Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (17)

Глава пета
ПРИ КОРСАРИТЕ В САН ДЖОВАНИ

Мирът, който бе сключен в края на XVII век между морските сили и особено между Испания, Франция, Англия и Холандия, бе докарал корсарите от малкия остров Тортуга до просяшка тояга. Те бяха оставени на произвола на съдбата, законът вече не ги закриляше от враговете на Испания и никой не ги зачиташе за воюващи.

Особено поради последната причина, мнозина от тях бяха решили да пренесат опита, уменията и своята дейност в Тихия океан. Ето защо в началото на 1864 година корсарите на Тортуга започнаха да напускат Мексиканския залив. В по-голямата си част те бяха англичани, датчани, французи и венецианци.

На остров Сан Джовани се установиха сто и тридесет французи. За съвсем къс срок от време числеността им нарасна на повече от двеста. Бяха предвождани от Гроние.

Те изпратиха от острова корабите си във всички посоки на света и скоро започнаха да нападат не само испанските платноходи, но и сушата. Превзеха малкия град Леон, опожариха Ралейо и всяваха страх и ужас навсякъде, където минеха. Испанците изпратиха послание до Гроние. В него те му напомняха, че родината им е в мир с Франция и Англия. Обещаха му, че вицекралят на Панама ще му даде на разположение кораби, за да се върне в Европа. Корсарите не бяха чак дотам глупави, че да приемат това предложение. На посланието отвърнаха като нападнаха град Никоя и го опожариха до основи.

Една сутрин корсарите ремонтираха няколко стари кораба, с които възнамеряваха да предприемат нов поход.

Въпреки че бяха твърде улисани в работа, няколко души от тях забелязаха да се приближават към острова седем лодки.

Бяха хората на граф Вентимилия и Равено дьо Люсан, които след превземането на Пуебло Виейо идваха при тях с огромна молба. Те обаче не бяха избрали най-удобен момент, за да пристигнат на острова. Преди няколко дни флотилия от петнадесет испански кораба се бе появила във водите край острова и Гроние беше принуден да изгори бързо фрегатата си и по-малките кораби, за да не попаднат в ръцете на неприятеля.

Когато на острова се разчу новината, че синът на Червения корсар е пристигнал, сред корсарите се възцари радост. Гроние, който не бе благородник, но който си бе спечелил славата на един от най-храбрите корсари на Тихия океан, се отправи към брега, за да поздрави новодошлите.

— Господин графе — каза той, — очаквахме ви. Хората ми са готови да ви следват навсякъде.

— Дошъл съм — рече корсарят, — да ви предложа едно малко опасно приключение.

— Вие много добре знаете, графе — погледна го с топлите си очи Гроние, — че моите хора не се страхуват от нищо. Какво именно имате предвид?

— Превземането на Нова Гренада — отвърна граф Вентимилия.

— Хиляди мълнии — възкликна Гроние. — Нова Гренада е един от най-силно укрепените градове в Никарагуа, графе.

— Ето че се уплашихте — каза граф Вентимилия. — Тогава аз сам с Дьо Люсан ще превзема града.

— Не се горещете, господин графе! В града има доста съкровища…

— От които аз се отказвам напълно — в полза на Дьо Люсан и във ваша също.

А за себе си какво имате предвид?

— Един пленник.

— Хиляди дяволи! Това трябва да е някой доста ценен човек.

— Той е маркиз Монтелимар.

— Губернаторът но Пуебло Виейо?

— Да.

— Той е успял да избяга? Чух, че сте превзели града.

— Твърде късно пристигнах, за жалост!

— Колко души имате?

— С тези на господин Дьо Люсан, сто и петдесет.

— Добре — рече Гроние след кратък размисъл. — Не мога да откажа на сина на Червения корсар! Утре тръгваме, а дотогава сте мой гост!

Барейо, който присъстваше на целия разговор, се отдалечи, откри двамата си приятели и се обърна към тях:

— Хайде сега, да си потърсим място, където човек може да се храни и пие. Имам още няколко дублона в джоба си.

Тримата неразделни приятели се отправиха към една палатка, където се виждаха корсари да пият, да играят комар и да танцуват с няколко пленени испанки под звуците на китара.

— Ето го вълшебното царство! — рече Барейо, като седна до една дълга маса. — Обзалагам се, че испанките никога не са се забавлявали така, преди да бъдат хванати от корсарите в плен.

— Те понякога обаче заплащат твърде скъпо това удоволствие — отбеляза баскът.

— Защо? Мислиш ли, че с тях се отнасят неучтиво?

— Напротив. Горко на онзи корсар, който би се отнесъл грубо с тях. Но понякога идват мрачни дни и смехът на тези нещастници се превръща в кървави сълзи. Ако губернаторът или път роднините им не изпратят откупа, тогава те трябва да теглят жребий. Който от пленниците има нещастието да извади черния жребий, бива обезглавен и главата му се изпраща на губернатора.

— Ужас!

— Какво искаш? Войната си е война. Испанците също така не са милостиви.

Те си поръчаха вино и свински бут и захванаха да се хранят и пият. Бяха изпили по няколко чаши, когато се чу грохот, който ги накара да скочат на крака.

— Оръдие! — извика Барейо. Всички, които се намираха в палатката, се втурнаха навън.

— Какво беше това? — попита гасконецът.

— Испански топ — отвърна Мендоса.

Те се отправиха към заливчето, където се бе настанила тяхната флота. По цялото крайбрежие цареше невероятно вълнение. Всички корсари бяха вече там.

Петнадесет неприятелски кораба се приближаваха бавно към острова.

— Господин графе — каза Гроние, — пристигнали сте тук с много лош късмет. Моментът съвсем не е подходящ.

— Напротив — усмихна се графът. — Докарах ви подкрепления.

— Не можем да окажем съпротива на такъв многочислен и толкова въоръжен противник.

— Ще изтеглим лодките на сушата и ще ги скрием в гората.

— А платнохода?

— Него ще изгорим, за да не попадне в ръцете на испанците. Побързайте, господин Гроние. Нека колкото се може по-скоро да се върнем във вътрешността на острова!

Докато неколцина корсари палеха платнохода, останалите пренесоха лодките на защитено място. Испанската флота вече беше започнала да обстрелва брега.

— Хиляди дяволи! — извика гасконецът. — Този път испанците не се шегуват.

След като корсарите скриха лодките, те се прибраха на един от хълмовете в средата на острова. Той бе недостижим за неприятелските оръдия. След едночасов обстрел испанците поеха курс към Панама.