Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (2)

Глава втора
ДВУБОЯТ

— Къде ви харесва повече — на стъпалата на тази черква или на палубата на „Нова Кастилия“, Мендоса?

— На борда, естествено, Мартинес. Там са поне оръдията ми.

— Да не би пистолетите ти да са пълни с тютюн? На теб винаги ще се намери нещо, което да не ти хареса, Мендоса.

— Но трябва да признаеш, че мога да въртя добре шпагата, Мартинес.

— Ако това не беше така, граф Вентимилия, синът на прочутия Червен корсар не би те взел за охрана.

— Ти винаги си имал право, Мартинес. Впрочем музиката престана.

— Да, не я чувам вече и аз.

— Значи капитанът скоро ще дойде.

— Легни и се опитай да дремнеш. Ще пазя.

— Какво ти е хрумнало? Мислиш ли, че един стар морски вълк, служил на Червения корсар, ще легне да спи, когато младият граф Вентимилия се намира в опасност?

— Някой идва, Мендоса. Мълчи!

Двамата мъже, които стояха на стъпалата на старата черковна стълба, скочиха и веднага извадиха пистолетите. И двамата бяха едри и стройни. Мендоса беше най-малко на петдесет, а Мартинес едва ли имаше повече от двадесет.

— Той ли е? — попита по-възрастният Младежът напрегна очите си.

— Някой идва насам, но дали е графът, не мога да кажа.

Чу се тихо изсвирване. На стъпалата се качи още един мъж.

— Граф Вентимилия! — възкликнаха в хор двамата приятели.

Бе граф Миранда, или Вентимилия — синът на Червения корсар.

— Нещо ново, Мендоса? — попита новодошлият.

— Нищо особено, графе.

— Успяхте ли да разберете нещо за кавалера Барквазименто?

— Разпитахме повече от двадесет души, но никой от тях не можа да ни каже къде се намира секретарят на маркиза в момента.

— Но на мен ми съобщиха със сигурност, че той е тук някъде — рече графът. — Само той може да ми даде името на човека, осъдил Червения корсар и Зеления корсар на смърт.

— Да не би мръсникът да е усетил опасността и да е духнал нанякъде?

— Невъзможно е. Всички смятат нашата фрегата за испански кораб. Забелязахте ли нещо особено на пристанището?

— Не, господин графе. Търговските кораби цял ден товариха захар и кафе, а военните въобще не са вдигали котва.

— Не съм спокоен въпреки всичко. И най-малката непредпазливост е достатъчна, за да се насочат насреща ни оръдията на фортовете и флотата.

— Екипажът е постоянно на борда. Поставил съм навсякъде постове.

— Бих искал да отплаваме, колкото се може по-бързо. Тази комедия не може да се разиграва до безкрайност. Ако имах възможност да поговоря само десетина минути с маркизата, нямаше да се налага сега да търся този мистериозен секретар.

Той замълча и след миг продължи:

— Не вярвам да си е легнала. Ще направя още един опит. Тръгвайте с мен!

Тримата мъже се отправиха към замъка. Сред огромната сграда светеха само два прозореца. Откъм отворените крила на единия долитаха нежни звуци. Някой свиреше на мандолина.

Графът се обърна към спътниците си:

— Трябва да се прехвърлим през оградата.

— Нищо работа — отвърна Мендоса.

Графът се покатери и след миг се озова в някаква леха от другата страна на стената. Моряците го последваха.

— Вървете подире ми, но не вдигайте шум — рече графът.

Те прекосиха тихо градината и стигнаха до осветените прозорци. Съвсем до стената се извисяваше над тридесетметрово дърво.

— По-хубаво нещо не може да се мечтае — промърмори графът. — Чакайте тук!

Мартинес и Мендоса се скриха в храстите.

Графът се изкачи по дървото. Когато стигна дебелия клон, надвесен над единия от осветените прозорци, той спря. Завесите бяха открехнати, тъй че графът спокойно можеше да разгледа вътрешността на разкошно обзаведената стая. Вътре светеха десетки свещи. Не се забелязваше никой, но акордите на мандолината продължаваха да се чуват.

Младият капитан изведнъж съзря маркизата. Беше полегнала на един от диваните, в същата рокля, с която се беше представила на бала. Той тъкмо се гласеше да скочи в стаята, когато зад себе си чу гласа на Мендоса.

— Кой е там?

Граф Миранда веднага позна гласа, който беше отвърнал:

— Това се питам и аз. Какво правите тук, негодници?

— Граф Сантяго! — изръмжа синът на Червения корсар. — Искаш да ми попречиш? Добре тогава — четиринадесет ще убие тринадесет!

Тъй като се намираше само на няколко метра от земята, той скочи. Мендоса и Мартинес стояха пред улана с извадени шпаги.

