Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (26)

Глава четиринадесета
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ГВАЙЯКВИЛ

Докато маркизът отвеждаше графа, баска и фламандеца в Гвайяквил, Барейо побягна към Панама, преследван от половин дузина испанци. Тъй като яздеше отличен жребец, той успя да спечели около половин километър преднина.

Както яздеше, изведнъж изруга яростно. Беше открил около четириметрова пукнатина, която се простираше от единия до другия край на хълма.

Веднага щом достигна ръба на пукнатината, той опъна поводите и извика: — Скачай, храбрецо!

Конят изцвили и направи огромен скок. Препятствието беше преминато. Гасконецът погали храброто животно, скочи от седлото и хвана пушката и двата си пистолета.

Шестимата конници се появиха на хълма със саби в ръце. Барейо беше прикрит зад една скала. Когато първият конник достигна пукнатината и са приготви за скок, гасконецът дръпна спусъка. Кон и ездач изчезнаха в пропастта.

Барейо скочи, хвърли още димящата пушка и вдигна пистолетите си за прицел. Вторият конник също изчезна заедно с коня си в пространството, което се бе изпречило отпреде му. Останалите четирима обърнаха конете си и избягаха. Барейо почака, докато те изчезнаха от погледа му и се качи отново на коня.

Тъкмо слънцето се спускаше зад хоризонта, когато той стигна в Панама. В пивницата на красивата кастилианка тази вечер имаше много гости. Барейо направи знак на пивничарката и седна в ъгъла, който беше още свободен. След малко жената дойде и му донесе две бутилки.

— Защо сте още тук? — попита учудено тя. — Какво е станало с приятелите ви?

— Те са в плен! — отвърна Барейо, докато отваряше едната от бутилките. — Яздих седем мили като бесен, умирам от жажда — прибави той.

— Пленени! — извика кастилианката с тъжни нотки в гласа. — И графът ли?

— И графът — отвърна гасконецът. — Но не всичко е загубено, казвам аз. Имам нужда от лодка, ако ще да ми струва и пет дублона.

— Между гостите ми има рибари — съобщи домакинята.

— Тогава вижте дали може да купите някоя. Трябва да бъде с платно. Става въпрос за спасението на графа, Панкита.

— Почакайте, докато се върна — рече тя.

Той вече привършваше второто шише, когато тя се появи отново.

— Купих една лодка.

— Къде е?

— На пристанището.

— Колко струва?

— Да не говорим за това — усмихнато отвърна Панкита.

— Вие сте забележителна жена — гасконецът поглади брадата си. — Ако се върна жив, ще се оженя за вас — при положение, че ме искате, разбира се.

— Защо не? — отвърна красивата вдовица.

— Сбогом, моя красавице! Бързам, но нека Бог ме накаже, ако не се върна… Къде е рибарят, който ми е продал лодката си?

— Вървете след мен — рече тя. Млад рибар чакаше на вратата.

— Това е господинът, който купи лодката — каза Панкита.

Рибарят изгледа изпитателно гасконеца:

— Да тръгваме, господине. Лодката е готова. Гасконецът размени бърз поглед с Панкита и последва рибаря.

— Ето лодката, господине — рече мъжът, когато стигнаха пристанището.

Гасконецът му даде още един пиастър, скочи в лодката, опъна платното и пое съда към изхода на пристанището. Цяла нощ се бори с вълните и на изгревслънце благополучно влезе в малкия залив на остров Тарога, където се намираше флотилията на корсарите.

Гасконецът веднага беше отведен в палатката. Гроние и Равено се съвещаваха какво да предприемат.

— Откъде идвате? — извика Равено веднага щом гасконецът влезе в палатката.

— От морето — отвърна Барейо. — За съжаление, нося ви лоши новини.

— От граф Вентимилия ли? — попита Гроние.

— Той е пленен от маркиз Монтелимар.

— Така и допусках — извика Равено. — Къде го откараха?

— В Гвайяквил — отвърна гасконецът.

— В Гвайяквил? Чудесно съвпадение. Тъкмо решавахме да нападнем града. Сега е седем часа. В девет можем да бъдем на сушата и преди изгревслънце — пред града.

Всичко стана така, както каза корсарят.

Слънцето едва беше изгряло, когато триста и петдесет корсари се появиха пред стените на Гвайяквил. Разделиха се на три групи, за да нападнат едновременно и трите форта. Едната беше предвождана от Гроние, другата от Равено, а третата от гасконеца.

Обсадените се защитаваха отчаяно. Ожесточената битка продължи през следобеда и цялата нощ. На няколко пъти корсарите напразно се опитваха да превземат фортовете.

Към осем чеса на другата сутрин се пусна слухът, че Гроние е смъртно ранен.

