Метаданни
Данни
- Серия
- Антилски корсари (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il figlio del Corsaro Rosso, 1908 (Обществено достояние)
- Превод отиталиански
- Димитър Иванов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(27 юни 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Книжното тяло предостави Венцислав Пейчев.
Издание:
Поредица „Избрани приключенски романи“
ЕМИЛИО САЛГАРИ
Синът на червения корсар
Роман
Художник Емилиян Станкев, Световна библиотека, 1996
История
- —Добавяне
Глава втора
ГРАФ АЛКАЛА
Тримата авантюристи се държаха така, сякаш нищо не бяха чули за случилото се. Те запалиха пурите.
— Предайте се или ще стреляме! — повторно извика някой от стражата.
Гасконецът се обърна.
— Извинете, господа — рече той. — За нас ли става въпрос?
— Не сте ли вие разбойниците, които са ограбили гостоприемницата „При негъра“? — запита водачът на стражата.
— Какво, вие ни наричате разбойници? — извика гасконецът с нотки на силна обида в гласа. — Нима не знаете, че аз съм Дон Аламейо де Мендоса и Аликан-те и Бермейо де Лос Анжелис?
— Трябва да сме се заблудили — рече объркан войникът. — Не видяхте ли оттук да минават някакви хора?
— На другия край на улицата преди малко се чуха бързи крачки — отвърна Мендоса.
— Тук ли живеете, господа?
— Да. В къщата, пред която стоим — отвърна фламандецът.
— След онези! — заповяда водачът. — Лека нощ, господа!
— Имаш великолепни хрумвания! — отбеляза фламандецът. — Поздравявам ви, Дон Арамейо де Мендоса и Аликанте и Бермейо де Лос Анжелис…
— И граф Алкала — добави гасконецът.
— И испански граф — добави Мендоса от своя страна.
— Какво ще правим сега? — попита фламандецът. — Наистина ли живеете тук?
— Нали ти казах — отвърна гасконецът.
— Вярно. Бях забравил. Все пак, трябва да живеете някъде.
— Нима нощно време ти спиш на улицата? — попита Мендоса. — Ти също така трябва да имаш някъде стая или каквато и да е дупка…
— Едва вчера пристигнах в града. Възнамерявах да пренощувам в оная пивница „При негъра“.
— Нашата къща е твърде далеч — рече гасконецът.
— Е, какво пък, краката ми са дълги.
— Тя е извън града, на брега на морето.
Фламандецът го изгледа недоверчиво.
— Хора, които са така смели — каза той, — не могат…
— Какво искаш да кажеш? — запита гасконецът, силно намръщен.
— Да бъдат авантюристи като мен.
— Тогава ти трябва да си много богат.
— Посъбрах малко злато в мините на Коста Рика. Гасконецът погледна Мендоса.
— Добър новобранец — рече баскът.
— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Барейо.
— Бих последвал хората, които така умело боравят с шпагата, с удоволствие — рече фламандецът.
— Дори ако са корсари, да кажем?
— Винаги съм имал желанието да се присъединя към корсарите. Отдавна мислех да отида в Тортуга и да стана корсар.
— Можеш да си спестиш това дълго и опасно пътуване — рече баскът. — Корсарите се намират по-близо, отколкото можеш да предполагаш.
— И испанците не знаят това?
— Не. Пази се да не издадеш тайната.
— фламандците не са предатели.
— Тогава ни последвай — рече гасконецът. — Ще се опитаме да напуснем града преди изгрев слънце. Мисията ни е свършена, графът сигурно вече ни чака.
— Трябва да внимаваме да не срещнем отново стражата. Ако те са узнали, че сме корсари, маркиз Монтелимар ще изпрати подир нас най-добрите свои войници.
Те внимателно се ослушаха. Тъй като не чуха нищо подозрително, тръгнаха.
Тъкмо бяха стигнали края на уличката, когато гасконецът, който вървеше начело, се спря изведнъж и хвана шпагата си.
— Хм — каза той, — изглежда щастието ни съвсем ни е напуснало днес.
— Отново ли стража? — попита Мендоса.
— Хора с факли идват насам. Виждам шлемове, пушки и ризници.
— Карамба! — извика Мендоса.
Гасконецът не се беше излъгал. Насреща им наближаваха седем или осем войници с факли в ръце. Баскът забеляза зад тях човек с бели одежди, който също носеше фенер в дясната си ръка.
