Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (6)

ВИЕНСКА НОЩ

В действителност капитан Слим се казва Розенбаум и е един от служителите на израелската секретна служба МОСАД във Виена. Той е висок, русокос, с рижави мустачки и прилича на английски баскетболист или австрийски състезател по ски-спускане. Говори спокойно, сякаш докладва на посланика Патиш за съвсем обикновено събитие. И все пак през онзи топъл септемврийски ден на 1973 г. на виенското летище Швехат се разиграва важен и забележителен, особено от психологическа гледна точка, епизод от историята на тероризма.

— Колко са? — пита посланикът Патиш.

— Двама. Имат ливански задгранични паспорти — отговаря капитан Слим.

— Имената им?

— Без значение. Гледахме в списъка. Освен това сигурно са фалшиви. Единият се казва Мухамад Халди, а другият — Свейдани.

— От Ал Фатах ли са?

— Съмнявам се. Струва ми се, че са се захванали с тази и работа на своя глава. Наричат се сами „Орли на палестинската революция“. Звучи твърде като на филм за една сериозна организация.

— Колко души са заложниците? — пита посланикът.

— Първоначално петима и един австрийски митничар — отговаря капитан Слим.

— Как така първоначално?

— На гарата жената с детето успяла да избяга.

— Не са ли стреляли по нея?

— Не, имало много хора.

— Еврейско семейство ли са си избрали? — пита посланикът.

— Качили се във влака нейде близо до границата …

— Получих информация, че на чехословашка територия — прекъсва посланикът капитана.

— Съмнявам се. Чехите не дават и пиле да прехвръкне, камо ли двама араби с автомати под палтата. А и си мисля, че това не е съществено.

— От гледна точка на международните политически отношения …?

— Мисля, че тук става дума за други проблеми — казва със спокоен глас капитан Слим. — Това е атака срещу замъка Шьонау, господин посланик.

— Как тъй срещу Шьонау!

— Едно от условията на терористите е да се ликвидира сборният лагер в замъка Шьонау.

— Тогава въпросът е сериозен — казва посланикът Патиш, става и започва да се разхожда зад огромното си бюро. После позвънява, влиза съветникът в посолството, на когото нарежда:

— Свържете ме първо с министъра на вътрешните работи, а после с доктор Крайски.

Събитията от този септемврийски ден започнали незабелязано. Във влака, с който пътувала група еврейски емигранти от Съветския съюз, се качили двама чернокоси, мургави младежи, настанили се в купето и непринудено започнали да разпитват спътниците си откъде са и закъде пътуват. Когато бързият влак спрял на граничната гара, измъкнали изпод дъждобраните си автомати и принудили еврейското семейство с детето и една по-възрастна съпружеска двойка да слязат. По пътя взели и австрийския митничар, който протестирал срещу постъпката им. На гарата раздавали напечатани на циклостил позиви, с които се опитвали да обяснят действието си. „Решението за тази акция взехме не защото сме убийци, а защото към това ни подтикват злодеянията, извършвани от ционистите.“

— Замъкът Шьонау, замъкът Шьонау … — разсъждава гласно посланикът Патиш.

— Иначе ще разстрелят заложниците — добавя капитан Слим.

— В краен случай може да им се обещае това. Да се ликвидира бежанският лагер е въпрос, който може да се проточи месеци.

— Имат още едно условие — отбелязва капитанът.

— А именно?

— Да бъдат пуснати палестинските затворници и да бъде освободена Палестина от ционистите.

— А не искат ли случайно да бъде обявена война на Съединените щати? — казва посланикът раздразнено и след малко пита: — Как са стигнали до летището?

— Задигнали са един микробус от гарата. Тоест някакъв услужлив австриец им помогнал да сторят това. Дори седнал зад волана.

— Знаел ли е какво искат?

— Едва ли. Но когато се качвали, младата майка успяла да избяга заедно с детето.

— А какво е правела полицията? — пита посланикът Патиш.

— Преследвали са ги няколко полицейски коли, в цялата област обявили тревога, но какво са могли да направят? Нищо. Похитителите пристигнали на летището и настоявали да им бъде даден самолет.

— Дали ли са им?

— Не. За щастие нямало нито един свободен.

— Така че са останали в микробуса на летището?

— Да, господин посланик.

— С какво са въоръжени?

