Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (21)

Глава девета
ЦАРИЦАТА НА ТИХИЯ ОКЕАН

Над Тихия океан легна мрак. Милиони звезди пламнаха на безоблачното небе. Малка лодка се плъзгаше по вълните в широкото пристанище на Панама. Гребяха трима души. Незабелязана от никого, лодката се провря между галеоните, закотвени недалеч от брега. На носа беше застанал Мендоса. Той изведнъж прошепна:

— Стой!

Графът, който държеше кормилото, попита тихо:

— Какво има?

— Една каравела ни следва и се опитва да стигне до брега преди нас — рече Мендоса.

— Гребете колкото сили имате! — нареди графът. Малката лодка достигна брега. Четиримата мъже скочиха на сушата.

— Сега накъде? — попита графът.

— Оставете ме аз да ви водя — каза Мендоса. — Зная наблизо една гостилница. Има чудесен портвайн.

— Ти май знаеш всички гостилници в Америка — рече гасконецът.

— Мълчете и вървете малко по-бързо — каза графът. — Ловя се на бас, че ни преследват.

Спряха на един ъгъл и се ослушаха. В нощната тишина се чуваха ясно стъпки на войници. Четиримата корсари изчезнаха в лабиринт от тесни мрачни улички. Като повървяха двадесетина минути, Мендоса спря пред някаква съвсем скромна на вид къща.

— Това е гостилницата на красивата кастилианка Панкита — каза той.

Баскът почука с дръжката на шпагата по вратата. В следващата секунда един от прозорците се отвори и женски глас каза:

— Тук е затворено нощем. Потърсете другаде.

— Ние водим със себе си един граф, той плаща добре, красива Панкита.

— Кой сте вие и откъде знаете моето име?

— Стар познат. Отворете бързо или ще разбием вратата.

— Почакайте за момент!

— Ако не ни отвори веднага — рече гасконецът, — стражата ще ни нападне. Да ги задържа ли с фламандеца, шефе?

— Не се ли справите с тях, върнете се да ви помогнем.

Мендоса продължи да чука на портата. Гасконецът и фламандецът тичешком се отправиха към края на улицата, откъдето се чуваха бързи стъпки и звънтене на саби.

Веднага щом стигнаха ъгъла, те забелязаха трима мъже, които приближаваха към тях с извадени шпаги.

— Заеми се с десния, а аз ще подхвана левия и този в средата — рече фламандецът.

— Има време — каза гасконецът. — Вратата на гостилницата е още затворена.

— Ето ги! — извика един от войниците. Барейо застана под прозореца на една от къщите и започна да пее тихо любовна песен.

— Какво правиш? — попита учуден фламандецът.

— Остави ме на мира! — сопна му се гасконецът. Тримата войници се приближиха и извикаха с извадени шпаги:

— Предайте се!

Гасконецът се обърна най-спокойно към тях и отвърна с меден глас:

— Добър вечер, господа!

— Какво правите тук?

— Правя серенада на моята любима — отвърна гасконецът. — Една божествена каталонка с очи като звезди и устни като… — уточни той.

— Коя е тя? — не обърна кой Знае какво внимание на казаното войникът.

— Спокойно, господа! — засегна се Барейо. — Не бъдете толкова любопитни, когато става въпрос за дама и особено ако тя е красива, каквато е моята. Ако великият Веласкес, нашият художник, бе още жив, сто на сто би се влюбил в нея и сигурно щеше да я нарисува, бас хващам!

Докато фламандецът правеше отчаяни опити да не избухне в смях, тримата войници смаяно наблюдаваха гасконеца. Той още не беше привършил описанието на чудните прелести на своята възлюбена.

— Но… — измънка най-сетне единият от войниците — той беше загубил търпение.

— Какво „но“? Да не би да се съмнявате в красотата на моята дама? Внимавайте!

— Нямам желание да ви противореча с нищо, господине. Макар да ми се вижда малко странно една такава красавица, каквато описвате вие, да живее в подобен коптор…

— Тихо! Не обиждайте замъка на моята дама! — заплашително викна гасконецът.

— Този човек е побъркан! — извика единият от войниците.

Барейо хвърли светкавичен поглед към другия край на улицата и като не откри Мендоса и графа пред вратата на кръчмата, гневно извика:

— Аз — луд? Ще ми платиш скъпо тази обида, негоднико не ден!

Той извади шпагата си и се хвърли срещу тримата войници.

Фламандецът го последва.

В продължение на няколко минути се чуваше само звънтенето на кръстосваното оръжие. Като видяха, че не могат да се справят с двамата корсари, войниците решиха, че най-благоразумно би било да офейкат, фламандецът и гасконецът ги преследваха някое време, и когато се умориха да вършат това, се върнаха пред гостилницата. Вратата беше затворена, но през вратата прозираше светлина.

Гасконецът почука, вратата се отвори и двамата се озоваха в ниско, опушено, осветено от огромен фенер помещение.

Една от масите беше посипана със студени закуски и прашни бутилки. Зад нея седеше графът, Мендоса и около тридесетгодишна красавица с черни коси, в които беше забодено цвете. Веднага щом гасконецът я съгледа, сне шапката си, галантно се поклони и изрече:

— Добър вечер, уважаема госпожо! Вие изключително много приличате на дамата на моето сърце, под прозорците на която току-що пях серенада.