— Гледай ти! — извика уланът подигравателно. — Граф Миранда! Сигурно сте искали да си откъснете няколко плода от това великолепно дърво?

— А вие сигурно сте дошли, за да си наберете малко цветя от градината? — запита гневно графът на свой ред.

— Може би. Но аз ги бера по земята, докато вие искате да късате плодове горе при прозорците, без да се съобразявате с това, че е твърде лесно да паднете и да се осакатите за цял живот. Би било ужасно за такъв красавец като вас.

— Вие се подигравате с мен?

— Приемете го, както искате.

— Тук не е най-подходящото място — рече графът. Не искам тя да ни види.

— Кой? Маркиза Монтелимар? Добре, можем да отидем на друго място, където никой няма да ни попречи. Зная чудесна полянка, твърде удобно място да си кръстосаме шпагите.

— Наблизо ли е? — попита граф Вентимилия. — Бързам…

— Да умрете ли?

— Все още съм жив, граф Сантяго — отбеляза графът.

— Искам да ви припомня — рече уланът, — че миналата седмица изпратих на оня свят един от хората, които ме отегчаваха.

— Убил съм и аз някой и друг улан. При това всички, подобно на вас, бяха испанци!

Какво казахте?

Синът на Червения корсар прехапа устните си.

— Графе — рече уланът. — Ще ме последвате ли до поляната?

— Готов съм.

— А тези хора? — запита капитанът, като посочи Мендоса и Мартинес.

— Те няма да се намесват. Давам ви честната си дума.

Капитанът тръгна напред и корсарят го последва с двамата си спътници. Стигнаха до една полянка, обградена отвсякъде с палми.

— Тук можем да разговаряме на пълно спокойствие — каза капитанът.

— Та, какво желаехте вие? — попита граф Вентимилия.

— Когато на пътя ми се изпречи някой съперник — започна капитанът, — аз веднага го изпращам в гробището на Санто Доминго. Това ще узнаете съвсем скоро, освен ако не предпочетете да избягате, разбира се.

— Да избягам? — учуди се искрено графът, извади шпагата си и се приготви за бой. — Лунната светлина е чудесна, можем да се дуелираме без факли. Хайде, капитане!

— На бала вие се представихте като граф Миранда. Кой сте всъщност? — попита капитанът.

— Благородник съм. И това е достатъчна информация за вас.

— Испанец?

— Това не е толкова важно за вас. Ако искате да узнаете името ни, ще го намерите на острието на шпагата ми. Достатъчно приказки. Казах ви, бързам!

— Ще побързам и аз — рече капитанът.

Двамата се изгледаха. Уланът пръв изгуби търпение. Той направи няколко лъжливи нападения, за да предизвика противника си. Младият граф обаче стоеше все тъй неподвижен.

— Парирайте! — уланът нападна бурно. Графът отби сръчно шпагата му.

— Не сте лош фехтовач, граф Миранда. Не очаквах това. Но играта още не е започнала.

Синът на Червения корсар не отвърна.

— Не сте никак учтив, графе — рече капитанът. — Не знаете ли, че по време на дуел противниците винаги си разменят учтиви фрази?

Ударът, който той успя да избегне, бе отговорът на мълчаливия граф.

— По дяволите! — капитанът отстъпи крачка назад.

Графът, у когото това движение събуди силно недоверие, не нападна веднага.

— Чакам ви, графе — рече капитанът.

— Според мен вие можете да чакате колкото си искате — отвърна графът.

Но едва довършил думите си, той скочи внезапно две крачки напред и насочи шпагата си към гърдите на неприятеля. Капитанът като по чудо се отърва от смъртта.

— Карамба! — извика капитанът. — Още два сантиметра и…

Той обаче не успя да довърши думите си. Граф Вентимилия нападна отново. Този път шпагата му се заби в гърдите на капитана. Уланът остана за миг прав, посегна с лявата си ръка към шпагата на противника и се строполи на земята. Острието се пречупи. Едно доста дълго парче от стоманата остана да стърчи забито в гърдите му. Корсарят захвърли дръжката на шпагата и се наведе над капитана:

— Може би не сте кой знае колко тежко ранен, драги — каза той.

— Мисля, че получих онова, което търсех — отвърна капитанът. — Ще умра съвсем скоро. Твърде неприятно ми е обаче, че няма да имам време да ви изпратя парите, които спечелихте.

— Не мислете за това. По-добре ми кажете какво можем да направим за вас.

— Извикайте слугите на маркизата. Така поне ще умра в дома на жената, която обичам и заради която умирам.

— Мартинес! Мендоса! Доведете слуги от замъка на маркизата!

Не беше изминала и минута, когато откъм замъка се показаха хора.

— Сбогом — каза синът на Червения корсар. — Принуден съм да ви напусна. Не искам да узнаят, че съм ви ранил аз.

— Ако оживея — рече със слаб глас капитанът, — надявам се, ще ми дадете реванш.

