Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (16)

ГЛУТНИЦА

Калифорния е красива, с приятен климат, но Лос Анжелос не е от най-красивите градове на света. Той е голям. Но не е благоустроен. Размирен е. Опасен е. Разпрострял се е от залива на Тихия океан чак до склоновете на планината Санта Моника. Холивуд е свързан с града, а известният квартал на богаташите и филмовите звезди Бевърли Хилс е всъщност едно от предградията. Малко встрани, по посока към планината, се е ширнала долината Бенедикт Каниън с едно-единствено шосе и много просторни еднофамилни къщи. Сиело Драйв е тясна задънена уличка, отклоняваща се от Бенедикт Каниън рязко към хълма. Завършва пред портата на луксозно имение с пореден квартален номер 10 050. Обширна градина, голям басейн, гостни, няколко спални, всяка с отделно сервизно помещение, тераси с бяла мебел, поддържани тревни площи, гаражи за няколко коли и бетониран паркинг.

В събота, 9 август 1969 г., било изключително горещо. От понеделник жегата тегнела над града. В Лос Аижелос температурата стигнала до 42 градуса на сянка. Смогът като похлупак покривал залива и улиците, създавал душна атмосфера. Старите жители на града вярвали, че подобна жега носи нещастие. Преди няколко години при такива жеги избухнали кървави размирици в негърското гето в Уотс.

Високо по склоновете на хълмовете, издигащи се над покривалото от смог, било с десет градуса по-хладно. Собствениците на луксозните имения, всяко от които има свое славно, но и мрачно минало, се зарадвали, че най-после ще могат да се наспят. И навярно са спали дълбоко, защото почти никой нищо не чул. При това царяло такова безветрие и такава тишина, че „бихте могли да чуете звъна на парченцата лед в чашата уиски в съседната къща“, както заявил по-късно един от свидетелите. Но тъкмо в тази нощ се разиграла трагедия, причините за която сякаш са непонятни. Съседната къща е отдалечена на цели сто метра.

— Бяхме си вече легнали — казал сутринта господин Кот. — Впрочем събудих се, защото ми се стори, че чух около три изстрела. Може би четири.

— В колко часа?

— След полунощ. Може би в дванадесет и половина. Не зная точно. Веднага след това заспах.

Чул стрелбата, обърнал се на другата страна и продължил да спи. Нима пистолетните изстрели са били нещо толкова обикновено в луксозния квартал? Или пък тук е било възможно всичко и всеки е мислел по-скоро само за себе си? Нощните увеселения в богаташките домове бивали понякога твърде шумни и никак не липсвали изстрели и ексцентричности. Ту пламвали фойерверки в чест на годеж, ту стреляли в тавана с барабанни револвери за отпразнуване на развод. Зад оградата си всеки можел да прави каквото иска. Още повече че кварталът бил охраняван от собствена полиция, за която жителите си плащали, в почти всички къщи били монтирани устройства, сигнализиращи при опасност в полицейския участък, а мнозина имали зад заредената с ток ограда собствени въоръжени пазачи. Бевърли Хилс и останалите квартали от еднофамилни къщи край Холивуд са тъкмо толкова опасни райони, колкото и предградията на Лос Анжелос, на Ню Йорк или дори центърът на Вашингтон.

На около километър по права линия от имението на Сиело Драйв е разположен ваканционният лагер за момичета. Тим Еърланд бил нощен дежурен. Около един без петнадесет чул в далечината непознат мъжки глас:

„За бога, не правете това! Моля ви, не! Не!“

— Колко пъти се чуха виковете за помощ? — попитал го на другия ден следователят Де Роса.

— Там е работата, че това не бяха викове за помощ. Изрева няколко пъти едно след друго в интервали от около десет секунди. Бе толкова странна нощ! Всичко звучеше тайнствено. Отидох при шефа, събудих го и го помолих да ми разреши да се отдалеча. Взех колата и реших да видя дали някой не се нуждае от помощ.

— На нощен обход ли тръгнахте? — попитал Де Роса.

— Да. Но никъде нищо не се чуваше. Само кучета виеха.

И още един човек чул стрелбата. В събота около обяд дал показания:

— Казвам се Робърт Бърлингтън и съм полицай от поделението на тукашната частна полиция. Бях дежурен. Седях в колата си на ъгъла на улица Самит Ридж Драйв. Чух далечни изстрели. На интервали от около петнадесет секунди. Тогава отидох до най-близкия телефон и се обадих в централата.

— Отбелязах съобщението в 4,11 часа — казал полицаят в централата — и го предадох на полицейския участък Лос Анжелос-запад. А полицаят, който прие съобщението, дори се засмя: „Надявам се, че няма убийство — каза. — Тъкмо преди малко ми съобщиха, че в същия район били чули викове на някаква жена.“

Икономката от Ямайка Уинифред Чапмън закъсняла за работа. Нямало автобуси. Петдесет и пет годишната мулатка слязла на кръстовището Санта Моника — Каниън Драйв и тръгнала към господарското имение на Сиело Драйв номер 10 050. Когато наближила, забелязала, че телефонният кабел е прекъснат. Учудила се, но продължила да върви. Край главната поорта в стената, обграждаща цялото имение, имало метално стълбче с автоматично устройство. Шофьорът приближавал до него, натисвал бутона и без да слиза от колата, си отварял външната врата. Госпожа Чапмън видяла прекъснатата жица и си помислила, че устройството не е в ред. За по-сигурно обаче натиснала бутона. Вратата тихо се отворила. Извадила вестниците от кутията и забързала към къщата. От главния вход до къщата имало около тридесет метра. Госпожа Чапмън погледнала чуждия бял ремблър, учудващо накриво паркиран далеч от гаража, но била свикнала гостите понякога да остават в къщи до сутринта и продължила, забелязала пред гаражите и други коли, заобиколила ги и се насочила към входа за прислугата. Той водел направо към кухнята. На гредата над вратата бил скрит ключът. Посегнала нагоре, отключила и влязла. Там вдигнала слушалката и се убедила, че телефонът не работи.

„Трябва да кажа на госпожата“, минало й през ума и през трапезарията тръгнала към салона. На пътя й се изпречили два големи куфар-гардероби, които не били там предния ден. Госпожа Чапмън ги погледнала и какво да види… По куфарите имало кръв, на пода също, на прага захвърлени окървавени пешкири. Изтръпнала от страх и се спряла. Голямата холна гарнитура закривала от погледа й камината. Но тя и не искала да гледа повече. Когато се опомнила, излязла в градината. По каменните плочки забелязала също локвички засъхнала кръв.

— За бога!

На поляната лежал труп.

Госпожа Чапмън побягнала към главния вход. Този път минала покрай белия ремблър откъм страната на волана. Зад него — мъртъв мъж.

— Помощ! Трупове! Кръв! Убийство! — викала извън себе си.

Тичала от къща на къща, звъняла и удряла с юмруци по вратите и когато никой не отварял, побягвала по-нататък, докато най-после дошла помощ. Съседите извикали полицията. След няколко минути полицаят Де Роса пристигнал с патрулиращата кола със синя светлина и виеща сирена. Започнал да разпитва госпожа Чапмън, но не разбрал нито една нейна дума. Плачела, треперела цялата. Когато се опомнила, изрекла само:

— Кръв! Трупове. Полански, Алтобели, Фриковски.

— Къщата е на Руди Алтобели — обяснявал съседът. — Даде я под наем на съпрузите Полански. Замина за Европа, но остави тук пазача Уилям Естън Гаретсън.

— Полански ли? — попитал Де Роса. — Филмовият режисьор?

— Да. Жена му е прочутата артистка Шарън Тейт.

— Гледал съм филма „Балът на вампирите“ — казал Де Роса. — Много ми хареса. Красива жена е съпругата му.

— Полански заминаха през март за Лондон и оставиха къщата на приятелите си, на Войтек Фриковски, приятел на господин режисьора, и на приятелката му Абигейл Фолгър. Солидна милионерка. Наследи от баща си търговия на едро с кафе.

За филмовата актриса Шарън Тейт се говореше че е най-красивата жена на света. И това твърдяха не само холивудските рекламни агенти, но и режисьорите, продуцентите, почти всеки, който я е виждал някога. Менажерите от филмовата индустрия се канеха да направят от нея втора Мерилин Монро. Шарън Тейт имаше късмет, че не успяха да сторят това, че в дванадесетия час срещна своя спътник в живота.

Роман Полански не беше нито красив, нито приятен; бе доста мил, но преди всичко прочут. Наложи се като артист, ползваше се с добро име като режисьор. Когато се влюбва в актрисата, която играела преди всичко в телевизионни сериали, но се готвела да поеме пътя на голямата звезда, той решава съдбата и по друг начин. Открил големия й артистичен талант, той иска да направи от нея нещо повече от обикновен сексуален символ за американския зрител. Шарън Тейт имаше предпоставки за успешна филмова кариера Нейният първи филм бе озаглавен „13“, a последният „12+1 = 13“. Нейният първи филм, режисиран от Полански, бе продаваният на добра цена „Балът на вампирите“. След това дойде „Долината на куклите“ с известната роля на Дженифър. Подготвяли с мъжа си следващия филм. Заминали за Лондон, но Шарън, която чакала дете, се върнала сама в имението на Сиело Драйв, където в компанията на приятели очаквала раждането. Тук бил и нейният някогашен годеник, модният холивудски фризьор Джей Себринг. Ще цитираме една от многото характеристики за Шарън Тейт:

„Като човек — беззащитна. Не умееше да отблъсне предложено приятелство. Понякога без подготовка устройваше дружески вечери с обикновено меню и с непосредствени необвързващи разговори. Устройваше ги главно за гостите, самата тя не изпитваше друга радост освен чувството, че прави нещо за другите. Когато след работа се завръщаше у дома уморена и изтощена, съумяваше да превъзмогне себе си и да се посвети на компанията. Благородна и непосрдествена, неимоверно доверчива, тя приемаше и хипита, но не защото възгледите и за живота съвпадаха с техните, а защото и бяха по своему симпатични. Това бе нейната слаба страна.“

В навечерието на трагичното събитие, 8 август, тя телефонирала, както впрочем всяка вечер, на съпруга си в Лондон, интересувала се как вървят работите му, какви успехи и проблеми има, питала го как върви подготовката за новия филм. При това брояла дните до срещата им. Роман Полански обещал, че до края на месеца, тоест още преди да роди, ще се завърне в къщи.

Завърнал се, но било вече късно. Икономката Чапмън разпознала в трупа, проснат на моравата, приятеля на Роман Полански, другаря му от младини Войтек Фриковски. Познавали се още от Полша. В Съединените щати изкарвал прехраната си като сценарист, движел се в холивудски среди, харесвал се на приятелите и в него била влюбена дъщерята на един солиден търрговец на кафе — Абигейл Фолгър, много богата млада дама. Тя също била мъртва, обляна в кръв, на няколко крачки от него.

Госпожа Чапмън забелязала, че пред гаража е паркирано черно порше, по което разбрала, че в къщи е и неговият собственик, модният фризьор Себринг. Не грешала, бил вътре, но мъртъв. Полицаят Де Роса се върнал при служебната си кола, за да вземе пушка, и се готвел да влезе в къщата. Икономката му показала как се отваря вратата. В този момент пристигнали и други двама полицаи, Уилям Уайзънхънт и Робърт Бърбридж.

„Отначало заедно проверихме паркираните коли — разказвал по-късно Бърбридж, — гаража и помещението над него. Там нямаше никой. Когато стигнахме до края на бетонирания паркинг и поогледахме тревата, видяхме два трупа. От дясната страна не особено красива на вид, но твърде комфортно обзаведена къща. Недалеч от южното крило имаше басейн, отляво ограда, по която светеха гирлянди от коледни електрически крушки. А от терасата се откриваше чудесна гледка към Лос Анжелос. Изведнъж осъзнах каква пълна тишина цари наоколо.“

Полицаите не биха могли да знаят, че на сцената на трагедията са сами. Затова се прикривали, движели се покрай стената, дори решили да не влизат в къщата през главния вход, както бил искал Джери Джо де Роса. Оставили го на ливадата, за да ги прикрива, а те тръгнали към северното крило.

