Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (9)

ПИСТОЛЕТ В БУКЕТ ОТ РОЗИ

Роте Армее Фракцион (РАФ) бе наистина водещата, но не и единствената терористична организация във Федерална република Германия. След като повечето от ръководителите й попаднаха зад решетките, дейността на бандата започна да замира. Други по-малки групи получиха възможност да излязат на сцената. И до днес не е достоверно установено дали те бяха издънки на Баадеровата банда или пък съперничещи и организации. Но че техните цели не бяха платонични, се доказва от смъртта на двамина. Първият бе двадесетгодишният студент Волфганг Кванте, който в квартирата си в Бремен собственоръчно предизвикал смъртта си, когато непредпазливо боравел с аматьорски направена бомба. В неговите бележници са намерени планове за няколко терористични акции, при които е трябвало да се използва насилие.

Вторият бе Холгер Майнс, починал на 9 ноември 1974 г. в затвора в резултат на двумесечна гладна стачка. Неговата доброволна смърт подействува като бомба сред терористите. Мигновено бандитът се превърна в мъченик. Още на другия ден няколко негови приятели решават да отмъстят за него.

На вратата на еднофамилната къща на Гюнтер фон Дренкман — най-висшия съдебен деятел в Западен Берлин — позвънил непознат младеж.

Дренкман отишъл да отвори.

— Какво желаете? — попитал.

— Нося ви цветя — казал младежът и пристъпил крачка напред, обхванал с две ръце букета. Зад розите непознатият бил скрил пистолет. Стрелял и върховният съдия паднал безжизнен на земята. Не бе установено кой е убиецът, но никой от полицейските или журналистическите среди не се съмняваше, че е от бандата на Баадер. Убийството — съвсем очевидно — бе акт на отмъщение.

Всички обаче грешаха. Убийството е било организирано от съперничещата група, наречена Движение „Втори юни“, по датата на смъртта на студента Онезорг. Терористите в нея, подобно на бандата на Баадер — Майнхоф, в началото си поставяли високи цели. Предвиждали са политически реформи, привидно се борели за социална справедливост и… са убивали. И макар че след смъртта на Дренкман правят изявление, в което твърдят, че било нещастен случай — че са искали само да отвлекат съдията, но пратеникът с букета бил загубил самообладание и стрелял, — то не ги оправдава.

И все пак новата терористична организация се е различавала в много отношения. Членовете й не са били професионални престъпници, те извършвали набезите си в извънработно време, през свободното си време. Били са по-предпазливи, строго са спазвали законите на конспирацията, не са се съюзявали с други групи и са се готвели да излязат на сцената с гръм и трясък. Няколко дни преди изборите в Западен Берлин те отвличат един от видните кандидати на Християндемократическия съюз — Петер Лоренц.

Тогава пред еднофамилната си къща на „Круме Ланке“ петдесет и две годишният адвокат и политик се качил в мерцедеса и шофьорът потеглил по същия маршрут, както всеки друг ден. Но на 27 февруари 1975 г. се случило непоправимото. След малко повече от километър товарна кола била преградила улицата. Шофьорът навреме ударил спирачките, но въпреки това се чул удар. Върху мерцедеса на Лоренц връхлетяла отзад лека кола. После всичко станало като в гангстерски филм. Някой ударил шофьора по главата така, че загубил съзнание, друг някой напъхал вцепенения Лоренц в лимузината, която веднага изчезнала зад най-близкия ъгъл. Полицията не открила никаква следа от похитителите, свидетелите не били видели, общо взето, нищо. Повечето от тях си мислели, че е обикновено автопроизшествие, каквито са виждали с десетки. Тъй че нито поспрели, нито се позаинтересували.

Неведението продължило цели 24 часа. Едва на следващия ден в бюрото на ДПА се появил плик и в него снимката на Лоренц. На врата му висяла табелка със следния текст: „Пленник на Движение «Втори юни»“. Лоренц бил отвлечен като заложник и скоро Движение „Втори юни“ публикувало условията си — федералните органи да гарантират освобождаването и безпрепятственото изтегляне от страната на петима точно определени терористи, осъдени за разни престъпления, като се започне от банкови обири и се стигне до бомбени атентати срещу лица и сгради.

Правителството да се погрижи да бъдат колкото се може по-скоро откарани с директен самолет в Южен Йемен Едва тогава политикът Петер Лоренц ще бъде пуснат на свобода.

Разисквания, полемики, противоречиви становища на политици, разсъждения на журналисти — дали да се отстъпи или не пред натиска. След четири дни и петимата затворници се качват в самолета. Придружава ги пастор Хайнрих Алберц, някогашен кмет на Западен Берлин, за да упражни надзор върху спазването на условията. След това похитителите откарват през нощта Лоренц в вдин западноберлински парк и го пускат на свобода.

Държавният апарат капитулира пред насилието.

Хората се питаха: добро или лошо е това? По-късно трябваше при още няколко случая да си поставят същия въпрос, на който не може да се даде категоричен отговор Освен това тези, които като професионалисти се занимаваха с проблемите на тероризма, се питаха — защо бандитите не поискаха да бъдат освободени Андреас Баадер, Гудрун Енслин, Улрике Майнхоф и други затворници? Дали не искаха да се дистанцират от РАФ? Очевидно да. Не след дълго в едно свое изявление, каквито изпращаха от време на време до редакциите, те осъдиха методите на Роте Армее Фракцион. Новата банда не искала да върви от едно нападение върху банка към друго, за да създава възможност на членовете си да купуват луксозни автомобили, разкошни жилища или да почиват край морето. Тя била искала да работи за политическото оздравяване на обществото и щяла да посвети на тази цел всичките си сили. Същите идеали като тези на Баадер и сие, но подобно на тях реформаторите станаха бандити. Бъдещето развитие на Движение „Втори юни“ показа, че и новото поколение месии в края на краищата се превърна в група престъпници, които крадяха автомобили и оръжие, фалшифицираха документи л задгранични паспорти, нападаха банки и извършваха атентати с направени по домашному бомби. Те не се свеняха дори да убиват.

Двамината младежи вече познавали в подробности сгрдата на западногерманскою посолство в Стокхолм. Посетили я преди няколко дни, под предлог че ще ползват някои материали за дисертацията си. Естествено не биха могли да ги получат в посолството. Но те не са ги търсили. Искали само да огледат сцената на бъдещата акция. И тъкмо защото вече знаели как се влиза, на 24 април 1974 г. около 11,30 ч се вмъкнали в сградата. Междувременно други двама, мъж и жена, чакали отвън. После през вратата, която нямала дръжка отвън, излязъл някакъв служител на посолството, те казали любезно на немски език: „Ще позволите ли, моля“, и се промъкнали, сякаш са вътрешни лица.

— Искаме да отидем в консулския отдел — казала младата жена през прозорчето на дежурния чиновник.

— За какво, люля? — попитал ги с усмивка чиновникът в тъмен костюм.

— Случи ни се нещо неприятно. На сватбено пътешествие сме, а си изгубихме паспортите — смръщила чело младата жена.

— Изобщо пе знаем къде и как — казал „младоженецът“.

— Няма нищо страшно — усмихнал се чиновникът и посочил коридора. — Номер двадесет и осем.

Събрали се вътре шестимата: Зигфрид Хауснер, Карл-Хайнц Делво, Бернхард Рьоснер, Манфред Луцтауфер и „младоженците“ Улрих Весел и Хана Елизе Крабе.

Кабинетите на посланика Дитрих Щьокер и на някои посолски съветници били на третия етаж. Съпружеската двойка се появила в преддверието на кабинета на посланика и секретарката се ужасила:

— Как попаднахте тук? Консулският отдел е долу.

Двамата млади обаче не помръдвали от мястото си. Изведнъж мъжът измъкнал от джоба си пистолет и извикал:

— Ръцете на масата и никакво мърдане!

Дежурният чиновник бил забелязал, че двамата посетители, които минали покрай неговото прозорче, когато вече обслужвал други, не се отправили към консулския отдел, затуй кимнал на сътрудника по сигурността, който бил дежурен, и той тръгнал подире им. Когато стигнал до първия етаж и решил да повика недисциплинираните посетители, забелязал, че непознат човек се цели отгоре в него.

Миг след това настъпила паника. Терористите стреляли по стените и тавана, опитвали се да предизвикат колкото се може по-голям хаос. На партера някои чиновници отворили прозорците, скочили в градината и побягнали. Терористите подгонили останалите към третия етаж, където държали вече в шах посланика Щьокер, военния аташе фон Мирбах и търговския съветник Хилегарт. После заедно с дванадесетте заложници се барикадирали на последния етаж на сградата.

След първите изстрели някой повикал полицията, след няколко минути специалната част от стрелци в стоманени каски и защитни жилетки обсадила сградата на посолството и заела долните два етажа. Терористите ги призовали незабавно да напуснат сградата. Полицията нямала намерение да се предава без бой, напротив, готвела се за атака.

— Слушате говорителя на бойната група „Холгер Майнс“, слушате говорителя… Ако всички полицаи не напуснат незабавно сградата, ще бъдем принудени да застреляме за назидание военния аташе фон Мирбах — чул се глас отгоре.

Полицаите останали по местата си. Малко след 13 ч се разнесли четири изстрела. После вратата се поотворила и на стълбищната площадка се появило тялото на Андреас фон Мирбах. Бил още жив, но бил облян в кръв, а едва след час терористите разрешили на двама невъоръжени санитари да отнесат ранения. Късно. Фон Мирбах загубил твърде много кръв и до сутринта починал в болницата.

След първите изстрели полицията капитулирала.

