Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (12)

Глава дванадесета
СЕКРЕТАРЯТ НА МАРКИЗ МОНТЕЛИМАР

Галеонът не можеше да избяга вече и един ярд напред. След десетина минути „Светкавица“ приближи кораба.

— Последвайте ме, буканери! — извика синът на Червения корсар.

Мендоса и гасконецът изтичаха подир него с извадени шпаги. Повече от четиридесет испанци се втурнаха срещу тях с викове:

— Смърт на корсарите! Хвърляйте ги в морето! Силен порив на вятъра отдели корабите един от друг. Моментът беше твърде опасен, тъй като буканерите не можеха да се притечат на помощ на графа и двамата си другари.

— Спасете графа! — извика някой от екипажа на фрегатата.

В това време испанците се спуснаха срещу тримата храбри корсари. Те бяха напълно уверени в своята победа. Колкото и ожесточено и ловко да се сражаваха тримата, те не можеха дълго да се бият с многочисления противник, ако буканерите не им бяха помогнали. Те откриха жесток огън срещу испанците. Моряците от фрегатата вече бяха успели да закачат с кука галеона.

Графът, Мендоса и гасконецът се задъхваха от изнемога, когато буканерите скочиха на палубата на галеона.

— Напред, приятели! — извика графът. — Още едно усилие и победата ще е наша!

Наистина, испанците вече отстъпваха. Когато стигнаха предната мачта, те се събраха на куп. Това беше единственият начин да окажат някаква съпротива. Но граф Вентимилия вдигна червената си от кръв шпага и извика:

— Предайте се или няма да оставим нито един от вас жив!

Капитанът на галеона, който се беше сражавал лъвски в първите редици на своя екипаж, излезе напред:

— Какво смятате да правите с нас? В морето ли ще ни хвърлите?

Графът сне шапката си и отговори:

— Синът на Червения корсар, граф Вентимилия Рокабруна и Валпента почита храбростта на противника си!

— Синът на Червения корсар? — извика капитанът. — Племенникът на прочутия Черен корсар? Няма защо да се страхуваме от един благородник. Какво желаете, господин графе?

— Да ми предадете един човек, който в момента се намира на борда ви — отвърна графът.

— Кой е той?

— Секретарят на маркиз Монтелимар.

Около четиридесетгодишен мъж с пронизващи очи излезе напред.

— За мен ли говорите? — рече той.

— Да, господин Барквизимето — отвърна корсарят.

— Какво желаете?

— Да ме последвате на фрегатата.

— Като пленник?

— Мислите ли, че нападнах галеона, за да го ограбя? Ако смятате, че е така, грешите. Аз съм корсар, но не като всички останали.

— А какво ще стане с екипажа на галеона?

— Свободен е.

— Какво казвате?

— Повтарям, свободен е.

— И вие нападнахте този кораб само защото искахте да плените мен?

— Естествено.

— Но какво искате от мен?

— Не мога да ви кажа това веднага. Последвайте ме на фрегатата и галеонът ще може свободно да продължи пътя си.

— Нима не искате да плячкосате кораба? — попита капитанът на галеона.

Графът го изгледа и го попита усмихнат:

— На колко оценявате вашия галеон?

— Хиляда и петстотин пиастра.

— Карате ли злато на борда? — Не.

— Тогава аз ще изплатя на екипажа си това, което бих спечелил от ограбването на кораба ви.

Капитанът, който все още държеше в ръка окървавената си шпага, поиска да я хвърли. Но графът му попречи да направи това. Той каза:

— Запазете шпагата си, капитане. Може да имате повече щастие при следващата битка!

После той се обърна към секретаря на маркиз Монтелимар:

— Господин Барквизимето, ще ме последвате ли или не? Давам ви една минута за размисъл.

Секретарят се поколеба един миг и рече:

— Готов съм, господин графе.

Графът направи знак с ръка, корсарите напуснаха чуждата палуба и се оттеглиха на борда на фрегатата. Секретарят на маркиз Монтелимар ги последва. Когато всички бяха на борда на фрегатата, синът на Червения корсар извика:

— Вдигнете куките и опънете платната! Заповедта му бе изпълнена веднага. Графът излезе напред, сне шапката си, вдигна шпагата и извика:

— Поздравете знамето на Испания и своите врагове!

За огромно удивление на неподвижните испанци, буканерите изпразниха пушките си във въздуха.

Фрегатата продължи на запад. Графът най-учтиво покани секретаря на маркиз Монтелимар да го последва в каютата.

— Заповядайте, господине — рече той, след като затвори вратата подире си. — Седнете, тъй като ние с вас имаме дълъг разговор.

— Това ме учудва — отвърна неспокойният секретар. — Виждам ви за пръв път, господин графе.

— Убеден съм в това. В това море съм едва отпреди няколко месеца.

— Защо сте дошъл тук?

— Най напред, за да открия именно вас — отвърна графът.

— Нима се интересувате от мен толкова много?

— Вярвам, че вие имахте възможността да се убедите в това. Знаете ли кой съм аз?

— Синът на Червения корсар.

— Познавахте ли моя баща?

Секретарят побледня като мъртвец, но не отвърна.

— Господине — рече графът, — недейте забравя, че сте в мои ръце. Макар и да съм благородник, в жилите ми тече корсарска кръв. Дайте отговор на въпроса ми!

— Да, познавах го — отвърна секретарят.

— Кога се запознахте с него?

— В деня на неговата смърт.

— Кой осъди на смърт баща ми и моряците, които се бяха спасили от корабокрушението?

— Не знам.

— Няма смисъл да опитвате да ме мамите. — Графът скочи на крака. — Това беше маркиз Монтелимар, вашият господар, нали?

