Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (15)

Глава трета
МЕЖДУ ДВА ОГЪНЯ

Тримата конници галопираха повече от час по пътя, който водеше към брега на Тихия океан. Те се обръщаха често назад да видят дали не ги преследват. Когато стигнаха гората, която се простираше чак до река Шагър, намалиха темпото.

— Сега вече бихме могли да дадем малко почивка на конете — рече гасконецът.

— Страхувате ли се от преследване, Барейо? — попита Мендоса.

— Сигурен съм, че онзи проклет пивничар вече е разказал всичко на губернатора и че по нас е изпратена почетна рота, която да ни хване яката за врата и да ни отведе право в Пуебло Виейо.

— Ти великолепно разигра ролята си — рече Мендоса. — Вече се виждах да се люлея на един дебел клон с вратовръзка от коноп върху шията.

— А вместо това получихме коне и оръжие.

— Които ние, естествено, няма да върнем на господин губернатора — счете за нужно да отбележи фламандецът.

— Честните хора са рядкост в Америка — каза Барейо дълбокомислено, — благодарността е приказка. Негово превъзходителство сигурно ще възнагради нашата честност с бесилка, а аз отдавна питая чувство на неприязън към подобни неща.

Тримата авантюристи се заизкачваха по един хълм, обрасъл тук-таме с палми. Зад него течеше Шагър, единствената река, която се влива в панамския провлак. Не бяха далече от билото, когато изведнъж спряха и загрижено се загледаха един-друг.

— Дали този шум идва откъм реката? — Гасконецът се ослушваше внимателно.

— Струва ми се, че това са галопиращи коне! — отвърна Мендоса.

— Може би те вече са открили следите ни — изрази предположение Барейо. — Да се качим на билото и да огледаме както трябва!

Като сториха предложеното от Барейо, гасконецът каза:

— Виждам само реката…

— А какво ще речеш за това? — попита баскът, като бързо наведе глава.

Чуха изстрел и над главите им свирна куршум.

Вече съвсем ясно виждаха половината дузина конници на края на палмовата горичка. Конете ускориха ход.

След още половин час гасконецът нададе гневен вик.

— Какво има, Барейо? — попита уплашен Мендоса. — Пътят е преграден! — отвърна гасконецът.

— Не е възможно! Та ние преди няколко дена минахме през същите тези места!

Бяха стигнали до завой и пред очите им се издигаше гигантска скала, която задръстваше пътя изцяло. — Загубени сме! — въздъхна фламандецът.

— Още не! — рече гасконецът. — Трябва да слезем от конете и да ги използваме като прикритие. Бързо! Испанците идват!

Тримата мъже взеха пушките и пистолетите си, скочиха от седлата и накараха конете да легнат на края на една пукнатина. Шестимата войници пристигнаха в галоп с голи саби в ръцете. Като съзряха трите коня, легнали на земята, те спряха, втъкнаха сабите в ножниците и взеха пушките от седлата си. Водачът им продължи напред сам, за да види къде са се скрили тримата авантюристи. Той съзря блесналата цев на пушка над гърба на един от конете.

— Заловени сте! — извика той. — Предайте се!

— Граф Алкала никога не се предава — отвърна гасконецът. — Но ние бихме могли да разберем, без да хабим напразно барута и оловото Си.

— Какво значи това?

— Това значи, че можем да уредим цялата работа с помощта на няколко дублона.

— Истинските войници не се продават! — извика сърдито водачът. — Освен това, ако, ви заловим, губернаторът ще ни плати значително повече.

— Тогава ще ти предложа нещо друго. Какво ще кажеш за един двубой?

— Трябва да съм побъркан.

— Предложението ми е много изгодно. Ако падна аз, тогава двамата ми приятели ще се предадат. Но ако аз имам щастие, ще ни оставите спокойно да продължим пътя си.

Войникът, на когото разговорът изглежда омръзна, вдигна рамене и отиде при хората си.

— Мендоса — рече гасконецът, — аз не съм лош стрелец. Вярвам, че и фламандецът няма да похаби напразно оловото си. Но най-много се надявам на теб. Стреляй пръв!