Антитерористичната група напуснала сградата. Към два часа следобед във филиала на западногерманската информационна агенция ДПА в Стокхолм телефонът позвънил и непознат глас съобщил:

— Тук е говорителят на бойната група „Холгер Майнс“, моля, запишете нареждането ми — казал на телефонистката и после продиктувал исканията на похитителите: 26 затворници, включително Баадер, Майнхоф и други, които са в западногерманските затвори, трябва да бъдат незабавно освободени, като бъдат разменени със заложниците. Това трябва да стане до девет вечерта на франкфуртското летище, където ще трябва да бъдат откарани затворниците. Ако властите не приемат условията, терористите ще разстрелват по един заложник всеки час.

Може би са искали да се повтори историята с отвличането на Петер Лоренц, при която подобни на тях престъпници бяха постигнали успех. Тогава акцията бе протекла без проблеми. Властите се бяха подчинили на исканията на гангстерите и привидно всичко мина спокойно.

Само че случаят стана прецедент. Правителствените учреждения бяха действували много меко, те дадоха да се разбере, че западногерманската общественост и нейната изпълнителна власт се страхуват от престъпниците и не се осмеляват да застанат лице с лице срещу тях макар и с цената на евентуални жертви.

Политиците и сега отново се оказаха в трудно положение.

Още повече че трагедията се разиграваше пред очите на хората от цял свят, телевизията използва случая и предаваше на живо от обсаденото посолство. Прекият началник на задържаните заложници, министърът на външните работи Геншер, трябваше също да съдействува за вземането на решение как да се постъпи срещу подобно насилие. Той вече имаше и личен опит в борбата срещу терористите.

Преди две години, по време на олимпиадата, като министър на вътрешните работи той бе ръководил акцията на летище Фюрстенфелдбрук, която завърши катастрофално.

Съвещанията се нижеха едно след друго, „кризисният щаб“ заседаваше, в Бон се опитваха да печелят време. В някои случаи протакането на преговорите с терористите носеше успех. Но не и в Стокхолм. Точно в 22 часа, както вече бяха съобщили, терористите разстреляха в посолството в Стокхолм следващия западногермански дипломат, търговския съветник Хайнц Хилегарт. Хладнокръвно убийство. В Бон то предизвика тревога. Въпреки това западногерманското правителство не капитулира. Неговият говорител съобщи по телефона на терористите, че не приема условията.

Решението беше неочаквано. То подкопа самочувствието на убийците. Почти петнадесет минути след това те освободиха три от задържаните жени и им предадоха писмен ултиматум, в който повтаряха заплахата си: ако условията не бъдат изпълнени изцяло, на всеки следващ час ще разстрелват по един от заложниците. Не се стигна дотам. Малко след полунощ посолството беше разтърсено от няколко детонации. На третия етаж избухна пожар. Полицаите предприеха атака. Чу се стрелба. От горящите помещения бягаха заложници и терористи. Улрих Весел беше застрелян в ръкопашен бой. Бернхард Рьоснер, Хана Елизе Крабе и Зигфрид Хауснер бяха тежко ранени. Шведските полицаи арестуваха насилниците и незабавно ги отпратиха със самолет във Феддерална република Германия. Хауснер, който още през 1972 г. беше помагал на Майнхоф да постави бомба в бюрото на Шпрннгеровия издателски концерн в Хамбург, почина след около месец в болницата на затвора в Щамхайм. Терористите претърпяха поражение. За известно време угасна надеждата за освобождаване на гангстерите от бандата на Баадер-Майнхоф.

През великденските празници, на 7 април 1977 г., беше извършено следващото, дори тройно убийство в центъра на град Карлсруе. На велики четвъртък, в 9,15 ч сутринта, когато движението по улиците все още е слабо, по ежедневното си трасе потеглила лека кола „Мерцедес“, управлявана от професионалния шофьор Волфганг Гьобел. До него седял генералният прокурор Зигфрид Бубак, а отзад Георг Вурстер — началник на транспортната група на Генералната прокуратура.

Някъде в края на март в дюселдорфския магазин за мотоциклети се бил появил младеж, представил се под името Гюнтер Зоненберг и се позаинтересувал от последния модел „Ямаха 750“. Продавачът издекламирал заучената техническа информация, но му направило впечатление, че за разлика от много други този млад мъж много много не се интересувал от качествата на отличната машина. Пристъпвал от крак на крак около излъскания мотоциклет и накрая казал:

— Знаете ли, всъщност аз бих могъл да си наема такъв мотоциклет.

— В такъв случай бъдете така любезен да се обърнете към тази фирма — и продавачът подал на Зоненберг визитна картичка с адреса.

Младежът не отишъл веднага във фирмата. След няколко дни той наел мощен мотоциклет „Сузуки 750 GS“ с регистрационен номер Д-АТ 792. Мотоциклетът бил последен модел с изминати 3315 километра и Зоненберг бил явно доволен. Преди да замине, си купил кожено спортно яке и платил за него 479 марки.

— Казвам се Ханс-Дитер Гьоц — казал друг млад мъж в Гермерсхайм. — Бих искал някаква хубава кола.

Продавачът му показал няколко стари коли, младежът си избрал алфа ромео, подписал договора, и както се оказва по-късно, бил посочил измислен франкфуртски адрес. Няколко дни преди това той вече бил купил по обява на старо друга кола и дори бил дал на собственика на BMW-то 2500 марки капаро. Когато решил да тръгне с колата, разбрал, че продавачът бил снел номера и държал новият собственик да регистрира сам колата си в полицията. След няколко дни младежът, който тук също се бил представил под името Гьоц, развалил договора и взел капарото обратно. После купил споменатото алфа ромео, на което останал регистрационния номер GER-AM-25.

Когато по-късно полицията се опитала да установи къде мнимият Зоненберг е изминал 802-та километра, които показвал в плюс километражът, един от свидетелите си спомнил, че на 3 април мотоциклетът бил стоял пред местната спестовна каса в Заксенхайм. Друг свидетел дал показания, че в Карлсруе бил видял двама мадежи, които пристигнали на паркинга в центъра на града с дамски велосипеди, завързали ги за пътния знак, заключили ги с катинар, качили се на мощен японски мотоциклет, който стоял на паркинга, и заминали. Един от свидетелите дори запомнил номера на мотоциклета, макар и не съвсем точно.

Недалеч от Заксенхайм има чудесни гори. Един от хълмовете тук се нарича Бургберг. Лесничеят, който на 4 и 5 април правел редовната си обиколка, дочул изстрел, но както по-късно се изразил, предположил, че в околността има маневри, и затуй не обърнал внимание. По-късно тук намират гилзи, изстреляни от огнестрелно оръжие, и лесничеят разбрал, че се бил заблудил. В калта се виждали ясно следи от гумите на наетия мотоциклет, а гражданите на Заксенхайм били видели през тези дни кола марка „Алфа Ромео“ в градчето и околността.

Във Федерална република Германия собствениците на моторни средства могат да си поръчват регистрационен номер с луксозна форма от светлоотражателен материал. Това е нещо обикновено, много фирми, или по-скоро работилнички, се занимават с подобно производство.

На 5 април служителката на фирмата в Лудвигсхафен приела по телефона поръчка за светлоотражателен знак за мотоциклет LU—N L8. Още същия ден отишъл да го вземе един младеж, заплатил за него 17,50 марки и си тръгнал.

На велики четвъртък сутринта синята служебна лимузина на Бубак спряла при червен сигнал на кръстовището между Ландщрасе и Молткещрасе. В съседната лента на платното двама младежи с масленозелелни каски доближили мерцедеса с мотоциклет „Сузуки“. Спътникът, който седял отзад, бил с окачена на врата чанта. Когато служебният мерцедес потеглил при зелен сигнал, спътникът измъкнал от чантата огнестрелно оръжие и през страничните прозорчета стрелял по пътуващите в мерцедеса. След това водачът на мотоциклета минал от другата страна и погледнал в колата, която все още бавно се движела от кръстовището надолу. Водачът на мотоциклета дал газ и изчезнал от местопрестъплението.

Генералният прокурор Бубак бил убит, неговият шофьор също. Вурстер бил тежко ранен и след шест дни починал в болницата. Атентаторът дал 15 изстрела с автомат „Хеклер-Кох“ със скъсен приклад и цев.

Отговорността за тройното убийство пое групата „Улрике Майнхоф“, издънка или приемник на Роте Армее Фракцион. Редакциите на важни всекидневници и информационни агенции получиха декларацията на групата и повечето от тях я публикуваха. Но нещо съмнително имало в пея — в стилно отношение твърде много напомняла на апелите, съставяни от Андреас Баадер, който обаче в момента бил в „най-добре охранявания затвор на Федерална република Германия“. По-късно се оказа, че затворниците са били зле охранявани, че са поддьржали оживени контакти със своите приятели или последователи, намиращи се на свобода, че всъщност Баадер е планирал и ръководел терористичните акции от затвора.

„Бубак носеше непосредствената отговорност за смъртта на Холгер Майнс, Зигфрид Хауснер и Улрике Майнхоф“ — така терористите се опитваха да обосноват тройното убийство. „На поста генерален прокурор, като централен посредник координатор между съдебните органи и западногерманского разузнаване в тясно сътрудничество с ЦРУ и Комитета за сигурност на НАТО, той подготви тяхното убийство, а и ръководи цялата акция.“

След безкрайни протакания бяха произнесени присъдите по тъй наречения Щамхаймски процес. За убийството на четирима души, за четиридесет опита за убийство и за други престъпления Андреас Баадер, Гудрун Енслин и Ян-Карл Распе бяха осъдени на доживотен затвор.

Убийството на генералния прокурор бе акт на отмъщение и същевременно предизвикателство към полицията и правителството. Терористите искаха да покажат, че нямат намерение да се предават, че са поели щафетата от своите осъдени съучастници. Скоро доказаха, че не се гнусят от никакви средства, за да сплашат общественото мнение, за да подкопаят политиката на правителството.

Юрген Понто е банкер, директор и председател на управителния съвет на „Дрезднер банк“, която въпреки наименованието е западногерманско финансово ведомство.