— Защо ме питате, след като знаете? — рече секретарят.

Графът обиколи нервно няколко пъти масата, която се намираше в средата на каютата. След това той рязко се обърна към секретаря:

— Баща ми и двамата ми чичовци, Черният и Зеленият корсари, бяха дошли в Америка, за да отмъстят за смъртта на най-стария им брат, който най-предателски беше убит от херцог Ван Гулд. Преди моят баща да напусне Европа, е бил женен за една брабантска княгиня. След моето раждане княгинята починала. След няколко години баща ми се оженил за дъщерята на княз Хара, владетеля на Дарнен. Тя му родила момиченце. Чувал ли сте да се говори за това?

— Да, но не знам нищо със сигурност.

— Когато корабът на баща ми се е разбил на брега на Маракайбо, детето се е намирало между спасените. Така ли е?

— Кой ви е казал това?

— Когато разглеждах един ден документите на баща ми, научих, че съм имал сестра в Америка. Адмирал Морган, който в момента е губернатор на Ямайка и е съпруг на Йоланда, дъщерята на Черния корсар, потвърди това. Сега вие ще ми кажете какво е направил маркиз Монтелимар с това момиче.

Лицето на графа се промени до неузнаваемост. Очите му светеха зловещо.

— Разбрахте ли ме, господине! — извика той и удари с юмрук по масата. — Какво е сторил със сестра ми маркизът? Дошъл съм в Америка да я търся и се кълна в Бога, ще я намеря!

— Успокойте се, господин графе — рече секретарят.

— Жива ли е сестра ми или не?

— Жива е.

— Заклевате ли се в това?

— В честта си.

— Вие спасихте живота на господаря си, господине.

— Нима искахте да го убиете?

— Да… Къде се намира сестра ми в момента?

— Давам ви честната си дума, господин графе, не знам!

— Не ви вярвам — каза заплашително графът. Събеседникът му почервеня от гняв.

— Господин графе — започна възбудено той. — Когато един испански благородник дава честната си дума, никой няма право да се съмнява в нея. Ако не ми вярвате, съм готов да кръстосаме шпагите си!

Граф Вентимилия се хвана за шпагата си, но след кратък размисъл махна ръка от нейната дръжка.

— Нямах право да ви обиждам — рече той. — Като благородник ви се извинявам. Значи вие не знаете къде се намира сестра ми?

— Един ден чух маркиз Монтелимар да казва, че я бил поверил на един от майоралите на тихоокеанското крайбрежие. Дали тя е била дадена в Панама, или някъде другаде, не знам.

— На един от майоралите? Кой е той? Извинете ме, но не разбирам докрай езика ви!

— Това е един вид управител — отвърна събеседникът на графа.

— Познавате ли го?

— Не.

— Тогава ще трябва да открия вашия господар.

— Ще го намерите само при положение, че научите къде се намира.

— Вече знам — рече графът.

— Не може да бъде.

— О — рече графът. — Нека ви кажа тогава: господарят ви е в Пуебло Виейо.

Секретарят скочи разярен.

— Кой може да ви е казал това? Сигурно маркиза Монтелимар. Знам, че тя винаги е мразила брата на своя съпруг. Знам също така, че тя ви е помогнала да избягате.

— Лъжете се — отвърна графът. Научих го от Морган, губернатора на Ямайка.

Секретарят прехапа устни.

— Значи, не знаете къде се намира момичето? — повтори въпроса си графът.

— Както ви казах, то е било поверено на един майорал. Повече нищо не зная.

— Е, какво пък — рече графът. — Тогава маркизът ще ми го каже.

Той стана и продължи:

— Искам да ви обърна внимание на това, че вие оставате мой пленник, докато мисията ми не бъде приключена. Не се опитвайте да бягате. Хората ми ще ви убият при първия опит. Ще се погрижа пленничеството ви да бъде по-леко. Ще се храните на трапезата ми, към вас ще се отнасят с вниманието, което може да изисква един испански благородник. Вие сте мой гост!

След тези думи графът напусна каютата и излезе на палубата, където лейтенантът, Мендоса и Барейого чакаха нетърпеливо.

— Е? — попита лейтенантът.

— Засега се знае само, че сестра ми е жива — отвърна графът.

Той се обърна към Мендоса и добави:

— Ти си стар, опитен корсар. Вярваш ли, че аз сам ще успея да извърша тази работа?

— Не, господин графе — отвърна Мендоса. — Испанците в Средна Америка са много силни. И кой тук ще се откаже да се притече на помощ на сина на Червения корсар? Ако потърсим небезизвестните корсари Дейвис, Тъсли и Гроние, корабите им, хората и шпагите им веднага ще бъдат предоставени на услугите на граф Вентимилия!

— Как обаче ще ги откриеш?

— Зная от сигурен човек, че те са превзели остров Сан Джовани.

— Сан Джовани ли казваш?

— Да. Това е малък остров, на около пет мили от сушата.

Графът помълча някое време, след което каза:

— Аз също смятам, че трябва да си осигурим тяхната помощ.

— Говори се, че те имат най-малко осемстотин души бойци и че са замислили голямо нападение срещу Средна Америка.

— Но къде ще оставим фрегатата?

— Бихте могли да я поверите на губернатора на Ямайка — рече Мендоса. — В Ямайка има много сигурни пристанища.

— Така ще е най-добре — реши графът. — Най-напред трябва да потърся маркиз Монтелимар в Пу-ебло Виейо. Тежко му, ако откаже да върне сестра ми! Ще узнае, че като чичо си бих могъл да бъда неумолим!