— Видяхме отворен прозорец — казал Уайзънхънт — и влязохме вътре. Там веднага налетяхме на два трупа. Не беше нужно да се убеждаваме. Хората бяха мъртви.

Наистина това, което са видели полицаите и икокомката Чапмън, което е забелязал завърналият се преди пладне домоуправител Уилям Тенънт, може да се опише драматично, но е неприятна задача. Позволете ми да цитирам едно от безбройните описания на сцената.

„Да влезем и да надникнем вътре. Какъв ужас, кошмар, но има определен смисъл. В своята гнусота е гротесков. Две тела. Шия, затегната с примка от бяло въже за простиране, с петна кръв по него. То свързва двама мъртъвци и е прехвърлено през една от гредите на тавана. Мъртвите са сякаш обесени. Но само привидно, краката им опират на земята. На единия край на въжето жена, само по гащички. Огромен корем, бременна. Убита с петнадесет удара с нож. Съвсем безразборни. Едната гърда е почти отрязана, убиецът е засегнал на много места и корема. Мъртвият на другия край на въжето е с малка шапчица на главата. Той също е намушкан и дори кастриран. При безразсъдните удари убиецът дори е счупил ножа си. Дръжката му лежи захвърлена на пода. Навсякъде кръв. На дивана смачкано американско знаме. Убийците са си избърсали ръцете в него. На стената те са написали с кръвта на жертвите една-единствена дума «Pigs» (свине).

Четири обезобразени трупа и петият в колата. Успял да включи скоростта, но не смогнал да потегли. Пронизали му главата с куршум.“

Идентификация на труповете, полицейските фотографи са направили снимките, икономката Чапмън донася кърпи, с които покриват труповете. Първа констатация: трима са застреляни, двама намушени с кухненски или джобен нож, а може би с кама, подобна на щик. Не са открити никакви следи, свидетелствуващи за убийство с цел кражба. Себринг имал 80 долара, останалите също имали по-големи или по-малки суми, бижута и часовници. В къщата също нищо не липсвало.

В такъв случай какъв е бил мотивът на убийците за чудовищното злодеяние? Защо са безчинствували като побеснели. Постъпка на безумец ли е това?

Ужас завладява жителите на Лос Анжелос и целите Съединени щати. И може би защото е ставало въпрос за смъртта на холивудската звезда Шарън Тейт, или пък защото е ставало дума за петорно чудовищно убийство, предизвиква гневната реакция на общественото мнение, чиято вълна достига най-високата си точка след убийството на президента Кенеди, Полицията е в готовност. Обявява награда за залавяне на престъпника. Бащата на Шарън Тейт, четиридесет и шест годишен полковник от американската армия, си подава оставката, преоблича се като хипи и на своя отговорност в това облекло се впуска да търси следа.

В събота, 9 август 1969 г., съпрузите Ла Бианка прекарали уикенда си в своята вила край езерото Изабела, отдалечено на около двеста километра от Лос Анжелос. В девет часа вечерта потеглили за Лос Анжелос с двадесет и една годишната Сюзън Стръдърс, дъщеря на Роземари ла Бианка от първия брак. Нейният петнадесетгодишен брат Франк останал с приятеля си в къщата на родителите си край езерото. Семейството Ла Бианка заминали със зелената си кола, с прикачена моторна лодка.

Лино ла Бианка бил преуспяващ предприемач от италиански произход, собственик и шеф на цяла мрежа магазини на самообслужване. Той бил на четиридесет и четири години, много богат и доста дебел. Жена му, тридесет и осем годишната Роземари, била много хубава, общителна, харесвана и преуспяваща. Била извървяла пътя на „американската“ кариера. Започнала като сервитьорка в ресторант на мотел, после в няколко по-добри ресторанта и накрая станала собственичка на моден салон в Лос Анжелос. През 1959 г. се развела и се омъжила за Лино ла Бианка.

Съпрузите се движели бавно заради прикачената лодка и слушали радио. Чули репортажа за ужасното убийство на Сиело Драйв. По-късно Сюзън Стръдърс разказвала, че съобщението развълнувало майка й. Впрочем тя си била спомнила, че преди няколко дни някакъв чужд човек бил влизал в дома им, тъй като на сутринта някои предмети не били по местата си, а друг път непознат бил пуснал кучетата от дома в градината.

Щом чула за убийството, Роземари ла Бианка ужасно се изплашила. Сюзън Стръдърс не живеела с родителите си. Към един часа след полунощ я оставили пред дома и на Гринудския площад. Съпрузите Ла Бианка живеели на Уейвърли стрийт номер 3301, недалеч от Грифит парк. Не заминали направо за дома си. На ъгъла между Хилхърст стрийт и Франклин стрийт спрели пред будката с вестници. Продавачът Джон Фокианос тъкмо развързвал пакета с неделното издание на „Хералд Егзаминър“ с програмите за неделните надбягвания.

— Поговорихме си малко — казал по-късно на полицая. — И двамата ми изглеждаха много уморени. Познаваме се от дълго време, та рекох да им разкажа подробности за убийството. Бяха съкрушени. Имах още няколко броя от „Лос Анжелос Таймс“ и им ги предоставих. Те бяха мои постоянни клиенти.

— В колко си тръгнаха?

— Не помня точно, но някъде между един и два часа след полунощ. По-скоро към два часа, защото след малко започваха да затварят баровете и посетителите, които се прибираха вече у дома, си купуваха от мен вестници.

На следващата нощ, в неделя срещу понеделник, от езерото се връщал синът на Роземари ла Бианка Франк Стръдърс. Приятелите му го оставили около 8,30 на ъгъла на улицата, водеща към къщата на Ла Бианка. След като стигнал с куфара и спалния чувал до входа, забелязал, че баща му бил оставил ремаркето с моторната лодка зад колата. Това било необичайно за него. Между прочем бил твърде стриктен. Франк оставил куфара до гаража и тръгнал към дома. Още отвън забелязал, че всички щори са спуснати. Помислил си със страх, че нещо се е случило. Надзърнал през прозореца в кухнята. Там светело. Почукал на вратата. Никой не се обадил. Това вече му изглеждало подозрително. Тогава отишъл до най-близката телефонна будка и позвънил в къщи. Никой не се обадил. Телефонирал на сестра си в ресторанта, в който работела. Управителят му казал, че изобщо не се е явила на работа. Тогава му дал телефония и номер в къщи и го помолил да й се обади. Управителят предал съобщението и Сюзън се обадила около девет. Определили си среща пред телефонната будка, тя се обадила на приятеля си Дорган и заедно отишли в къщата на родителите. Пристигнали в девет и половина. Сюзън си спомнила, че майка й оставяла един ключ в колата. Не била затворена. Взела ключа и отворила входа за прислугата. Дорган й казал да почака в кухнята и тръгнали с Франк да проверят по стаите. Минали през трапезарията и спрели в гостната.

Лино ла Бианка лежал тук мъртъв. Побягнали навън, изтичали при съседите. Доктор Бригам им отворил. После съпругата му лично телефонирала в полицейския участък. Сюзън, Франк и Джо Дорган били толкова разстроени, че не били в състояние да говорят.

В 10,35 в дома на Бригам пристигнали полицаите Родригес и Дж. Тони. За Сюзън и Франк се погрижила госпожа Бригам, Джо Дорган придружил полицаите до къщата на Ла Бианка. Обиколили дома, опитали дръжката, вратата била отворена. Тони погледнал вътре, Родригес пазел отвън. После се върнал при колата и по радиостанцията поискал да изпратят подкрепление, криминален инспектор и бърза помощ. Подкреплението пристигнало след няколко минути. Обкръжили къщата и се втурнали в нея. Там нямало никой. Тоест — нямало живи хора. Сержант Клайн намерил в спалнята още един труп, Роземари ла Бианка. Пак рани от нож, пак надписи на стената и на хладилинка, надраскани с кръвта на жертвите: „Смърт на свинете! Край на света!“. Главата на госпожа Ла Бианка била увита със спално бельо, а на нейния съпруг — с пижамата. Хладилникът бил празен. След престъплението убийците похапнали.

Полицията предприела издирване, в разследването се включили и две частни детективски бюра, Роман Полански и неговите приятели обявили награда от 25 000 долара за каквато и да е следа. Мненията били различни. Отначало криминалистите не виждали никаква връзка между двете престъпления, макар че и двете убийства имали няколко общи черти: жертвите били намушкани с нож, по стените, картините или по хладилника имало надписи с аналогично съдържание.

Съцествувала обаче и друга взаимозависимост. Преди близо четиринадесет дни, на 31 юли, в дом номер 964 на улица „Олд Топанг“ в недалечния град Малибо било извършено убийство. Полицаите намерили тук 34-годишиня учител по музика Гари Хинман намушкан до смърт. На стената във всекидневната имало надпис, написан с кръвта на жертвата, „Политическа свиня!“. В убийството бил заподозрян някой си Боби, Робърт Босолей, млад хипи и странствуващ музикант. Полицията го арестувала на 6 август, така че по време на двете убийства бил вече в затвора. Боби Босолей живеел в странна обстановка, в едно старо изоставено ранчо, построено някога за киноснимки. Наричали го ранчото на Спен, намирало се близо до предградието Чатсуърт на Лос Анжелос, управлявал го осемдесет и една годишният Джордж Спен, полусляп авантюрист, който се прехранвал, като давал под наем коне на туристи. Боби Босолей живеел тук сред тълпа от младежи и девойки, които не работели, безразборно се любели и развивали лъжливи, уж религиозни, псевдофилософски теории. Казвали за себе си, че живеят като едно семейство, правели групов секс, прехранвали се с кражби, вземали опиати и устройвали невъобразими оргии. Боби Босолей разкрил гнездото на групата от около тридесет момчета и момичета, тъй като след убийството, на Хинман се завърнал в ранчото на Спен с колата на жертвата, в която полицаите намерили смъртоносния нож. По ризата и панталоните на Босолей имало петна от кръв. Водач на глутницата побеснели юноши и девойки бил Чарлз Мансън, наричан също Сатана или Исус Христос.

Два месеца по-късно сержантите Гънтър и Уайтли минавали с патрулиращата кола през негостолюбивия район Дет Вали — Долината на смъртта, където неотдавна се било преселило „семейството“ на Мансън. Шосето тук е прашно, наоколо изпръхнала пустиня, само тук-там кактуси и нийде никаква къщица.

Иззад храстите изскочили две момичета и започнали да махат, искали да ги вземат в колата. Стопаджийките не били случайни, а и правилно си избрали колата. И двете били в недобро психическо и физическо състояние и без разпитване разкрили, че бягат от „семейството“ на Мансън, което обитава изоставеното Баркърово ранчо, защото вече не искат да живеят в комуната. Едното момиче се казвало Стефани Шрам, а другото — Кити Лютесинджър. Седемнадесетгодншната Кити била бременна в петия месец. Баща на детето: Робърт Босолей.

— Какво знаете за убийството на Гари Хинман? — попитал я сержант Гънтър.

— Боби изчезна от ранчото на Спен в началото на август. Не знаех къде. Едва по-късно научих, че е в затвора, а още по-късно — че го подозират в убийството на Хинман.

— Какво знаете за убийството на Гари Хинман? — попитал отново Гънтър.

— Подочух, че Мансън бил изпратил Боби със Сюзън Аткинс при Хинман за пари. Стигнало се до бой и Хинман не излязъл от боя жив.

— От кого научихте това?

— Вече дори не зная. Говореше се за това в ранчото.

— Някакви подробности?

— Общо взето, никакви. Сюзи разказваше, че се била с някакъв мъж, тоя я бил хванал за косата и започнал да я дърпа, тогава започнала да го мушка с ножа.

Арестували Сюзън Аткинс под името Сейди Мей Глутц и на другия ден след срещата с Кити двамата сержанти започнали да я разпитват. Разказвала спокойно, сякаш не ставало дума за престъпление, че била отишла с Боби при Хинман за пари, но той не искал да им ги даде и Боби като предупреждение го бил белязал с нож по лицето. После били седнали в кухнята и си били казали, че няма да мръднат оттук, докато не получат парите. Два дни по-късно Сюзън Аткинс била чула викове, като „Не прави това, Боби!“ и други такива. Между другото Хинман се бил опитал да избяга, когато двамата спели в кухнята. И после станало каквото станало. Чула хриптенето на умиращия.

