Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (16)

Глава четвърта
НАПАДЕНИЕТО НА ПУЕБЛО ВИЕЙО

— Започвам да мисля, че дяволът храни огромни симпатии към нас — рече гасконецът.

След двадесетина минути тримата приятели бяха в гората на брега на Шагър. Слънцето клонеше на залез. Между дърветата нахлуваше мрак.

— Далече ли е лагерът на корсарите? — запита фламандецът.

— След няколко часа ще бъдем там! — отвърна гасконецът.

Те се опитваха да се движат съвършено безшумно, за да не привлекат вниманието на дивите зверове върху себе си.

Вървяха тъй близо два часа, когато Мендоса внезапно спря.

— Индианците ли? — тихо попита гасконецът, изваждайки шпагата си.

— Досега не съм видял индианец със светещи очи — отвърна шепнешком баскът.

— Тихо! — сниши още повече глас гасконецът. — Мисля, че това е котка.

— Струва ми се, че е гладен ягуар — рече баскът. Те не виждаха друго пред себе си освен две фосфоресциращи очи с особен жълтозелен блясък.

— Е, Мендоса, би било направо смешно, ако три шпаги се уплашат от една малко по-голяма котка.

— Не виждаш ли, че животното е препречило пътя ни? — рече мендоса.

— Тегли му един ритник и ще свърши цялата работа.

— Аз не ща, ти опитай!

— Това възнамерявам да сторя. Но ми дай един пълен пистолет. По дяволите! Нима трима храбри мъже като нас ще се уплашат от един див звяр?

— Ето ти пистолета — отвърна баскът. — Но не забравяй, че тази котка може да издере очите ти.

Гасконецът взе пистолета, извади шпагата си и са приближи смело към двете светещи точки. Баскът и фламандецът го последваха. Гасконецът беше направил вече десетина крачки, когато изведнъж се чу страхотно мяукане, което прерасна в глух гърлен рев. Това бе наистина ягуар, едно от най-опасните животни по тези места.

Не можеше да се отрече, че дивият рев на животното не направи впечатление на гасконеца. Той спря с готов за стрелба пистолет в лявата си ръка. Звярът изръмжа още няколко пъти, но не помръдна. Барейо прояви нетърпение. Той пристъпи няколко крачки напред и извика:

— Ела, котарак проклет, набучи се на шпагата ми!

Ягуарът се беше вече приготвил за скок. Мендоса приближи гасконеца, фламандецът зареди пистолета си.

— Котката се страхува — рече Барейо.

Той не успя да довърши последната дума, когато ягуарът скочи и го събори на земята. Мендоса, който бе на половин крачка от него, заби шпагата си в животното, а фламандецът изпразни оръжието си в гърба му. Те още не се бяха съвзели от обхваналите ги чувства, когато ягуарът скочи и потъна в гората.

— Гръм и мълнии! — извика гасконецът, който като по чудо бе невредим. — Що за котки живеят в тази страна? Уби ли я, Мендоса?

— Не зная — отвърна Мендоса, но шпагата ми е цялата в кръв.

Тримата авантюристи продължиха пътя си и скоро съгледаха няколко огъня сред дърветата.

— Това е нашият лагер — рече баскът.

В същия миг някакъв глас заплашително викна:

— Кой е там? Отговорете или ще стрелям!

— Мендоса! — отвърна баскът.

Четирима въоръжени с пушки и пистолети мъже изникнаха откъм храста отпреде им.

— Да, това е Мендоса! — извика единият. — Къде се бавиш, братовчед? Има ли хубаво вино в Пуебло Виейо?

— Страхотно — отвърна Барейо. — Имам предчувствие, че и на вас ще ви се удаде случай да пиете такова аликанте, каквото в цяла Испания не може да се намери.

— Кога? — полюбопитства гласът.

— Веднага щом превземем града — отвърна гасконецът.

Баскът продължи, за да потърси граф Вентимилия. Когато минаваше през лагера, той забеляза, че корсарите бяха много повече, отколкото когато ги беше оставил. Палатата на графа бе в средата на лагера. Мендоса влезе.

— Аз съм, капитане!

— Най-после! — извика графът, който седеше на дънер и внимателно разглеждаше картата, поставена на коленете му. — Вече започвах да мисля, че са те хванали и обесили. Видя ли маркиза?

— Да. Барейо дори разговаря с него. Той сам ще ви каже.

— Сестра ми в двореца на губернатора ли е?

— Това не успяхме да разберем, господин графе. Но разбрахме, че до скоро при него се е намирала една красива мулатка.

— Знаеш ли колко оръдия и войници има в града?

— Около двеста-триста души и няколко оръдия — отвърна Мендоса.