— Ти пя под прозореца на една схлупена барака, в която сигурно живее някоя отвратителна негърка — засмя се фламандецът.

— Мълчи, Херкулес — отвърна гасконецът. — Ти нищо не разбираш от тези работи.

— А войниците? — попита графът.

— Офейкаха, господин графе! Можем спокойно да си похапнем.

— Започвайте! — съгласи се графът. — Да започнем тогава, Херкулес… Няма ли да ни правите компания, мадам?

Очарователната стопанка се усмихна приветливо:

— Аз не съм дама, господине — рече тя. — Аз съм само една проста собственичка на гостилница.

— За един гасконец всяка жена е дама — отбеляза Барейо. — Имате ли още от тези бутилки в избата?

— Преди да почине, съпругът ми я напълни добре.

— Съпругът ви е починал?

— Да. Един корсар, с когото той веднъж влезе в спор, го уби.

— Кръвожадни дяволи! — възмути се Барейо. — Донесете още една бутилка, мадам!

— Ти си истинска попивателна, Барейо — отбеляза графът.

Гостилничарката излезе и се върна с кошница, пълна с бутилки.

— Да си поговорим, мадам Панкита — рече графът. — Нека си поприказваме, докато Барейо и Мендоса отворят още няколко бутилки. Имам да ви питам нещо.

— Мен? — учуди се красивата гостилничарка.

— Познавате ли добре града?

— Тук съм родена.

— Имате ли представа дали в града живее някой си Хуан де Сасебо?

Тя се замисли за миг и отвърна:

— По всяка вероятност говорите за кралския съветник. Той живее в Кале д’Аламейо.

— Далече ли е оттук?

— Срещу двореца на вицекраля.

— Какво представлява този човек?

— Около четиридесетгодишен е и може би е твърде храбър. Казват, че по-рано е бил адютант на испанския крал.

— Знаете ли нещо друго за него?

— Не, господин графе.

— Ето ви петдесет пиастра за информацията — протегна ръката си графът.

— Вие сте изключително щедър. Какво още бих могла да направя за вас?

— Дайте ни една стая — рече графът. — Искаме да си починем няколко часа.

— В момента имам свободна стая, но е с шест легла.

Графът стана. Тримата авантюристи веднага го последваха. Тя взе свещник и въведе гостите в една от стаите на първия етаж. Когато влизаха в помещението, чуха странен шум.

— Какво е това? — попита графът.

— О — рече кастилианката, — шумът ли? Реката тече почти под прозорците…

— Да лягаме — каза графът, след като жената беше напуснала стаята. — Все пак бъдете нащрек.

Авантюристите паднаха като покосени в леглата. Но за нещастие лошото им предчувствие се сбъдна. След час-два бяха събудени от силни удари по вратата на гостилницата.

— Смърт и дяволи! — извика гасконецът. — В Панама не може ли човек да поспи пет минути спокойно!

В този миг на вратата се показа вдовицата. Лицето й беше изплашено.

— Пред портата има десетина-дванадесет войници. Искат да претърсят къщата — прошепна тя.

— Реката под този прозорец ли е? — попита графът.

— Да.

— Ще скочим от прозореца. Може ли да се върнем тук?

— Гостилницата е винаги отворена за вас, графе. Графът извади кесия от джоба си, подаде я на жената и каза:

— Сбогом, мадам Панкита. Разчитам изцяло на вас.

Ударите по вратата ставаха все по-силни. Войниците заплашително викаха:

— Отворете, или ще разбием вратата! В името на краля, отворете!

Докато жената слизаше бавно по стъпалата, гасконецът отвори прозореца.

— Можете ли да плувате? — попита графът.

— Да! — отвърнаха в един глас тримата авантюристи.

— Аз ще скоча пръв, господин графе — рече гасконецът.

Той се качи на перваза на прозореца и скочи. Другите го последваха. Течението ги подхвана бързо, но те бяха добри плувци и след малко се видяха на брега невредими.

Бяха се озовали в плантация със захарна тръстика. Растителността беше великолепно скривалище за тях.

— Какво ще правим сега? — попита гасконецът. — Наоколо няма пивници.

— Правете това, което аз върша! — каза Мендоса. Той започна да сече стъблата на тръстиката наоколо, като ги редеше на пластове.

— Господин графе — рече Мендоса, сега можете да легнете и да продължите съня си, който войниците така грубо нарушиха.

Фламандецът и гасконецът не се поколебаха да последват примера му. След няколко минути леглото беше готово.

Легнаха. Дрехите им бяха напълно мокри, но нощта беше гореща, тъй че когато се събудиха, бяха напълно сухи. Високото слънце грееше весело:

— Да се поразходим из града — предложи графът. — Най-напред бих искал да проверя дали кралският, съветник действително живее на посочената от вдовицата улица. Бъдете внимателни. Не започвайте никакви караници. Това се отнася за теб, скъпи Барейо!

— Ще бъда по-кротък от агънце — отвърна гасконецът.