Откарват Сюзън Дениз Аткинс, регистрирана под името Сейди Мей Глутц, в женския затвор „Сибил Бранд Инститют“ в Лос Анжелос. Попада в килия номер 8000, в която били затворени проститутките Рони Хауърд и Върджини Греъм. Двете не само че се познавали, но даже по своему се били сродили: Рони се омъжила за бившия мъж на Върджини. И трите вършели някакви затворнически пощенски услуги. А вечер седели и си разказвали. Най-вече обичала да говори Сюзън Аткинс. Нейните съквартирантки пък умеели търпеливо и внимателно да слушат.

— Какво работеше, Сюзи? — попитала Рони.

— Общо взето, нищо. Само се шляех.

— Винаги ли?

— Невинаги. Работех.

— Какво?

— Гоу-гоу гърл. Танцувах в едно заведение без сутиен. А понякога ей тъй без нищо.

— Голяма скица си, Сюзи. Ей тъй без нищо. Мъжете са отвратителни.

— Не бих казала. Аз обичам мъжете. Затуй правех с тях всичко, което може да се прави с тях.

— За какво те опандизиха?

— Убийство първа степен — казала спокойно.

— Какво? Не се занасяй! Наистина ли?

— Аха — отговорила мимоходом и се върнала към първоначалната тема. — Имах фантастично гадже. Най-добрия в света. Казваше се Чарли. Да знаете само на какви неща ме научи! Живеехме като едно семейство и ходехме всички голи. — После се навела към Върджини и тихо й поверила тайната. — Чарли е Исус Христос!

— Не думай, Сюзи! — засмели се проститутките.

В четвъртък, 6 ноември, около пет часа следобед Сюзи седнала на леглото на Върджини Греъм и започнала да й разказва за житейския си опит: как употребявала ЛСД, как изучавала индийската карма, как понякога чувствувала странни приятни или понякога неприятни вибрации, после пак заговорила за убийството на учителя по музика Хинман. Върджини и дала добър съвет:

— Много говориш, Сюзи. Мълчи си, защото иначе ще си навлечеш беля. В затвора и стените имат уши. Познавах един мъж, когото осъдиха за това, което бил разказал в килията на другаря си.

— Знам — казала Сюзи. — Аз нито дума не съм казвала никому. Но теб, още щом те видях, разбрах, че си готина. Ясно, мога да ти кажа всичко.

Може би се е потвърдила старата теза, че престъпникът не издържа и започва да говори за злодеянието си, че съвестта го гложди и чувствува необходимост да сподели с някого, може би Сюзън Аткинс е била много наивна или пък дори не е съзнавала какво страшно престъпление е извършила, но с една дума в онзи следобед тя разкрила всичко за себе си. Съществуват две версии за това, как се е стигнало дотам. Според едната версия Върджини Греъм била послужила като примамка, поставена от полицията в килията, за да измъкне от Сюзън признание. Както и да е в разследването настъпва обрат.

— Какво всичко? — попитала Върджини.

— Това, което стана в Бенедикт Каниън — отговорила Сюзън.

— В Бенедикт Каниън ли? Да не би да имаш предвид Шарън Тейт?

— Ами да!

Сюзън сякаш само чакала някой да я подкачи. Лицето и грейнало, очите й се разширили и тя буквално започнала да се хвали:

— Кой мислиш, че го направи това? — запитала.

— Кой? — попитала ужасена Върджини.

— Я ме погледни добре!

— Моля те, не се прави на идиот.

— Ха-ха — засмяла се Сюзън.

— Но защо, Сюзи, защо? — попитала Върджини, след като се поопомнила.

— Искахме да извършим престъпление, което да шокира света. Да разтърси хората, да научи всеки за това.

— Защо избрахте тъкмо къщата на Алтобели, в която е живеела Шарън Тейт?

— Защото е откъсната от другите.

— Твое хрумване ли беше, Сюзи?

— Да не си луда? Той ни нареди.

— Кой?

— Веднъж през нощта Чарли ни нареди… — започнала да разказва страшната случка.

— На кого нареди? — попитала Върджини.

— На мен, на Линда Касабиан, Патриша Кренуинкъл и Текси Уотсън. Каза ни, че трябва да отидем в тази къща и да не оставим в нея нито един човек жив.

Даде ни кола, трябваше да се облечем с тъмни дрехи. В тях изглеждахме като призраци. Винаги ги обличахме, когато ходехме да плашим хората по къщите. Нощем, нали разбираш? Влизахме тихо в къщата и само размествахме някои предмети. На сутринта хората можеха да се побъркат. Или летяхме като нощни пеперуди и щом някой ни забележеше, побягвахме. Страшен майтап. Но никога нищо не откраднахме. И това хората не можеха да си обяснят.

— А какво стана с Тейт?

— Пак облякохме дрехите, у всекиго имаше по един дълъг нож, а у Текси и пистолет. В този вид пристигнахме в къщата на хълма.

— Знаеше ли чия беше?

— В колата Текси каза, че била на Тери Мелчър.

— Та това е синът на прочутата Дорис Дей.

— Аха. Текс каза, че ни бил метнал. Не удържал думата си. Преди това Текс бил с Чарли няколко пъти вътре, така че всичко му било познато.

— У Мелчър ли са били?

— Заради някакви песни. Искали да издадат плоча или нещо подобно. Той май вежливо ги изпъдил и не искал да има нищо общо с тях. Чарли казваше, че този чешит е свиня. Пред къщата обърнахме, върнахме се с около сто метра обратно, после Текс паркира и ние слязохме.

— Не се ли страхувахте?

— Ти да не откачаш? От какво? Нали Текс имаше пистолет. Покатери се на стълба и преряза телефонната жица. Запълзяхме покрай шосето чак до портата, но не искахме да я отваряме, защото не знаехме дали там няма сигнална система. А и телената ограда можеше да бъде заредена с ток. Тъй че си намерихме чудесно местенце и се провряхме. Когато вече бяхме в градината, на прибежки стигнахме до пътечката, която водеше към къщата. Изведнъж светнаха фарове. Колата беше тръгнала откъм задната страна на къщата и се бе насочила към изхода.

„Залегни!“ — извика Текс и ние се хвърлихме встрани към храстите. Текс почака колата да приближи и застана пред фаровете с пистолет в ръка. „Спри!“ — изкрещя той към мъжа зад волана. — „Не ме закачайте, моля! — каза момчето. — Аз никому нищо няма да кажа!“ Текс не го чуваше. Четири пъти стреля и край за момчето.

— Стив Парънт ли беше, дето писаха за него във вестниците?

— Аха — отговорила Сюзън. — Аз също научих от вестниците. Май бил приятел на портиера — казала безразлично, но миг след това й светнали очите. — Знаеш ли кое ми беше чудно, Върджини? Че никой не беше чул гърмежите. Бе тихо както преди. И тръгнахме към къщата. Някой забеляза отворен прозорец. Влезе вътре и ни отвори вратата.

— Знаехте ли, че вътре има хора? — попитала Върджини.

— Разбира се, че не. Мислехме си, че може да има някой, но кой и колко са, не знаехме. Поспряхме първо в големия хол. Ех че разкош, Върджини, да ти падне шапката. После тръгнахме към всекидневната. На дивана спеше някакъв мъж. Не му видях лицето, беше обърнат към стената. Текс също не му виждаше лицето и затуй заобиколи дивана и мъжът се събуди. Не разбра какво става и глупаво попита колко е часът. Може би си е помислил, че Текс е някой от неговите познати. Но Текс насочи срещу него пистолета и му каза да не мърда, че иначе ще го очисти. После изпрати Линда навън да варди и ни кимна. Тъй че също влязохме.

— И не се събудиха от изстрелите? — попитала Върджини.

— Върджини. Нали ти казах, че не. И аз се чудех. Дори и тези, които бяха наблизо.

— Ама че дълбок сън.

— Може би са били упоени от наркотици. Чакай, Текс ми даде знак да обиколя всички стаи и да видя има ли някой. И тъй отворих една врата, там на дивана седеше жена и четеше някаква книга. Погледна ме, аз й кимнах и й се усмихнах.

— Коя беше? — попитала Върджини.

— Тогава не знаех. По-късно прочетох във вестниците, че била Абигейл Фолгър. — Онази, милионерката ли?

Ами да. Милиони от кафе.

— Оставила си я и си излязла? Не изкрещя ли тя?

— Не. Нищо. Отидох в друга стая, там също лежеше на дивана жена, а до краката й седеше мъж. Изобщо не забеляза, че съм в стаята. Тогава се върнах пак при Фолгър и я попитах какво чете. Не изчаках отговор и се върнах при Текс, който все още държеше в шах първия мъж.

— Кой беше?

— Войтек Фриковски. Текс ми хвърли едно въже и ми каза да му вържа ръцете зад гърба. Заех се с това, но така ми трепереха ръцете, че не можех да се справя. Не успявах някак да затегна както трябва възела.

— Не викаше ли за помощ?

— Не. Отначало не каза изобщо нищо, а после като се посъвзе, започна непрекъснато да пита Текс кой е и какво иска.

— Той какво му отговори?

— Каза му, че е дяволът и че си знае работата. После пък рече, че иска парите му, да му кажел къде са. Фриковски отговори, че всичките му пари са в портфейла на масата. Текс ми кимна да го взеема. Но аз бях така шашардисана, че не можах да го намеря. Тогава Текс ми рече да доведа всички. Взех ножа и тръгнах. Най-напред към спалнята. Там казах на Абигейл Фолгър да си вземе нещата и да дойде с мен във всекидневната, като добавих: и нито дума, без въпроси.

— Отбраняваше ли се?

— Никак. Никой не се отбраняваше. Вървеше пред мен като овца.

— Ами другите? — попитала Върджини и очите и били изпълнени с ужас.

— От другата спалня измъкнах Шарън Тейт и Себринг.

— Фризьора ли? Вестниците писаха, че изкарвал в Холивуд страшни мангизи. За прическа вземал по петстотин долара. Например от Франк Синатра. Казват, че умеел да среши мъж с няколко косъма така, че да изглежда като къдрокос негър. Знаеш ли, че бил любовник на Шарън Тейт?

— Не знаех за него нищо. Нито кой е, нито как се казва. Само му казах „чупка, свиньо“ и той тръгна. Всичко научих след това. Влезе във всекидневната и остана прав. Само попита нещо като „какво става“ или „какво има“ и направо тръгна към Текс, като да се нахвърли върху него. Текс го гръмна. Той падна на земята и започна да се гърчи.

— Шарън Тейт беше ли там?

— Разбира се. Отначало не казваше нищо, а после само скимтеше: „Господи боже, господи боже, не!“

— Ами Фолгър?

— Стоеше и зяпаше. После Текс завърза Себринг и Тейт с въжето, което преди това беше прехвърлил през гредата, завърза ги като обесници. Попита Себринг къде са му парите. Вместо него отговори Тейт, че са в портмонето в шкафа. Развързах я и отидох с нея. Даде ми около 72 долара и ме попита дали искам и кредитните й чекове. Казах, че плюя на тях, отведох я пак в хола и й посочих примката.

— Изкачи ли се? Доброволно?

— Да, Отидох в банята, взех пешкир и завързах ръцете на Себринг. После някоя от жените попита какво ще правим с тях, а Текс отговори, че ще умрат. Започнаха да се мятат. Опитваха се да се отскубнат.

Текс ми нареди да убия Фриковски. Тръгнах към него с ножа. За миг се поколебах. Той успя да освободи ръцете си и ме хвана за косата. После започнахме да се бием. Залитахме. Изведнъж едната ми ръка се оказа свободна, завъртях се и забих ножа в него. Залитна и падна назад направо в креслото. Но продължаваше да ме държи. Ритах го и го мушках с ножа. Около три или четири пъти.

— Уби ли го?

— Ами. И започна бъркотията. Абигейл Фолгър също някак си развърза ръцете и побягна към вратата, но Патриша Кренуинкъл застана на пътя й. Изведнъж Фриковски ме пусна, изтича навън и започна да вика за помощ. Само че там вече беше Текс. Фрасна Фриковски пет или шест пъти с дръжката на пистолета по главата, може и да е стрелял в него, но после започна да го ръга с ножа. Ръгаше ли ръгаше, а Фриковски крещеше ли крещеше.

