Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (24)

Глава дванадесета
НОВАТА ХИТРОСТ НА ГАСКОНЕЦА

Двете групи, изпратени да заловят авантюристите, доближаваха фара с голяма предпазливост. Гневните им викове скоро показаха, че са стигнали водата, без да открият лодката, която търсеха. Проехтя заповеднически глас:

— Пазач! Хей, пазач!

Барейо взе факлата, наведе се над парапета и се обади:

— Кой ме вика?

— Един капитан. Не си ли виждал тук преди малко трима души?

— Не.

— Но една лодка с трима души е трябвало да спре тук нейде!

— Повтарям ви, господин капитан — не съм виждал никакви хора, нито пък лодка!

Капитанът се обърна към хората си:

— Пратили са ни за зелен хайвер. По всяка вероятност са надушили нещо и са избягали на друго място на брега.

Двете групи се съединиха и след малко изчезнаха зад дюната.

— Изигра ги великолепно — каза през смях фламандецът.

— Да вървим при графа — отвърна Барейо, — и да офейкваме, докато не е станало късно!

— Господин графе — рече гасконецът, когато влезе в стаята. — Негодниците се махнаха. Ако искате, може да тръгваме.

Гасконецът се преоблече и се обърна към пазача:

— Кажи ми, драги приятелю, имаш ли лодка?

— Не е моя. На пристанищната стража е.

— Предлагам ти за нея двадесет пиастра. Или предпочиташ оловото?

След като пазачът и този път предпочете среброто, всички се отправиха към скалата, до която беше закотвена лодката. Те я освободиха от котвата. Мендоса изправи малката мачта и разпери платното, а графът се хвана за кормилото.

Когато слънцето изплува от морето, четиримата корсари достигнаха входа на пристанището. Те успяха да стигнат невредими брега. Мендоса протегна ръка на графа. Четиримата се отправиха към пивницата.

— Господин графе — вие?! — извика красивата стопанка веднага, щом съзря графа.

— Стражата не се ли е връщала — попита корсарят.

— Не съм ги виждала от онази вечер, господин графе.

— Уважаема госпожо — рече гасконецът. — Не бихте ли могли да ни донесете в горната стая нещо за хапване. И не забравяйте, че вашето вино е прекрасно!

— Ще ви донеса най-хубавото, което имам в къщи! — засуети се домакинята.

Влязоха в стаята и докато Мендоса смени превръзката на графа, гасконецът постла масата. Показа се и жената с кошници, пълни с храна и бутилки.

Графът даде знак и обядът започна.

— Е, господин графе — рече гасконецът, — да поговорим за положението, в което сме. Когато ям и пия, фантазията ми расте и идеите ми идват като гъби след дъжд.

— Да се надяваме, че ще поникне някоя голяма гъба — каза графът.

— Зависи от вас, господин графе — рече гасконецът. — Бих искал най-напред да ви попитам, дали е по-добре да хванем маркиз Монтелимар, или Дон Хуан де Сасебо, или някой от слугите. Кого от тях?

— Давам ти пълна свобода — отвърна графът. — Ти си доказвал доста често, че си хитрец. Вярвам, че би могъл да хванеш и вицекраля на Панама.

— Него ще го оставим за по-нататък — рече скромно гасконецът. — Ще ме придружите ли в трудното начинание, татко Херкулес?

— Винаги съм на твое разположение — отвърна фламандецът.

Барейо изпи още една чаша и напусна стаята, фламандецът го последва.

Около обяд те стигнаха двореца на кралския съветник и приближиха до него откъм задната страна, за да не попаднат в ръцете на маркиза или на Дон Хуан де Сасебо. Пред една малка врата се разхождаше важно млад метис с алебарда на рамо.

— Чакай ме тук, Херкулес! — нареди гасконецът и тръгна към метиса.

Барейо сне учтиво шапка и каза с жален глас:

— Дали ще имам възможността да говоря с негово превъзходителство, кралския съветник?

Метисът спря, подпря алебардата до вратата и също учтиво попита:

— Кой сте вие?

— Един авантюрист, който идва от Мексико, тоест в действителност не съм беден, тъй като имам достатъчно пиастри в джоба си, които скоро ще влязат във вашия джоб!

Метисът учтиво изслуша тирадата и след нейния край стана още по-учтив:

— Какво искате от негово превъзходителство?

— Бих искал да му връча едно прошение. Дошъл съм от Мексико само за това и съм готов да пожертвам и последните си спестявания, стига само той да иска да ми помогне.

— Вие още не сте ми съобщили за какво става въпрос.

Метисът започваше вече да важничи.

— Това е една дълга история и не ми се ще да ви я разказвам тук, на улицата — започна Барейо. — Може би ще дойдете с мен в някоя пивница. Там ще можем да обърнем някоя друга бутилка и всичко ще ви разкажа.

Метисът наново омекна. Вече виждаше пред очите си купчина пиастри. Прояви нетърпение, извика един негър, предаде алебардата си и рече:

— Замести ме за малко. Трябва да придружа този господин по един извънредно важен въпрос.

После се обърна към гасконеца:

— На вашите услуги, господине!

Двамата взеха фламандеца и влязоха в първата пивница, която се показа пред очите им. Вътре седяха доста съмнителни субекти.