При известието всички корсари ревнаха в един глас:

— Да отмъстим за Гроние!

Те отново нападнаха и след ожесточено кърваво сражение, превзеха два от фортовете. Третият, който беше под командването на маркиза и в който се намираха пленниците, отвърна на поканата да се предаде със силен оръдеен огън. Към единадесет силата на испанците още не бе преодоляна. Тогава Равено повика гасконеца.

— По всяка вероятност няма да можем да превземем третия форт — каза той. — Искате ли да разговаряте с маркиза и да му предложите да се предаде? Ще му обещаете, че ще оставим жив както него, така и хората от целия гарнизон.

— Не ми се вярва той да се съгласи — рече гасконецът-. — Но можем да опитаме.

Корсарите прекратиха огъня и гасконецът се отправи смело с едно копие към форта. На копието беше привързана бяла кърпа.

Испанците също прекратиха огъня. На крепостната стена се показа офицер и извика:

— Какво искате? Даваме пет минути примирие. Побързайте да съобщите онова, което имате да ни кажете.

— Искам да разговарям с маркиз Монтелимар — отвърна гасконецът.

Маркизът се появи.

— Кой ви изпраща?

— Равено дьо Люсан — каза Барейо.

— Какво искате? — попита намръщен маркизът.

— Искаме да се предадете! Господин Равено ще пощади вас и целия гарнизон, ако веднага освободите граф Вентимилия и неговата сестра. Даваме ви пет минути за размисъл.

— Ще се посъветвам с офицерите. Гасконецът запали пура и спокойно седна на чудноватото си знаме.

В това време корсарите се приготвяха за нападение. Те смятаха, че маркизът няма да приеме предложението. Отговорът не се забави.

— Кажете на господин Равено — рече маркизът, — че крепостта ще се защитава до последна капка кръв.

— Надявам се да се видим отново, господин маркиз — каза гасконецът, като взе знамето си и без да бърза се върна при корсарите.

— Както превзехме двата форта, така ще превземем и този — замислено каза Равено, когато Барейо му предаде отговора на маркиза.

Той издаде заповед за нападение.

Корсарите бяха решили на всяка цена да превземат форта. Те нападнаха с невиждана храброст. Испанците не успяха да ги отблъснат.

Гасконецът се качи заедно с първите на стената. Той почти веднага откри маркиза и гневно го нападна с шпагата си. За негово голямо учудване маркизът хладнокръвно отби всичките му нападения.

— Господин маркиз — каза най-сетне гасконецът. — Вие не можете да издържите кой знае колко време. По-млад съм от вас, при това съм гасконец. Ако не се предадете, ще се наложи да ви убия, а това би ми било наистина изключително неприятно. Крепостта е превзета и всяка по-нататъшна съпротива е безполезна. Хвърлете най-после шпагата!

Маркизът отстъпи крачка назад, избърса потта от челото си и се огледа.

Неговите хора се предаваха поголовно, а се бяха защитавали наистина достойно и храбро. Когато Равено дьо Люсан се притече на помощ на гасконеца, маркизът хвърли шпагата си.

— Маркизът се предаде — рече Барейо. — Той се предаде в ръцете на един гасконец. Господин Дьо Люсан няма работа повече тук. Маркизът се намира под мое покровителство!

Равено сне шапката си, поздрави противника си учтиво и рече:

— Господин маркиз, корсарите умеят да уважават смелостта. Бих искал да ни отведете при граф Вентимилия.

— Вървете след мен — отвърна маркизът. Отключи някаква врата и каза:

— Елате, пленниците са тук.

В следващата секунда графът беше в обятията на Равено, докато гасконецът даде на Мендоса и фламандеца четири звучни целувки по бузите.

— Господин графе — каза Равено, — вие намерихте сестра си и сте свободен. Можем ли да направим нещо за вас?

— Дайте ми човек, който да ме отведе до Мексиканския залив. Там ме чака моята фрегата. Имам още едно желание.

— Да чуем — каза Дьо Люсан.

— Да се върна в Европа. Моята мисия свърши, господин Дьо Люсан.

— А какво ще стане с маркиз Монтелимар?

— Дайте му кон и го оставете да се върне в Панама.

Равено погледна графа със силна изненада. Синът на Червения корсар обаче прошепна нещо на ухото му.

— Аха, разбирам — усмихна се Равено. — Вече чух нещо подобно. Моите благопожелания, господин графе.

Корсарите оплячкосаха града. Те се върнаха натоварени с храни и съкровища. Отделно водеха петдесет заложници, които трябваше да им донесат порядъчен откуп на брега на Тихия океан.

Останаха цял месец на остров Пена. Чакаха там искания откуп. Когато получиха двадесет и две хиляди пиастра, освободиха пленниците и напуснаха убежището си, за да търсят нови приключения.