— С автомати от най-нов тип, взривно вещество, опаковано в напоена с масло хартия, ръчни гранати със специални запалки. Стискат предпазителя със зъбите. Само нещо да…, и фррр…! — размахва капитанът ръце.

— Хайде да тръгваме, капитане.

— Закъде, господин посланик?

— За летище Швехат.

Микробусът е спрял на бетонния летищен плац встрани от самолетите. Халди и Свейдани са разпръснали още няколко позива, с които уточняват исканията си — да излетят заедно със заложниците за някоя арабска страна, като допълнително определят коя, и там заложниците да бъдат разменени с палестинци, затворени в израелски затвори. Те ще освободят заложниците чак тогава, когато получат официални гаранции, че ще бъдат прекъснати пътуванията на еврейски емигранти през Австрия за Израел. Терористите пристигнали на летището в 1,30. Тридесет минути след това с тях започнал да преговаря директорът на австрийската полиция. Терористите продължавали да настояват незабавно да им бъде предоставен самолет, за да могат да откарат заложниците на сигурно място. По-късно удължили срока на ултиматума, а обстоятелствата ги принуждават да сторят това още няколко пъти. И така, както някога в Мюнхен, на летището дошли не само министри и висши полицейски офицери, но и много членове на арабски дипломатически представителства и двама видни психолози, специалисти по проблемите на тероризма — американският психиатър професор доктор Фредерик Дж. Хакър и неговият не по-малко известен колега доктор Слуга. Тяхната задача била да уговорят похитителите да се предадат.

Междувременно с тях се опитали да влязат във връзка служители по сигурността, тъй като „кризисният щаб“ бил възприел изпитаната тактика на протакания и отлагане. „Ораторите“ се опитвали да ангажират похитителите с постоянно преговаряне, за да притъпят вниманието им.

Австрийската полиция положила максимални усилия за уреждане на конфликта. Впрочем това не е първият инцидент, в основата на който е искането на арабската съпротива да бъде прекратен трансферът на еврейски емигранти през Австрия за Израел. Още през януари в един хотел в центъра на града били арестувани трима въоръжени до зъби араби с фалшиви израелски паспорти. Този, който им бил издал или фалшифицирал документите, бил допуснал груба грешка. Паспортите били „издадени“ в деня на най-големия еврейски празник Йом Кипур, когато учрежденията са затворени и никой евреин не работи.

По-късно се установило, че тримата араби не били сами. Те били само част от многобройна команда, която се готвела да нападне някогашния ловен замък на ерцхерцог Ото, използван от Еврейската агенция (Джуиш Ейджънс) като транзитна спирка за преселващите се в Израел. Други трима араби били задържани в Италия. У тях намерили не само оръжие, без да имат право да го носят, но и подробни схеми на замъка Шьонау с начертан план за нападателна акция.

На летище Швехат, където незабавно се събрали журналисти, се появили противоречиви становища относно принадлежността на терористите. По-късно се оказало, че те нямат нищо общо с Организацията за освобождение на Палестина, нито пък с Ал Фатах или други официални организации, че „Орлите на палестинската революция“, или „Палестинските мъченици“, са членове на някоя от радикалните групи, появили се през последните години в много арабски страни.

Но те не са били любители. Знаели са какво искат и са мислели, че знаят как да го постигнат. Още в самото начало те предупредили австрийските представители да не се опитват да прилагат тактика, подобна на използваната от техните колеги при трагедията по време на олимпиадата в Мюнхен, тоест че те са готови да хвърлят и себе си, и заложниците във въздуха. Австрийският министър на правосъдието и министърът на вътрешните работи обаче заявили, че в никакъв случай правителствени дейци не ще преговарят с похитителите, че не ще им позволят да напуснат страната със самолет заедно със заложниците. Естествено те не съобщили становището си на терористите, напротив, сполучливо симулирали, че преговорите за приемането на техните условия са в пълен ход. Но за подобно важно решение, видите ли, се искало съгласието на много висши държавни дейци, следователно не можело да се очаква, че това ще стане в най-близките часове.

Естествено израелският посланик Патиш с удоволствие се съгласил с австрийското становище, но същевременно се свързал и с началниците си в Тел Авив, дълго разговарял с министър-председателката Голда Меир и със заместник-председателя на Министерския съвет Игал Алон. Капитан Слим се вмъкнал сред журналистите. Летище Швехат не е от най-големите в Европа, но е с оживен трафик. През този ден то не приемало.

