Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (10)

Глава десета
НОС ТИБУРОН

Два часа по-късно се появи негърът Марто. Той разбута бъчвите, които задръстваха входа, и каза:

— Господарката ви чака. Графът се беше събудил.

— Отидоха ли си войниците? — попита той.

— Да, господин графе.

— Хайде, Бутафуоко — рече графът. — Ще ми се довечера да бъда на борда на фрегатата си.

Те напуснаха избите и излязоха на двора, където ги чакаше маркизата.

— Добро утро, господин графе, добро утро, господин Бутафуоко! — каза тя весело. — Как прекарахте нощта?

— Спахме, маркизо — отвърна графът. — Ние сме свикнали да спим навсякъде, където имаме тази възможност.

Той се усмихна:

— Дали пътят е вече свободен?

— Нима толкова бързате — попита маркизата и добави: — Да ме напуснете…

С удоволствие бих останал тук повече време — рече графът. — Но все пак не забравяйте: аз отговарям за живота на своите хора!

— Надявам се, че не се виждаме за последен път — рече маркизата.

— Денят, в който ще ви видя отново, скъпа маркизо, ще бъде най-щастливият ден в живота ми — тържествено каза графът.

— Вие ще ме придружите до нос Тибурон. Имам там вила.

— Да ви придружа? — извика графът учуден.

— Това е единствената възможност, ако искате да спасите кораба си.

— Не ви разбирам съвсем, маркизо.

— Губернаторът е узнал къде се намира вашата фрегата и е издал заповед да бъде нападната незабавно.

Графът пребледня.

— Да нападнат кораба ми? За Бога! Ще ги изпреваря, та ако ще да се изправя пред лицето на самата си смърт!

— Ето защо, графе — продължи спокойно маркизата, — вие ще трябва да ме придружите. Но и вие, и вашите спътници, ще облечете дрехите на моите слуги.

— Ако се налага, и на негър ще се преправя!

— Надали ще е нужно — усмихна се мило маркизата. — Марто!

Негърът се яви начаса.

— Готова ли е свитата ми?

— Да, господарке. По протежение на целия път има най-малко двеста войници.

— Добре. Дайте да видим дали ще имат смелостта да досаждат на една Монтелимар.

Докато те разговаряха, в двора се бяха появили двама едри негри. Те носеха носилка на раменете си. Шестима бели и още толкова негри ги следваха с пушки. Скоро към тях се присъединиха и графът, Бутафуоко, Мендоса и Барейо. Те бяха облечени в синьо-бели дрехи, с извезан герб на маркизата на гърдите.

Графът протегна ръка на маркизата и я отведе до носилката. Тя се качи и шествието, начело с Бутафуоко, тръгна. Вървяха около час. В някаква горичка изведнъж пред тях изскочиха войници, преградиха пътя и извикаха:

— Стой!

Бутафуоко излезе напред и рече:

— Маркиза Монтелимар отива във вилата си при нос Тибурон. Какво искате?

— Свободно! — издаде заповед един от войниците и дълбоко се поклони.

Маркизата благодари с махване на ръка. Малката група продължи пътя си. Скоро заплашителното „Стой“ прозвуча отново.

— Дайте път на маркиза Монтелимар! — каза в отговор Бутафуоко.

Веднага, щом чуха тези думи, войниците се върнаха и заотстъпваха с почтителни поклони.

— Госпожо маркизо — рече графът, — ние за втори път ви дължим живота си.

Към обед пред тях се показа морето. Нос Тибурон представляваше горист полуостров. В средата на залива на котва стоеше „Нова Кастилия“.

— фрегатата! — извика графът. — Най после!

— Тихо, графе — каза маркизата. — Не забравяйте, че трябва да бъдете предпазлив. Наоколо е пълно с испанци. В този момент може би стотици очи наблюдават всяко наше движение.