— Когато пожелаете.

Младият граф се отдалечи бързо. Той се прехвърли през оградата и намери от другата й страна Мендоса и Мартинес. Когато слугите дойдоха на поляната, капитанът вече беше в безсъзнание, но бе вкопчил здраво ръцете си в счупеното острие.

— Капитанът на уланите на Гренада! — извика домоуправителят. — Веднага го занесете в замъка!

Четиримата слуги внимателно вдигнаха ранения на ръце, пренесоха го в замъка и го поставиха на легло, а петият отиде за лекар.

Маркизата веднага дотича и плахо запита домоуправителя:

— За Бога, какво се е случило, Педро?

— Граф Сантяго е тежко ранен.

— При дуел ли?

— Така изглежда.

— Кой го е ранил?

— Противникът му е изчезнал.

— Кой ли е победил най-добрата шпага на Гренадския полк? Мъртъв ли е?

— В безсъзнание е, но не вярвам да се отърве.

— Извикахте ли лекар, Педро?

— Да, господарке — отвърна домоуправителят. Вратата се отвори и лекарят, придружен от помощника си, влезе в стаята.

— Господин Ескобедо — рече маркизата. — Направете всичко, което е по силите ви, за да спасите граф Сантяго.

— Раните от шпага винаги са опасни, госпожо. Лекарят пристъпи към леглото и прегледа ранения, който още не беше дошъл на себе си.

— Какво е положението, господин Ескобедо? — запита маркизата.

— Лоша рана, маркизо — отвърна лекарят, като мрачно поклати глава.

— Има ли някаква надежда да го спасите?

— Не мога да твърдя нищо със сигурност. Бих искал да остана тук сам с помощника си. Трябва да направя операция.

Маркизата, домоуправителят и слугите напуснаха стаята.

— Ще извадите ли острието, докторе?

— Не мога да го оставя в гърдите му. Изглежда дробовете са силно засегнати.

Графът дълбоко въздъхна.

— Той идва на себе си — рече лекарят.

— Дали ще оживее? — попита помощникът.

— Не ми се вярва да доживее повече от четвърт час — отвърна тихо докторът.

Капитанът започна да хърка. Клепачите му се повдигнаха бавно и той се взря в лицето на лекаря.

— Вие… — заекна той.

— Не говорете, графе! Усмивка озари лицето на графа.

— Аз съм… войник… — промълви той с усилие. — Дошъл ли е… краят?

Лекарят утвърдително кимна с глава.

— Колко минути имам още?… Говорете… Аз искам…

— Бихте могли да живеете още няколко часа, ако не извадя острието…

— А ако го… извадите?

— Може би само няколко минути, графе.

— Те са достатъчни… за да си… отмъстя… Слушайте — каза капитанът. — На острието… се намира: името… на моя противник… Аз… искам… да го узная… преди да… умра…

— Тогава ще се наложи да го извадя от гърдите ви.

Графът кимна одобрително.

— Наистина ли искате да направя това? — запита лекарят.

— Да… аз и така… ще умра.

Помощникът донесе малки лъскави клещи, памук и бинтове.

— Бързо… — прошепна графът.

Лекарят подхвана острието с клещите и бавно го изтегли от тялото. Графът беше прехапал устни, за да не извика, но по изкривеното му лице можеше да се види колко много страда. За щастие, безполезната операция трая само няколко секунди.

— Името… името… — прошепна капитанът. — Бързо… умирам…

Лекарят избърса острието от кръвта и на стоманата проличаха букви, над които беше гравирана малка корона.

— Енрико де Вентимилия — прочете той. Въпреки болката и слабостта си графът скочи и извика с дрезгав глас:

— Вентимилия! Името на корсаря… Един Вентимилия… Измяна!

— Вие се самоубивате, графе! — извика лекарят.

— Слушайте… фрегатата… която дойде вчера… е корсарски кораб… Капитанът е… облечен в червено.

Идете веднага… при губернатора… Бързо… Градът е… в опасност… Умирам… Отмъстете за мен.

Капитанът оброни глава на възглавниците, после захърка и пребледня силно. На устните му се появи кървава пяна. Клепките бавно се отпуснаха над изгасналите му вече очи.

Капитанът на уланите от Гренада бе мъртъв.

— Какво ще правите, докторе? — попита помощникът.

— Ще осведомя веднага губернатора. Корсарите Вентимилия са били най-страшните в Карибско море. Явно, тук се е появил техен потомък.

Лекарят прибра острието в кърпа и отвори вратата. Маркизата чакаше в съседната стая.

— Е, господин докторе? — попита тя.

— Той е мъртъв, маркизо.

— Не каза ли кой го е убил?

— Не успя да проговори.

— Какво ще стане сега?

— Аз ще се погрижа за всичко. Полкът ще прибере капитана си. Лека нощ!