Репортери и телевизионни работници били принудени да пристигнат с автомобили. Полицията обкръжила целия летищен комплекс и държала любопитните на безопасно разстояние. И както по време на събитията на мюнхенската олимпиада, снайперисти заели добре замаскирани позиции. Капитан Слим ги наблюдавал. И когато попитал защо са ги повикали, получил уклончив отговор.

„За по-сигурно.“

Терористите не приели посредници. Не искали да разговарят с посланици на арабски страни, върнали и арабския преводач на виенската полиция. Непрекъснато подчертавали, че няма да преговарят. С никого. 3a нищо.

Капитан Слим намерил шефа си в салона на летището.

Извикал го настрана и му докладвал:

— Съветваха се да нанесат контраудар — казва.

— Кой?

— Там бяха почти всички. Говореха за нервнопаралитичен газ, който да впръснат в автобуса. Обмисляха и използването на натровени цигари и на кафе с наркотици. Всичко отпадна.

— Добре, че са разумни.

— Биха го сторили, ако можеха, но терористите приемат напитки и храна единствено от служителите на иракското посолство. Така че всичко това са само илюзии.

Терористите сякаш са чувствували какво се разиграва зад кулисите на привидно спокойната сцена. Вдигнали гранатите над главите си, за да ги види всеки, и при първия удобен случай заявили, че една-единствена граната може да хвърли във въздуха целия микробус.

Същото ще се случи и ако стрелците започнат да ги обстрелват. Гранатите са закрепени на колана така находчиво, че при най-малко некоординирано движение могат да избухнат.

В „кризисния щаб“ взели решение за друга тактика — убеждаването. В последвалото официално съобщение, одобрено от австрийския парламент и публикувано от федералното канцлерство във Виена през 1973 г. д-р Хакър бе отбелязал:

„Поканиха ни заедно с моя колега — психиатъра д-р Вилибалд Слуга, да придружим двама министри на летището. Д-р Кристиан Брода, убеден социалист и дългогодишен член на правителството, е блестящ теоретик и ловък практик в политиката. През този ден, 28 септември 1973 г., той и д-р Слуга бяха на конференция на юристите извън Виена. Научили за похищението, те веднага се завърнаха с вертолет. Д-р Слуга бе най-подходящият в дадената ситуация. Той е забележителен психиатър, опитен в преговорите с престъпници и умее да печели доверието им. Известен бе неотдавнашният му успех. Трима въоръжени престъпници, които били избягали от затвора и взели заложници, доброволно се предали, след като д-р Слуга им обяснил всички обстоятелства. При това не бил даден нито един изстрел.

Министърът на вътрешните работи Ото Рьош бе официално авторитетно лице с конституционна отговорност и с пълномощия да взема решения в областта на сигурността. Умерен, но енергичен, хладнокръвен и делови, Рьош се ползваше с реномето на политик, който запазва самообладание и действува успокояващо дори само с присъствието си.

По пътя отново обмисляхме възможните решения. Естествено знаехме, че в нашия случай ще бъдем изправени лице срещу лице със съвсем други хора, а не като тези с които д-р Слуга се бе срещнал след бягството им от затвора.“

След като пристигнали на летището, се запознали с обстановката и изслушали мненията и предложенията на висшите полицейски офицери, наблюдатели и парламентьори. Станало ясно, че не могат да се използват нито измамата, нито насилието. Останало убеждението. Да се успокоят, да се ангажират, да се разсее вниманието им, да се подкопае самоувереността им, да се разклати самонадеяността им, да се всеят съмнения в мислите им.

Представителите на австрийското правителство молят за съдействие посланиците на арабските страни. Накрая терористите позволили на няколко от тях да се доближат до завзетия микробус. Дори с един арабски посланик се впуснали в продължителен разговор. След това други парламентьори се опитали да поддържат с тях непрекъснат контакт.

Вечерта се провело извънредно заседание на правителството и по време на разговорите министърът на правосъдието се свързал по телефона с психиатрите Хакър и Слуга и ги попитал, дали биха били любезни да се опитат да влязат в пряк разговор с терористите. И двамата се съгласили. Полицейска кола ги откарала отново на летището.

Минава двадесет и два часът. Микробусът стои на летищния плац, осветен от прожектори. Доктор Слуга и доктор Хакър тръгват с бавна крачка към терористите.

— Стой! — извиква Мухамад Халди. — Спрете веднага. Какво искате?

— Искаме да поговорим с вас — отговаря доктор Хакър.