— Никой ли не го чу?

— Представи си, не. Аз и до днес не мога да си обясня това. Тейт също се опитваше да се освободи. Първо я сграбчих с едната ръка отзад, после я стиснах като с менгеме и тя вече само скимтеше да съм я оставела жива, че искала да си има дете.

— Знаеше ли, че е бременна? — попитала Върджини.

— Та то си и личеше. Беше в деветия месец.

— А все едно ли ти беше?

— Почакай — не отговорила на въпроса и продължила. — Междувременно Патриша Кренуинкъл се биеше до вратата за градината с Абигейл Фолгър. Тя беше по-едра и имаше повече сили. Беше сграбчила Патриша за косата и не искаше да я пусне. Патриша викаше за помощ, аз също. Притича Текс и заби ножа във Фолгър. Улучи я в стомаха. Олюля се и каза че сме я надвили и че се предава.

— Ами Фриковски?

— Не знам дали Текс го бе убил преди това или чак след това.

— Но Тейт е била още жива.

— Все още да. Поиска да седне и ние й разрешихме. Непрекъснато мрънкаше и викаше да я оставим, та да се появяло на бял свят детето й. Започна да се държи като истеричка, тъй че направо и казах: „Мила госпожо, не очаквайте никакво съчувствие от мен!“

— А ти не се ли трогна поне?

— Какво? Защо? Текс извика да я убия и Патриша също крещеше да я убия. Бях я хванала за ръцете и казах на Текс, че не мога да я убия, след като трябва да я държа за ръцете, нека той да я убие. Наръга я в сърцето и гърдите около шестнадесет пъти.

— Така че всъщност ти не си я убила? — каза с облекчение Върджини.

— Не.

— А после?

— После се махнахме. Текс нареди да се изпаряваме. Тръгнахме си и когато бяхме вече вън, той ми нареди да се върна и да напиша нещо на вратата.

— Искаше ли да се върнеш?

— Не ми се искаше, но отидох. Взех пешкира, с който преди това бях завързала ръцете на Себринг, натопих го в кръвта от гърдите на Шарън и написах на стената „Pigs“.

След това двадесет и една годишната девойка направила чудовищно признание:

— Когато видях Шарън Тейт просната, изведнъж ми хрумна: там вътре има живо същество. Бих искала да го имам. Но не успях да се самопринудя да и разрежа корема. Знаех, че детето би могло да живее. Обаче само стоях и слушах как бълбука кръвта от тялото й. Вдигнах окървавения пешкир и го захвърлих по средата на стаята …

Убийците избягали. Потърсили Линда Касабпан, която трябвало да стои отвън и да пази.

— Зарязахме я. Не отидохме и в съседната къща, където трябваше да извършим същото. Така ни беше наредил Чарли. Не можехме. Просто бяхме гроги. Грабнахме от оградата чистите дрехи, които си бяхме приготвили там, но не се преоблякохме. Повлякохме се към колата. Линда Касабиан беше вече седнала вътре. Текс й извика: „Краво, как си го представяш, нали трябваше да пазиш!“. Седна зад волана и потегли. Преобличахме се в движение. Окървавените дрехи, ножовете и пистолетите хвърлихме по пътя. После потърсихме някоя изоставена къща, за да можем да се измием. След като намерихме една, нито един прозорец не светеше и къщата бе обрасла с високи храсти, вмъкнахме се в градинката, пуснахме водата от маркуча и започнахме да се мием. В този миг от къщата изтичаха един дядка и бабушкера и започнаха страшно да крещят. Трябваше да избягаме. Наскачахме в колата и се понесохме. По пътя трябваше да спрем на някоя бензиностанция. На светлината забелязах, че на волана има петна от кръв. Когато пристигнахме в ранчото, започнах веднага да мия колата.

Дойде Чарли и попита защо сме се прибрали толкова бързо. После се оттегли с Текс. Аз вече бях направо като пребита. Легнах си така, както си бях, на пода и в същия миг заспах.

Сюзън Аткинс разказала за убийството и на другата затворничка от килията Рони Хауърд. Тя решила да разкаже за обстоятелствата на престъплението на полицията, искала разрешение да разговаря с началника на затвора, със съдия-следователя, с психоложката, но никой не обръщал внимание на разказа й. Най-после изповедта й все пак стигнала до следователите. По-късно бил възпроизведен ходът на двете престъпления. Впрочем Сюзън Аткинс изпитвала непреодолима необходимост да говори за страшните събития.

— Събудих се след няколко часа. Осъзнах какво се бе случило. Разстрои ме като лош сън. Отидох в стаята с телевизора и включих новините. Вече се говореше за това. Извиках Текс, Линда и Клем.

— Кой е Клем?

— Беше с нас в ранчото и знаеше всичко.

— А Чарли?

— Той още спеше. Гледахме новините без него. Изведнъж разбрах, че сме убили известни хора. Значи все пак успяхме, имало е смисъл. Нашата акция привлече вниманието на света и изплашихме всички хора. Освен това показахме на негрите как трябва да се разправят с белите.

— Защо на негрите?

— Война между расите. Край на света. Негрите ще се нахвърлят върху белите, те пък ще отвърнат и ла финита — край на света.

— Чарли ли казваше така?

— Да.

— Как живееше след това? Как се примиряваше с всичко?

— Добре. Опитвах се да живея нормално, както преди. По цели нощи седяхме вкупом, пушехме марихуана и пеехме. Мисля, че спах с Клем. Но не зная със сигурност, може да е бил и някой друг. На другия ден Патриша Кренуинкъл ми хвърли един поглед, аз също я погледнах в очите и двете разбрахме за какво мислим. Не можехме да се избавим от тази мисъл. Непрекъснато ни преследваше. Когато погледнах Чарли, той ми смигна, искаше да каже, че всичко е наред, че не бива да се страхувам. Той ще се постарае за това. Не каза нито дума, но аз разбрах точно какво мисли. Текс се държеше като друг път. Правеше си майтап. Но все едно в ранчото атмосферата беше друга.

— Не искаше ли да избягаш?

— Дори и през ум не ми минаваше. А и нямаше време, защото още на следващата вечер при мен дойде Чарли и ми каза да си взема пак дрехите, с които се правехме на призраци, та да тръгнем пак.

— Ти искаше ли? Пак?

— Не исках. Глътнах си езика и не можах да кажа нищо. Но Чарли дойде при мен и ме попита дали имам угризения на съвестта.

— Каза ли му, че имаш?

— Казах му, че нямам, макар че това не беше истина. Но Чарли, все едно, знаеше. И зъбите ми знае. И сега например знае за какво говоря с теб.

— Мислиш ли, че има такива способности?

— Да. Чарли има всякакви способности. Той знае всичко и може всичко. Веднъж е бог, друг път сатана. После ни взе в колата и реши да тръгнем.

— Чакай, кои бяхте?

— Линда Касабиан, Лесли Санкстън, Патриша Кренуинкъл, Клем, Текси Уотсън и аз.

— Имахте ли оръжие?

— Разбира се. Мисля, че два пистолета, ножове и всичко. Дрехи за преобличане. Отначало само ей тъй си пътувахме. Чарли седеше зад волана и през целия път нещо разказваше.

— За какво? Какво ще правите ли?

— Изобщо не зная за какво. Но сигурно не за това, което ни предстоеше. По-скоро говореше ей тъй за бъдещето на човечеството. За да ни наведе на други мисли. Най-напред спря пред една къща, после тръгна и спря пред друга. Там слезе. Зад волана седна Текс и обикаляше с нас жилищния комплекс. После на шосето се появи Чарли и се качи в колата. Знаеш ли какво каза?

— Че откъде ще знам?

— Че по стените имало детски картинки и не е можал да стори това. Но след малко заяви, че ще дойде време, когато ще трябва да убиваме и деца.

— Ама това ли ви каза? А вие какво му отговорихте?

— Нищо. Продължихме си, но аз съм заспала и се събудих чак когато колата беше вече спряла. Погледнах навън. Всичко ми беше познато. Бяхме в Бевърли Хилс. В тази къща бяхме веднъж на парти, където чудесно се налудувахме. Имаха ЛСД. Чарли слезе.

— При познати ли отиде?

— И аз така си помислих отначало, но той отиде в съседната къща. Изведнъж съм заспала и сънувах как Чарли завързва ръцете на жената и мъжа, у които веднъж бяхме на купон. Чарли се върна и аз се събудих. Изпрати Патриша Кренуинкъл, Лесли Санкстън и Текс Уотсън да отидат в къщата и да се върнат а стоп в ранчото. Мен ме остави. Радвах се и той го знаеше. Линда Касабиан също остана в колата.

Явно Текс Уотсън е бил закоравял убиец. Не се е колебаел и е бил в състояние да повтори ужасното си престъпление още на другия ден. И тъй като бил вече доста сръчен, убийството минало гладко. По-късно Патриша Кренуинкъл разказвала:

— Нахълтахме вътре и ги изненадахме. Явно тъкмо бяха пристигнали. Още не бяха изпразнили чантите. Отведохме нея в спалнята, завързахме я за леглото и й нахлузихме на главата калъфка от възглавница. Аз се опитвах да я успокоя, казвах и, че нищо няма да й се случи, че всичко ще бъде наред. Във всекидневната Текс завърза мъжа и го пазеше.

— Имате предвид Лино ла Бианка и неговата съпруга Роземари ла Бианка?

— Ама разбира се. После Текс пречука мъжа, жена му чу и започна да крещи: какво правите с него? Какво правите с мъжа ми?

Не е ясно кой кого е убил. От последвалите показания пред съда се вижда, че Лесли Санкстън е държала Роземари ла Бианка, а Патриша я е мушкала с ножа. След като всичко свършило, убийците пуснали душа, изкъпали се и се сресали, а после си избрали нещо за похапване от хладилника. Патриша Кренуинкъл, момиче, на вид невинно като дете, намерила в кухнята голяма двурога вилица. Хрумнала и дяволска мисъл. Грабнала вилицата, влязла в стаята и я забила в корема на умиращия Ла Бианка. Преди да си тръгнат, изпълнили и „политическата“ част на мисията си. Текс издълбал с нож върху гърдите на Лино ла Бианка думата War — война, и някой написал с кръв върху хладилника Death to pigs — Смърт на свинете.

Те обръщат наопаки естествения страх на човека от смъртта, като превръщат убиването в цел на своя живот. Искали са да тероризират хората, да всяват страх у съгражданите си, били са убедени, че ще предизвикат или поне ще ускорят неизбежния край на света. А само те щели да останат на този свят — избраните, защото техен шеф бил великият Мансън сатана и бог едновременно. Съумявал е да им въздействува и да убеди своите чираци и чирачки, като си е помагал с наркотици и психически натиск. В това има нещо типично за съвременното състояние на Америка, която за двеста години не съумя да реши расовия проблем. Война между расите, доста фашистки принципи и значителна доза умопомраченост — това бяха съставките, от които Мансън забъркваше дяволския си идеологически коктейл.

Учел привържениците си, че Америка е на ръба на гражданската война между черните и белите и че щели да победят черните. Но нямало да бъдат в състояние да ръководят толкова голяма страна като Съединените щати. Ето защо щели да бъдат принудени да помолят белите за помощ. Онези бели, които предварително ще са се подготвили за това и главно онези, които щели да останат след апокалипсиса, тоест привържениците на Мансъновия терористичен клан. Кога щяла да започне войната между расите? Това бил единственият проблем. Все още негрите не искали да воюват срещу белите. Затова трябвало да се ускори началото на атаката. Няколко брутални престъпления, вината за които белите щели да стоварят върху черните, щели да подействуват като катализатор.

Че това не са били само празни думи на умопомрачен терорист, се вижда от обмислената акция, която Мансън е организирал, отивайки предварително в ранчото. Още преди това, когато се връща сам от къщата и преди още да изпрати своята смъртоносна команда, донася малкото тоалетно куфарче на Роземари ла Бианка. Освен обичайните принадлежности в него имало и портмоне с кредитни чекове. Мансън спира до бензиностанция, подава куфарчето на Линда Касабиан и й казва:

— На! Остави го в дамската тоалетна. — Погледнала го недоумяващо. — Хайде, побързай, остави го и чупка.