Сузане Албрехт е дъщеря на един от уважаваните и заможни хамбургски адвокати. От малка тя расте в охолство, винаги с имала това, което си е пожелавала. Нейното семейство поддържало приятелски отношения със семейството на банкера Понто и Сузане в негова кръщелница. Родена е през март 1951 г., но не била доволна от благосъстоянието, в което растяла. Още през 1974 г. става член на хамбургския Комитет срещу изтезаването на политическите затворници във Федерална република Германия, избягва от къщи и заживяват като битници с терориста Карл-Хайнц Делво, един от участниците в нападението срещу посолството в Стокхолм.

Историята на Сузане Албрехт заема особено място в историята на тероризма. Впрочем съдбата й е нагледен пример за това, че колкото и да се перчат с с политическите мотиви за деянията си, злодейските банди не се различават по нищо от гангстерите. Албрехт изпълнява печална роля в разигралата се история с Понто.

Директорът Юрген Понто живеел в голяма еднофамилна къща в Оберурсел. На 30 юли около пет часа следобед в хола забръмчал звънецът, а след малко се чул момински глас:

— Аз съм, чичо, Сузане, Сузане Албрехт. На градинската портичка съм. Случайно минаваме оттук, та рекох да ви видя.

Банкерът разрешил и шофьорът отворил. Сузане не била сама — в градината влезли и трима младежи. Същите се озовали и в хола. Поспрели. Холът бил безлюден.

Юрген Понто телефонирал от кабинета си и шофьорът отвел гостите в приемната. Банкерът не ги оставил да го чакат дълго, влязъл и …

Не е точно установено как е протекла акцията, завършила с изстрели. Очевидно терористите са искали да отвлекат Понто, той се с отбранявал, разнесли се пистолетии изстрели, дотичала и госпожа Понто, слуги терористите са се разбягали и избягали. Някъде зад ъгъла са се качили в бърза кола и дим да ги няма. Почти два часа след откарването му във франкфуртската хирургическа клиника Понто починал.

Като връх на своя цинизъм малко след това това терористите правят изявление, в което признават, че са извършили убийството, и се опитват да се обосноват с безкрайно объркани аргументи. Сред подписите се появява и името на Сузане Албрехт, член на Роте Армее Фракцион.

Сузане Албрехт, наричана в детството си Сане, става жертва на средата, в която се ражда. Съзряваща в сянката на преуспелия си баща, отначало тя искала да прилича на него, да бъде също така преуспяваща, известна, самоуверена. По-късно преживява разочарование. Впрочем разбира, че баща й не е безпогрешен идол, а обикновен човек, който греши, а и в характера си има отрицателни черти. Все по-често между дъщерята и бащата възникват противоречия, Сузане не се чувствува свободна, струва й се, че е обвързана от условностите на преситената върхушка, към която несъмнено е спадало нейното семейство. А от познанието, че много неща не стоят така, както си ги е представяла, до бунта срещу системата и обществото, което й връзва ръцете, има само една крачка. Сузане започва да демонстрира съпротивата си срещу предопределения и начин на живот. Психологът Залевски цитира изявлението на Сузана Албрехт: „До гуша ми дойдоха вечните плюсканици на хайвер и пушена сьомга.“

Сузане престава да учи. Явно това е първият израз на бунта срещу родителския авторитет, бунт, който се надига може би у всеки млад човек. Трябвало да положи матура и родителите решават да я изпратят на принудително учение. И то в интернат. Обличат й сивата унимформа, лишават я от самоличност. Тук тя вече не е дъщерята на всемогъщия богаташ, а една от тълпата. А като новак е дори една от тези, които са на опашката на йерархията в интерната. Трябвало да прислужва на по-големите, да се подчинява, дори да се унижава. Пребиваването в интерната дава резултат, поне така са си мислели Сузанините родители. През 1971 г. полага зрелостен изпит и стига до извода, че животът няма смисъл. Липсват й цели, няма защо да се напряга, към какво да се стреми, а при това копнее да извърши нещо голямо, нещо полезно за всички. Постъпва като детегледачка в детска градина. За пръв път получава удовлетворение. Вече не е дъщеря на известен богаташ, само се казва Албрехт, нищо повече. Това я задоволява. Макар че е само една евтина поза. Винаги, когато имала нужда, подписвала чек и теглела пари. Но иначе се разделя с пищния бащин дом, намира си приятели сред социалистически настроените студенти, настанява се в общата квартира на една от съмнителните групи, които през онези години са на мода, и макар че се записва в университета, прекъсва следването си.

Съдбоносна за нея е средата, в която попада. За пръв път я арестуват с мнозина други, защото насилствено се настаняват в празни жилища в знак на протест срещу спекулантите със строителни парцели. Запоснава се с Маргит Шилер и Илзе Стаховяк, членки на Роте Армее Фракцион, и започва да прави дребни услуги на тази терористична организация. Прословутият терорист Карл-Хайнц Делво става неин любовник. Настанява се в двустайно жилище. И когато по-късно нейният приятел си спечелва толкова печална слава поради масовото убийство в западногерманского посолство в Стокхолм, тя вече става терористка. После всичко се развива бързо. От малка мечтаела за големи дела. Сега й се удава възможност. Позвънява на портичката на къщата на кръстника си и го убива. Полицията предприема широкомащабни действия, за да открие следите на престъпниците. Напразно. Обществеността е дълбоко възмутена, правителствените дейци чувствуват, че почвата под краката им се люлее. В борбата срещу терористите те губят. А през 1977 г. се появява още един призрак.

Блуменщрасе, т.е. „Цветна“ улица, се намира в Карлсруе. На нея се издига сградата на Държавната прокуратура. Отсреща в дом № 9 живеел и имал ателие някакъв художник. На 25 август телефонът в жилището му звъннал н жената на художника чула мелодичен женски глас:

— Добър ден. Обажда ви се Елвангер. Бих искала… впрочем бихме искали, аз и съпругът ми, да посетим вашия съпруг. Построихме си ново бънгало и ни трябва някаква хубава картина.

Съпругите уговорили посещението за следващия ден в десет преди обяд. Седнали в ателието, пийвали кафе, хапвали козунак, разговаряли за изкуството, а и за вилите. Изминали били вече два часа и половина, когато изведнъж господин Елвангер станал, бръкнал под сакото и измъкнал пистолет. Незабавно сторила същото и „съпругата“ му.

— Акция на Роте Армее Фракцион — обърнала се тя към слисаните домакини. — Няма да ви се случи нищо, ако се държите спокойно н според нашите нареждания. Не трябва да се страхувате.

Не им оставало нищо друго, освен да кимнат в знак на съгласе, макар и да не разбирали за какво става въпрос. После господин и госпожа Елвангер ги отвели в съседната стая и ги завързали за столовете с въже за простиране. Скоро след това отново звъннал звънецът.

Този път отишъл да отвори господин Елвангер. Погледнал през шпионката и отключил. В жилището влезли двамина. Носели голям кашон.

После всички заедно извадили от кашона преносима ракетна установка и насочили опасното оръжие към сградата на Държавната прокуратура отсреща. Навили часовниковия механизъм за изстрелване в 16 часа, прекъснали телефонните кабели и изчезнали. За щастие в четири следобед нищо не се случило. Часовниковият механизъм не включил. Дълго време художникът и съпругата му се опитвали да се освободят. В седем вечерта успели, а след това позвънили в полицията от дома на съседите. Терористите не били заловени, макар да станало ясно, че за съпружеска двойка се били представили Силке Майер-Вит, приятелка на Сузане Албрехт, и Кристиан Клар, някогашен слушател в Хайделбергския университет.

На 30 ноември 1976 г. автопатрул задържал по автомагистралата недалеч от Буцбах двама подозрителни мъже с открадната кола — бившия адвокат и настоящ бандит Зигфрид Хаг и Роланд Майер. В колата полицаите намерили автомат и два пистолета. И двамата издирвани терористи били с фалшиви документи, издадени на чуждо име. У Хаг били намерени и други компрометиращи материали, включително бележник с „работен план“ на терористичната група. Не всичко било ясно на полицейските чиновници, които анализирали бележките. Бандитът бил използвал съкращения, криптоними и различни знаци, акциите били вписани в таблици с график на сроковете и разпределение на задачите на отделните членове на бандата — подробно, разработен план за действие. Между другото и един подготвян атентат с парола „Маргарин“.

Напразно си блъскали главата началникът на Федералната криминална служба д-р Хорст Херолд и генералният прокурор заедно с полицейските експерти, оптивайки се да разгадаят срещу кого е насочена акция „Маргарин“. Но когато успели да разберат, било вече късно. Зигфрид Бубак бил вече мъртъв. Един от най-разпространените маргарини във Федерална република Германия е маргаринът SB^[1], а това всъщност били инициалите на Зигфрид Бубак.

Следващата акция била с код „Биг мъни“ („Големи пари“), който навярно означавал грижливо подготвяния план за неосъщественото отвличане на банкера Понто. За това говорели някои обстоятелства. В началото на юли в архива на хамбургския Институт за световна икономика влязъл младеж с очила със златни рамки, представил студентската си книжка и поискал биографични материали за господата Понто и Шлайер.

— Готвя докторат за ръководни личности в нашата икономика — казал за обяснение.

Сътрудниците от института му подготвили материали за следващия ден и студентът с очилата със златни рамки цял предобед прекарал в читалнята, като си вземал прилежно бележки. После поблагодарил и си тръгнал. Казвал се Вили Петер Щол, бил на 27 години и ролята му не свършила с това.

В петък, 25 юли, в магазина за стари коли в Хюрт край Кьолн влязъл младеж и дълго разглеждал микробус „Фолксваген“ номер К-С 3849.

— Е, какво, харесва ли ви? — попитал продавачът.

— Бива го. И белият цвят е също хубав — отговорил младежът.

— Така че ще го вземете, нали?

— Ще го взема.

— Заповядайте, влезте, господине, да попълним договора за покупката. Книжата са в канцеларията ми.