— Но аз не искам да говоря с вас — отсича Халди.

Спират. И гледат към микробуса.

— Всъщност кои сте вие? — пита Халди.

— Доктори.

— Какви доктори?

— Лекари. Доктори по медицина. Искаме да поговорим с вас.

— За какво?

— За хората, които са в колата, а и за вас също.

— Не вярвам. Не сте лекари. Защо ще изпращат доктори. Вие сте от полицията — казва недоверчиво, после се обръща към двамата австрийски парламентьори с които бил говорил преди малко и които стоял недалеч.

— Кои са онези двамата? — обръща се към тях.

— Не знаем. Не ги познаваме — отговаря един от тях.

— Те са полицаи — държи на своето Халди.

— Не са — казва единият от австрийците. — Ако бяха от полицията, щяхме да ги познаваме.

— Зная, навярно вече сте уморени от разговорите с всички тези хора — добавя другият австриец.

— Как ще ми докажете, че сте лекари? — пита Халди.

— Не можем да ви го докажем — отговаря доктор Хакър. — Просто трябва да ни повярвате. Вижте какво, вие говорихте с толкова хора, дайте възможност и на нас.

Терористът се колебае. Завърта се на предната седалка, после още повече спуска стъклото на прозорчето и казва:

— Добре. Щом наистина сте лекари, кажете ми тогава дали съм в ред. Дали съм здрав.

— Трябва да ми позволите да ви прегледам. Тогава с удоволствие ще ви кажа. Съблечете се.

— Не мога да се съблека. Но ме погледнете в очите. Може би ще познаете.

— Добре, но трябва да дойда по-близо — казва доктор Хакър.

— Тогава елате — съгласява се изведнъж терористът.

Бавно тръгват напред. Халди се надвесва през прозорчето, стиснал със зъби предпазителя на ръчната граната и широко отваря очи. Забавлявайки се, другарят му Свейдани се усмихва и наблюдава сцената с автомат, готов за стрелба. Халди също не пуска оръжието си от ръка. Доктор Хакър приближава с още една крачка. Поглежда в очите на терориста. Гледа спокойно, отблизо, дълго.

— Наистина блестят, но мисля, че сте в ред — изрича доктор Хакър странната диагноза.

— Разбира се, че съм добре — казва Халди. — Аз съм си в ред напълно. Като доктор можете само да потвърдите това.

— Много хора имат здрав вид. Като ги погледнете, си мислите, че са в ред. Но после, когато подробно ги изследвате, когато поговорите малко повече с тях, установявате, че не е така. От пръв поглед просто не личи — провежда тактиката си доктор Хакър.

— Това не влиза в сметката. Аз съм в ред. Или мислите, че не съм?

— Не зная. Засега още не съм говорил с вас.

— За какво искате да си поприказваме? Изобщо защо се интересувате от мен?

— Защото се интересуваме от проблемите на човешките същества и от това, как да бъде защитен човешкият живот. Впрочем вашият живот е в опасност, и то защото излагате на опасност други хора, които държите в колата като заложници. Искаме да помогнем на вас и на тях и бихме искали да се посъветваме с вас по какъв начин да стане това.

— Не ми е нужна вашата помощ — казва Халди решително. — Не държа на ничия помощ. Нищо не искам. Само справедливост.

— Добре — допуска доктор Хакър. — Справедливост. А справедливо ли е да се убиват невинни?

— Да! — избухва Халди. — Ционистките бандити заграбиха страната ни. От лагера, където отраснах, можех само да наблюдавам селото, в което по-рано живееше семейството ми. То бе принудено да го изостави. А сега всички са мъртви. Ционистите ги избиха. Те са злодеи и убийци. Империалистически бандити. Ненаситни са. Убиват без угризение на съвестта жени и деца. А светът не прави нищо, за да им попречи. Всички изпращат оръжие на израелците, за да стрелят срещу невъоръжени граждани. Ционистите са зли, лоши хора. Много зли и много лоши! Те са бандити и убийци.

— Кажете ми нещо за себе си — подканва го доктор Хакър, след като Халди се поуспокоява.

— За себе си? Защо? Аз не съм важна личност. Аз съм войник. Член на командата. Такива като мен са хиляди. Получаваме заповеди, готови сме да умрем и това няма значение, щом ще умрем за Палестина. Приятелят ми и аз добре знаем, че навярно това е последният ден от живота ни. Готови сме да дадем живота си и нашият командир знае това.