Разчитал е на това, че някоя негърка ще намери куфарчето и чековете в тоалетната, ще ги вземе и ще се опита да ги използва. Полицията ще я залови и подозрението за убийствата ще падне върху негрите. Така ще се засили ненавистта на белите към черните.

Младите хора са се подчинявали безусловно на Мансън. Използвал е всички достъпни средства, за да ги превърне в хладнокръвни убийци. Едно от тези средства е било тъй нареченото либерализиране на сексуалните връзки. Ексцентричностите в отношенията между мъжете и жените, груповият секс стана мода в САЩ. Половата връзка между мъжа и жената достигна равнището на животинското съвокупление.

Сексуалният маратон до максимален предел, потискането на логичната мисъл с наркотици са водели до деформация на личността у подвластните на Мансън, до загубване на способността да разсъждават, до смесване на понятията добро и зло.

— За пръв път видях Чарлз Мансън, когато го водеха от затвора в съдебната палата — казва прокурорът Винсънт Булиоси. — Трябваше да отговаря пред съда за умишлени пожари. Не съм си и представял, че е толкова дребен, беше висок само 156 сантиметра, че е дребосък, че му е изкривен гръбнакът. Кестеняватакоса падаше върху раменете му, по време на ареста не беше се бръснал и беше пуснал тъмна брада с мустаци. Беше облечен с доста скъпи дънки от кожа на антилопа с ресни. Беше окован, но вървеше леко и не изглеждаше като човек, когото го очаква затвор. Та това не беше първата простъпка на Мансън.

Роден е на 12 ноември 1934 г. от шестнадесетгодишната проститутка Кетлийн Мадокс в Синсинати (щата Охайо). Наричал майка си уличница. По-късно близките му се опитвали да смекчат тази категоризация и заявявали, че била неопитно, но весело момиче, което често се забавлявало. Тръгнала била по наклонената плоскост, защото обичала да си пийва. А за да можела да се напие, трябвало да си осигури пари или мъже, които да платят вместо нея. Всеки ден била с различни. Оженила се за един от многото любовници. Бил доста по-възрастен от младичката Кетлийн. Казвал се Уилям Мансън, поживял с нея малко по-дълго от останалите, от нея имал син, когото кръстил Чарлз Мансън. После изчезнал й повече не се появил.

Майката на Мансън не променила начина си на живот. И тъй като не можела да взема детето със себе си нито по кръчмите, нито в хотелите за кратък престой, намирала му чичковци и лелички. Оставяла детето при тях. Кога за час-два, кога за четирнадесет дни. По-късно за малкия Чарли започнали да се грижат ту баба му, ту истинската му леля.

Кетлийн Мансън имала брат Лутър. И той като нея още от младини тръгнал по наклонената плоскост и през 1939 г. заедно с Кетлийн обрали една бензиностанция в Чарлстън. Обезвредили продавача с няколко удара с бутилка от кока-кола по главата. Осъдили ги на пет години затвор. Майката била зад решетките, а Чарлз живеел при леля си и чичо си в Западна Вирджиния. Лелята наистина обичала момчето, но била прекалено строга. Всяка човешка радост смятала за грях. Момчето не я обичало, впрочем тя всичко му забранявала, докато по-рано майка му заради спокойствието си, а и от безразличие всичко му разрешавала. Така той растял между два полюса и не съумявал да намери златната среда.

През 1942 г., когато Чарлз станал на осем години, пуснали майка му условно от затвора. Взела сина си и го помъкнала по хотелите за кратък престой и по нощните заведения. Трябвало да бъде добър и учтив към десетките непрекъснато редуващи се чичковци, в по-голямата си част алкохолици като майка му. Момчето й тежало и през 1947 г. тя се опитала да го даде в детски приют. Нямало свободни места и съдът издал решение да бъде изпратен в младежки възпитателен лагер в щата Индиана. Издържал само десет месеца в поправителния дом, а после избягал и на стоп се върнал при майка си. Тя нямала нужда от него и Чарлз изживял най-голямото разочарование в живота си. Майка му го принудила да се върне обратно. Какво друго му оставало? Заминал, но не издържал дълго време в лагера. Отново избягал. Само че този път не се върнал при майка си, влязъл с взлом в магазин за самообслужване, обрал касата и си наел стая.

След като нощното влизане с взлом минало толкова гладко, решил да повтори успеха. Този път откраднал дори и един велосипед, но скоро полицаите го хванали. Началникът го изпратил в поправителен дом за непълнолетни нарушители в Индианаполис. Чарлз преспал на тамошното легло само една нощ. И едва-що се запознал с обстановката, избягал. Естествено заловили момчето и отново го изправили пред съда. И тъй като според кръщелното бил католик, попаднал в църковния възпитателен пансион на отец Фланаган.

Имал възможност да навакса изпуснатото. Не умеел още нито да чете, нито да пише. Само че той проявявал интерес не към учението, а към други неща. Веднага след пристигането в църковния пансион със строг режим, който имал за задача да възвръща непослушните деца към живота, се сприятелил с възпитаника Блеки Нелсън. Уговорили се, че няма нито да учат, нито да слушат, а ще тръгнат по света. И на четвъртия ден от пребиваването на Чарли в поправитетелния дом избягали. При първата възможност откраднали автомобил и потеглили към Илинойс, където Блеки имал чичо в Пиория.

Пътуването не било нито кратко, нито леко. Наистина имали автомобил, но нямали пари за бензин. Тогава решили да извършат първото голямо престъпление — въоръжено нападение на един магазин на самообслужване, а по-късно и на казино. Така се наредили сред престъпниците от по-висока категория — сред гангстерите. За Чарли стартът бил преждевременен. Та той бил само на тринадесет години. Чичото на Нелсън приел момчетата с радост, дал им подслон и ги канел на масата си. Първата седмица денем ядели и спели, а през нощта крояли планове за „сладък живот“. През втората — влезли с взлом в магазин за хранителни продукти. Със знанието и под ръководството на добрия чичо. Нощната акция донесла чисти 1500 долара и чичото си разделил плячката с момчетата, които рискували всичко, докато той им правел „стена“. На двамата дал общо 150 долара. Може би защото били по на тринадесет години или пък искал да даде поучителен урок на Чарли, за да разбере, че не може да очаква справедливост от живота. След четиринадесет дни повторили престъпния си поход. Но този път нямали късмет. Полицията ги заловила на местопрестъплението, задържала ги, разпитвала ги. Малките нехранимайковци хвърлили цялата вина върху чичото, заявили, че ги бил пращал да грабят и им взимал плячката. Началникът се объркал, съдията също. Какво да прави с едно тринадесетгодишно момче, расло без баща и майка и вече с толкова бурно минало. Изпратил го в поправителния дом в Плейнфийлд в щата Илинойс. Тук Чарли Мансън останал общо три години. Само че не без прекъсвания и не без принуда. Общо осемнадесет пъти бягал към свободния свят, осемнадесет пъти го задържали при някое хулиганство и го връщали обратно. По-късно полицията разпитвала учителите за качествата на Мансън. Получил най-лошата характеристика. Не вярвал никому, не правел нищо даром. Трябва ли да се учудваме, че момчето, което е прекарало младежките си години сред чакали, се е научило да хапе?

През пролетта на 1951 г. с още двама възпитаници Мансън подготвил пътя към свободата. Избягали от дома и тръгнали към далечния рай, към слънчева Калифорния. Наистина нямали пари даже за автобус, но пък знаели как се краде кола. Пътували с чуждите автомобили докато свършвал бензинът в резервоара. После открадвали друга кола и продължавали пътя си. Пари за храна и пиене си осигурявали в бензиностанциите. Просто ограбвали продавача. Когато се стига до равносметка на всички наказуеми постъпки, Мансън сам си признал, че по пътя си към слънцето бил извършил около петнадесет-двадесет нападения с цел кражба.

Всяко нещо си има край. Малките разбойници налетели на полицейски патрул, който бил затворил шосето, тъй като търсел други престъпници. Чарлз Мансън и сие попаднали в мрежата. Нямали документи за колата, установено било, че колата е открадната и освен това прекарана през границата на щата, което означавало нарушаване не само на местния, но и на федералния закон. За това се полагали по-строго наказание и по-солиден затвор. Съдията изпратил Мансън в затвора за юноши със самохвалното наименование Нешънъл Трейнинг Скул фор Бойс (Национално възпитателно училище за юноши) във Вашингтон. Тук също имал всички възможности да стане най-малкото примерен ученик. Все още не умеел да чете и пише. Неговата интелигентност според учителите му била едва на средно равнище. Изглеждало, че е непоправим, Бил съден за още закононарушения и по решение на съда бил изпратен в дом с по-строг режим — федерален поправителен лагер във Вирджиния. Транспортирали го с белезници, в документите му пишело „опасен затворник“. От началото на 1952 г., когато го докарват в лагера, до август същата година извършил осем тежки дисциплинарни нарушения, в досието му била добавена бележката, че проявява силно агресивни наклонности, че е хомосексуалист. Преместили го в Охайо в дом с още по-строг режим.

Изведнъж се променил. Научил се да чете и пише, дори можел да смята, изпитвал радост при получаване на добра бележка. Възпитателите били доволни и в досието му вписвали положителни мнения. Работел в авторемонтна работилница, тук също постигал добри резултати и на 8 май 1954 г. бил освободен условно.

Бил на деветнадесет години. В Съединените щати при условно освобождаване съдът издава решение, според което лицето се задължава да живее на едно място и да се явява редовно в местния полицейски участък. Мансън трябвало да остане при чичо си и леля си. Те били добри, дори може би твърде грижовни хорица и той в началото наистина заживял спокойно и мирно. Но се завърнала от затвора майка му и Чарли се преместил да живее при нея. Не се понасяли, взимно си пречели, но въпреки това имало нещо, което привличало двамата корабокрушенци един към друг. Общо взето, Мансън не умеел да върши нищо. За това вършел само второстепенна и следователно лошо платена работа. Работел като пазач на паркинг. Бил и продавач в бензиностанция. И се оженил. Жена му Розали Джийн Уилис изкарвала прехраната си като сервитьорка в една болнична лавка. Привидно Мансън заживял порядъчно, но в действителност — разбира се, с по-голяма предпазливост и все по-ловко — вършел грабежи. Откраднал две коли и ги прекарал през границата в съседния щат. С една от тях стигнал до Лос Анжелос. Взел със себе си и бременната си жена.

В седеммилионния град, който е висша школа за престъпници, пристигнали през юли 1955 г. Мансън не останал дълго на свобода. Три месеца след пристигането си вече се оказал отново зад решетките. Може би си е взел поука от предишните престои в килиите или пък го е посъветвал адвокат, но този път Мансън се направил на луд. Поискал психиатричен преглед и или е убедил лекаря, или пък наистина е бил в критично психическо състояние, но получил удостоверение, че не отговаря за постъпките си. Съдията го освободил условно. Въпреки че било противозаконно, той избягал колкото се може по-бързо от района, определен за негово местожителство от съда.

Уловили го през 1956 г., ескортирали го обратно в Лос Анжелос и го осъдили на три години затвор. Бил зад решетките, когато му се родил син. Навярно се е държал добре в затвора, защото през 1958 г. отново го освобождават условно. Излязъл от портала на затвора и не знаел накъде да тръгне. Съпругата му още преди две години се била развела с него. Омъжила се за друг. А съдът по обясними причини присъдил сина на нея.