Когато седнали до малката масичка и купувачът спокойно запалил цигара, продавачът попитал:

— Името ви, моля?

— Ето тук е всичко — казал купувачът и подал на търговеца личната си карта. На нея било написано името — Петер Борге, и адресът: Кьолн 1, Люксембургерщрасе 121. Борге заплатил и си тръгнал. Търговецът триел доволно ръце, нали бил продал микробуса набързо и без пазарлъци. Имал чувството, че младежът бърза за някъде.

Преди време някакъв арабски шейх, който между другото бил вложил петродоларите си в над 60 западногермански недвижими имоти, построил небостъргач на ул. „Винер Вег“ 1б в Кьолн и давал апартаментите под наем. Те били комфортно обзаведени. Към всеки апартамент имало гараж в сутерена. На 27 юли Лиза Рис няела доста скъпия апартамент номер 2065 и получила към него място номер 127 в гаража. Предплатила. На 30 юли 1977 г. в полицейския участък в Кьолн-Порц се появил ядосан мъж и съобщил, че са му откраднали колата.

— Съвсем нова, господин комисар, вчера я купих! — викал той.

— Успокойте се, господине… Да започнем отначало. Името ви?

— Арно Ласт.

— Професия?

— Електротехник. Значи майстор в градските работилници.

— Каква беше колата ви?

— Съвсем нова, господин комисар…!

— Марка?

— „Мерцедес 300“, жълта.

— Номер?

— Един момент — бръкнал Ласт в джоба си и погледнал в документите. — Аз … Та аз не успях да го запомня. К-АА-6584.

— Ще ви уведомя, господин Ласт — казал комисарят и станал.

— И още нещо — спомнил си изпотеният мъж. — Отзад има теглич за ремарке. Исках да купя каравана. Заминаваме със семейството за Италия… Хм, заминаваме… Искахме да заминем.

— Не падайте духом, може би скоро ще я намерим.

— Има ли такива случаи, господин комисар?

— Понякога.

В подземния гараж на небостъргача на „Винер Вег“ 1б се появила чужда кола. Управителят на гаража Фридрих Вилк я поогледал и одобрително закимал. Впрочем съвсем новият Мерцедес бил последен модел. Вилк не знаел кому принадлежи, записал си номера К-LZ 589 и за по-сигурно блокирал изхода на мерцедеса с колата си. Още същата вечер в жилището му се явил собственикът, младежът с очилата със златни рамки, и започнал да се извинява.

— Тая няма да я бъде, млади господине. Първо, не ви познавам, а в моя гараж никой чужд човек не може да паркира. Затова съм тук.

— Знам, господин Вилк, но аз не съм чужд. Годеник съм на госпожица Рис, която живее тук. Тъй че исках да ви помоля …

Вилк получил двадесет марки и се разбрали.

Мерцедесът можел да остане в гаража на място номер 127. А и госпожица Рис била приятна блондинка, управителят на гаража се запознал с нея, когато му поискала ключа от пощенската кутия. Само му се сторило странно, че живеела в апартамент, в който нямало никакви мебели. Може би тепърва ще и ги докарат.

Председателят на Федералния съюз на германската индустрия и на Федералното сдружение на съюзите на германските работодателя^[2] — д-р Ханс-Мартин Шлайер, бе твърде влиятелен и богат. В неделя вечерта, на 14 август, се върнал обгорял и отпочинал от вилата си край Боденского езеро и на следващия ден отишъл в бюрото в сградата на фирмата „Даймлер-Бенц“ в Щутгарг, където заемал един от ръководните постове. Там научил, че полицията го е включила в списъка на застрашените, следователно и на охраняваните лица.

Впрочем в бележника на арестуваните бандити Хаг и Майер за заплануваната акция „Биг Раусхоле“ било открито съкращението „хм“. Полицейските чиновници съставили списък на всички стопански магнати, за които би могло да се отнася съкращението. Шлайер се казвал Ханс-Мартин, „хм“ би могло да означава неговото име.

Този епизод не би бил нито важен, нито интересен, ако полицията не бе причислила Шлайер към първата група охранявани лица. От този момент започват да го охраняват като министър, в еднофамилната му къща поставят сигнална система, сменят бравите и се погрижват да бъдат монтирани и допълнителни, вземат отпечатъци от пръстите на Шлайер, записват иа магнетофонна лента гласа му и му зачисляват лична охрана. Правят всичко или почти всичко, за да предпазят Шлайер от внезапно нападение.

На 5 септември, както между прочем всеки ден, домоуправителят и едновременно управител на гаража Вилк погледнал в гаража, на блока и видял, че новият жълт мерцедес на годеника на госпожица Рис е на мястото си. Но се ядосал заради друга, непозната кола. Вчера я нямало в гаража. Бял микробус „Фолксваген“ с жълти завески по прозорчетата. Вилк бил любопитен, а това си е характерно за портиерската професия, и надзърнал в микробуса. Вътре имало синя детска количка. Вилк записал регистрационния номер на чуждата кола и си казал, че ще поразпита наемателите, чий е микробусът. Че има ли в блока изобщо млада двойка с малко дете? Домоуправителят не си спомнял.

На 5 септември 1977 г. около пет и петнадесет Ханс-Мартин Шлайер се връщал у дома. Зад волана на неговия „Мерцедес 450 SEL“ седял опитният четиридесет и една годишен шофьор Хайнц Марциш, а колата с полицейската охрана се движела зад тях. Цивилните полицаи — 41-годишният Райнхолд Брендле, 20-годишният Роланд Пилер и 24-годишният Хелмут Улмер — обезпечавали сигурността на Шлайер. В 17,25 двете коли наближили мюнгердорфския стадион и завили по улица „Винценцо Щаце“. Едва-що погледнал към ъгъла, шофьорът натиснал рязко спирачките. Пътят бил преграден от нов жълт мерцедес с кьолнски регистрационен номер, вляво пред него се движела бавно по платното синя детска количка. Шофьорът на придружаващата полицейска кола не успял да реагира така бързо и се блъснал отзад в колата на Шлайер.

Същевременно се разнесли изстрели. Няколко младежи с автомати и пистолети открили огън по колите. Единият от терористите отворил задната вратичка на служебния мерцедес и измъкнал Шлайер. Други двама му помогнали да натоварят заложника в белия микробус „Фолксваген“. Шофьорът Марциш изскочил набързо иззад волана на улицата и се опитал да помогне на шефа си. Разнесъл се автоматен откос и Марциш с простреляна артерия паднал на земята. Скоро починал поради силния кръвоизлив.

Терористите наскачали в микробуса и с пълна газ напуснали местопрестъплението заедно със заложника. Един автомобилист, оказал се наблизо, мигновено се впуснал подир бягащите, но както се случва, на престъпниците им помогнала случайността. Няколко улици по-нататък тъкмо завивал белгийски военен камион. Без да подозира нещо, шофьорът дал възможност на белия микробус с бягащите убийци да минат, но леката кола BMW, която го преследвала, вече не успяла да стори това. Тъй че готовият за помощ автомобилист загубил бягащите от погледа си. Когато срещнал полицейската патрулираща кола, съобщил че микробусът се насочил към пътя за влизане в автомагистралата. Полицаят приел съобщението и без да го провери, обявил издирване на микробуса по тази неточна информация. По-късно се оказало, че това е груба грешка. Микробусът се движел в друга посока.

Полицаят допуснал още една грешка. Когато съобщавал за издирването в информационната телевизионна емисия в седем часа вечерта и апелирал към населението за съдействие, казал, че са заминали с бял ФВ-були. На полицейски жаргон „були“ значи микробус, само че никой от зрителите не знаел това, тъй че всъщност не разбирали каква кола да търсят. Поради тази грешка била осуетена евентуалната полезна помощ от населението.

Междувременно на местопрестъплението се събрали патрулиращите коли от цялата околност, но полицаите не могли вече нищо да направят за колегите си от охраната на Шлайер. И тримата били убити. Криминалистите само установили, че синята детска количка и жълтият мерцедес са послужили за капан. Количката била завързана с въже и някой от бандитите я бил вкарал отдалеч в пътното платно. Жълтият мерцедес, за който вече стана дума, бил откраднат. Електротехникът Ласт си го получил обратно и вече можел да потегли със семейството си и с ремаркето към Италия. Преди това портиерът Вилк си бил отбелязал на хартийка номера на белия микробус със синята детска количка в него, нали възнамерявал да разпита наемателите кому принадлежи той. След като чул съобщението, че полицията търси такава кола, погледнал бележката и разбрал, че колата е същата, която била в подземния гараж на блок номер 16 на „Винер Вег“. Около девет и половина вечерта криминалистите пристигнали в гаража. Микробусът стоял на първоначалното си място. Не се затичали към него — би могло вътре да има взрив, — а повикали пиротехник. Той отворил вратата с въженце, скрит зад ъгъла. Нищо не се случило. Започнали обиска. Вътре намерили плик с писмо, адресирано до бонското правителство. Но не в оригинал, а фотокопие. Навярно бандитите са знаели, че по този начин не може да се определи нито видът на хартията, нито пък да се идентифицира пишещата машина.

До бонското правителство:

„Погрижете се да бъде незабавно прекратено широко оповестеното издирване, защото иначе ще разстреляме Шлайер н не ще преговаряме за неговото освобождаване!

РАФ.“

Въпреки това издирването на атентаторите започнало на пълни обороти. От домоуправителя Вилк криминалистите научили за госпожица Рис и позвънили на вратата на нейния апартамент. Никой не отговорил. И тъй като си имали работа с терористи, които не се гнусели от никакви средства и обичали да работят с взривни вещества, полицаите не посмели да разбият вратата. Наредили да се достави специална бронирана количка, толкова малка, че изглеждала почти като играчка. Съвършена и изпитана машина, внесена от Северна Ирландия. Тя била с дистанционно радиоуправление, имала 7 фара, видеокамера, ефикасен автомат, движела се на вериги и била стриктно управляема.