На около двеста крачки от брега имаше дървена къща в мавърски стил. Къщата завършваше с тънка дървена кула, на която се развяваше знамето на рода Монтелимар.

Маркизата въведе бегълците в стая, мебелирана с бамбукови мебели и цялата украсена с цветя. Тя покани гостите си да седнат и каза на един от метисите:

— Да дойде мулатът!

След няколко мига в стаята влезе мускулест мулат и ниско се поклони.

— Можем ли да стигнем до фрегатата?

— Аз вече бях на борда.

— Говори ли с лейтенанта?

— Да, господарке.

— Информира ли го за опасността, която грози фрегатата? Каза ли му, че графът скоро ще бъде на борда?

— Лейтенантът го чака! Той е подготвил всичко.

— Добре. Можеш да си вървиш.

— Маркизо — рече графът развълнувано, — подобна услуга не съм очаквал от една дама, която би трябвало да бъде върл противник на корсарите.

— Винаги съм защитавала и пазила своите гости — отвърна маркизата. — Сигурно и вие на моето място нямаше да постъпите иначе.

— Бих дал живота си за вас — отвърна графът.

— Не се съмнявам в това — каза маркизата. — Кога искате да идете на кораба си, господин графе?

— Ако е възможно, веднага!

— На брега имам лодка. Тя е на ваше разположение. Вие ще се престорите, че отивате с моите негри на риболов. В удобния за вас момент ще се качите на борда на кораба.

Развълнуваната маркиза стана и отведе графа в градината. Бутафуоко, Мендоса и Барейо останаха, за да изпият шоколада, който метисите бяха поднесли.

— Господин графе — рече маркизата, като поспря под сянката на огромна палма, — нима няма повече да се видим?

— О! — усмихна се щастливо графът. — Надявам се, че преди да напуснем Мексиканския залив, ще се върна тук отново. Няма никога да забравя дамата, която спаси живота ми два пъти.

Маркизата гледаше към земята. Тя приближи до цветната алея встрани, откъсна орхидея, подаде я на графа и рече:

— Вземете това цвете за спомен от мен.

— Когато смъртта ме заплашва, то ще стои до сърцето ми. Ще бъде мой талисман — рече графът.

Маркизата вдигна главата си и графът забеляза, че прекрасните й очи плуваха във влага. В този момент се появи Бутафуоко.

— Господин графе — каза той. — Лодката е готова. Дойде часът на раздялата. Връщам се в гората си.

— Искате да ме напуснете?

— Моят слуга ме очаква — отвърна буканерът. — Не мога да го изоставя.

Те тръгнаха към вратата на градината, последвани от Мендоса, Варейо и четирима негри. Маркизата спря.

— Сбогом — каза тя развълнувана, като протегна ръка на графа. — Ще моля Бог да ви пази от моите сънародници. Не ме забравяйте и бъдете уверен, че съм готова да направя всичко за вас, когато имате нужда от мен.

Графът бе не по-малко развълнуван от маркизата. Той целуна ръката й и дълго я държа в своята. Бутафуоко ги наблюдаваше отстрани.

— Приятелю — каза графът, като му подаде ръка.

— Благодаря за всичко, което направихте за мен… А сега, кажете ми истинското си име!

— Какъв смисъл би имало! — отвърна буканерът.

— Потопил съм го отдавна в океана. Кой ще си спомни за мен днес във франция? За моето отечество аз съм мъртъв… а също и за сестра ми… Буканерът въздъхна тежко.

— Всичко е свършено — рече той.

— Не, господин…

— Барон Дьо Рувър — рече маркизата.

— Защо издадохте тайната ми, маркизо? — попита Бутафуоко. — Днес аз съм само един беден буканер. Вече нямам правото да нося герба на своя род, опозорих го…

— За мен вие винаги ще сте благородник — рече граф Вентимилия, силно развълнуван. — Дайте ръка, господин барон Дьо Рувър!

Буканерът за миг се поколеба, след това протегна ръката си.