Лос Анжелос е град, в който престъплението, безправието, мизерията и страданието се виждат на всяка крачка. Има улици и квартали, в които не можеш да стъпиш нощем. Има барове само за определени хора. Лос Анжелос е град с невъобразима площ, но с въздух, който не може да се диша, над града постоянно се стеле смог. Всеки тук има кола, а мнозина и не една, всеки се движи с кола, защото не се препоръчва да се ходи пеш. Пеш ходят само прокудените, които се събират тук от всички американски щати. Пеш ходят проститутките и сутеньорите. Чарлз Мансън излязъл от затвора и започнал да си търси доходно и при това лесно препитание. Станал сутеньор. Но не след дълго извършил следващо наказуемо деяние. Представил за инкасо чек без покритие. Прибрали го, пратили го в ареста и го изправили пред съдия-следователя. Докато му поставяли неприятните въпроси, на които очаквали компрометиращи отговори, вещественото доказателство — чекът — изчезнало от масата. Чарлз Мансън издебнал момента и го глътнал. И край на следствието. Едва-що излязъл през портата на затвора под калифорнийското слънце и се впуснал в прибиране на десетачките от работливите си момичета. Само че сутеньорството не е работа за по цял ден, така че в свободното си време се посвещавал и на друга наказуема дейност. През декември се оказал в полицейския участък два пъти едно след друго. Първия път откраднал кола, а втория искал да плати с откраднати кредитни чекове. Но тъй като нито едно от тези хулиганства не било доказано, съдия-следователят го освободил отново. Но полицията започнала да обръща все по-голямо внимание на постоянния си клиент. По този начин научила, че бил откарал две проститутки в Ню Мексико. Тръгнала подир него. Мансън разбрал, че няма шанс, и набързо се оженил за едната, за да не може — като законна съпруга — да даде пред съда показания срещу него.

По онова време в Лос Анжелос били пристигнали две деветнадесетгодишни момичета. По една обява те били подали молба в училище за стюардеси. След като пристигнали на посочения адрес, за да внесат таксата, разбрали, че всичко било измама. Някакъв нехранимайко бил дал фалшива обява, за да може да измъква пари от наивните момичета. Двете девойки имали късмет, че междувременно били разкрили мошеничеството му, тъй че спестили седемстотинте долара. Но щом вече били в Лос Анжелос и буквално пред портата на приказната фабрика за мечти — филмовите студии на Холивуд, решили да си наемат стая и известно време да си търсят късмета. После едната от тях срещала Чарлз Мансън.

Държал се изискано, изглеждал като човек, заслужаващ доверие, гледал я с хипнотизиращ поглед, разговарял с нея с меден глас, после й подал визитната си картичка, от която разбрала, че и се е усмихнало щастието. Впрочем тъкмо се била запознала с председателя на „Компанията на трите звезди“, притежаваща нощни клубове и произвеждаща радио- и телевизионни сериали. Момичето се разтопило от щастие, тъй като й се удавала възможността да внесе всичките си спестявания в тъй възвишено и изгодно предприятие. После пък Мансън омаял и изнасилил приятелката и, тя забременяла от него и изчезнал. Арестували го през юни 1960 г., в равносметката влезли всичките му престъпления, прекъснали условното освобождаване и го осъдили на десет години затвор. Обиденият Мансън обжалвал присъдата, но съдът от по-горната инстанция я потвърдил. През 1961 г. затръшнали зад Мансън железните врати на затвора на остров Макнийл.

Подробното изброяване на Мансъновите наказуеми деяния е крайно необходимо. Впрочем то ни помага да разберем не само развитието на терориста, който искал да предизвика края на света и смятал убийството за адекватно средство, но би трябвало да помогне и за изясняването на обществените причини и взаимозависимостите на американската свобода и демокрация, за откриването на корена, от който никне агресивността на индивида и на обществото.

Пред надзирателите в затвора на остров Макнийл се проявил като приличен двадесет и шест годишен мъж, винаги готов да услужи, винаги учтив и покорен. Сред затворниците се ползвал с репутацията на обигран приятел, който умее да изрази точно това, което мисли, грабва с разказа си, разбира от шега и изразява много сериозни мисли за живота и за смъртта.

В деня на освобождението си изненадал управата на затвора, като помолил директора да му разреши да остане, макар че си бил излежал присъдата и можел да се върне у дома. Като причина посочил, че всъщност тук той е у дома си, че се чувствува в своя среда, че не би свикнал с живота на свобода. Не можели да го оставят и на 24 март 1967 г. му дали пари за билет за Сан Франциско. Чарлз Мансън бил на тридесет и две години, от които седемнадесет години бил изкарал зад решетките. Най-много познати имал от затвора. Някои вече били вън от него, чувствували се добре, а на други положението било като неговото. Пристигнал в Сан Франциско и се обадил па приятел, с когото лежал в една килия. Той му осигурил стая под наем на другия бряг на залива в Бъркли. Съединените щати са пълни със странствуващи музиканти, които свирят на цигулка пред кината, на тромпет пред някой пасаж, дрънкат на китара на стълбището към метрото. На тротоара оставят шапката или фуражката си и просят. Маисън си купил евтина китара и седнал на тротоара на Телеграф авеню. Свирел и пеел. И може би за да не бъде все на едно място, понякога просел и на стълбището пред Калифорнийския университет.

Някой казва, че свирел и пеел не лошо. Дори се появили музикални продуценти, които по-късно поискали да използват неговата „известност“ и се опитали да продадат музикалните му съчинения. Всъщност текстовете му са объркани, музиката — безвкусна. Имах възможност да наблюдавам и да слушам например в Бродуей в Ню Йорк подобни музиканти. Не пеят и не свирят добре, но тяхната изява е вълнуваща дори заради самото им съществуване. Не един пешеходец се замисля над обществото, което не само улеснява, a може би и провокира появата на подобни пропаднали същества. И пешеходецът им прощава неумението и, ще не ще, изпитва съжаление и плаща данък на съвестта си. Мери Брунер била на двадесет и шест години. Била завършила университета в Уисконсин, където получила най-ниската научна степен — бакалавър. В момента работела като библиотекарка в Калифорнийския университет и едва не се спънала в Мансън, просещ на стълбището пред храма на науката. Мери Брунер не била грозна, но не била и красавица. Просто не притежавала момински чар и по-късно се говорело, че Чарлз Мансън, между другото също не кой знае какъв красавец, бил първият мъж, който проявил интерес към нея. Нещо повече, направил го по романтичен начин и Мери Брунер, която като почти всички жени изпитвала скрита нужда да се грижи за някого, се влюбила от пръв поглед в пеещия просяк. Настанил се при нея с багажа си — китара и две найлонови торби.

Седемнадесет години Чарлз Мансън е живял с мъже в килиите. Изведнъж изпитал влечение към жените. Намерил си и друга и я завел в стаята на Мери Брунер. Заживял с двете момичета едновременно, после завел трета и разрастващото се семейство било принудено да търси друго жилище: накрая живеел в изоставеното ранчо с осемнадесет момичета. Открил в себе си способност да управлява и убеждава, умеел убедително да обяснява необяснимото и да доказва недоказуемото.

Намериха се хора, които твърдяха, че притежавал хипнотизиращи способности, а други пък казваха, че през годините, прекарани в необичайни условия и в затворническа атмосфера, се е научил как да се държи с хората и е съумял да използва опита си. Седемнадесет години, прекарани сред шмекери — та това е най-добрата школа за престъпник, какъвто е бил Мансън! А наивните млади момичета, доста неразумни и съвсем неопитни, копнеещи за любов и свобода, са представлявали за Мансън пластичен човешки материал. Нещо повече, той е събирал около себе си разочаровани индивиди, измамени от родителите си и от обществото, копнеещи за пълнокръвен живот, безбрежна свобода и огромно сияйно щастие. Мнозина от тях смятали, че всичко това са намерили в семейството на Мансън. Всичко това означавало в първата фаза: необвързващи сексуални отношения, оргии през цялата нощ с редуване на партньорите, малко музика, наркотици и мистичи разговори за живота и за смъртта.

Мансън бил назубрил нещичко от евтините и псевдонаучни брошурки, нещичко отгатвал, но най-вече измислял. Употребявал непонятни изрази, които бил превърнал от затворнически жаргон в „научни“ термини, използвал доста разпространената американска заблуда, наречена сциентология, нещо като популярна интерпретация на научните понятия за незнаещите и необразованите, и към всичко това прибавил назубрената мистика. Коктейлът бил вкусен и въздействувал. Бавно, но сигурно Мансън ставал господар, баща на семейството, дори бог, някои го наричали Исус Христос.

В Съединените щати се стреля често срещу президентите. През септември 1975 г. в Сакраменто бе извършен атентат срещу президента на Съединените щати Джералд Форд. Атентаторката не успя да избяга надалеч. Полицията й сложи белезниците и така я спаси от гнева па тълпата. Казваше се Линет Фрум, но я наричали Пискъл, била една от изтъкнатите членове на глутницата на Чарлз Мансън, дори станала негова дясна ръка, някаква секретарка, а след известно време дама номер едно.

Мършавото, луничаво и определено некрасиво момиче с червеникави коси, започващи от високото изпъкнало чело, се присъединило към „пророка“ когато било на седемнадесет години. Баща й я изгонил от къщи, защото не слушала, правела каквото си иска, държала се лекомислено. Не отишла далеч, седнала на бордюра на тротоара и заплакала. Някой я потупал по рамото. Погледнала. Видяла дребен рошав мъж с проницателен поглед. Усмихвал й се.

— Изгониха те от къщи, нали? — попитал, без да чака отговор.

Линет кимнала и тръгнала с него. Тя била второто момиче на Мансън след Мери Брунер, което се настанило в наетата от нея стая.

На огромна площ в холивудските „Юнивърсъл стюдиоуз“ се издига филмова бутафория. Улици от тридесетте години с фасада на театьр, улички от американския Юг, къщи, които имат само врата и фасада, еднофамилна къща, в която при натискане на бутона избухва пожар. Подвижни мостове, залив с азизатско пристанище, всякакви видове кръчми и барове, хотели за кратък престой, където се влиза по стълба през прозорците. Точно на двадесет мили от центъра на луксозния квартал на филмовите дейци Бевърли Хилс, недалеч от Чатсуърт е разположено филмовото ранчо на Спен. Също декори, също само фасада на салон, на канцелария на шериф и на местен затвор. Някога тук били заснети големи филми. Тук израстват холивудските актьори Том Микс, Уилям С. Харт, Джони Мак Браун и най-прочутият от тях Уолъс Биъри, оттук те стартират към историята на филмовото изкуство. Загадъчният и забулен в много тайни милиардер Хауърд Хюс тук лично надзиравал снимането на филмите „Човекът извън закона“ и „Дуел на слънцето“. После дошъл краят. В близкото минало тук са заснети само някои епизоди от телевизионния сериен филм „Златната мина“. Декорите се разпаднали и Джордж Спен, който си спомнял доброто старо време, живуркал тук с няколкото десетки долара, които получавал през уикенда от туристите за наемането на оседлан кон. Преди няколко години тук още работел бившият цирков артист и ездач с каубойски костюм Руби Пърл. През съботите и неделите наемал статисти, които пресъздавали каубои и индианци и стреляли едни срещу други в стила на холивудските уестърни. А и треньор по конна езда бил Руби Пърл и веднъж бог знае какво му хрумнало на стария циркаджия, извършил грях спрямо две непълнолетни момичета, които учел да яздят. Арестували го. Това е началото на края на ранчото на Спен. Когато през август 1968 г. многочисленото „семейство“ на Мансън се появило в имението в негостолюбивия каньон, полуслепият осемдесет и една годишен Джордж Спен живеел сам като отвергнат във вмирисаното ремарке и покорно чакал смъртта си. Чарлз Мансън почукал на вратата и вежливо, сякаш бил дошъл да иска ръката на дъщерята, попитал дали ще може да остане със семейството си тук известно време. Но премълчал, че семейството му наброява почти тридесет души. Старият Спен се съгласил. Радвал се, че няма да бъде сам в пустошта. И те се настанили в празните полуразрушени бараки, нахвърляли по пода дюшеци и започнали нов обществен живот. Скуики Пискъл получила специална задача. Да се посвети на стария господин. Погрижила се за Джордж във всяко отношение. Един от полицаите, които по-късно разследват случая в ранчото, заявява, че Линет Фрум си правела със стария Спен каквото си искала. Почиствала му, готвела му, грижела се за приходите и разходите в домакинството му и спяла с него.

— Та това е невъзможно — извикал съдия-следователят.

Но това наистина било така. Чарлз Мансън бил скроил свой план и една от любовниците му трябвало да помогне за осъществяването му. Мансън бил наредил на Пискъл да върши всичко по волята на стареца, за да й припише ранчото. Да го наследи след смъртта на Спен.