— Хиляди дяволи! — прошепна той. — Ние сме загубени!
— Да се върнем пред къщата — предложи Барейо, — и да продължим разговора си.
Тичешком се върнаха пред къщата. Стражата се появи няколко мига след тях. Водачът забеляза тримата мъже. Каза:
— Ето ги! Да видим сега дали са истинските!
— Знаех, че не съм се излъгал — рече пивничарят. Те са пирати.
— Дявол те взел! — изръмжа гасконецът. Водачът на стражата приближи.
— Как? — каза той. — Вие сте още тук, Дон Ара-мейо де Мендоса и Аликанте и Бермейо де Лос Ан-желис?
— И граф Алкала — прибави гасконецът, с познати нотки на обида в гласа.
— Защо още не сте отишли да спите?
— Разговаряме за луната. Дали тя е населена, а?
— Откъде мога да знам това, господин…
— Граф Алкала, по дяволите!
— Граф на луната — извика пивничарят, като бършеше с кърпа потта от челото си. — Той е!
Гасконецът се обърна и снизходително рече:
— Кой сте вие?
— Собственик на пивницата „При негъра“. Не се правете на смахнат. Аз ви познах.
— Няма ли лудница в този град? — попита учтиво гасконецът водача на стражата. — Този човек тук би трябвало да бъде поставен под най-внимателни грижи.
— Казвам ви, че е той! — изрева пивничарят. — Искаше да пререже гърлото на онзи там, с брадата. Те са пирати!
Водачът на стражата не можеше да знае кому трябва да повярва. На благородника с многото титли или на собственика на пивницата.
— Господин графе — рече той. — Последвайте ме!
— Какво? — извика гасконецът. — Искате да отведете граф Алкала в затвора? Ще се оплача на моя приятел Монтелимар, маркиз Монтелимар.
— Изпълнявам само дълга си — отвърна войникът.
Гасконецът размени бърз поглед със спътниците си и рече презрително:
— Досега граф Алкала още не е бил в затвора. Ако искате да ме задържите, то отведете ме в замъка на губернатора.
— Тъй като заявихте, че сте приятел на маркиз Монтелимар, аз с удоволствие ще го направя — отвърна войникът.
— Имаш ли още пури у себе си? — Барейо попита фламандеца.
— Да, господин графе — отвърна брадатият. — Вие знаете, че аз никога не забравям вашите заповеди.
— Тогава дай от тях по една на войниците, фламандецът извади пури и предложи на войниците.
— На пивничаря не давай! — рече мнимият граф осъдително. — Той заслужава само бесилка. Сега, господа, да вървим в замъка на губернатор Монтелимар.
— Върнете се в пивницата си — каза водачът на стражата на собственика. — Засега не ни трябвате повече.
— Само внимавайте да не ви избягат тези вагабонти — рече пивничарят. — Те са опасни пирати!
— Достатъчно! Побързайте да се приберете в къщи, за да не арестувам и вас.
Водачът на стражата се обърна към гасконеца.
— Господин графе, моля да ме последвате! Тримата авантюристи тръгнаха, съпровождани от войниците.
— Ами сега? — попита Мендоса, като побутна с лакът гасконеца.
— Не се тревожи — отвърна Барейо. — Полунощ е, а негово превъзходителство не пие шоколада си преди девет часа. За осем часа един храбър гасконец може да вдигне целия свят на главата си.
Баскът поклати недоверчиво глава, но нищо не каза. Не искаше да събуди подозрение у стражата. След малко стигнаха голям площад. В единия край на площада беше замъкът на губернатора на Пуебло Виейо. Няколко големи фенери осветяваха входа. Отпред на портата стояха двама войници.
— Негово превъзходителство спи — рече водачът на стражата, като хвърли поглед на тъмните прозорци на замъка.
— Няма значение — отвърна гасконецът. — Като се събуди, ще изпия шоколада си с него.
— Ще наредя да ви дадат една хубава стая…
— Не забравяйте също така да се погрижите и за една добра и обилна вечеря с няколко бутилки вино — предложи Барейо. — Имам достатъчно дублони в джоба си. Ето ви един.
— Ще сторя всичко, каквото мога, за да бъдете напълно доволни! — отвърна трогнатият войник.
Той размени няколко думи със застаналите на стража пред входа войници и отведе пленниците в една от стаите на първия етаж.
— Почакайте тук — рече той. — Ще известя домоуправителя на негово превъзходителство.