Нейният „шофьор“ седял на сигурно място до телевизионния екран, върху който наблюдавал терена и „боя“ на бронирания робот. Количката обиколила жилището на Рис, на екрана се виждало, че апартаментът е празен.

После при обиска се установило, че Рис всъщност е Фредерике Крабе, сестра на Хана Елизе Крабе, участвувала в нападението на посолството в Стокхолм. Терористката не живеела в разкош. В апартамента имало надуваем дюшек, нощна лампичка, един стол и чувсвителен радиоприемник.

Нападението посред бял ден в центъра на Кьолн предизвиква ужас. Най-вече и затова, че то не е първото и че от всички предишни е най-драстичното.

Трима мъртви полицаи, убитият шофьор и отвлеченият Шлайер са тъжната равносметка. Федералното правителство е наясно как ще реагира обществеността на събитието. Полицията, неспособна да защити лицето, за което се е предполагало, че може да стане жертва на терористите, не чака похвала. Всеизвестно е и това, че само през първото полугодие на 1977 г. терористични банди са откраднали от служебни помещения, често и от заключени железни сейфове, 332 непопълнени, 255 попълнени, но използваеми лични карти, 226 неупотребени задгранични паспорта, 456 шофьорски книжки, 34 служебни печата, 3 специални пишещи машини, на които се вписват имената върху задграничните паспорти. Престъпниците са се сдобили с 2040 пистолета, 1463 пушки, 197 автомата, 6 килограма взривно вещество, 55 мини и 15 ръчни гранати, тъй че са разполагали с комплексен арсенал, необходим за терористичната им дейност. Бандите притежавали същите радиоапарати, които използва полицията.

Терористите са присвоили 1260 радиостанции и дори имали тъй наречения ИНВЕНТР — полицейско шифриращо и дешифриращо устройство. Съвестта на полицията не е чиста, след като не успява да попречи на „презапасяването“ на гангстерите.

Може би тъкмо затова командуващ акцията по издирването става лично федералният канцлер Хелмут Шмит. В 21,30 ч той се появява на телевизионния екран и докладва за трагичното събитие. После се обръща към терористите:

„Сигурно и злосторниците слушат някъде речта ми. Може би изпитват чувството на триумф поради силата си, но нека не се заблуждават. Тероризмът няма шанс, защото срещу него е не само волята на държавните органи, но срещу него се изправя целият народ.“

Трябва да се каже, че се стига до парадокс, който едва ли има равен на себе си. Един от върховните дейци на нацията и държавата застава срещу терористите, разговаря с тях като парламентьор, и то на равнище, сякаш срещу него стои политически партньор.

Тази роля му е поверена от представителите на участвуващите в правителството партии и министрите. В продължение на шест седмици той буквално се пазари за живота на отвлечения. Но не може да се каже, че той има превъзходство в две трети от тази борба.

В Бон е съставен „кризисен щаб“ и е постигнато съгласие за подхода. Целта е да се освободи Шлайер, да се заловят престъпниците и да бъдат изправени пред съда, за да се възстанови доверието у гражданите, които вече са престанали да вярват, че полицията и другите органи на държавната власт са в състояние да гарантират тяхната сигурност. Тактиката, която криминалистите избират, е проста и проверена. Да протакат преговорите, да играят по нервите на терористите, да разчитат, че те няма да издържат. И така — зачакали бандитите да се обадят.

На следващия ден към три часа следобед телефонът в енорийското управление на евангелистката църква на „Леращрасе“ 8 във Висбаден звъннал.

— Дом Нойшефер — казала дванадесетгодишната дъщеря на енорийския свещеник.

Никой не отговорил.

— Татко го няма, готви се за богослужение — добавила, но след малко затворила, защото никой не се обаждал. И пак седнала да чете. После, когато тръгнала към приятелката си, намерила в пощенската кутия бял плик. Не бил адресиран. Оставила го върху масата на баща си. Когато свещеникът се върнал у дома и разрязал плика, видял, че в него има още един. В левия горен ъгъл имало нарисувана емблема със звезда и автомат с инициалите РАФ. Вътре имало цветна снимка, направена с апарат за моментално репродуциране на снимките („Полароид“), а на нея — Ханс-Мартин Шлайер. Бил с тъмночервено горнище от анцуг със синя ивица, в ръката си държал картонена табелка с текст: „6.9.1977. Пленник на РАФ“. В плика имало две писма. Едното от похитителите, другото от похитения. Изненаданият свещеник все още държал плика, когато отново звъннал телефонът и в слушалката прозвучал женски глас:

— В пощенската ви кутия има писмо за федералното правителство. Предайте го!

Похитителите диктували условията:

„В понеделник 5.9.1977 групата на Зигфрид Хауснер плени председателя на Съюза на работодателите и на Федералния съюз на германската индустрия Ханс-Мартин Шлайер. Повтаряме отново условията за освобождаването му, посочени в първото наше писмо до федералното правителство, на които, както междувременно разбрахме, органите за сигурност не дават гласност от вчера насам. Незабавно прекратете издирването, иначе Шлайер ще бъде разстрелян!

Щом издирването бъде прекратено, освобождаването на Шлайер ще стане при следните условия:

1. Да бъдат освободени затворниците, членове на РАФ: Андреас Баадер, Гудрун Енслин Ян-Карл Распе, Верена Бекер, Вернер Хопе, Карл-Хайнц Делво, Хана Крабе, Бернхард Рьоснер, Ингрид Шуберт и Ирмгард Мьолер, да бъдат разменени с Шлайер и да заминат за страна, която те си изберат. Тъй като поради раняване Гюнтер Зоненберг не трябва да остане в затвора, да бъде незабавно освободен. Заповедта за неговото арестуване да бъде анулирана Гюнтер да замине заедно с останалите десет затворници при които трябва да бъде незабавно откаран, за да се уговори с тях.

2. До сряда осем часа сутринта затворниците да бъдат откарани на летището във Франкфурт. До излитането в 12 часа да им бъде дадена възможност в взаимно да се договорят. В десет часа преди обяд в пряко предаване по западногерманеката телевизия един от затворниците да информира обществеността за коректното протичане на подготовката по излитането.

3. В ролята на обществени контрольори и като гаранти за живота на затворниците по време на транспортирането им до кацането и тяхното пристигане до целта на пътуването да бъдат придружавани по наше предложение от Пайо — генерален секретар на Международната федерация по правата на човека към Организацнята на обединените нации, и от свешеника Нимьолер. Молим ги да се погрижат от висотата на своето положение затворниците да пристигнат в добро състояние там, където пожелаят.

Естествено бихме били съгласни и с други предложения на затворниците.

4. Всеки затворник да получи по 100 000 марки.

5. Настоящото известие, което, както се вижда от приложената снимка на Шлайер и неговото писмо, е напълно автентично, да бъде излъчено по тазвечерната информациониа емисия в 20 часа, и то в пълен текст и в непроменен вид.“

Писмото съдържало още някои не толкова съществени, но също така арогантни искания и завършвало с подписа: групата на Зигфрид Хауснер РАФ. Върху допълнителен лист Шлайер пишел собственоръчно:

„Обявиха ми, че продължаването на издирването застрашава живота ми. Същото важи и ако не бъдат изпълнени исканията им и не бъде спазен ултиматумът. Иначе аз съм добре, не съм ранен и вярвам, че ще бъда освободен, след като бъдат изпълнени условията.

Все пак това не е мое решение.“

Членовете на „кризисния щаб“ преценяват всички обстоятелства, разглеждат евентуалните последици, по решват да не се съгласят с предлаганата размяна. В разговорите участвувал и директорът на акционерното дружество „Даймлер-Бенц“ и информирал присъствуващите, че неговата фирма е готова да заплати какъвто и да е откуп. Такава била общоприетата практика. Още през 1975 г. фирмата бе изплатила откуп в размер на 7,5 милиона долара за отвлечен ръководен деец на „Даймлер-Бенц“ в Аржентина. Но тогава положението бе друго. Групата „Монтонерос“, която отвлече директора Метц, представляваше група партизани, революционери, борещи се срещу непоносимите социалнополитически условия в Аржентина, и на тяхна страна бе мнозинството от населението. А тези, които отвлякоха Шлайер, бяха гангстери. Хелмут Шмит отхвърли предложението. И беше прав. Ако постигнеха това, което искаха, ако получеха милиони марки, самочувствието на терористите щеше да се повиши още повече, а можеха да придобият и по-голяма смелост.

Лесно придобитите пари превръщат идеалистите в убийци и бандити. Терористите се стремят към популярност. Без нея техните действия не биха предизвиквали всеобщ ужас.

Ето защо полицията забранява публикуването на каквито и да било сведения за хода на разследването. Странно, но и журналистите се подчиниха. На заседанията на „кризисния щаб“ все по-често възникваше въпросът, защо полицията прави грешка след грешка, разследвайки злодеянията на терористите.

Федералният канцлер пита отговорните дейци от криминалната полиция, разузнавателната служба и полицейския апарат къде отиват онези 90 милиона марки, които органите за сигурност получават всяка година от държавния бюджет. Държавната власт се оказва на тясно, обаждат се критични гласове от партиите в опозиция, някои политици се опитват да използват напрегнатото положение в свой интерес или поне за да очернят съперниците си. Целият народ обаче има чувството, че политическата система е в криза и че проблемът няма да се реши чрез съответния „национален траур“, тоест чрез отменянето на есенните тържества и градински увеселения. Но тези, които поемат отговорността за по-нататъшното протичане на операцията, са имали вече свой план. Те изчакват следващия ход на противника. И го дочакват. На втория ден след отвличането, 7 септември, в шест часа вечерта в пощенската кутия на енорийския свещеник Фридрих Шустер в Майнц се появява следващата пратка. Този път тя съдържа не само писмо от похитителите и саморъчно написано писмо от Шлайер, но и видеокасета, на която е заснет отвлеченият.