Войниците отново бяха възседнали конете си. Мендоса се прицели в коня на водача. Той натисна спусъка почти без да съзнава това. Конят се строполи заедно с водача си. Това не смути особено петимата войници. Те наново нападнаха. Отекнаха едновременно два изстрела и още два коня паднаха на земята. Останалите трима сметнаха, че ще е по-разумно да обърнат конете. Те изчезнаха зад една скала, но оттам подновиха огъня. Не бяха лоши стрелци, тъй като още на третия изстрел конят на фламандеца скочи и се търкулна мъртъв.

— О, Господи, какво нещастие! — рече баскът. — Това животно струваше най-малко двеста пиастра. Но почакайте малко, аз ей сега ще им покажа на какво е способен един корсар! Ще сваля най-малко един кон, заедно с водача му!

Той гръмна и както беше предсказал, конят и конникът, който беше зад него, се строполиха на земята.

— Мендоса — каза гасконецът. — Ти си чудесен стрелец. Имаш ли още муниции?

— Само за три изстрела. Негово превъзходителство е много стиснат човек.

— Може би той е допуснал, че ще стреляме именно срещу неговите собствени войници — рече гасконецът, широко ухилен.

Разнесе се внезапен залп и конят на гасконеца беше улучен.

Испанците стреляха почти непрестанно иззад скалата. Тримата приятели оказваха храбра и самоотвержена съпротива, но скоро останаха без муниции. Те тъкмо се чудеха какво да правят, когато испанците предприеха ново нападение. Когато приближиха на по-малко от двадесет метра, въздухът загъмжа от остри изсвирвания.

— Стрели! — извика гасконецът. — Испанци пред нас и индианци отдире ни!

Наистина, след няколко секунди на хребета на хълма се появиха седем-осем индианци.

— Какво да правим, Барейо? — попита за кой ли път Мендоса.

— Трябва да нападнем испанците. В момента те са по-опасни за нас.

Тримата авантюристи се спуснаха напред, изпразниха пистолетите си и извадиха шпагите. Испанците бяха загубили още един от хората си, прободен от стрелите на индианците. Друг, прострелян в гърдите, се гърчеше в страшна агония на земята. Останалите живи войници удариха на бяг.

— Дано не ги видим повече! — рече гасконецът, скрит зад скалата от стрелите на индианците.

— Но индианците са още тук! — отбеляза фламандецът.

— Индианците никак не ме тревожат — рече гасконецът. — Страхувам се от испанците. Имам предчувствието, че те ще се върнат с подкрепление.

— Това няма да представлява приятна гледка — изръмжа Мендоса, като се почеса по тила. — Трябва да предприемем нещо. Мислиш ли, че тази скала е непроходима?

— Не съм я претърсвал подробно — рече гасконецът. — Може да се направи един опит, за проба пари не искат.

— Винаги съм твърдял, че щастието е на страната на авантюристите — извика тържествено гасконецът. — Скоро ще се озовем в тила на господа индианците.

Барейо се наведе и пропълзя под скалата. Останалите двама го последваха. След няколко минути бяха на хребета.

— Ето, там долу е Шагър — каза гасконецът. — Да нападнем ли индианците, или да офейкаме додето не е късно?

— По-добре да нападнем — отвърна Мендоса. — След като забележат нашето бягство, те ще тръгнат да ни преследват. Индианецът се слави с невероятно упорство.

— Добре. Ще се опитаме да ги изненадаме — рече Барейо.

Индианците все още продължаваха да стрелят в долината, когато те се озоваха зад гърба им.

— Чудесна възможност, за да покажем своята ловкост — рече Барейо на Мендоса.

— Какво искаш да кажеш? — попита мендоса.

— Носим ли винаги със себе си навайята^[1]?

— Тогава покажи каквото можеш! Един добър удар с нож отдалече прекрасно ще изненада врага.

Индианците по всяка вероятност смятаха, че белите все още се намираха в своето скривалище. Баскът пропълзя безшумно напред. В ръката си стискаше опасната навайя. Гасконецът и фламандецът го следваха неотлъчно. Зад стеблото на една палма баскът се спря. Чу се тихо свистене, нещо блесна във въздуха.

Камата се заби с такава сила в гърба на единия от индианците, че хлътна до дръжката в него. Индианците веднага разбраха какво се бе случило и скочиха ужасени. Гасконецът изпразни пистолета и извади шпагата. Дивата гора обаче погълна врага му.

Докато тримата авантюристи се чудеха какво да предприемат по-нататък, в долината се разнесоха безразборни гърмежи.

— Испанците! — извика гасконецът. — Ще се наложи да плюем на петите си!