— Кой е вашият командир? — пита доктор Хакър.

— Командир. Просто командир. Много месеци се обучавахме. Години наред се подготвяхме. За всичко сме готови. Разбираме добре, че искате да разговаряте с нас, за да ни изморите, само че не ще ни изморите. Никога. Имаме хапчета. Ще бодърствуваме, ако е нужно и деветдесет и четири часа. Видяхте очите ми, така че разбирате. Хайде, стига вече. Няма да се занимавам с вас.

Обръща се. Започва да вдига стъклото на прозорчето.

Доктор Хакър се повдига на пръсти и с длани се опира в колата.

— Какви са хапчетата, дето сте взели? — пита.

— Щом наистина сте лекари, трябва да знаете какво сме взели. Стотици хапчета. Имаме и в запас. Ще бодърствуваме деветдесет и четири часа. А може и повече.

— Какъв цвят имат хапчетата? — пита доктор Слуга и пристъпва също към прозорчето. — Колко взехте?

— Не се правете, че не знаете. Много. Твърде много. Всичко сме планирали и тренирали. Имаме подготовка — слушали сме лекции, завършили сме курсове. Командирът ни каза точно какво да правим. Имаме опит. Само си спомнете как израелците подмамиха и подлъгаха нашите хора в самолета на „Сабена“ в Мюнхен и в много други случаи.

Доктор Хакър си спомня за случая с отвлечения белгийски самолет на компанията „Сабена“. Тогава израелски полицаи, преоблечени в комбинезони на наземния персонал, влизат като механици в самолета, разстрелват похитителите и убиват един пътник.

Хакър разбира, че арабските терористи, с които преговаря, са добре информирани, и по-нататъшният разговор само потвърждава убеждението му. Впрочем Халди продължава.

— Знаем какво искате да постигнете. Очаквате, че спечелите доверието ни. Искате да ни приспите, да ни изморите. Смятате, че ще започнем да ви вярваме.

Никога. Не ще заспим, не ще се изморим. Ще бъдем непрекьснато нащрек. Наистина сме готови да умрем, ала и всички, които са с нас в колата, също ще умрат. Ще видите. Имаме заповеди и ще ги изпълним.

— Ясно ли ви е в каква страна се намирате? — пита доктор Хакър.

— Естествено. В Австрия. Нямаме нищо против Австрия, но защо властите разрешават да преминават през страната ционисти, тръгнали към Израел, за да постъпят там в армията и да убиват нашите жени и деца.

— Защо искате да се борите именно тук за свободата на своята страна?

— Нали това ви обясних. Евреите лъжат. Не казват на света истината. Нямаме нищо против тях, в нашата страна всеки може да живее в мир и спокойствие. Само че не бива да грабят, да окупират отечеството ни и после да разправят на света лъжи за нас. Светът ни забрави. Изтребват ни и никой дори не знае.

— Сега вече всеки знае — казва доктор Хакър. — Всеики знае, че сте провели успешно акцията. Та това е достатъчно. Нали това искате. Ще бъде от голяма полза за делото ви, ако освободите заложниците. Известно ви е, че тукашното правителство ви дава възможност да напуснете страната. Мога да ви обещая, че ще изпълни обещанието си.

— Обещания. Това не е достатъчно. Вие не можете да си представите колко са виновни пред нас.

— Кои?

— Ционистите! Убиха всички! При първото нашествие убиха майка ми, а след две седмици — двете ми сестри. Все пак ние трябва нещо да правим срещу това. Трябва да сложим край на това. Такива са заповедите ни. Не мислете, че ще ни надхитрите. Ако единият от нас изгуби сили, другият ще го смени и ще хвърли всички във въздуха.

— Какъв смисъл има това? — възразява доктор Хакър.

— Нали ви казах, че постигнахте целта си. Сега вече всички знаят за успеха на вашата акция и за страданията на вашия народ. Целият свят ще научи за това, което извършихте. Бихте могли да бъдете великодушни.

— Ние? Защо? Отнася ли се някой благородно към нас? Години наред молехме някой поне да ни изслуша. Вие нямате понятие как се расне в бежански лагер, в мизерия. Всеки чака само момента да излезе навън, за да може да се бори срещу злодеите, които заграбиха земята ни.

— Мога ли да ви попитам защо именно сега проведохте акцията си? — включва се в разговора и доктор Слуга.

