Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антилски корсари (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il figlio del Corsaro Rosso, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(27 юни 2007)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Венцислав Пейчев.

 

Издание:

Поредица „Избрани приключенски романи“

ЕМИЛИО САЛГАРИ

Синът на червения корсар

Роман

Художник Емилиян Станкев, Световна библиотека, 1996

История

  1. —Добавяне

Глава пета
БЯГСТВОТО НА ФРЕГАТАТА

„Нова Кастилия“ бе вдигнала котва и тикана от лекия вятър, плаваше към изхода на пристанището, сякаш галеоните и каравелите не съществуваха за нея. Корсарите откриха огън срещу неприятелските кораби, свикнали никога да не пропускат своята цел. Осланяйки се на своята многочисленост, испанците приеха борбата. Оръдейният огън трая доста време, без да причини вреди нито на едната, нито на другата страна. „Нова Кастилия“ неудържимо продължаваше да се движи напред и да обсипва с огнен дъжд вражеските съдове. Когато се намери на около стотина метра от корабите, преминавайки гордо покрай тях, тя най-неочаквано направи остър завой и се озова в долния край на ескадрата.

Малка каравела се опита да пресече пътя й, но това беше мишка, която се беше опитала да възпре лъва в неговото движение, фрегатата разцепи малкия кораб с тежкия си нос и премина над останките му. След това наведнъж изпразни всичките си оръдия и напусна пристанището. Галеоните се раздвижиха.

— Охо, те се надяват да настигнат фрегатата — рече Мендоса. — Но не познават „Нова Кастилия“.

— Да се опитаме и ние да напуснем Санто До-минго преди да е залязло слънцето — каза графът. — Познаваш ли града?

— Достатъчно добре, за да намеря Пуерто дел Сол.

А защо ще ме водиш там?

— Защото крепостните стени при тази врата са отчасти разрушени и защото ние може би…

Мендоса поспря и погледна графа със зяпнали уста.

— Какъв глупак съм! Можем да минем през портата, без да се излагаме на опасност да счупим вратовете си в крепостния ров.

— Какво си намислил, Мендоса?

— Вие сте облечен като войник, графе. Достатъчно е да кажете на стражата, че имате заповед да ме придружите и да ме изведете извън града.

— Ти от ден на ден ставаш все по-хитър, Мендоса — рече усмихнато графът.

Двамата хвърлиха дрехите на Мартинес в близкия храсталак и обърнаха гръб на морето. Тъй като всички жители на града в момента се намираха на брега, те можеха необезпокоявани от никого да стигнат до Пуерто дел Сол, до едната от няколкото главни изходни врати на Санто Доминго.

Пред портата се разхождаха и пушеха двама войници с дълги копия в ръцете. Когато забелязаха двамата бегълци, те се поспряха. Като обърна внимание на войнишката униформа на корсаря, единият от тях запита:

— Накъде, приятелю?

— Трябва да изведа този човек от града — отвърна графът невъзмутимо.

— Имаш ли пропуск?

— Аз съм войник.

— Ние обаче имаме заповед да не пускаме никого да излиза от града.

— Това се отнася само за гражданите.

— Ще извикам старшината. Не ми се ще да поемам отговорност върху себе си.

Той влезе в близката пивница и се върна с още един войник с фенер в ръцете.

— Виж тези хора, Барейо.

— Гръм и мълния! — измърмори Мендоса. — Това е войникът, от когото купихме униформата. Чак сега влязохме в капана.

Барейо приближи и отскочи учуден. Беше познал собствената си униформа.

— Здравей, приятелю! — извика той, после се обърна към двамата часови: — Вървете си, аз познавам тези хора.

Той изчака, докато двамата се отдалечиха, и каза:

— Какво търсите тук?

— Дойдохме да ти подарим още десет дублона — рече графът.

— Да не искате да ме правите милионер? Какво трябва да сторя за вас?

— Отвори ни вратата и ще получиш незабавно десет златни монети.

— За тях бих ви отворил всички градски врати — отвърна Барейо. — Елате!

Той взе големия ключ, който висеше на един пирон зад него, и отвори тежката, обкована с желязо врата. После поведе бегълците през някакъв тесен проход и отвори още една врата.

— Знаеш ли къде бихме могли да получим коне? — попита графът.

— Ако имате още дублони, ще получите колкото коне искате.

— Кесиите ни са пълни.

— Тръгвайте след мен тогава.

Тримата вървяха около четвърт час. Когато стигнаха един кръстопът, войникът се спря.

— Какво, ще ни напуснеш ли? — попита графът.

— Господин графе, аз съм най-малкият син на една дворянска фамилия от Гаскония. Вие знаете, че изтърсаците не наследяват от бащите си нищо друго, освен добрата шпага.

— Защо ми казвате това?

— Бих искал да знам кой сте вие и защо избягахте от Санто Доминго!

Аз съм капитан на фрегатата, която вчера пристигна в залива и преди два часа беше нападната от испанските кораби.

— Значи сте корсар?

— Ти си учен човек, Барейо. Сега сигурно ще идеш при губернатора.

— Аз? — извика гасконецът. — Мога ли да ви предложа нещо, господин графе?

— Кажи.

— Ние, гасконците, не обичаме да оставяме шпагите си да ръждясват. Моята си почива вече две години в Санто Доминго, без някакви изгледи скоро да излезе от ножницата. Искате ли да ме вземете със себе си?