— Ще нападнем града утре сутринта, разбра ли, че получих подкрепления?

— Видях много мъже, които друг път не съм забелязвал сред нас.

— Хората, които изпратих да търсят Гроние и Тъсли, са срещнали група от седемдесет и пет корсари, предвождани от господин Равено дьо Люсан, френски благородник. Познаваш ли пътя, Мендоса? — внезапно попита графът.

— Да, господин графе.

— Графът излезе пред палатката и стреля във въздуха с пистолета си. Корсарите, насядали край огньовете, скочиха и дотичаха мигом. Мъж със среден ръст, в ризница с позлатен герб, приближи до графа.

— Тръгваме ли, господин графе?

— Да, господин Дьо Люсан — отвърна синът на Червения корсар. — Изгасете огньовете. Ако искате да изненадаме маркиза в двореца му, трябва да тръгнем веднага.

Десет минути по-късно корсарите бяха на път. Предвождаха ги Мендоса, Барейо и фламандецът. Половин час преди изгрев слънце бяха на няколко изстрела от Пуебло Виейо.

Графът раздели хората си на две групи и предаде командването на по-малката на френския благородник. Нападението започна при изгрев слънце.

Испанците откриха огън срещу неприятеля, но корсарите не си направиха труда да отвърнат. Те светкавично запълниха рововете със снопове клони и се покатериха по стените на укреплението. Преди още жителите да усетят опасността, която ги грозеше, корсарите бяха в града.

Полуголи мъже-и жени тичаха към големия площад, където търсеха убежище в храма и в двореца на губернатора.

Корсарите вече смятаха, че са превзели града, когато пред храма съзряха два конни ескадрона. Въоръжените до зъби войници бяха повече от сто и петдесет.

Със страхотен рев корсарите се втурнаха на тълпи. Войниците обърнаха конете и се разбягаха във всички посоки. Докато една част от корсарите се опитваше да разбие с греди вратата на храма, другата част, водена от графа, се отправи към двореца на губернатора. Те претърсиха всички ъгли на огромната сграда, но не намериха и следа от маркиза. В зимника те откриха седем войници, скрити зад купища захарна тръстика.

— Гръм и мълнии! — извика Барейо. — Това е началникът на стражата. Не ви ли казах, че ще се видим отново? — рече той на мъжа. — Господин графе, попитайте този човек за маркиза. Той е стар наш познайник.

— Къде е маркизът? — попита графът.

— Вчера вечерта замина към Нова Гренада — отвърна войникът.

— Взе ли със себе си някого?

— Тръгна със свита от осем души.

— С него имаше ли някакво момиче? — Да.

— Мулатка?

— Да, мулатка — отвърна водачът на стражата.

Графът излезе от двореца и се върна на площада. Корсарите още не бяха превзели храма. Скритите там жители на града на всеки вик да се предадат отвръщаха с мощни огнени залпове.

— Господин графе — каза френският благородник, — тези испанци не искат да се предадат. Да заповядам ли да вдигнат във въздуха храма?

— Това би било напълно излишно кръвопролитие — отвърна графът учуден.

— Ако те останат вътре, рискуваме да не получим нито един пиастър.

— Отказвам се от моята част.

— Но моите и вашите хора няма да се откажат.

— Има ли пленници?

— Не повече от дузина.

— Тогава, пратете един от пленените да каже на ония в храма, че ако не се предадат, ще избием всички пленници, които са в наши ръце.

Докато Дьо Люсан изпълняваше заповедта, Мендоса, гасконецът и фламандецът се приближиха.

— Приятели — рече Мендоса, — не бива да изпускаме възможността да нападнем бъчвите на опърничавия пивничар. Нашето присъствие тук не е необходимо.

— Гръм и мълнии! — извика Барейо. — Съвсем бях забравил нашия прекрасен и мил приятел. Дали не се е скрил в избата си?

— Надявам се, че ще го открием сред бъчвите — рече Мендоса.

— Тогава да тръгваме! — реши гасконецът. Незабелязани от останалите, тримата приятели изчезнаха в една уличка, която им беше пределно позната. Тя бързо ги отведе при пивницата „При негъра“. Както и предполагаха, вратата беше залостена. В цялата къща не се чуваше нито звук.

— Дали нашият приятел не е избягал заедно с готвачите си в храма Господен? — попита Барейо.

— Да разбием вратата — предложи фламандецът. Той беше грабнал огромна греда и я тътреше бързо към тях.

— Ето това е най-силният човек от нашата компания — рече Барейо, като забеляза тежкия товар на фламандеца. — тъй като той досега не е проявил особено желание да ни съобщи името си, ще го наричаме Херкулес.

