Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (18)

Глава шеста
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА НОВА ГРЕНАДА

Корсарите напуснаха Сан Джовани още същата вечер. Те се страхуваха от испанската флота и слязоха на сушата в Калдурския залив. Там към тях се присъедини прочутият корсар Тъсли със своите сто и двадесет души англичани. След едно денонощие пълна почивка заедно поеха към Нова Гренада.

Един от най-богатите градове на Средна Америка, Нова Гренада, бе отдалечен от сушата на около двадесет мили. В околностите му имаше много фабрики за захар. Самият град бе обкръжен от високи стени, от които зееха гърлата на стотици оръдия. В средата на селището бе изграден форт, който сам по себе си бе в състояние да се сражава е цяла армия.

Първата работа на корсарите, когато застанаха срещу града, бе да подпалят предградията. Те започнаха нападението на обяд, без да се притесняват от това, че валеше като из ръкав. Нито пък се страхуваха от свирепия огън, с който бяха посрещнати. Войниците и гражданите отчаяно се съпротивляваха, но не успяха да спрат нападението. Но фортът все още бълваше огън. По всяка вероятност маркиз Монтелимар се беше заклел по-скоро да бъде погребан сред развалините на града, отколкото да свали испанското знаме.

Оръдията гърмяха без спиране, фортът отблъскваше сполучливо всички нападения.

Четиримата водачи на корсарите се събраха на съвещание. Гасконецът тръгна да търси двамата си приятели, които беше загубил по време на битката. Най-сетне ги откри в един ров, заети с изпразването на голяма бутилка вино.

— Аха — лукаво се присъедини Барейо към тях. — Живеете си вие тук като птички божии. За мен не се сещате…

— Мислехме, че вече си намерил подслон в някоя гостилница — рече Мендоса. — Не можа ли да откриеш още някоя и друга бутилка?

— Това не е особено лесно занимание под огнения град, с който ни посрещна маркиз Монтелимар.

Дъждът бе спрял.

Гасконецът вдигна шишето, което му бе подадено, изпразни внушителна част от съдържанието му в корема си и продължи:

— Какво представляваме всъщност ние? Войници ли сме, или напротив?

— Ти искаш да кажеш нещо, Барейо — снизходително се обърна към него Мендоса.

— Трима храбреци като нас не бива да се страхуват от един нищо и никакъв форт…

— Братовчедът е намислил нещо — рече фламандецът.

— Имаш право — отвърна гасконецът. — Предлагам да вдигнем форта във въздуха.

— Целия форт?

— Не съм казал такова нещо. Достатъчна е само една част от него.

— И през погреба бихме могли да проникнем в укреплението — мечтателно добави фламандецът.

— Кога ще стане това? — попита Мендоса.

— Довечера.

— Но довечера може би тук ще се извие страхотна буря. Вижте какви облаци прииждат насам.

— А откъде ще вземем барут? — попита реалистът Мендоса.

— Ето човекът, който може да го достави — отвърна гасконецът, като се взря в някаква точка.

Това бе Равено Дьо Люсан, който в този момент случайно минаваше край рова. Като видя тримата приятели и полупразната вече бутилка, той спря и рече намръщено:

— На това ли му казвате битка?

— Господин Дьо Люсан — отвърна гасконецът, — тъкмо търсехме в дъното на тази бутилка разрешението на един огромен проблем.

— Бутилката е твърде голяма, за да стигнете лесно до това разрешение. Какъв е проблемът?

— Мислим върху това как бихме могли да превземем форта.

Гасконецът подаде бутилката на благородника и продължи:

— Господин Дьо Люсан, дайте ни две бъчви с барут!

— Какво смятате да правите с него?

— Да вдигнем цялата крепост във въздуха.

— Вие сте луди!

— Това няма кой знае колко голямо значение, господин Дьо Люсан. И тримата много пъти сме се занимавали с подобна деятелност — подхвърли Мендоса.

— Ние ви обещаваме — продължи Барейо, — че маркизът утре сутринта ще бъде в ръцете на граф Вентимилия.

— Ако крепостта не се предаде сама до залез слънце — рече Дьо Люсан, — вие ще имате двете бъчви с барут.

Той продължи пътя си, а тримата приятели отново се заеха с бутилката.

Привечер небето се покри с черни облаци. Появи се силен вятър. В далечината се чуха гръмотевици.

Тримата авантюристи, които все още не бяха напуснали рова, станаха. Равено Дьо Люсан бе удържал на думата си и им беше изпратил две бъчви, всяка от които съдържаше по тридесет фунта барут.

— Приятели — рече гасконецът, — няма по-удобен от този момент. Колко фитил имаш още, Мендоса?

— Половин дузина — отвърна баскът.

— Добре, да вървим. Започна да вали ситен дъжд.

— Трябва да пренесем бъчвите с барута на западната страна на форта — рече Барейо. — Тя ми се вижда най-слаба от всичките. Но внимавайте да не вдигате никакъв шум.

Тримата приятели незабелязано минаха през всички препятствия и стигнаха форта. Цареше непрогледен мрак. Те оставиха бъчвите на прикрито от дъжда място, после запалиха фитилите и затичаха, колкото сили имаха, назад. Но едва бяха изминали няколко ярда, когато чуха зад себе си вик:

— На оръжие!

Последваха десетки изстрели, но нито един не попадна на място. Бе много тъмно наистина.

Тримата корсари се втурнаха в първата уличка, която им попадна пред погледа и се скриха в някаква къща.

Огромна светкавица продра мрака. Част от крепостта се сгромоляса. В следващия момент, без да губят нито секунда, корсарите се втурнаха в направения пробив. Испанците се защитаваха храбро, но трябваше да отстъпят пред многочисления противник. Най-ожесточената схватка стана пред замъка, който се намираше в средата на форта. От двете страни бяха дадени много кървави жертви. Когато испанците бяха обградени от всички страни, прекратиха безполезната съпротива и хвърлиха оръжието. От редиците им излезе мъж, облеклото и лицето на който бяха плувнали в кръв. Той се изправи пред граф Вентимилия и каза:

— Аз съм във вашите ръце, графе. Какво искате от мен?

— Кой сте вие? — попита синът на Червения корсар.

— Маркиз Монтелимар. Графът ахна.

— Какво искате от мен? — повтори въпроса си раненият маркиз, като скръсти ръце на гърдите си. — научих от моите хора, че търсите именно мен.

— Не мога да отговоря на въпроса ви тук — рече графът. — Ще ме последвате ли?

— Готов съм.

Гроние се приближи до графа и каза с висок глас:

— Не вярвайте на тези хора, графе!

— Аз съм благородник! — извика маркизът.

— И въпреки това ще ви придружим — рече гасконецът, който стоеше с двамата си приятели до графа.

— Господин Гроние — каза графът, — погрижете се за пленниците!

След това последва маркиза, който вече влизаше в замъка.