Прокурорът Винсънт Булиоси писа за Линет Фрум:

„Когато я разпитвах, изненада ме блаженото спокойствие, което тя излъчваше. Бях срещал вече подобни хора. Това бяха например дълбоко вярващи религиозни фанатици. Но в случая не можех да повярвам. Нищо не трепваше в нея. За каквото и да говореше, тя все се усмихваше унесено. На всички въпроси имаше отговор, смяташе за излишно да се замисля над проблемите, всичко било даденост. Кредото, което като червена нишка преминаваше през живота и възгледите и за морала, бе просто: Чарли — това е любовта, а любовта — това е Чарли.“

Тогава прокурорът Булиоси я помолил да му разкаже за любовта.

— За коя любов? — запитала. — Между мъжа и жената ли?

— Също, но и въобще.

— Че какво, любовта си е любов, какво искате повече?

— Има ли разлика между любовта към Чарли и към Джордж Спен? — попитал прокурорът.

— Не. Любовта си е любов. Винаги еднаква. Обичам Чарли, но обичам и Джордж Спен. Страшен е. А в леглото? Има да се чудите!

Линет била родена в Южна Калифорния в тъй нареченото добро и доста заможно семейство. Баща и бил авиоинженер във фирмата „Нортроп“ и притежавал чудесна вила в Санта Моника. Живеел със жена си добре. Линет следвала в университета в Торънс, но изведнъж учението й омръзнало, започнала да скита. С Мансън се запознала скоро след като той се бил завърнал от дългия престой в затвора.

Не изпускала нито един случай, за да подчертае изключителното си положение в „семейството“. Била втора по ред. Имала щастието да се запознае с Мансън веднага след Брунер.

Мансън наистина оказвал неизмеримо влияние върху наивните момичета. Изпълнявали покорно всичко — и когато им определял любовник за през нощта, и когато ходели да крадат и да събират от кофите за боклук използваемите остатъци от храна, и когато им нареждал да убиват. Голяма роля за „промиването на мозъците“ и при дресурата към пълно загубване на собствената способност за разсъждаване играели наркотиците и не на последно място сексът. Явно върху този тип момичета не било трудно да се въздействува. Техният начин на мислене, интересите и копнежите им били в хармония с неговите. За това свидетелствува протоколът, в който Сюзън Аткинс описва как се е запознала с Мансън.

Дълга тъмна коса, сресана на път, дълбоки кафяви очи, хубава фигура, при бегъл поглед нищо необикновено. Сюзън Аткинс е момиче, подир което би се обърнал не един мъж.

— Как се казвате? — Сюзън Дениз Аткинс.

— Дата на раждане?

— Седми май 1948.

— Местожителство?

— Нямам.

— Къде живеехте напоследък?

— Сан Хосе, Калифорния.

— Биографията ви?

— Биографията ли? — попитала и започнала да пристъпва от крак на крак пред съдията. — Родителите ми пиеха. И баща ми, и майка ми. Освен това бяха болни. После мама умря. Отидох на погребението, но дори не плаках. Завърших училище и постъпих в университета. Когато вече бях втори семестър, се преместихме с татко в Лос Банос. Не исках да бъда като другите, затова напуснах университета. Не се върнах у дома. За двадесет и пет долара седмично си наех стая и започнах да работя като продавачка в сладкарница. После ми омръзна. Тогава се уговорихме й заминахме с приятелката ми за Хейг Ашбъри.

— Къде се намира?

— В Сан Франциско. Квартала, в който живеят хипитата. Живеехме там с приятели.

— С какво се препитавахте?

— В едно санфранциско нощно заведение бях гоу-гоу гърл. Танцьорка без сутиен. Много наркотици употребявах тогава. Почти непрекъснато бях под пара. Веднъж, след като бях взела ЛСД, се качих на покрива на нашия блок. Първо погледнах надолу към града, после вдигнах ръце нагоре и изпитах блаженство. Извиках: Господи, вземи ме горе, не искам да живея на този свят. Не стана нищо. Не ме взе.

— Как се запознахте с Чарлз Мансън? — Преместих се в една къща на Лайм стрийт. Там живееха голяма част от търговците с наркотици. Веднъж си седяхме в стаята на пода. Влезе мъж с китара. Всички го наобиколиха. Започна да свири. Свиреше и пееше като господ бог. Завладя ме от първия миг. Исках да ме забележи, затова го попитах дали може да ми подаде китарата си, защото искам и аз да посвиря. Без да каже дума, ми я подаде, а на мен ми мина през ум, че всъщност изобщо не умея да свиря. Погледна ме и рече, че ако наистина искам да свиря, ще мога да свиря. След като ми каза това, усетих, че в главата ми всичко се завъртя. Та аз не бях му споменала, че не умея, значи той е прочел мислите ми. Веднага разбрах, че това е мъжът, за който цял живот съм копняла. Никога не беше ми се случвало такова нещо. После той взе китарата и излезе. След два дни пак се появи и ме попита дали искам да изляза да се поразходя с него. Кимнах и бях доволна, че бе избрал тъкмо мен. Впрочем всички момичета в къщата си падаха по него. Без много приказки минахме няколко улици и се оказахме изведнъж в жилището му. Попита ме дали искам да се любя с него. Признавам, че исках, и той ми каза да се съблека. Стоях там гола-голеничка. В стаята имаше голямо огледало и той ми каза да се огледам в него. Не исках и тогава той ме побутна към огледалото. Огледай се добре. Нямаш нито един дефект. Безупречна си. Във всяко отношение.

— Какво стана после? — попитал прокурорът Булиоси.

— После ме попита дали някога ми се е искало да спя със собствения си баща. Това ме изненада и опулено го загледах. „Не“ — казах. „Никога ли и през ум не ти е минавало да преспиш с баща си?“ — ме попита отново и аз отговорих утвърдително. „Добре — каза той, — когато започнем да се любим, представи си, че съм твоят баща.“ Направих това, и то бе едно чудесно изживяване. Възвърна ми самочувствието. Отново осъзнах, че съм жена. Чарлз направи от мен нов човек. Дори ми даде ново име. Вече се казвах Сейди Мей Глутц. По този начин искаше да заличи всичко, което е било преди. Действуваше ми непрекъснато омайващо. Но същевременно всяваше страх у мене. Наистина той казваше, че не слушаме него, а самите себе си, самите ние трябва да знаем какво трябва да правим в дадено положение, но при това искаше да се боим от него.

Преди Мансън да пристигне с харема си във филмовото ранчо на Спен, странствувал със своите непрестанно копнеещи за любов момичета из американските щати. Това бе времето на хипитата. На младите какво ли не им се прощаваше, на много неща не се обръщаше внимание — смятаха се за ексцентричност на неразумната младост. Мансън намерил стар автобус. Измъкнали седалките и превърнали таратайката в подвижен харем. Когато вечер спирали някъде, Мансън пускал при момичетата случайни любители на секса и им вземал входна такса. Повечето млади, дори много млади момичета, които бил привлякъл, били морално пропаднали, бягащи от условностите на потребителското и при това коравосърдечно общество. Търсели изява и лична свобода. Намирали само мъжко превъзходство и произвол. После се появил романтичният на вид странствуващ певец, проповядващ за един нов живот и за преобразен изцяло свят, хващал ги за ръка и ги повеждал към мечтания рай. Но преди да разберат, че вратите на рая са вход за ада, вече било късно.

Според преценката на психиатрите повечето от момичетата от Мансъновото „семейство“ били истерички, търсещи абсолютната истина и копнеещи да осъществят нереалните си мечти. Мислели си, че Чарлз е светец и всемогъщ човек, който ще ги отведе до целта. При това той се държал с тях по-лошо, отколкото с животни. Изисквал от тях абсолютна дисциплина и послушание.

В „семейството“ се влизало с установен ритуал. Най-напред вмъквал начинаещата в леглото си и ден-два се любел с нея. После я прехвърлял на другите. Трябвало да участвува в оргиите с групов секс, трябвало да се люби с всеки, когото определял Мансън, заповядвал да се спи с чужди мъже за пари, за да има от какво да живее „семейството“. Изпращал ги да просят, по своя преценка им разпределял наркотиците. Съдия-следователят твърди, че бил добър търговец. Умеел всичко да продаде и нищо от него не се получавало даром. Някой някога му бил подарил пиано. Сменил го за каравана, а нея пък за стария автобус, с който накрая пристигнал във филмовото ранчо на Спен.

Там започнал да възпитава своите вярващи. Измислил си теорията за гибелта на света, убеждавал подвластните си, че да се краде и граби не е грях, та нали богатството на този свят принадлежи иа всички. Всички хора са част от едно мистично цяло. Няма истинска смърт, щом цялото остава да живее. Теориите му всъщност са една идейна бъркотия.

Чарлз Дентън Уотсън, наричан Текс, бил убивал веднъж. Престъпник го направил Чарлз Мансън. Текс произхождал от Фармърсвил (2000 жители) в Тексас. Бил отличен студент, добър баскетболист, ходел на богослужения в параклиса на методистката църква, намиращ се в съседство с бензиностанцията на баща му. По-късно започнал да посещава Норт Тексас Юнивърсити. Цели три години следвал с успех, а после започнал да скита. Когато срещнал Мансън, у него се появило чувството, че му е провървяло.

Линда Дарлийн Касабиан е родена в щата Мейн и по време на процеса е на двадесет години. Живеела тихо и мирно в хубава къщичка в Милфорд в щата Ню Хемпшир с майка си. Била хубава и мила. Две години преди матурата избягала от училище при съседско момче на същата възраст и се омъжила за него. След една година се развели. Но скоро се омъжила повторно. С новия си съпруг Боби Касабиан се разбирали добре. Живеели в Лос Анжелос. Родило им се момиченце Таня. Неочаквано техен приятел наследил голяма сума и ги поканил на голямо пътешествие из Южна Америка — това било един изключителен случай и те го очаквали с радост.

Една вечер Линда отишла в един ресторант в каньона Томанга. Там се запознала с момиче, което наричало себе си Джипси (Циганката). В действителност се казвала Кетрин Шеър и била член на „семейството“ на Мансън. Линда напуснала семейството си, преместила се в ранчото на Спен, където станала готвачка. Когато я арестували, била бременна в петия месец. Линда била хубава и го съзнавала. Освен това била и умна или е имала добър адвокат. Решила да каже на съда всичко, признала всичко и според преплетените параграфи на американското наказателно право от обвиняема станала коронен свидетел. Фактически не би могла да бъде осъдена. Веднага се договорила с писателката Джоун Дидиън, която се готвела да напише книга за момичето, и за разказването на спомените си осигурила двадесет и пет процента от печалбата.

Пред съдебния състав излязла грижливо нагласена, не твърде предизвикателно облечена, по-скоро скромно, с плитчините изглеждала като послушно момиченце от добро семейство. Покорно обрисувала страшното престъпление. С охота, както се очаквало от нея, отговаряла на въпросите на съдията и прокурора. По време на кръстосания разпит нейният адвокат, някогашният известен боксьор Пол Фицджералд, насочил разговора към сексуалните отношения в „семейството“ на Мансън.

Отговорите помогнали да се разбере атмосферата в ранчото на Спен, дообрисували емоционалното опустошаване на девойките, показали тяхното безразличие и равнодушие.

— С кого се любехте вие? — запитал адвокатът Фицджералд.

— През тази нощ се любих с много мъже — отговорила спокойно и с вид на ученичка. — Най-напред с Лесли ван Хутен и Текс Уотсън, с двамата едновременно, после с Клем, Мик и Шейк. Може да са се изредили и повече. Не помня.

— Хареса ли ви това? — попитал защитникът.

— Да. Много.

— Употребявахте ли наркотици?

— Да. Вземах ЛСД. Около петдесет пъти. А по-късно и други неща.

— А когато забременяхте?

— Все същото беше. Даже по-хубаво. Вземах ЛСД.

Линда Касабиан изневерява на Мансъновото „семейство“. Става коронен свидетел на обвинението и помага на съдията и заседателите да надникнат зад завесата на рая, в който са живеели убийци и откъдето потегляли на чудовищни нощни походи.

Патриша Кренуинкъл е на 22 години, когато поема пътя на престъплението. Съвсем добре изглеждащата брюнетка била дъщеря на много деен и проспериращ застрахователен агент. Живеели в Лос Анжелос, обитавали чудесна еднофамилна къща недалеч от университета „Лойола“. Пат била любимката на бащата. Била послушна, имала благородни влечения, още като дете била известна с изключителната си колекция от марки. След матурата се записала в университета в Мобил в Алабама, но скоро се завърнала. Баща й й намерил работа в побратимена застрахователна компания и Пат станала чиновничка. Животът й течал спокойно и без вълнения.