— Ако имате нужда от живота на един мъж, господин графе, то спомнете си, че барон Дьо Рувър винаги ще бъде на ваше разположение.

— Не от вашия живот имам нужда аз, а от ръката и пушката ви — отвърна графът. Надявам се, че не се виждаме за последен път. Сбогом, маркизо! Сбогом, господин барон!

Той се отправи към брега и се качи в лодката. Четиримата негри се хванаха за греблата, а Мендоса седна на кърмата.

Когато лодката приближи нос Тибурон, четиримата негри хвърлиха мрежите.

— Малко съмнително е испанците да ни вземат за истински рибари — изрази гласно предположението си Мендоса. Все пак нека плаваме по-далеч от брега, докато не са ни заподозрели и не са започнали да ни обстрелват. Маркизата каза, че по всяка вероятност в гората има скрити отреди.

— Да — отвърна графът, който също изглеждаше неспокоен. — Забелязвам и нещо друго, Мендоса: ти видя ли големите лодки, които стояха полускрити на брега?

— Гръм и мълния! — извика морякът. — Да не възнамеряват да нападнат фрегатата?

— От това се страхувам, Мендоса. Четиримата негри извадиха мрежите. Мрежите бяха пълни с риба. Лодката се отдалечи от нос Тибурон, после описа широк полукръг пред носа на фрегатата. Те хвърлиха мрежите още два пъти. Когато слънцето започна да потъва в морето, лодката бавно доближи фрегатата. На палубата вече бяха запалени два фенера.

— Мендоса, доближи се до кораба. Испанците вече не ни виждат.

Лодката премина бързо разстоянието, което я отделяше от фрегатата. За най-голямо учудване на графа, стражата не вдигна тревога, въпреки че лодката доста силно се блъсна в кораба. Графът забеляза, че над водата висеше въжена стълба. Той се качи на палубата и извика:

— Вие спите ли тук?

— Не, господин графе, напротив — чакаме ви, — отвърна един мъж, сякаш изникнал изпод палубата пред графа.

Беше красив, около тридесетгодишен мъж с черна брада.

— Очакваме ви твърде отдавна, капитане — каза той. — Забелязах ви с далекогледа. Освен това, маркиза Монтелимар ме предупреди за пристигането ви. Тя ме предупреди също така и за нападението, което готвят испанците.

— Това е вярно, за жалост, господине — потвърди графът.

— Ние сме готови да ги посрещнем — рече лейтенантът.

— Не забелязахте ли някой галеон да напуска Санто Доминго? — информира се графът.

— Преди няколко часа един мина оттук.

— Успяхте ли да видите името му?

— Не беше възможно, капитане, за жалост. Но Мартинес твърди със сигурност, че е била „Санта Мария“.

— В каква посока плаваше?

— На запад.

— Тези галеони са твърде тежки, за да могат да се мерят с нашата фрегата. Ние ще настигнем кораба и утре сутринта секретарят на някогашния губернатор на Маракайбо ще бъде в ръцете ми.

— Да вдигаме ли котва, капитане?

— Само за миг, лейтенанте!

Графът се наведе през борда и каза на негрите, които бяха останали в лодката:

— Върнете се бързо на брега. Предайте на господарката си и на буканера последните ни поздрави… Мартинес! — обърна се напосоки графът.

Метисът, който седеше на някаква бъчва и разговаряше с Мендоса и гасконеца, приближи тичешком.

— Червените ми дрехи! — нареди графът. — Ризницата и шпагата ми! Господин лейтенант, заповядайте да вдигнат котва и да опънат платната!

Докато свирката на Мендоса събра моряците при котвената верига, синът на Червения корсар беше в каютата си.

Когато се появи отново на борда, носеше същото червено облекло, с което се беше представил на бала в замъка на маркизата. Носеше нова шпага на бедрото си и два пистолета, затъкнати в пояса.

Графът се качи на капитанския мостик и извика:

— При оръдията!