Само няколко часа по-късно и епископът Волфганг Роли получава пакетче, предназначено за правителството. И в тази пратка има запис, на който Шлайер отговарял на някои въпроси. Следващото писмо терористите изпращат до редакцията на в. „Франкфуртер рундшау“ с искането да го предаде на „кризисния щаб“. Известието съобщавало, че се удължава срокът на ултиматума до 9 септември 12 часа. Дотогава да бъдело подготвено излитането на затворниците. Положението на терористите става неизгодно. Нищо не се публикува за разследването. Те не знаят какво става, а полицията започва да постига надмощие, защото печели време. За терористите никак не е лесно да се договорят помежду си, още по-рисковано е да влязат във връзка с правителствени учреждения чрез писма или пратки, които някой някъде трябва да предаде. Бандитите знаят, че целият народ е на крак, достатъчно е и най-малкото съмнение — и гражданите се обаждат в полицията. Ето защо те предлагат връзката да се осъществява чрез посредник. Избират си женевския адвокат Дени Пайо по понятни причини. Както посочват в писмото, Пайо е „генерален секретар на Международната федерация за правата на човека към Организацията на обединените нации“.

Терористите не разполагат с точна информация. Адвокатът Пайо, който по предложение на западногерманското правителство приема ролята на посредник, не е работил в ООН. Той е бил само председател на Швейцарската лига за правата на човека и до момента е бил само един дребен адвокат. Но как терористите стигат до него? Той бил защитавал като адвокат някои палестински организации, а освен това родителите на намиращата се в затвора Гудрун Енслин го били помолили да изготви текста на декларацията за нечовешкото отношение към затворниците в западногерманските затвори и да го предаде като знак на протест в Комитета по правата па човека към ООН.

Трудно може да се определи ролята на адвоката Пайо. Той трябва да бъде посредник, но в някои фази и защитник па терористите, опитва се да убеди правителството да направи компромис и да позволи на членовете на бандата да отлетят зад граница. Доказва също, в противовес на мнението на широката общественост, че щели да се намерят държави, които да ги приемат. И дори упражнява натиск върху правителството и „кризисния щаб“. Чрез своя колега, адвоката Прети, той обръща внимание върху важното обстоятелство: след отвличането на Шлайер му били сложили инжекция, която премахвала волевите задръжки и той бил говорел много. Всичко било записано на магнетофон. Показанията на Шлайер били съдържали толкова важни информации от политическото и стопанското задкулисие, че ако обвиненията бъдели публикувани, правителството на Шмит трябвало да подаде оставка.

Началникът на Федералната криминална служба Хорст Херолд помолил адвоката Пайо да поеме ролята на посредник на 9 септември. Пайо устройва пресконференция, на която известява, че приема тази роля. Всички следващи съобщения и поръчения трябвало да минават единствено през неговото бюро. В издирването на терористите през първите дни участвуват 800 полицаи, 150 души съставляват постоянния щаб по издирването. Помагат и подслушвателната служба на западногерманската армия, и специалистите от разузнаването. И понеже се е очаквало, че след като адвокатът Пайо стане посредник разговорите или поне поръченията на терористите ще насочат криминалистите към следа, която би могла да ги доведе до скривалището на отвлечения Шлайер, техниците провеждат подслушвателна акция в гигантски размер. Всички 36 телефонни кабела, свързващи Федерална република Германия и Швейцария, тоест 18 000 линии, биват включени в подслушвателната система. И тъй като полицията е предполагала, че терористите заедно с отвлечения Шлайер се намират все още в района на Кьолн, техниците включват за подслушване и 497 телефонни будки.

В хода на цялата акция, в която естествено участвува и обществеността, а и полицията апелира към гражданите за съдействие, полицейските чиновници обработват 3826 донесения и съобщения, повечето от които нямат изобщо никаква стойност. Ала целият народ живее в страх и се пита докъде ли ще доведе самонадеяността на терористите, а известно е, че страх лозе пази.

Трябва отново да се подчертае, че полицейските агенти и техните помощници от секретните служби не са работили за „отличен“. Те допускат грешка след грешка и стават мишена на основателната критика на обществеността. Няколко пъти попадат на обещаваща следа, но неразумно изпускат шанса. Така например през нощта на 24 срещу 25 септември от автомата на телефонна будка недалеч от една кьолнска къща се чул женски глас. Неизвестна жена звъняла в Женева и искала да говори с адвоката Пайо. Най-после подслушвателите имали някаква надежда. Апаратурата показвала за коя будка става въпрос, била обявена тревога, ударната група незабавно потеглила. В този момент се случило това, което не би трябвало да се случи на нито един техник — специалист по подслушване на чужди телефонни разговори: при превключването нещо щракнало в слушалката. Жената мигновено разбрала и прекъснала разговора. Само 25 секунди след като оставила слушалката, при телефонната будка пристигнала полицейската кола. Късно. Наоколо нямало жива душа.

Терористите не са били новаци, имали добра школа и опитни учители. Методите на уличния бой, наричан понякога „гериля“, са теоретично обмислени и изпитани на практика.

През април 1977 г. в Швеция бил арестуван западногерманският терорист Норберт Крьохер, когато се готвел да отвлече шведския министър г-жа Анна-Грета Лейон. У Крьохер била намерена някаква инструкция, представляваща помагало от цели осемдесет страници. То съдържало много съвети и указания. Някои дори звучали гротескно. Ако например терористът поиска да разбере дали полицията чете кореспонденцията му, достатъчно е сам да си напише писмо със следния текст: „Драги приятелю, изпращам ти приложен един чудесен екземпляр бълха. Сърдечно те поздравявам, твой…“ Никаква бълха не се поставяла в плика. И ако пощата връчи писмото и в него се намери бълха, значи, че е действувала цензурата.

Помагалото съдържало указания как да се осигури конспиративна квартира, как да се купи автомобил, как да се подготви атентат или отвличане. Най-напред трябвало да се знае дневната програма на избрания заложник, да се проучат навиците му, семейните му отношения, кога и къде се разхожда за здраве, кога посещава театри или кина, къде играе тенис или голф, кой и как се грижи за неговата сигурност, по кой път отива на работа и кой го води, изобщо всички указания, които очебийно съвпадат с обстоятелствата около подготовката и осъщественото отвличане на Ханс-Мартин Шлайер.

В центъра на Кьолн се издига модерна, висока 140 метра сграда с 43 етажа и 951 апартамента, в които живеят около две хиляди наематели. Наричат я „Уни-Центер“. Полицията била извършила вече около хиляда жилищни обиска, но нито един от тях не довел до следа към терористите. Когато се стига до небостъргача „Уни-Центер“, в акцията се включват наведнъж 300 полицаи. Те откриват конспиративна квартира, наета на името на някоя си (както по-късно се установява — несъществуваща) Барбара Маркварт. И макар че била предплатила сравнително високия наем, на 23 септември изпратила до управата на дома писмо, с което уведомявала, че напуска жилището и връща двата ключа от апартамента. Но удивителното и едновременно съмнителното тук било, че не искала да и се върне капарото. Чрез подробно разследване се установява, че писмото е било написано на същата машина, на която терористите са писали писмата до федералното правителство. В действителност наемателката се е казвала Аделхайд Шулц и е била терористка. Това се потвърждава и при обиска, извършен от полицията в подземния гараж на небостъргача.

Впрочем тук се е намирала търсената алфа ромео 1600 куб. см с регистрационен номер К-ХУ 847. Най-после заслужаваща внимание находка. След проверката на колата полицаят остава доволен. В нея открива документи, че някой си Биндер бил закупил колата от инженер Лайер на 23 юли. Естествено полицаите отишли веднага при инженер Лайер и той им описал купувача като сериозно изглеждащ млад мъж с дипломатическо куфарче. Бил пристигнал с такси, поизпробвал малко колата, изобщо не се пазарил, заплатил в брой исканите 2900 марки и си заминал. Криминалистите тръгнали по следата, разпитвали таксиметрови шофьори и скоро установили, че в действителност Биндер се казвал Ролф Герхард Хайслер, основателно заподозрян като съучастник в убийството на Бубак и Понто.

Наистина постигнатото не било много, но в тази фаза на разследването и малкото се оказало достатъчно. Ала после била допусната непростима грешка. Федералните органи обявили издирване на терористите в международен мащаб. Логиката подсказвала, че имат помагачи и стратегически тил в чужбина, следователно техният път за бягство минавал през границата. Появили се и заключения, че похитителите вече са минали границата заедно със заложника.

Първият сигнал дошъл от холандския град Утрехт. Там в една от фирмите за даване на коли под наем някоя си Астрид Винтер наела автомобил и била посочила като постоянно местожителство Валдорфщрасе 234 в Хамбург. Когато поискала да продължи срока на договора за наетата кола, служителят на фирмата забелязал, че паспортът й е лошо направен фалшификат. Незабавно телефонирал на полицията. После вместо госпожица Винтер дошъл очилат мъж с мустачки. Но полицията вече била пристигнала.

— Горе ръцете! Предайте се! — извикал холандският полицай и допуснал грешка. Двадесет и пет годишният терорист Кнут Фолкерс, шофьорът на белия микробус, с който терористите били избягали от местопрестъплението заедно с отвлечения Шлайер, мигновено посегнал към пистолета и застрелял един от полицаите. Едва след туй успели да го задържат. Винтер чакала на улицата. След като видяла какво става, моментално побягнала. Впуснали се след нея, по тя изчезнала безследно. На улицата чакали най-малко още трима терористи. Те също избягали. По отпечатъците от пръстите полицията разбрала какъв голям улов се е изплъзнал от мрежата й. Госпожица Винтер била всъщност известната терористка Бригите Монхаупт. Участвувала в убийството па полицаите, придружаващи Ханс-Мартин Шлайер, и в отвличането му. Само че тя изчезнала, нейните съучастници също. Акцията несъмнено изплашила останалите. Те станали още по-предпазливи, тъй че полицията трябвало да започне отначало. В историята на криминалистиката има няколко случая, когато полицаите привличат за участие в издирването ясновидци. Известният с печална слава ясновидец на Хитлер — Ханусен, мошеник, жител на град Простейов, посочва няколко свои успехи като ясновидец при издирването на престъпници. Волфганг С. Залевски, един от малкото психолози специалисти по проблемите на тероризма, бива привлечен като съветник на „кризисния щаб“ и помощник на полицията в издирването. Той е млад теоретик и практик в тази област, публикува някои резултати от проучванията си, които са посрещнати добре. Ето защо неговото предложение било най-малкото изненадващо. Когато търсенето на мястото, където е скрит Шлайер, стига до задънена улица и полицията не открива нито една следа, която да води към целта, Залевски предлага да се потърси помощта на световноизвестния или поне твърде известния на Запад ясновидец Жерар Кроазе.