Стаята беше мебелирана простичко. В нея нямаше друго освен голяма маса, покрита със зелена покривка, пет-шест кресла и две етажерки с дебели книги.
— По всичко личи, че това е библиотеката на маркиза — рече гасконецът. — Дали прозорците имат решетки?
Фламандецът повдигна тежката завеса и тутакси се намръщи.
— Цял затвор — изръмжа той.
— Как бихме могли да отървем кожите си? — попита Мендоса, като безпомощно се огледа наоколо.
Вратата се отвори. Влезе водачът на стражата. Следваха го двама слуги с кошници в ръцете.
— Господин граф Алкала — рече водачът. — Съжалявам, че в замъка, в момента, няма на разположение други стаи. Ще се наложи да прекарате нощта тук. Освен това трябва да ви предупредя, че се налага да остана при вас.
— Как? — извика намръщен гасконецът. — Изглежда вие съвсем забравихте, че аз съм граф Алкала.
— Ни най-малко — рече водачът. — Прибавям дори всичките титли, които запомних.
Иронията в гласа на водача не остана скрита за гасконеца.
— Трябва да се примиря — рече той. — Донесохте ли нещо за ядене и пиене?
— Всичко, което може да се намери в кухнята на негово превъзходителство.
— Бихте ли могли да Откриете някъде чаша със зарове, за да убием времето до сутринта?
— Един от войниците ми винаги носи със себе си зарове!
— Добре — каза гасконецът. — Бихте могли да вечеряте с нас, но моля ви, изгонете слугите. Не мога да понасям черни физиономии, когато се храня.
Мендоса и фламандецът изпразниха кошниците и поставиха на масата студено месо, две патици, сирене, сладкиш и половин дузина бутилки френско вино.
— Да похапнем — каза гасконецът с намусено лице. — Готвачът на негово превъзходителство би могъл да ни даде и нещо по-добро за един дублон.
Като ометоха масата, войникът, зачервил гребена от изпитото вино, извади чашата със зарове и четиримата започнаха да играят. Тримата пленници притежаваха завидно самообладание. Най-спокоен вид имаше гасконецът. Той очевидно гласеше нещо в главата си — по всяка вероятност някакъв план, с помощта на който смяташе да освободи себе си и своите спътници от критичното положение, което като нищо можеше да ги отведе дори на бесилото.
Светлината на новия ден започна да се показва през спуснатите завеси. Мендоса и фламандецът поглеждаха загрижено към Барейо. Гасконецът пъхна парите, които беше спечелил в джоба си, стана и каза:
— Дойде времето и на моята аудиенция при негово превъзходителство, не ви ли се струва?
— Ще отида да съобщя — рече войникът и се отправи към вратата.
Тъкмо когато отваряше вратата, войникът се сблъска с възрастен, елегантно облечен човек.
— Домоуправителят на негово превъзходителство — каза войникът и ниско се поклони.
— Къде е граф Алкала? — попита още с влизането си домоуправителят.
— Аз съм, господине — отвърна гасконецът, след като небрежно бе поздравил.
— Негово превъзходителство ви очаква.
— Негово превъзходителство знае ли защо съм задържан?
Разказах му неприятната случка, господин графе.
— Готов съм да ви последвам.
— А ние, господин графе? — попита Мендоса.
— Чакайте ме тук… На ваше разположение съм, господине — обърна се гасконецът към домоуправителя.
Домоуправителят въведе гасконеца в салон, обзаведен с изключителен разкош. Благороден на вид четиридесетгодишен мъж с живи черни очи и прошарени коси седеше зад работната си маса.
— Колко се радвам, ваше превъзходителство рече гасконецът, като направи поклон още от прага.
Губернаторът на Пуебло Виейо се изправи и изпитателно изгледа авантюриста.
— Не си ли спомня ваше превъзходителство граф Алкала де Арамейо де Мендоса Аликанте Бермейо и Лос Анжелис? — попита гостът е отсенки на огорчение в гласа. — Моят баща беше истински гранд. Нали вие сте маркиз Маракайбо от Санто Доминго?
— Аз съм — рече губернаторът, наблюдавайки авантюриста с растящо учудване.
— Тогава сигурно си спомняте за мен — продължи гасконецът.
— Къде сме се запознали, господин графе?
— В замъка на вашата снаха, маркиза де Монте-лимар. Трябва да са изминали няколко години оттогава.