Трудно е да се обясни какво се е случило с нея изведнъж.

През септември 1967 г. оставила колата си на паркинга Манхатън Бийч, не се върнала нито у дома, нито на работа, дори не си взела заплатата от работодателя и отишла при Чарлз Мансън в ранчото на Спен, където водачът на глутницата й дал името Кейти. Тук също получила работа. И я вършела с радост. Ходела в града да тършува в боклукчийските кофи. По този начин осигурявала хранителни продукти за Мансъновото „семейство“. В ранчото преобладавала строгата вегетарианска система и всеки ден Кейти съумявала да събере от кофите толкова ябълки, праскови, авокада и марули, че били достатъчни за всички.

Трудно обясним бил начинът на живот и категорично не е бил никакъв рай, както са си го представяли в нереалните си мечти повечето от тях. Шефът на глутницата ги тероризирал и малтретирал. Какво ли не се е случило през дванадесетте месеца, през които буквално се били загнездили в полусрутените бараки. За пренаемането на ранчото Мансън бил платил около 5000 долара. Откъде ги е взел? Пред съда се говорело, че „семейството“ на Мансън си било изкарвало доста пари от просия. Джордж Спен заявил, че наистина е получил тези пари, но му ги били взели под различни предлози.

Мансън държал изкъсо стария Джордж. Тероризирал го както си искал. Плашел всички, за да поддържа дисциплината. Една вечер бил изпробвал дали наистина Джордж вижда слабо. Завирал пред очите му запалени кибритени клечки, точно под носа му размахвал юмрук. Три часа го измъчвал така. После се чуло скърцане на врата. Джордж въздъхнал с облекчение, като си помислил, че извергът е излязъл, но продължил да си седи. След около час му хрумнало да опипа мястото зад себе си. През цялото време Мансън бил стоял зад него.

Друг източник на финанси били джобовете на родителите на прелъстените момичета. От време на време Мансън ги изпращал в дома им и те рядко се връщали с празни ръце. Тъй като наркотиците не са евтини, а тяхната цена около Холивуд е още по-висока, отколкото другаде, Мансън и неговата глутница се нуждаели от много пари.

На 10 октомври Сюзън Аткинс е арестувана в Долината на смъртта, в каньона на изпръхналата пустиня в полуразрушеното ранчо на Баркър. Впрочем тук се било преселило „семейството“ на Мансън. След убийствата Сатаната се бил изплашил. Още на другия ден бил дал нареждане на подвластните си да съберат багажа. Той не бил кой знае колко, тъй че автобусът и другите коли били набързо готови за път към пустинята. Минах през този негостолюбив край няколко години по-късно, когато покрай магистралата вече имаше поне няколко мотела с ресторанти. Камениста пустиня, нажежена от невъобразимия пек, и дни наред ни едно облаче на небето. Долината на смъртта заслужава името си. Тук именно пристига Мансън с учениците си.

Ранчото на Баркър се намира в пустинята, към него няма път. Отишли там по заобиколни пътища. Нападнали няколко скитници и безработни миньори, които преспивали тук. Насочили срещу тях пушките, блеснали остриетата на ножовете и Мансън наредил на обитателите да си обират крушите, защото след малко щяло да стане горещо. После им разправил, че неговият клан бяга от негрите, които се готвят да завземат целия Лос Анжелос. Миньорите се подчинили пред превъзходството, опразнили ранчото, но съобщили събитието на полицията. А тя изловила глутницата от голи момичета и половин дузина кльощави момчета.

Процесът срещу Мансън и сие бе открит на 24 юли 1970 година. Отначало той се превърна в сензация номер едно за САЩ. Впрочем американското обществено мнение не се обяви категорично против масовите убийци. Намериха се защитници на Мансън, последователи, бяха проведени демонстрации за неговото освобождаване, някой бе произвел значки с текст „Free Manson“ („Освободете Мансън“), производителите на сувенири извлякоха полза, на пазара се появиха трикотажни фланелки с брадатия образ на убиеца. Пред съдебната палата се загнездиха членовете на Мансъновото „семейство“, за да демонстрират солидарността си. Девойките се събличаха голи, по-късно в знак на траур си обръснаха главите.

Държавният обвинител се обръща към заседателите, към публиката в залата, към милионите телевизионни зрители и широката американска общественост, за която процесът е първостепенна сензация. Говори за доказателствата, които обвинението представя и които ще докажат цялата вина на обвиняемия и неговите любовници.

Междувременно на тротара пред съдебната палата се записва за радиостанциите разговорът със Сандра Гуд и Кетрин Шеър, които събират от любезните пешеходци долари за освобождаването на техния бог. В печата се появиха статии, в които журналисти защитаваха „клетите прелъстени момичета“, пишеха за представите за новия начин на живот, за идеите, достойни за следване. За да разбере човек това, трябва да познава американския начин на мислене.

Три подсъдими демонстрират в съдебната зала. През 1970 г., когато в Хол ъв Джъстис в Лос Анжелос се водеше процесът, на мода бяха минижупите. Сюзън Аткинс, Патриша Кренуинкъл и Лесли ван Хутен играят нечестна игра със съдията Чарлз X. Олдър. Първо влизат в съдебната зала без сутиени и умело подчертават този факт. После свалят и останалото бельо и се търкалят на подсъдимата скамейка като в бар. Когато в залата настъпва тишина, се чува гласът на Сюзън Аткинс към публиката: „Ах, аз клетата, вече шест месеца не съм виждала мъж.“ При това се протяга така, че едва не й се спукват шевовете на минироклята.

Журналистите веднага се хващат за това. Сюзън каза шест месеца, но е арестувана от десет месеца насам, това значи, че е спала с някого в затвора. Още на другия ден във вестниците се появяват догадки за това, кой може да е бил.

През ноември Мансън взема думата. Кълне се в Библията, после цял час обвинява обществото, системата, начина на живот.

— Отправихте към мен и моите съподсъдими сума обвинения — казва той. — Някои неща могат да обяснят, други да се оборят. Никога не съм ходил на училище. Тъй че не се научих особено свободно да пиша и чета. Затова лежах по затворите и бях глупав. Останах си дете, което наблюдава вас, възрастните, какво правите. Гледам ви и не мога да разбера. Нищо не разбирам. Повечето от хората, които живееха в ранчото и които смятате за членове на моето семейство, са хора, които с нищо не биха били полезни за вас. Стояха по улиците, защото родителите им ги бяха изгонили от къщи и те не искаха да отидат в поправителните домове за малолетни престъпници. Направих за тях това, което можах. Всичко, което ще направите за братята и сестрите си, е добро — казвах им, — когато се прави с добро намерение. Моят баща е затворът. Моята майка — вашата система. Станах само такъв, какъвто ме направихте. Аз съм само едпо ваше огледално отражение. Прехранвах се от отпадъци, които изхвърляхте. Обличах дрехи, които бяхте изхвърлили. Направих всичко, което можах, за да мога да живея във вашия свят. И вие искате да ме убиете? Не! Аз вече съм мъртъв. Аз отдавна съм мъртъв. Прекарах живота си в гробовете, които бяхте изкопали. Понякога си мисля, че трябва да ви го върна, друг път мисля за възможността да се нахвърля върху вас и да ви попреча да ме разстреляте. Ако беше възможно, бих измъкнал този микрофон и бих ви заудрял по главата, защото си го заслужавате.

„От многото изказвания на Мансън на процеса стигнах до извода — заявява прокурорът Булиоси, — че умееше да се изразява, макар че му липсваше образавание. Несъмнено беше умен. Мигновено долавяше предумисъла на въпроса, който му поставях, и съумяваше да се ориентира.“

По време на разпита, който води пред заседателите съдята Дел, Мансън казва:

— Бих искал да ви представя молба.

— Дайте я — казва съдията и Мансън му я подава.

„Задържаният Чарлз Мансън, известен и като Исус Христос — чете съдията Дел, — моли от свое име и от името на останалите шест лица, членове на акционерното дружество «Семейство на безсмъртните души», да бъде гарантирана неприкосновеността на Мансън — Христос и същевременно отправя обвинение срещу началника на полицията, който го е лишил от душевна и физическа свобода, поради което е нарушил правата, гарантирани от конституцията. Ето защо настоява да бъде незабавно освободен.“

Арестът не оказва никакво въздействие върху обвиняемите. Не съжаляват за постъпките си, не се променят. Непрекъснато провокират. Трите подсъдими жени ходят по възможност необлечени. Когато надзирателките им забраняват, те се обличат, но по време на разходката в двора на затвора вдигат полите си през глава. Тъй като не можели да разговарят с водача на глутницата, вечер започвали да вият като женски чакали и чакалът Мансън им отговарял пак с виене.

На 25 януари 1971 г. съдебните заседатели признават всички подсъдими за виновни изцяло по предявеното обвинение и при по-нататъшното разглеждане на делото на 29 март 1971 г. произнасят смъртна присъда.

След обявяване на присъдата едно момиче от „семейството“ на Маисън, обитателка на ранчото на Спен, Нанси Питмън заявява: „Такива сме, каквито ни възпитахте. Учехте ни чрез телевизионни серийни филми, като «ФБР», «Барутен дим» и «Борба». Не пропуснах нито една серия.“

С обявяването на присъдата над главните виновници насилствените действия не изчезват. Скоро след това пред съда биха изправени другите момичета на Мансън — Линет Фрум, Кетрин Шеър и Рут Муърхауз, както и Денис Райс и Стив Гроган. Те се опитали да ликвидират свидетелката на обвинението Барбара Хойт. Сложили й в едно кюфте голяма доза ЛСД. За щастие навреме я изпратили в болницата, където лекарите й спасили живота. Чарлз Дейтън Уотсън е осъден на смърт през август 1971 година. Подсъдимите не се чувствуват особено засегнати от присъдата. Впрочем те също като членовете на западногерманската група на Баадер-Майнхоф вярват, че няма да останат дълго зад решетките. Приятелите им ще се постараят да ги освободят колкото се може по-скоро.

И още вечерта на 21 август 1971 г. група въоръжени гангстери нападнали магазин за оръжие в едно предградие на Лес Анжелос. Маскиран мъж държал в шах с автомат продавачката и двамата клиенти, намиращи се в магазина, а останалите започнали да товарят в кола пушки, пистолети и друго оръжие. Били натоварили вече 140, когато се чули сирените, и улиците били преградени от полицейски коли. Престъпниците започнали да стрелят, полицията отговорила на огъня. Цели десет минути продължила престрелката, по време на която като по чудо не бил убит никой. После гангстерите се разбягали.

Още от юли терористите са се готвели да спасят Мансън. В едно от южните предградия на Лос Анжелос създали склад за оръжие. Дори купили една къща, в която укривали дълго време избягалия престъпник Комо. Разкрили ги и при престрелката арестували първата любовница на Мансън, библиотекарката Мери Брунер, Кетрин Шеър, Денис Райс, които преди това били пуснати на свобода, Лоурънс Бейли и тридесет и три годишния престъпник Кенет Комо. Деветнадесетгодишният Чарлз Алън Лъвет успял да избяга, но скоро след това бил заловен.

При разследването става ясно, че акцията е била мащабна. Още преди това били ограбили една кръчма и се сдобили с над две хиляди долара. Заканването, че ще освободят Мансън и неговите момичета, не било само на думи. Терористите се опитвали да използват изпитания терористичен метод. Готвели се да похитят голям транспортен самолет и всеки час да убиват по един от заложниците до момента, в който Мансън и останалите се окажат на свобода. Никой не се е съмнявал, че заканата ще бъде изпълнена. Ако не бяха заловени при кражбата на оръжие, бн могло да се стигне и до още една трагедия.

Осъдените на смърт не бяха екзекутирани. Тяхната съдба бе пререшена от достопочтените юристи във Върховния съд на щата Калифорния. С шест гласа срещу един бе отменена смъртната присъда. По този начин за осъдените на смърт присъдата автоматично се променя в доживотен затвор. Всеки, който изтърпява доживотно наказание, след известно време може да подаде молба за условно освобождаване.