Този почти седемдесетгодишен мъж със способности, наречени от самия него „психоскопична диагностика“, е постоянен съветник на холандското кралско семейство и живее в същия Утрехт, където полицията е могла да задържи и не е задържала терористката Монхаупт и нейните съучастници. Отначало ясновидецът се колебал. Твърдял, че за случая знае твърде много неща от вестниците. И това би могло да му попречи. Най-после обаче се заел и след няколко дни посочил върху план-скицата на град Кьолн мястото, където би могъл да бъде укриван Шлайер.

Полицията тръгнала по следата и постигнала успех. В една висока жилищна кооперация с 1750 апартамента в кьолнския квартал Мешених детективите открили в подземния гараж мерцедес с регистрационен номер ВМ-А 8J2. Табелката с този номер била фалшива, в ауспуха намерили контактния ключ. Криминалистите не искали да подплашат собственика и няколко дни наблюдавали колата от добре прикрито място. След като собственикът не се появил, те претърсили колата. Под постилката намерили гилзи от автомат „Хеклер-Кох“. Скоро в лабораторията по балистика потвърдили, че са изстреляни от същото оръжие, което терористите били използвали при нападението срещу Шлайер и придружаващите го лица. Още по-интересна за криминалистите била находката в багажника па колата. В него те намерили откъснато копче от маншет с полускъпоценен камък лапис лазули и съпругата на Шлайер потвърдила, че е на мъжа и. В преградата между багажника и задните седалки бил изрязан доста голям отвор, явно за проветряване заради превозвания в багажника пленник.

Колата бил купил някой си Мартин Клас в Бенберг недалеч от Кьолн. В действителност това бил терористът Вили Петер Щол. Пристигнал с такси, много-много не му мислил, платил и си заминал. По няколко други дребни неща криминалистите стигнали до извода, че или Ангелика Шпайтел, или Зилке Майер-Вит е карала откраднатия жълт мерцедес, с който заедно с детската количка били преградили пътя на колите от кортежа на Шлайер. А са стреляли Вили Петер Щол, Кристиан Клар, Фредерика Крабе, Клеменс Вагнер, Ролф Герхард Хайслер. Зад волана на микробуса, с който убийците били избягали от местопрестъплението, седял Кнут Фолкерс.

Естествено семейството на Шлайер е съгласно с предлаганата размяна. Но официалните фактори са на противоположно мнение. Впрочем западногерманската полиция има опит в това отношение. Навремето, когато след отвличането на Петер Лоренц федералните органи са се съгласили е размяната, не след дълго освободените терористи се появяват на международната сцена и е още по-голямо самочувствие и дързост предприемат нови акции. Общественото мнение също е против компромисите, то държи на спокойствието и повечето хора са равнодушни към съдбата на милионера Шлайер.

Западногерманската общественост не симпатизира на Шлайер. Хората го познават от арогантните му изявления по телевизията, от публичните му изказвания, при които играе ролята на всезнайко в икономическата област. По-късно мнозина стигат до единодушното мнение, че е прототип па експлоататор. Може би тькмо затова терористите са го избрали за своя жертва. Освен това той е председател на Федералното сдружение на германските съюзи на работодателите, член е на 15 управителни съвета на важни промишлени предприятия, заема и поста председател на Федералния съюз на германската индустрия, обединяващ 95 000 промишлени предприятия с осем милиона работници. Той е бразилски почетен консул^[3] и през 1963 г. организира репресиите срещу 400 000 работници от металургичната промишленост в провинция Баден Вюртемберг заради стачка. С една дума, антипатична личност.

Шлайер е и бивш нацист, прочут с печална слава главно в Прага. По време на окупацията СС-унтерщурмфюрерът Ханс-Мартин Шлайер пристига в Прага като шеф на Централния съюз на индустрията на протектората Чехия и Моравия и се погрижва чешката и моравската индустрия да бъдат включени във военния потенциал на Хитлеровия трети райх и да бъдат ограбени фабрики и запаси. Очевидно към това време може да се отнесе и произходът на голямото му богатство. Впрочем без знанието на полицията семейството било предложило на терористите откуп в размер на 15 милиона марки.

Разбира се, бившите нацисти са гледали с добро око на Шлайер. Един от осъдените военнопрестъпници е Фридрих Флик По-късно той влиза в ръководството на фирмата „Даймлер-Бенц“. Сигурно неслучайно избира за сътрудник изпитания нацист и приятел от войната Шлайер и му поверява важни постове. Вярно е, че на западногерманската общественост са известни само някои факти от кариерата на Шлайер но въпреки това тя не иска един набаб да бъде разменен с шайка опасни бандити, които тероризират западногерманската общественост през изтеклите години.

А на съвестта на бандитите лежат над петдесет убийства и опити за убийства. И да ги бяха пуснали, едва ли щяха да се променят. Победата би повишила още повече самочувствието им и те несъмнено биха продължили да безчинствуват. Освен това би възникнал прецедент за бъдещи злодеяния.

Тактиката па изчакване, забавяне, задържане на положението, която по предложение на психолога Залевски предприема западногерманският „кризисен щаб“, е обоснована. Продължителното пребиваване на похитения с похитителите, ежедневният взаимен контакт заличават различията между жертвата и престъпниците. Впрочем в известен смисъл всички те се намират на един и същ кораб и не биха желали нищо друго, освен тяхното рисковано плаване да завърши в спокойно пристанище. За да предложи тази тактика, Залевски се с мотивирал с един случай от практиката.

В центъра на Стокхолм се намира сградата на Шведската кредитна банка. Един ден в залата влязъл въоръжен бандит, насочил срещу служителите автомат, взел в плен четирима банкови служители и се затворил с тях в подземието, където се съхранявали авоарите. Срещу заложниците искал сума от няколко милиона и освобождаване от затвора на свой приятел крадец. Гангстерът бил опасен — още в самото начало ранил сериозно един полицай. Заложниците били три жени от двадесет и една до тридесет и една години един двадесет и пет годишен банков чиновник. Близо триста полицаи обкръжили сградата. Преговорите се проточили и в една от фазите на акцията се включил като посредник и министър-председателят Улоф Палме. В хода на едно дълго преговаряне по телефона бандитът дал телефонната слушалка на една от отвлечените девойки — Кристина. Разговорът бил записан на магнетофонна лента.

— Много ме разочарова — упреквала Кристина министър-председателя.

— Как така?

— Цял живот съм била социалдемократка и сега виждам, че вие си седите там и си играете с живота ни.

— Как тъй? — попитал Улоф Палме.

— Ни най-малко не се страхувам от престъпниците. Нищо лошо не са ми сторили, държаха се много добре — казала Кристина и говорела за бандитите в множествено число, тъй като полицията изпълнила желанието на гангстера и препратила приятеля му от затвора в банката.

— Седяхме тук и разговаряхме — продължавала Кристина. — Знаеш ли от какво ме е страх? Че ще ни нападнат полицаите. Ако нахлуят и започнат да стрелят, ще се борим. Всички.

— Полицията няма да направи това — успокоявал Кристина министър-председателят.

— Добре, но не можеш ли мен, Елизабет и крадците просто да ни пуснеш да си отидем?

— Влез в положението ни — казал Палме. — Нападнаха банката и искат да я оберат. Раниха един полицай.

— Слушай какво ще ти кажа. Първо започнаха да стрелят полицаите.

— Във всеки случай обаче бандитите стреляха срещу полицаите, не е ли така?

— Но само защото полицаите измъкнаха оръжието си.

— Раненият полицай е хубаво момче. Казва се Варпенфелд. Познавам го добре. Сигурно не му е никак приятно, че е ранен в ръката.

— Смяташ ли, че ще е по-добре, ако ние шестимата загинем тук?

— Виновни са тези, конто първи вдигат оръжие и първи започват да стрелят.

— Той не започна пръв да стреля! — извикала ядосана Кристина. — И ще стреля едва тогава, когато полицията предприеме нещо.

— Нима? — казал Палме. — Тогава защо не сложи оръжие?

— Да сложи оръжие ли? Нима не разбираш, че иска да се измъкне оттук. А не да се предава. Нима не разбираш това?

— Шведският народ казва: разстреляйте ги! Но ние казваме: не. Кажи му да хвърли пушкалото и да ви пусне.

— Няма да го направи! — извикала Кристина. — Нима не разбираш, че се бори за живота си.

— Разбирам, естествено.

— Ти си най-големият господар в страната, с който мога да говоря! Само ти можеш да спасиш живота ми. Мили, сладък мои, най-добрият ми, злато мое, позволи на мен и на Елизабет да излезем от банката с него… Ако беше тук, щях да целувам краката ти, ако ни позволиш…

— Могат да си заминат само когато ви пуснат — казал Улоф Палме.

— Но те не ви вярват. Нима не разбираш това?

— Все пак могат да изчезнат. Могат.

— Как? Та наоколо е пълно със снайперисти.

— Могат да изчезнат — повтарял министър-председателят Улоф Палме.

— Как? Та наоколо е пълно със зяпачи.

— Щом не вярват, тогава ще ви влачат със себе си цял живот. В края на краищата това не е моя работа, а работа на полицията.