— Възможно е — отвърна губернаторът. — Живях известно време в замъка на починалия ми брат.
— Спомням си онази вечер, сякаш бе вчера — продължи нагло гасконецът.
— Значи вие познавате маркизата?
— Маркиза Кармен де Монтелимар? Разбира се!
— Как се случи така, господин графе, че се намерихте тук, и то арестуван? — информира се домакинът.
— От два месеца съм на път за Панама, където моят чичо, херцог Бараквес ми е оставил нищожно наследство от сто хиляди дублона.
— А защо ви арестуваха? Изглежда сте вдигали шум в някаква пивница.
— Трябва да добавя, ваше превъзходителство, че на няколко мили бях нападнат от индианци. Те убиха ескорта ми и ме ограбиха. Цяло чудо е, че успях да избягам с двама мои слуги — може би и от смъртта си…
— Индианците стават все по-дръзки — извика маркизът. — Ще трябва да им се даде един добър урок.
— И аз си мислех същото, когато влизах в града като някой просяк.
— Какво смятате да правите сега?
— Възнамерявах да замина за Панама колкото се може по-бързо.
— Снабдихте ли се с нови коне и оръжие?
— Не, ваше превъзходителство. Загрижен съм съвсем сериозно за това, тъй като имам едва ли повече от петдесет пиастра в джоба си. Индианците ни задигнаха всичко.
— Господин графе — рече губернаторът. — Нещо съвсем нормално е благородниците да си помагат, изпадне ли някой от тях в нужда. Ще ви дам коне и оръжие. Когато стигнете в Панама, ще ми ги изпратите обратно. Но обяснете ми, моля ви — как се случи вашето задържане?
— Смешна история, ваше превъзходителство — каза гасконецът. — Тъй като не познавах никого в града, отидох с двамата си слуги в някаква кръчма. Съдържателят поиска от мен цял дублон за една патица и бутилка вкиснало вино. Протестирах и този негодник изпрати срещу мен готвачите си, въоръжени със шишове. Извадих шпагата си и ги прогоних. Вярвам, че всеки благородник би сторил същото, ако се намираше в моето положение.
— И на мен ми се струва, че така е трябвало да постъпите — през смях заяви губернаторът. — Кога възнамерявате да поемете за Панама?
— Най-добре е веднага — отвърна авантюристът, без да му мигне окото.
Маркизът плесна с ръце и след по-малко от миг в салона се появи домоуправителят, следван от двама слуги, които носеха течен шоколад и сладки. Губернаторът размени няколко думи с домоуправителя, след което се обърна към гасконеца любезно:
— Надявам се, ще изпиете с мен чаша шоколад, господин графе. Вероятно знаете, че ние в Америка пием много шоколад.
— Аз също вечер преди лягане пия шоколад — отвърна гасконецът, след което бързо пресуши чашата си. — Бихте ли ми разрешили след завръщането си да ви посетя, господин губернаторе?
— Домът ми винаги е отворен за вас — губернаторът-подаде ръка на мнимия граф.
Барейо стисна сърдечно ръката, поклони се няколко пъти и напусна стаята. В коридора го чакаше домакинът на стопанина на дома.
— Конете и оръжията са готови, господин графе — каза той.
— Маркизът е много любезен — отвърна Барейо.
— Ще бъдете ли така добър да извикате моите хора?
— Слезте долу, господин графе — рече домакинът.
— Конете са пред входа на замъка.
Барейо бавно заслиза по стълбата. Навън наистина стояха три коня. Веднага щом ги видя, гасконецът самодоволно потри длани:
— Маркиз Монтелимар притежава чудесни коне. Когато взема стоте хиляди дублона, ще го помоля да ми продаде няколко от тях.
Появиха се Мендоса и фламандецът. Предвождаше ги водачът на стражата, който изглеждаше съкрушен от грешката, която беше направил. — На конете!
— викна гасконецът и скочи на седлото на единия от конете.
След това се обърна към войника строго:
— Друг път бъдете малко по-внимателен! Карамба!
— Моля за извинение, господин графе — отвърна пребледнелият воин.
— Вземете това — гасконецът му подхвърли няколко пиастра. — Напред!
Барейо, който все още изпитваше страх, че пивничарят може да изникне отнякъде, препусна бързо през града, премина през подвижния мост и ускори още повече хода на конете си.
— И този път нямаха време да приготвят въжето, с което искаха да ме обесят — рече си той по някое време.