Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (19)

Глава седма
ЗАВРЪЩАНЕТО

Маркиз Монтелимар покани графа да седне и каза:

— Слушам ви. Какво желаете от мен? Вие сте ме търсили в Пуебло Виейо, а може би и в Санто Доминго. Какво искате от мен?

— Бих искал да зная първо дали съвестта ви е чиста, когато разговаряте с мен — каза вместо отговор графът.

Маркизът затвори очи и ги държа така известно време.

— Вашият въпрос ме учудва — рече накрая той.

— Преди петнадесет години вие бяхте ли губернатор на остров Маракайбо? — попита графът.

— Да — каза маркизът.

— Значи вие сте издали заповед да обесят баща ми?

— Не бих могъл да отрека това.

— Знаехте ли, че той бе благородник?

— Да.

Знаехте ли също така защо баща ми и братята му бяха дошли в Америка?

— За да отмъстят на херцог Ван Гулд, или поне така казваха хората тук.

— Знаехте ли какво беше направил този херцог на рода ми?

— Не, не знаех това.

— франция и Пиемонт воюваха срещу Испания. Италианците бяха предвождани от един фламандец, херцог Ван Гулд. Графовете Вентимилия бяха обградени от два полка в своята крепост. Една нощ врагът нахлул в крепостта, пуснат от предател, който тайно отворил вратите. Най-старият от четиримата братя бил убит от коварен убиец, когато се опитвал да отбие врага. Този убиец е бил Ван Гулд, най-безочливо продал се на враговете си. По-късно той станал губернатор на една от най-големите испански колонии в Мексиканския залив.

— После тримата графове Вентимилия прекосиха океана, за да накажат предателя — допълни маркизът. — Те опожариха колониите ни и влязоха в съюз с корсарите Крамонт, Лаврент и Ван Хорн.

— След това испанците обесиха баща ми, нали така?

Маркизът пребледня.

— Не мога да излъжа, че не беше така.

— Ако вашият баща беше обесен и ако един ден в ръцете ви попаднеше човекът, който го е осъдил на смърт, какво бихте направили вие?

— Моят баща беше испански гранд, а не пират! — отвърна маркизът.

— Вие смятате ли, че баща ми беше разбойник?

— За нас вашият баща не бе нищо друго освен разбойник, който ограбваше нашите колонии. Ние напълно бяхме в правата си да го накажем.

— За това ще говорим по-късно — рече графът. — Бих искал да зная още нещо. Моят баща е бил женен за Хара, дъщерята на княза на Дариен. Родило им се е момиче. Какво е станало с него? Вие най-добре трябва да знаете това!

— Аз?

— Господин маркиз, не се опитвайте да ме мамите. Зная, че сте взели при себе си моята сестра. Вашият секретар, кавалерът Барквизимето ни каза това. Той нямаше никаква възможност да ни излъже.

— Секретарят ми е във ваши ръце? — извика маркизът. — И ви е издал тайната?

— Той нямаше друг избор. Трябваше или да говори, или да умре — рече графът.

— Тогава… какво искате? — продължи сърдито маркизът.

— Искам да открия сестра си.

— А ако откажа да ви я върна?

— По дяволите! — извика графът. — При това положение няма да пощадя човека, който осъди баща ми на смърт!

— Сестра ви не е тук — измънка маркизът.

— Къде е тогава?

— В Панама.

— О, Господи! — възкликна графът. — Знаехте ли, че я търся?

— Научих, че корсарите идват насам. Страхувах се, че момичето може да бъде убито при нападението и го изпратих веднага в Панама.

— Защо сте обърнали толкова голямо внимание на дъщерята на един корсар? — информира се графът.

— Отгледах я като свое дете — отвърна маркизът.

— И сега?

— Не ви остава друго, освен да си я вземете, графе.

— В Панама? Вие се шегувате. Времето на Морган мина. Никой не би се решил да предприеме такова рисковано начинание.

Маркиз Монтелимар се усмихна злобно.

— В такъв случай не зная какво бих могъл да направя за вас.

— При кого я изпратихте?

— При приятеля си Хуан де Сасебо, съветник на вицекраля.

— Има ли наистина начин да си я взема?

— Има. Трябва да дойда с вас в Панама. Казал съм на моя приятел да не я поверява на никого, освен ако не дойда самият аз.

— Много сте предвидлив — отбеляза графът. — Но аз няма да напусна Америка без сестра си.

Графът се обърна към тримата приятели, които мълчаливо бяха присъствали на целия разговор.

— Поверявам ви този господин. Пазете го като зеницата на очите си.

Графът излезе. Дъждът бе спрял и първите слънчеви лъчи се появиха от изток. Тъсли, Гроние и Раве-но Дьо Люсан очакваха завръщането на графа.

— Е, господин графе? — попита Гроние. — Къде е сестра ви?

— Тя не е тук. В Панама е.

— Проклятие! — рече Гроние. — Панама не е Пу-ебло Виейо, нито Нова Гренада.

— Трябва да се отправим към остров Тарога — каза Тъсли, който бе мълчал досега. — Разбрах, че там всеки момент ще пристигнат две корсарски фрегати. Открием ли ги, жителите на Панама още веднъж ще треперят от нас. Но има един проблем…

— Какъв е той? — попита графът.

— От един пленник научих, че испанците са изпратили войски, които да пресекат пътя ни към Тихия океан. Струва ми се, че е в наш интерес да напуснем Гренада колкото се може по-бързо. Всичко, което можахме да заграбим, е в трюмовете ни.

— Не всичко — отбеляза Равено Дьо Люсан.

— Готов съм да тръгнем веднага — рече графът. — Имам да взема само един пленник, маркиз Монтелимар.

— А ние тридесетина знатни граждани. Ще получим добър откуп за тях — добави Гроние.

След половин час корсарите напуснаха превзетия от тях град.

Подир две седмици усилен поход и непрестанни попътни битки, те най-сетне достигнаха брега на Тихия океан срещу остров Тарога.