— Всичко е запланувано. Всеки е подготвен. Мнозина бяха преди нас и мнозина ще дойдат след нас. Опитайте се да ни излъжете. Стотици и хиляди наши другари ще отмъстят за нас. Ние сме бойци на силна революционна армия. Ще умрем доброволно за нашето дело. Готови сме да умрем. И по всяка вероятност ще умрем днес.

— Но вие не бива да умирате! — възразява доктор Слуга. — Имахте успех. Действувахте добре. Постигнахте те всичко, което желаехте.

— Трябва да изпълним заповедите. Не ще ни подлъжете. Не ще ни заблудите. Преговаряхме, а и с вас също разговаряме. Не сме изроди. Но не си мислете че ще ни изморите. Ще издържим всичко. Хайде, стига приказки. Вече не искам да говоря с вас.

По-късно доктор Хакър посочва в изявлението си, че по време на разговора Халди държал в лявата ръка граната, а в дясната автомат. Оставил гранатата на скута си, бръкнал в джоба си за цигара и я запалил.

— И аз ще запуша — казва доктор Хакър и бърка в джоба. — Само че аз пуша лула.

— Не посягайте към пистолета — извиква Халди.

— Това не е пистолет — казва спокойно доктор Хакър и показва на Халди лулата. — Нали виждате? Та аз ви казах, че съм лекар. Не ще ви излъжа. Нямам пистолет и никога не съм имал. Дори не зная да си служа с него. Аз съм лекар и спасявам човешкия живот, не го унищожавам. Вие наистина не сте лекар, но въпреки това трябва да вършите същото.

— Не съм лекар, ала обичам хората и обичам мира. Но ционистите не ни оставят да живеем в мир. Затова първо трябва да ги избием, за да може светът да живее в мир.

— Разкажете ми нещо за себе см — предлага отново доктор Хакър.

— Какво искате да знаете?

— Нещо за вас, за вашето семейство — казва доктор Хакър.

— За мен? Аз съм палестинец и вече ви казах, че погубиха цялото ми семейство. Всички загинаха. Никой не остана. Сега мое семейство е моята страна. Армията е също мое семейство.

— С какво се занимавахте, преди да постъпите в армията?

— Растях в палестински бежански лагер в Ливан, недалеч от Бейрут.

— Миналата година бях в Бейрут — казва доктор Хакър — Видях някои лагери. Вие в кой живеехте?

— Това не е важно — отсича Халди сърдито. — Всички са еднакви. Ние също. Всички сме еднакви. Но сме борци за свобода, а не терористи. Не е важно откъде идваме. Имената също нямат значение. Между другото доста често ги сменяме. Единственото, което е важно е освобождението на нашата страна.

— Твърде интелигентен сте — констатира доктор Хакър — Къде получихте образованието си?

— Ходех на училище. В много училища. Завърших университет. Юрист съм. Но още нямам практика. Дипломата ми обаче е от юридически факултет.

— Имате ли приятели?

— Имам хиляди приятели. В нашата организация. В движението. Всички сме бойци, всички воюваме за общото дело.

— Интересуват ли ви момичетата? — сменя темата на разговора доктор Хакър.

— Естествено, че ме интересуват. Обичам ги — отговаря вдьхновено и после носталгично добавя:

— Имал съм много момичета.

— А сега? Сега вече нямате ли?

— Сега за това няма време. Като всеки и аз искам да имам момиче, искам да се оженя и да имам деца. Но като му дойде времето. Когато бъде свободна нашата страна. Всички ние сега трябва да се борим с всички сили за освобождението й. Това е първостепенна задача. Сгодихме се и се оженихме за Палестина.

Халди седял до шофьора. Зад него през затвореното прозорче се виждала стара жена. Било й лошо. Главата й клюмала от умора, дишала тежко, на моменти тихо стенела. Свейдани се опитвал да я успокои, но тя започнала да удря с юмруци около себе си. По време на разговора доктор Хакър я наблюдавал и разбрал, че е пред нервна криза.

— Погледнете я! — обръща се към Халди. — Стара безпомощна дама. Би могла да ви бъде майка. Навярно изобщо не разбира какво става. Защо постъпвате така с нея? Та тя е невинна. Защо не оставите нея и останалите да си отидат?

— Нямаме нищо против тях самите, но това са евреи. Ще постъпят в ционистката армия и ще убиват нашите братя, нашите семейства — казва с ненавист.