— Да! — рече графът. — Аз имам винаги нужда от едно добро острие. Тъй като ти не си испанец, никой не би могъл да те упрекне, ако преминеш на страната на противника.

— Аз съм авантюрист, нищо повече. И мога да се разпореждам с шпагата си, както си искам и както намеря за добре.

— Познаваш ли Сан Хосе?

— Познавам почти целия Санто Доминго.

— Можеш ли да ни заведеш в имението на маркиза Монтелимар?

— Със завързани очи.

— Тогава най-напред трябва да си набавим коне отнякъде — рече графът. — Сигурен съм, че испанците ще ни преследват.

— Положително, господин графе — отвърна гасконецът. — Те ще пуснат по дирите ни своите страшни кучета.

Гасконецът захвърли фенера, светлината можеше да привлече вниманието на някой патрул. Тези патрули, които се състояха от петдесет души, имаха за задача да преследват престъпници. В началото на своето появяване в Санто Доминго те бяха въоръжени с огнестрелно оръжие, но войниците не искаха да се бият с престъпниците и предпочитаха да стрелят във въздуха, когато ги забележат наоколо.

Когато губернаторите на различните градове разбраха тази подробност, отнеха огнестрелните оръжия на патрулите и ги замениха с копия.

Бегълците прекосиха една плантация, засадена със захарна тръстика, и навлязоха в гората. Макар че под гъстия покрив от тропически растения бе почти напълно тъмно, гасконецът, който често беше вземал участие в патрулното преследване, крачеше бързо напред и проправяше път на корсарите.

След тричасов силно изморителен ход бегълците стигнаха до широка равнина. Гасконецът спря и започна да ругае.

— Да не би да Изгуби компаса си, скъпи приятелю? — попита Мендоса.

— Изглежда нещо не е наред — каза вместо отговор гасконецът. — Досега не се е случвало да се объркам никога. Ще бъде май най-добре да почакаме да разсъмне.

— Това като че ли е най-умното, което можем да направим — рече графът, — тъй като въобще не ми се ще да се загубим в джунглите на Санто Доминго.

— Тихо, господин графе!

— Какво има?

— Патрул!

Чуха се ясно тежките равномерни стъпки на маршируващите войници.

— Сега ще ни пипнат! — изръмжа Мендоса.

— Мълчи, стар мърморко — прошепна графът. — Ако стоим мирно и тихо, никой няма да се сети да търси тук.

— Само дано нямат със себе си кучета! — подметна Мендоса.

— И аз от това се страхувам — рече гасконецът. — Тихо! Идват!

Наистина, това беше един от прословутите патрули, въоръжен с копия и саби. Пред войниците тичаше огромно куче. Когато то приближи до дървото, зад което се бяха стаили бегълците, кучето се поспря и започна да души наоколо. Патрулът, предвождай от млад офицер, също спря. Кучето продължи да души и като се обърна към дървото, изръмжа. Изведнъж един от войниците извика:

— Дръж!

При тази заповед кучето яростно се хвърли напред. Мендоса, който не го беше изпуснал от поглед нито за миг, пръсна черепа му с един изстрел. Графът и гасконецът изпразниха пистолетите си в патрула. Испанците решиха, че отпреде си имат престъпници, и се разбягаха на всички страни.

— Изпариха се — рече гасконецът, приветливо усмихнат. — Нищо не ни остава, освен да раздвижим малко по-чевръсто краката си. Елате след мен, господин графе!

Вървяха още около час. Най-после гасконецът рече:

— Достатъчно. Патрулът не е посмял да тръгне след нас.

— Какво ще правим сега, Барейо? — попита графът.

Според мен не би било зле да похапнем — рече Мендоса. От това надбягване огладнях като вълк.

— Засега ще се задоволиш с лулата си — каза графът. — Ако не ти стигне, стегни малко пояса си.

— Великолепен съвет — забеляза гасконецът.

— Който обаче няма да послужи на никого — изръмжа Мендоса.

— Да не би да имаш да кажеш нещо друго като съвет, Барейо? — попита графът.

— Да — рече гасконецът. — Да легнем в тревата.

— Тъй като не можем да сторим нищо друго, нека го направим — каза графът.

Тримата мъже си отпочинаха няколко часа. Тъмнината започна да отслабва и тъкмо потеглиха отново на път, чуха изстрел съвсем наблизо.

— Патрулът! — подскочи Мендоса.

— Да, патрулът, който дава изстрели с копия! — отбеляза гасконецът, широко усмихнат. — Господин графе, известен ли сте между престъпния свят?

— Ако не аз, то поне тримата корсари: Червения, Черния и Зеления. Защо?

— Предполагам, че е стрелял някой престъпник.

— Да го потърсим тогава — рече графът.

Те прекосиха един гъсталак и като стигнаха до малка поляна, забелязаха бедно облечен възрастен мъж, който стоеше прав до току-що убития от него дивеч. Като съгледа тримата чужденци, той заплашително викна:

— Кои сте вие? Отговорете веднага, защото ще стрелям!

— Корсари сме, облечени като испанци — отвърна графът. — Аз съм синът на Червения корсар и племенникът на Черния и Зеления.

— Я виж ти! — извика човекът. — Аз съм се бил под командването на Черния! На вашите услуги, господа!