— Какво желаят господата? — попита стопанинът, когато те седнаха на маса, в най-тъмния ъгъл.

— Четири шишета от най-хубавото вино — рече скромно Барейо.

Стопанинът побърза. Скоро те вдигнаха бутилките, които явно бяха на доста почтена възраст, тъй като сивееха от паяжини.

— Как се казвате? — Барейо попита срамежливо.

— Алонсо — приятелски се усмихна метисът.

— И тъй, драги Алонсо — мина на темата гасконецът, — пийте, колкото ви душа иска. Аз плащам. След това ще получите пиастрите.

Изпразниха чашите си така старателно, че след няколко повторения бутилките останаха празни.

— Тъй като вече понамокрихме език — отбеляза патетично гасконецът, — да поговорим за нашите работи. Знаете, скъпи Алонсо — … Нали ще ми позволите да ви наричам така?

— Наричайте ме както си щете — великодушно се съгласи метисът.

— Значи, както казахме — настъпи Барейо, — аз се биех срещу разбунтувалите се индианци. Очистих най-малко пет-шестстотин от тях и…

Отворена бе трета бутилка.

— За Бога! — уплашено възкликна метисът.

— Тихо, драги Алонсо. Позволете ми да продължа по-нататък. Вицекралят на Мексико ми беше обещал за награда поради моите геройства нищожната сума от хиляда и петстотин дублона. Но вместо да ми изпрати парите, негодникът заповяда да ме хвърлят в затвора, а сетне и да ме изгонят от Мексико.

Ето защо написах едно прошение, което бих искал да предам на кралския съветник Дон Хуан де Сасебо, вашия господар.

— Ще направя това — кимна метисът с глава. — Ще ми дадете ли вашето прошение?

— Това не бива да става толкова бързо, приятелю. Първо трябва да изпразним бутилките. Кажи ми, не е ли маркиз Монтелимар на гости при вашия господар?

— Да. Вие познавате ли се с него?

— Пили сме заедно някоя и друга чаша в Мексико — каза между другото гасконецът. — Кажете ми, драги приятелю, вие знаете ли, че маркизът има дъщеря? В Мексико се говореше, че тайно се бил оженил за една княгиня. Но никой не потвърди този слух.

— Той има дъщеря — храбро съобщи метисът.

— А къде е скрил той тази дъщеря? — наивно попита Барейо. — Аз например не съм я виждал никога.

— Той я беше поверил на моя господар.

— Тя в двореца ли е?

Не, той я изпрати в Гвайяквил, защото беше чул, че някакъв проклет корсар иска да я открадне.

— Още една чаша? — сервилно попита гасконецът. — Вие ще пиете още, нали? Гостилничарю, дай тук още две шишета и малко солена риба. Ние сме гладни и жадни, нали така, скъпи Алонсо?

Нещастният метис гледаше Барейо с безжизнени очи. Стопанинът донесе солената риба и още две бутилки. Метисът изяде няколко риби, изпи още една чаша, облегна се на стената и захвана да хърка. Гасконецът и фламандецът спокойно изядоха рибата, изпразниха последните бутилки, платиха най-добросъвестно сметката и излязоха, като не забравиха да предупредят стопанина да не бърза да буди метиса, докато не изтрезнее от виното.

Изтрезняването продължи наистина дълго, тъй като слугата на Дон Хуан де Сасебо отвори очи едва към осем часа вечерта. Той се огледа наоколо, безкрайно учуден, че е сам.

— Хей, стопанино — викна той. — Къде отидоха двамата господа, с които бях на масата?

— Отидоха си преди пет-шест часа — отвърна стопанинът.

— Не оставиха ли някакви пари или пиастри за мен?

— Не. Платиха цялата сметка и това беше всичко. Въпреки че главата на нещастника се пръскаше по всичките шевове, мисълта му работеше.

— Какво сторих, нещастникът аз?! — завайка се той. — Това сигурно бяха двамата неприятели на моя господар. Те ме примамиха тук, за да ме разпитат и научат нещо от мен. Отивам веднага да разкажа всичко на Дон Хуан де Сасебо!

Той хукна като бесен навън. Десет минути по-късно кралският съветник знаеше всичко, което се беше случило в пивницата.

— Този човек ни е предал и заслужава да бъде бит до смърт! — каза съветникът на маркиза, който седеше до него в едно от креслата и пушеше пура.

— Не се горещете, приятелю — рече маркизът. — Може би ще извлечем някаква полза от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи, Алонсо — рече маркизът, — единият от мъжете не беше ли твърде висок и с тъмна кожа, със засукани мустаци и малки хитри очи?

— Да, ваше превъзходителство.

— Познаваш ли го? — Дон Хуан де Сасебо попита маркиза.

— Той е дясната ръка на граф Вентимилия — отвърна маркизът. — Все още нищо не е загубено. Тъй като Ел Валиенте е бил достатъчно глупав, за да се остави да бъде убит от граф Вентимилия, ние с теб сега ще устроим лов на корсари. Дай ми на разположение петдесет конника и ще видиш, че ще го имам в ръцете си преди още да е видял стените на Гвайяквил.

— След час ескадронът ще бъде пред моя дворец — отвърна Дон Хуан де Сасебо.