— Не бъдете неразумни. Нима тези хора биха могли да постъпят в армията? Заминават за Израел, за да умрат там спокойно.

— Нямаме нищо против тях — казва Халди с примирителен тон, — но сега имаме нужда от тях. Трябва да изпълним задачата си.

— Не ви ли е жал за тях?

— Не. Техните сънародници също не знаеха милост, когато убиваха наши хора.

— Е да, но тези? Та те още не са били в Израел?! — възразява доктор Хакър. — Как можете да хвърляте вина върху тях? Защо не ги оставите да си отидат? Нали вече изпълнихте мисията си.

Халди се замисля. Доктор Хакър го наблюдава. Има чувството, че все пак е успял да смекчи неотстъпчивостта на терориста. Замълчава, за да предостави на партньора си достатъчно време за размисъл, и скоро се убеждава, че не е сбъркал диагнозата.

Отново му поставя същия и многократно повтарян въпрос:

— Защо не ги оставите да си отидат?

— Може би ще ги оставя — казва Халди и свежда очи. Доктор Хакър не изпуска момента и продължава да го убеждава.

— Защо не ги пуснете? Сега. Веднага. Обещавам ви че нищо няма да ви се случи. Никой няма да ви напакости, нито пък да ви измами. Още тази нощ ще можете да излетите. Изпълнихте задачата. Оставете ги и си отидат!

— Още не мога — прошепва Халди, сякаш не иска да го чуе Свейдани, сякаш се срамува от това, което казва. — Може би по-късно. Чакам съобщение от египетския посланик.

Съобщението е интересно. Отначало терористите отказват да разговарят, след известно време обаче позволяват на дипломатическите представители на някои арабски страни да се доближат до отвлечения автомобил. Продължително време разговарят с иракския посланик. И когато той ги посещава повторно, а после още веднъж, става ясно, че са го избрали за посредник.

Египетският посланик също си извоюва привилегировано положение. Терористите говорят с тях на арабски и без свидетели.

Капитанът от МОСАД Слим наблюдавал всички срещи с бинокъл, а след смрачаване с бинокъл за нощно виждане, но за съдържанието на разговорите не научил нищо. Не можел да използва и техниката, макар че „дървеницата“, т.е. изстреляният предавател, прилепващ се към каросерията, би възпроизвел всяка дума. Рискът, че терористите биха могли да чуят удара на прилепващото се устройство в ламарината и да го приемат за нападение, е бил твърде голям, а възможностите за безшумно действие — минимални.

Австрийската полиция беше затворила плътно района, за да не може някой непосветен да се опита да торпилира преговорите на психиатрите с терористите. И тъй капитан Слим и израелският посланик само безучастно наблюдавали и никак не били доволни от развитието на обстановката. Така че след доста часове в Тел Авив изпратили същото и не твърде радостно съобщение: положението непроменено.

— Казахте преди малко, че можете да пуснете заложиците — продължава психическата атака доктор Хакър.

— Да. Казах. Така го и мислех. Но засега още не. Ще поговорим за това по-късно. Не си мислете, че ще успеете да ни приспите. Не ще заспим. Ще бъдем будни още много часове. Елате по-късно, ще си поговорим.

— За пускането на заложниците ли? — пита доктор Хакър.

— Елате, ще си поговорим.

Доктор Хакър вдига ръка към прозорчето, може би е искал да стисне ръката на Халди, но само го потупва по рамото и произнася усмихнато:

— Добре, ще се върнем. Мисля, че разговорът не беше излишен. Довиждане.

— Добре стана, че поговорихме с вас — изказва мнението си Халди. — Довиждане.

От осветената сцена навлизат в тъмното пространство. После в салона на летището се срещат с правителствени представители, с директора на виенската полиция и с израелския посланик и придружаващите го лица.

— Навярно сте доста уморени — заговорва капитан Слим и подава на доктор Слуга и на неговия колега Хакър по чашка уиски, в която звънят парченца лед. — Знаете ли, че преговаряхте с тях цели тридесет и осем минути?

— На мен ми се стори много повече — смее се доктор Слуга. — А всъщност изпълнявах само ролята на наблюдател. Преговорите води моят уважаем колега.

— А резултатът? — пита капитан Слим.

— Висока интелигентност, перфектна дисциплина. Навярно са преминали сурова военна подготовка. Готови са да продължат.

— Какво да продължат? — пита капитан Слим нетърпеливо.