Тримата хванаха гредата, засилиха се и разбиха вратата. Операцията бе съпроводена от неимоверен шум. Тримата авантюристи извадиха шпаги и влязоха. Страхуваха се от засада.

— Знаеш ли къде е входът на винарската изба? — обърна се Мендоса към фламандеца.

— Зад тезгяха — компетентно отвърна набеденият Херкулес.

На една от касите в пивницата стоеше фенер. Мендоса запали фенера и със силен ритник отвори вратата, която водеше към избата.

— Тук са — извика той. — Чух вик.

Те предпазливо заслизаха по стъпалата и се озоваха в широк тунел, край чиито стени бяха наредени безброй бъчви.

— Къде ли се е скрил старият пръч? — чу се сърдит глас.

— По дяволите! Пивничарят!

— Чакай, негоднико! — извика кръчмарят. — Днес няма да ми избягаш.

Пивничарят се показа от скривалището си с дебел шиш в ръката, въоръжени по същия начин, зад него се появиха четирима слуги.

— Пак ли си тук, негоднико? — извика той.

— Винаги с удоволствие се връщам там, където има хубаво вино! — великодушно съобщи баскът.

— Какво, искаш да те заколим ли? — попита гасконецът. — Ще ти дам един другарски съвет — продължи той. — Седни с твоите хора ей на онази греда там и хвърлете тези пръчки по-далече от себе си. Ако не спреш да досаждаш, ще има бум-бум!

— Вие ще ме разорите! — срамежливо каза собственикът.

Баскът го успокои:

— Ние разорихме вече целия град. Утеши се! Изхвърли шиша! Марш в ъгъла!

Собственикът бе забелязал отдавна, че всякаква съпротива е безполезна. Той хвърли на пода оръжието си. Последваха го и слугите, петимата седнаха на гредата, която гасконецът им посочи.

Мендоса постави фенера на пода. Докато чакаше Барейо и фламандеца да издирят три чаши, той с любопитство наблюдаваше пълните бъчви.

— Първо да опитаме ксереса — рече баскът.

— Само не се напивайте — рече гасконецът. Не забравяйте, че тук не сме сами.

Собственикът започна да скубе косите си. Беше напълно отчаян. Неканените гости пиеха виното, сякаш беше вода.

По някое време гасконецът с удивление откри, че краката му не го слушат. Той хвърли чашата и извика геройски:

— Стига, приятели! Време е да дадем урок на безсрамника!

— Какво искате още от мен? — изписка собственикът. — Искате да ме погубите ли?

— Нямаме такова намерение. За твоите прегрешения ще заплатят твоите бъчви! Мендоса, кои бъчви смяташ за най-добри? Ти ги опита всичките…

— Всичките! — вдъхновено отвърна баскът.

— А ти, приятелю Херкулес?

— Аз мисля по същия начин! — тъпо продума фламандецът.

Все пак кои са най-добри от най-най-добрите? — повтори въпроса си въодушевеният гасконец.

Двамата авантюристи дълго обмисляха и накрая посочиха две огромни бъчви.

В едната имаше ксерес, другата бе пълна с малага.

Гасконецът извади двата си пистолета от пояса и тържествено заяви:

— В качеството си на председател на военнополевия съд, след най-внимателно проучване на всички факти около вината, осъждам тези две бъчви на смърт!

Като каза това, той изпразни пистолетите и проби бъчвите. Потекоха две тънички струйки и скоро благородното вино обля пода на избата. Собственикът нададе сякаш предсмъртни викове и скочи от гредата, но гасконецът изви шпагата си и извика строго:

— Назад!

— Вагабонти! — ревна с цял глас собственикът. — Оставяте най-хубавото вино да тече като вода на земята.

— Земята също е жадна! — отбеляза с философски отсенки в гласа Барейо.

Мендоса и фламандецът се заливаха от смях. Барейо остави бъчвите да потекат още няколко минути, след което каза на приятелите си:

— Да вървим. Ако останем още четвърт час тук, гарантирам ви, че ще се опием от парите.

Докато собственикът се вайкаше и крещеше, сякаш го деряха жив, тримата корсари взеха фенера и напуснаха избата. Никой от тях не отвърна на проклятията на гневния домакин.

— Да видим какво става при храма сега — рече гасконецът.

Намираха се вече на улицата.

Пристигнаха твърде късно. Обкръжените жители се бяха предали и корсарите се бяха разпръснали из града да плячкосват.

— Да тръгваме ли, господин графе? — попита Мендоса, когато откриха сина на Червения корсар.

— Ще се присъединим към корсарите от остров Сан Джовани — отвърна граф Вентимилия. — Без Гро-ние и Тъсли не можем да превземем един така добре укрепен град, какъвто е Нова Гренада. Този път няма да допусна маркизът да ми избяга!