Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антилски корсари (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il figlio del Corsaro Rosso, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(27 юни 2007)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Венцислав Пейчев.

 

Издание:

Поредица „Избрани приключенски романи“

ЕМИЛИО САЛГАРИ

Синът на червения корсар

Роман

Художник Емилиян Станкев, Световна библиотека, 1996

История

  1. —Добавяне

Глава осма
БЛАТОТО

Нов патрул, отчасти въоръжен с пушки и предвождан от кучета, се бе присъединил към другите два.

— Дали ще нападнат? — информира се графът.

— Сигурно засега не — отвърна буканерът. — Те първо трябва да открият здравото дъно, по което дойдохме.

Стрелбата беше престанала, тъй като неприятелят се бе убедил в нейната безполезност. Водачите на патрулите се събраха на съвещание. Някои от войниците започнаха да опипват дъното с дълги прътове.

Кучетата тичаха насамнатам и лаеха гневно. Изведнъж няколко войници изсвириха пронизително с пръсти и кучетата веднага се втурнаха във водата. Те заплуваха към малкия остров, където се криеха бегълците.

Бяха на по-малко от петдесет метра от острова, когато сред тях изведнъж се забеляза силно вълнение. Водата завря.

— Какво става там? — попита графът.

— Много просто — отвърна Барейо. — Крокодилите ни спестяват барута.

Отвратителна глава със страшни челюсти се появи над водата и притегли към себе си едно от кучетата. Останалите заплуваха с всички сили към спасителния бряг, преследвани от десетки крокодили.

— Тъй като враговете ни са заети — рече буканерът, — да използваме удобния момент и да вземем да избягаме, а?

Скрити между дърветата, те прекосиха острова и нагазиха във водата. Буканерът вървеше напред. След по-малко от четвърт час бегълците стигнаха до втори остров. Късчето земя бе по-малко от първия остров.

— Испанците сигурно вече са открили нашето бягство — рече буканерът. — Обзалагам се, че са тръгнали по следите ни.

— Не може ли да си починем няколко минути? — полюбопитства Мендоса.

— Нито миг — отвърна буканерът. — Работата сега е на живот и смърт.

Бегълците прекосиха малкия остров и с радост съзряха, че сушата бе на по-малко от половин миля от тях.

— Там е спасението ни! — рече буканерът. — Ако испанците не заобиколят блатото, ние ще стигнем преди тях в имението на маркиза Монтелимар.

Късметът и този път бе благосклонен към бегълците. След малко буканерът намери отново здрав път. Бяха стигнали вече до сушата, когато той потъна изведнъж във водата до гърди.

— Въже, въже! — извика той. — Хвърлете въже, потъвам!

Мендоса носеше винаги насмолено въже, навито на кръста си. Старият моряк и този път доказа практичността си. Той размота набързо въжето.

— Не се приближавайте! — извика буканерът веднага щом забеляза, че морякът приближава към него.

Графът изтръгна въжето от ръцете на Мендоса и ловко хвърли единия му край във водата. Буканерът почти беше потънал, виждаха се само брадата и мустаците му. Той с последни усилия успя да се хване за спасителното въже, завърза го покрай тялото си и тримата от брега го изтеглиха.

— Не вярвах, че тук може да има подвижен пясък — каза той, след като го бяха измъкнали. — Ако това е краят на твърдото дъно, загубени сме.

Той претърси внимателно дъното с пръта. Не след дълго радостният му вик извести, че пътят е намерен отново:

— Спасени сме!

На това място здравият път правеше завой под водата. След като определи посоката, буканерът сам тръгна напред и благополучно достигна спасителната земя.

— Можем ли да бъдем сигурни сега? — попита Мендоса.

— Няма от какво да се страхуваме в този момент — отвърна буканерът.

Бяха на обетования бряг. Буканерът се обърна към графа:

— Най-добре ще направим, ако огледаме местността.

— Вие останете тук — рече графът на Мендоса и Барейо, — и си отваряйте очите!

