicks“ и памучните тампони на Ибън, показваше осем и петнадесет.

— Скъпи, разбирам защо този Ибън е обичал да спи в това легло. Наистина е много удобно — промърмори Нора, като се обърна към Люк.

Люк я придърпа към себе си.

— Муфтата си е чиста печалба. Помниш ли оня човек, който крадеше цветя от първото бюро?

— Не беше ли оня, който ходеше с една купчина момичета по едно и също време? — попита Нора унесено.

— Ще ти кажа. Разбрах, че нещо не е наред, когато отидохме на гробището да погребем един клиент и в катафалката нямаше толкова цветя, колкото бяха дали в бюрото. А това, че беше денят на Свети Валентин, го правеше още по-подозрително. Когато се върнахме обратно, аз се престорих, че искам да си купя кола като неговата и попитах дали мога да хвърля един поглед на багажника — Люк се усмихна докато си спомняше. — Когато го отворих, отвътре ме гледаха два големи букета. Единият беше от Мууз Лодж, а другият от Шринърс.

— Това е ужасно — каза Нора, търкайки очите си. — Слава Богу, че не е имал по-голям багажник. Иначе единствените цветя около гроба на клиента ти щяха да бъдат маргаритките, поникнали от собственото му тяло.

— Ти си болна — обяви Люк.

— Това ни е в рода. О-оо — протегна ръце Нора. — Мисля, че е време за ставане. Толкова е хубаво да не трябва да бързаш.

Люк я целуна.

— Първо ще се пъхна под душа на Ибън. Сам каза, че ще ни трябва един ден, за да свикнем с височината, преди да отидем на ски, така че защо да не ги заведем на обяд? Това ще откъсне вниманието им от тези празни пространства по стените.

— Да се надяваме, че няма да минем покрай много художествени галерии — каза Нора, придръпвайки завивките около себе си. — Ще оставя очите си да починат само още няколко минути.

Петнайсет минути по-късно Люк отвори вратата на банята и влезе в спалнята, като бършеше косата си с изтъркана зелена кърпа.

Както беше очаквал, Нора беше дълбоко заспала. Той пристъпи до леглото, наведе се и се стресна, когато ръката й се протегна и сграбчи хавлията.

— Ще ти направя този номер от някой от твоите ковчези — заплаши го тя. После погледна с отвращение кърпата, която той държеше. — Откъде намери този парцал? Сигурна съм, че не го е избрал дизайнерът на Кендра.

— Кърпата си е кърпа, скъпа. Беше в килера в банята. Мога да ти кажа, че си изпълняваше предназначението, докато ти не я грабна така безцеремонно.

Нора се изправи и отгърна завивката.

— Виж това. Тя се разпада — по леглото бяха изпопадали куп конци и нишки, а някои се бяха разпръснали по бежовия килим.

— Щеше ли да имаш нещо против, ако си подхождаха по цвят? — попита Люк.

— О-о, я тихо — изкикоти се тя, стъпи на пода, прекоси стаята и затвори вратата на банята зад себе си. Пусна душа и хвърли поглед на дебелите кърпи по рафтовете. В главата й се породи подозрение. „Обзалагам се, че Ибън е донесъл собствените си кърпи, докато е бил тук“ — помисли си тя.

Двайсет минути по-късно беше вече убедена, че предположението й е било вярно. Докато Люк й помагаше да оправят голямото легло, тя забеляза къс хартия до нощното шкафче. Вдигна го и разбра, че е квитанция от Мишмаш Баргин Стор във Вейл. Беше от покупка на стоки, между които и дузина кърпи за баня по деветдесет и девет цента всяка. Датата на бележката беше двайсет и трети декември.

— Люк, виж това — каза Нора, показвайки му квитанцията. — Твоята кърпа може да е чисто нова.

Люк погледна внимателно жена си. Той разпозна аналитичното намръщване на Нора и нейния дедективски усет на писателка. Винаги се учудваше, че Реган имаше същото изражение на лицето, когато беше озадачена.

— Той ги е купил само преди няколко дни — каза тя. — Защо не ги е взел със себе си?

— Сигурно е взел няколко — отговори Люк. — В банята има не повече от пет или шест.

— Тогава сигурно ги е забравил — отвърна Нора. — Но от друга страна фактът, че е бил във Вейл, може да се окаже важен. Може би той има свръзка там. Ще се обадя на Реган и ще говоря за това с нея.