— А полицията пък казва, че това е твоя работа!

— Не.

— Но тя го казва. Ти решаваш всичко.

— Докъде ще я докараме, ако всички, които лежат в затвора… (на това място записът е повреден.)

— Ясно ми е, че не можеш да пуснеш всички затворници. Но моля те (отново неясен запис). Те са съгласни да ни разменят, ако вместо нас дойдеш тук ти.

— Така ли? Така ли казаха?

— Казаха го. Ако дойдеш ти тук, ние можем да си отидем.

— Би било интересно — казал министър-председателят.

— И аз така мисля. Би било интересно. Но ти няма да дойдеш.

— Ще дойда. Почакай само.

— Мили, най-добрият ми, па колене те моля. Досега никого никога не съм молила така.

— Говориш така, сякаш си на тяхна страна. Трябва да бъдем предпазливи (смущение в записа).

— Искам да кажеш на полицията: оставете ги да избягат и им дайте два пистолета!

— Не, на такива отчаяни хора да се даде оръжие и да се пуснат на улицата… Не можем да рискуваме.

— Но само така те ще ни пуснат.

— Не вярвам.

— По-важното е, че аз им вярвам. Та аз съм с тях вече ден и половина.

— Но отговорността носим ние — казал Улоф Палме.

— А не може ли за една вечер да ме назначиш министър?

— Не, това наистина не може — засмял се министър-председателят.

— Е, да, мой мили, аз също нося отговорност, моля те, моля те! Може би трябва да напиша писмо до теб или до полицията, с което да те освободя от всякаква отговорност?

— Та полицията не иска да ви стори нищо лошо. Наистина ли не вярваш в това?

— Прости ми, по в това положение аз не вярвам. — Нима наистина смяташ полицията за враждебна институция?

— Да. Смятам. Ако останем още тук, това ще бъде краят ми.

— Моля те, нима не съзнаваш какво би означавало да се дадат пистолети в ръцете на тия двама бандити?

— Но това, което се случи, не става все пак всеки ден. Улофче, а може би не искате да ни пуснете, защото скоро ще има избори?

— Те нямат нищо общо със случилото се.

— Мили, добричък, златен, мили, ангелче, аз вече не знам какво да ти кажа…

Разговорът продължил да се върти около същия проблем, поведението на Кристина изглеждало непонятно, а когато по-късно преписът па магнетофоннатата лента се появил в западногерманския седмичник „Щерн“ читателите ме искали да повярват, че всъщност жертвата става адвокат на похитителите. Впрочем Кристина завършила разговора с министър-председателя обидена:

— Сега ще бъда неприятна — казала. — Обади се просто някъде по телефона, нека пай-после ни се изясни положението. Остави ни нас, момичетата, да тръгнем с обирача на банки. А на тях дайте едни и половина милиона крони в чужда валута и два пистолета. Или пък ела ти тук и остани в подземието вместо нас!

Разбира се, не е правило, но в много случаи между заложниците и похитителя, тоест между жертвата и престъпника, след известно време се създават добри отношения, първоначалната вражда на живот и смърт се превръща в определен вид разбирателство. Колкото повече време са заедно, откъснати от нормалния живот, толкова повече се сближават възгледите им. Причината е ясна. През цялото време на изолация, евентуално на обсада, похитителят и жертвата се чувствуват застрашени отвън, макар и поради различни причини. Освен това заложникът се страхува да не би някое непредвидено обстоятелство да провокира похитителя, желае той да остане спокоен, само така би могъл да се надява, че кризата ще бъде преодоляна.

Двете млади чиновнички от стокхолмската банка се застъпвали за затворниците и когато вече били освободени.

Нападателите издържали обсадата на полицията само четири дни и се предали.

В случая с Шлайер психологът Залевски избира изчаквателна тактика и вярва, че опитният в обществените работи мъж, какъвто несъмнено е бил Шлайер, ще съумее да създаде контакт с похитителите и евентуално ще успее да повлияе върху тяхното поведение. И семейството на Шлайер е разчитало на същото. Освен това най-големият му син, по професия адвокат, се впуснал в тайни преговори с похитителите. Предложил им голям откуп. Въз основа на споразумение по телефона той бил отнесъл в куфари във фоайето на франкфуртския хотел „Интерконтинентал“ банкноти в чужда валута на стойност 15 милиона марки. Тук той трябвало да се срещне с посредник и след размяна на паролите да предаде откупа. Сделката пропаднала. Журналистите разбрали за нея и в хотела вече чакали към стотина репортери и два телевизионни екипа заедно с техниката, готови да осъществят пряко предаване.

Синът на Шлайер се завърнал у дома с празни ръце, после предлагал на похитителите други възможности за откупуване па баща си, искал да им предаде парите в Париж или на друго някое летище, но и това не станало. Междувременно „кризисният щаб“решава да предприеме следващ камуфлажен ход. Ще симулират, че обмислят изпълнението на условията на похитителите, по такъв начнн ще спечелят време и освен това ще проверят каква е връзката между обсадените терористи и техните приятели отвън. Баадер и другите затворници от неговата банда получават циклостилен циркуляр. Полицията искала да посочат в него страната, за която биха искали да заминат, в случаи че се стигне до размяна, Баадер посочва Алжир, Либия, Виетнам. Ирак, НДРЙ.

Ян-Карл Распе, който навярно е имал възможност да се договори с колегата си, добавя и Ангола, Мозамбик и Етиопия.

Вече говорихме за парадокса, когато представителя на държавната власт на най-високо равнище преговарят с престъппицнте, а и посочихме случаи, когато правителството или органите на властта намират подобно преговаряне за уместно. Но неповторима в историята на тероризма ще остане ролята, която трябвало да изиграе на международна сцена западногерманският министър Ханс-Юрген Вишневски. Той получава от федералния канцлер нареждане да се качи на самолет, да обиколи половината земно кълбо и пред очите па световната общественост да разиграе театър за похитителите. Правителственият самолет излита и макар че пътуването на министъра в чужбина не убягва от вниманието на журналистите, за целта на пътуването те все пак научават едва след кацането на самолета в Алжир. Министър Вишневски действително проучва възможностите алжирските власти да приемат похитителите, но получава отрицателен отговор. В това отношение Алжир има печален опит. След нападението на сградата на ОПЕК във Виена австрийският федерален канцлер Бруно Крайски помолва алжирското правителство да удовлетвори исканията на похитителите и да ги приеме. После Алжир съжалява за това. Впрочем създава се впечатлението, че Алжир има нещо общо с терористите и че може би ги поддържа. Така че готовността да се удовлетвори молбата на австрийското правителство и да му се помогне да се измъкне от трудното положение излиза скъпа на алжирските власти. Ето защо отначало отговарят отрицателно на въпроса на Вишневски. Но по-късно отказът получава смекчаващ послепис: ако по хуманни причини западногерманското правителство поиска тази услуга, Алжир е готов да помисли за приемането на терористите, тоест не иска да носи вина за евентуалната смърт на Шлайер.

В Триполи министър Вишневски също получава отрицателен отговор, дори укор от председателя на Съвета на революционното командуване Кадафи. Не искал да има нищо общо с терористите дори от тази гледна точка че западногерманският печат не изпуска нито една възможност да твърди, че Либия финансирала терористичните действия в Европа и в Близкия изток.

Не посрещат сърдечно министър Вишневски и когато правителственият самолет пристига в Народна демократична република Йемен. Та нали при историята с Лоренц на летището в Аден са разменени освободените затворници. Федерална република Германия остава длъжница на НДРЙ. В случая с Лоренц йеменските управляващи кръгове се съгласяват да приемат освободените затворници при предварително уговорени условия: след пристигането да бъдат интернирани. В срок от четиридесет дни Федерална република Германия трябвало да изпрати искане за предаване и връщане на терористите. Искане за тяхното предаване не пристига и НДРЙ си има неприятности с престъпниците.

Следващата спирка е Багдад. Иракските власти отказват и Вишневски отново излита. По пътя самолетът му трябвало да кацне в американската база на остров Гуам, където диспечерската служба погрешно съобщила от Анкоридж, че Вишневски кара единадесет терористи. Ето защо веднага след кацането на Гуам самолетът бил обкръжен от войници е автомати, бойната част на летището била в готовност и началникът на летището не разбрал къде са се дянали по време на полета единадесетте затворници.

В Ханой летището се оказва в ремонт и големият „Боинг 707“ на Вишневски е принуден да кацне в град Хошимин. В тамошния хотел „Континентал“ министърът се среща с представител на виетнамското правителство и изслушва наистина твърде любезния, но отрицателен отговор. Край на последното действие. Представлението трябваше да покаже на терористите, а те естествено научават за него от радиото, телевизията и печата, че никоя страна в света няма да ги приеме с разтворени обятия. Изпълни ли целта си тази толкова скъпо струваща акция за убеждаване на терористите? Едва ли. Както и някои други предложения.

В днешно време съществуват начини твърдоглавите затворници да бъдат накарани да говорят — психофармакологичните средства премахват задръжките. Някой Предлага този метод да бъде приложен върху арестувания терорист Кнут Фолкерс, който би могъл да разкрие къде е укриван Шлайер. Обмисля се и въпросът за действителната размяна на затворниците с Шлайер. Биха могли да ги откарат в дадена страна, после веднага след кацането да тръгнат но петите им агенти на американското ЦРУ и на израелската секретна служба МОСАД, а те да ги вкарат отново зад решетките, или да ги ликвидират.

Израел дори предлага следното решение. Секретната служба МОСАД да построи от хартия и юта точно копие на летище някъде в пустинята, преоблечени агенти да го обкръжат и после след кацането да обезвредят нищо неподозиращнте терористи. Нито едно от хрумванията не бе реализирано. Впрочем следващият ход в тази партия не бе направен нито от западногерманската полиция, нито от психолозите от „кризисния щаб“, а от самите терористи.