Графът последва буканера. На два километра наоколо в джунглата те не забелязаха нищо обезпокоително. Ловецът застреля две яребици. Графът последва примера му. След това се върнаха с плячката си.

— Не ли се забелязват испанците наоколо? — попита буканерът.

— Мисля, че са заети с вечерята си — отвърна Барейо и се захили веднага, щом съзря яребиците.

— Аха, разбирам — рече буканерът. — Ти също смяташ, че трябва да направим и ние нещо подобно, нали?

Той бе проследил погледа на Барейо.

— Когато някой се храни или спи, винаги съм готов да последвам примера му — отвърна гасконецът.

Докато Мендоса и Барейо подготвяха вечерята, буканерът и графът се отправиха към брега на блатото. Те все още се страхуваха от нападение. Двамата стояха известно време там, но тъй като не забелязаха нищо подозрително, се върнаха в лагера, където ги чакаше печеното.

Тъкмо свършиха вечерята, когато в далечината чуха кучешки лай.

— Не бива да оставаме тук — каза буканерът. — Господа, още малко усилия, и надявам се, скоро ще бъдем в имението на маркизата.

Той се ослуша, поклати глава и допълни:

— Ако не са испанците, това са само кучетата им. Но и те са достатъчни. Да вървим!

Бягството им продължаваше вече две денонощия. Вечерта се спусна за втори път. От време на време буканерът се спираше, ослушваше се и тръгваше с удвоена бързина.

— Още ли е далече? — полюбопитства графът.

— Не вярвам. Не познавам тази джунгла, но съм сигурен, че вървим по правия път — отвърна буканерът.

Намираха се сред тръстиките на брега, когато буканерът викна изведнъж:

— Лягайте!

Тримата веднага изпълниха заповедта му.

— Останете тук, господин графе — рече буканерът.

— Имението на маркизата е по-близо, отколкото предполагах. Не съм сигурен обаче дали можем да стигнем там безпрепятствено. Може би испанците са усетили намеренията ни.

След тези си думи буканерът безмълвно изчезна в тръстиката.

— Дали ще ни очистят тук? — попита гасконецът.

— Господин графе, може би трябваше да останем в Санто Доминго. В моята таванска стаичка сигурно никой нямаше да се сети да ви търси.

— Да, но ти искаше да ни заколиш — рече Мендоса.

— Тихо! — прошепна графът.

В следния миг се показа буканерът.

— Трябва веднага да тръгваме — каза той. — Вече никога няма да стигнем имението на маркизата. Обкръжени сме.

— Нима испанците вече са тук? — учуди се графът.

— Не зная колко патрули са изпратени за нас. Напред. Всяка секунда е скъпа!

Наоколо бе съвсем тихо. От време на време буканерът се спираше, поставяше ухо на земята и продължаваше много по-бързо, отколкото беше вървял. Скоро бегълците достигнаха брега на друго блато.

— Сега идва най-опасният момент — рече буканерът. — Патрулите са от лявата ни страна. Пригответе пушките за стрелба и тичайте с всички сили!

Неочаквано наоколо се понесоха викове, кучешки лай и изстрели. Патрулите забелязаха корсарите и откриха огън.

— Стреляйте първо срещу кучетата — напомни буканерът.

Той се спря зад стеблото на една палма и вдигна пушката си. Седем кучета тичаха напред с отворени уста. Буканерът свали с един изстрел на земята онова, което му се струваше най-опасно. Останалите също убиха по едно куче. Те изчакаха нападението на другите животни с извадени шпаги. Боят с тях бе кратък. Испанците отново откриха огън, но тъй като трябваше да стрелят бегом, нито един от куршумите им не достигна целта си.

Бегълците нямаха особено желание да приемат битката с по-многочислен противник и тъй като кучетата се виждаха, затичаха с все сила.

Отпреде им се изпречи висока ограда.

— Спасени сме! — извика буканерът. — Това е имението на маркизата!