Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (25)

Глава тринадесета
ПЛЕНЯВАНЕТО НА ГРАФА

Когато тримата корсари напускаха на великолепни андалузки коне Панама, започваше да се мръква.

Един от мъжете бе графът, а останалите бяха тримата негови неразделни приятели.

Пътуваха към Гвайяквил.

Мендоса, който познаваше добре местността, пътуваше най-отпред.

— Господин графе — рече гасконецът, — вярвате ли, че този път ще доведем нещата до пълен успех?

— Да не говорим за това — отвърна графът. — Нека приказваме по-добре за маркиза. Ами, ако метисът, за да си отмъсти, вземе та му разкаже всичко?

— Проклятие! Не съм и помислял за такова нещо! В такъв случай те сигурно вече ни преследват!

Бяха изминали доста път, когато Мендоса, който имаше най-силно развит слух, изведнъж спря коня си.

— Ако не се лъжа, зад нас препускат коне.

— Дали маркизът не е по петите ни? — попита графът.

— Толкова бързо? — рече гасконецът. — Да се приготвим ли за бой, господин графе?

— Бих предпочел да се скрием някъде — отвърна графът.

— Зная добро скривалище — рече Мендоса. — Тръгнете след мен!

След по-малко от половин час Мендоса спря коня:

— Пристигнахме!

На около петдесет крачки пред тях имаше мост. Мендоса скочи от седлото, хвана коня за поводите и тръгна по брега на реката.

— Под моста сме на сигурно място — каза той. — Преследвачите ще минат над нас, без да се сетят, че онези, които търсят, се намират под тях.

След като се скриха в укритието, корсарите покриха главите на конете с торби, за да не ги издаде тяхното цвилене. Графът и Мендоса се бяха скрили зад един стълб, докато Барейо и фламандецът държаха конете.

— Приближават се — рече кралят на баска. — Вярваш ли, че това е маркизът?

— Обзалагам се на десет дублона срещу един пиастър, графе. Барейо не е трябвало да изпуска метиса.

Конниците, начело с маркиз Монтелимар приближаваха в бесен галоп. Чу се и гласът на маркиза:

— Пришпорете конете. Те може би вече са съвсем близо!

Петдесетте конници, обвити в гъст облак прах, преминаха като ураган по моста.

— Господин графе — рече гасконецът, — ще се качим ли отново на седлата?

— Смятам, че по-добре ще е да останем още малко, за да си починат конете.

Към два часа сутринта графът даде знак за тръгване. Продължиха бавно напред, тъй като се страхуваха, че преследвачите им могат да се върнат. Към четири часа тръгнаха по обрасъл с гора хълм, от който можеше да се види Гвайяквил. От маркиза и конниците нямаше и следа. След около час стигнаха до върха. Изведнъж конете започнаха да цвилят.

Четиримата корсари бяха слезли от седлата, за да си починат.

— На конете! — извика баскът.

Веднага щом скочиха на конете, се понесоха в бесен галоп.

— Какво видя, Мендоса? — попита графът.

— Забелязах хора, които се изкачваха по двете страни на хълма, за да ни нападнат.

Яздиха около десетина минути. От един ров пред тях проехтя изстрел. Конят на Мендоса направи огромен скок и се строполи на земята. Почти в същия миг от другата страна на пътя отекна залп. Залпът свали конете на графа и на фламандеца. Конят на гасконеца остана невредим като по чудо.

— Барейо, спасявай се! — извика графът, като скочи на крака и извади пистолетите си от пояса. — Заповядвам ти!

Гасконецът обърна коня си и макар че сърцето му се обливаше в кръв при мисълта, че не може да помогне на приятелите си, пое курс към Панама, но веднага си направи друг план. Смяташе да се върне в Панама и след това да отиде в Тарога, за да доведе на помощ корсарите.

Графът, Мендоса и фламандецът очакваха испанците с извадени шпаги.

Преследвачите приближиха.

— По всичко изглежда, че сте в плен, графе — каза предводителят им. — Всякаква съпротива би била излишна и би ви струвала живота.

— Вие ли сте, маркизе? — извика графът сърдито.

— Всеки си идва по реда. Първо корсарите ме плениха, сега аз пленявам тях. Хвърлете шпагите и пистолетите си!

— Преди да се предам — рече графът, — бих искал да знам какво възнамерявате да правите с мен и с моите приятели? Ако имате намерение да ме обесите като моя баща, ще се защитавам до последна капка кръв.

— Нямам намерение да ви убивам, графе — отвърна маркизът. — Ще ви отведа в Гвайяквил и там съдът ще произнесе своята присъда.

— Зная вече присъдата — иронично отвърна графът.

— Ще упражня своето влияние. Убеден съм, че ще се задоволят само с това — да ви изгонят от испанските провинции в Средна Америка.

— Вие забравяте, че съм напуснал Европа, за да открия сестра си!

— Знаете ли къде е тя сега?

— Да, в Гвайяквил.

— Знаете ли, че я смятам за свое собствено дете и че тя ме обича като свой роден баща?

— Но тя не знае, че баща й е граф Вентимилия и че има брат в Европа.

— Вярно е — отвърна маркизът. — Трябва да оставим момичето само да избира между нас двамата.

— Дайте ми честната си дума на благородник.

— Давам я.

— Това е достатъчно! — извика графът.

Той хвърли пистолетите и шпагата си. Мендоса и фламандецът последваха примера му.

Маркизът се обърна към войниците:

— Дайте на тези господа три коня! — каза той. Гвайяквил нямаше повече от десет хиляди жители, но се славеше като един от най-богатите градове в Средна Америка. Градът бе защитаван от три форта. Във всеки от фортовете му имаше гарнизон от по петстотин войници.

Когато групата спря пред великолепен дворец, маркизът скочи от седлото и покани графа да го последва.

— Къде ме отвеждате? — попита графът.

— Трябва да видите сестра си — отвърна маркизът. — По всяка вероятност тя е в градината.

Наблизо се чуха акордите на китара.

— Това е Неала — рече маркизът.

— Сестра ми така ли се казва? — развълнувано попита графът.

— Да, графе.

Маркизът тръгна към малък павилион в дъното на градината. Пред павилиона седеше шестнадесет-седемнадесетгодишно момиче. Свиреше на китара. Бе извънредно красиво създание с бронзова кожа, дълги гарвановочерни коси и огромни тъмни очи. Когато момичето забеляза маркиза, се изправи и се усмихна.

— Ти сигурно не си ме очаквала толкова скоро, дъще моя — рече маркизът.

— Не — Неала изгледа изпитателно сина на Червения корсар.

— Този господин твърди, че е твой брат и… Графът прекъсна думите на маркиза:

— Не казвайте, че твърдя, господин маркиз, защото много добре знаете, че моят баща се е оженил за дъщерята на княза на Дариен и че това момиче е моя сестра.

— Дъще моя — рече маркизът, — граф Вентимилия иска да те откъсне от мен и да те вземе при себе си в Европа…

— Да — продължи корсарят, ние имаме един и същи баща, Червеният корсар — графът на Вентимилия, Рокабруна и Валпента. Какво казва твоето сърце, Неала? Аз напуснах Европа, за да те намеря. — Ще дойдеш ли с мен, или ще останеш при маркиз Монтелимар, който всъщност те е осиновил?

Неала замълча за момент. След това пристъпи към корсаря и обви ръце около шията му:

— Моето сърце вече каза. Аз съм твоя сестра. Ти си брат ми.