— Нима не е ясно какво — отговаря доктор Слуга, комуто не се е понравил предизвикателният тон.

Емоционалното състояние на терористите е в унисон с реалната обстановка, създадена от тях. За случая те имат точно формулирани доводи. Героична постъпка с идеологическа мотивировка, успешна военна операция, която са разучавали, подготвяли и провели. Резултатът — чувство на удовлетвореност.

— Възгледите им са силно хиперболизирани, но от тяхна гледна точка обясними. Те се смятат за знаменосци на възвишена идея, били са избрани, затова искат да станат герои, без колебание са готови да рискуват живота на заложниците, а и своя собствен.

— По убеждение ли действуват? — пита капитан Слим.

— Положително. И имат причини за това. Естествено пропагандата също е изиграла ролята си.

— Струва ми се, че ги оправдавате, доктор Хакър! — отбелязва капитан Слим.

— Опитвам се да преценя положението обективно. Те възприемат заложниците като представители на групата, на която приписват колективна отговорност за собственото си унизително положение, макар че лично към тях не изпитват омраза. Освен това по всяка вероятност действуват под влиянието на наркотици.

— Хероин, марихуана? — пита капитан Слим.

— По всяка вероятност амфетамини. В резултат на това те надценяват собствените си възможности.

— Признаха ли, че употребяват наркотици?

— Не крият. А то се вижда и от поведението им. Двигателна напрегнатост, пресилени движения, перманентно състояние на възбуда. Непрекъснато повтарят своето кредо, за да убедят сами себе си, че действуват правилно.

— Но това засилва опасността. Та тези хора са въоръжени, едно движение и… — възразява капитан Слим.

— Всички въоръжени хора са опасни. В техния случай това е подсилено и от физическото им положение. Вече тринадесет часа са затворени в малко пространство и компанията на хора, с които не могат да общуват, тъй като не се разбират. Това също повишава напрежението.

— И така според вас има ли вероятност да използват оръжие?

— Не е изключено. Съмнявам се, че биха се предали, без да постигнат отстъпки. Полицейският директор предава становището на двамата лекари на правителствените дейци, които от своя страна информират канцлера д-р Бруно Крайски.

До завзетия микробус доближават дипломатически представители на няколко арабски страни и разговарят с терористите. Израелският посланик отново отива към телефона, за да информира началниците си в Тел Авив. Малко след полунощ Австрийското радио предава, че в най-скоро време се очаквало официално правителствено изявление. Сред журналистите се разпространява вестта, че вследствие на разговора и зрителната преценка психиатрите били стигнали до извода, че двамата терористи представлявали сериозна и дори нарастваща с течение на времето опасност и въз основа на тази преценка правителството възнамерявало да вземе известно компромисно решение. Нали ставало въпрос за спасяването на живота на хората, следователно трябвало да се действува незабавно.

Малко след полунощ е проведена куриозна акция. На летището спешно се завръща директорът на виенската полиция, слиза от колата и тръгва към микробуса, до който все още стояли представители на арабски посолства. В ръката си държал портативен радиоприемник.

Съобщава на терористите, че австрийският канцлер Бруно Крайски ще направи официално изявление.

Радиото ще го предава в оригинал и в превод на английски език. Терористите не вярват. Подозират австрийската полиция и изразяват предположението, че това е фалшификат, записан на магнетофонна лента.

Тогава директорът на полицията започва да върти копчето на транзистора, за да се разбере, че на различни вълни тонът е различен. Арабските представители също потвърждават пред терористите, че наистина говори Бруно Крайски.

Изявлението е кратко и делово. Австрийското правителство решава терористите да не напускат летишето заедно със заложниците, тъй като австрийските власти нямали намерение да рискуват живота на трима граждани, които са на път от Съветския съюз за Израел. Същевременно обаче то заявява, че в бъдеще Австрия не ще позволява на емигранти да пребивават временно в лагера, разположен в замъка Шьонау. При тези условия заложниците можели да бъдат незабавно освободени, а двамата терористи в най-близките часове да напуснат със самолет територията на Австрия.

На пръв поглед изглеждало, че драмата е приключила. Австрийското правителство е капитулирало, приело е условията на терористите, животът на невинните евреи е спасен. Но това било само сценарий, който трябвало да бъде реализиран. Арабските посланици, които били непосредствено до колата на терористите, когато радиото предавало изявлението на канцлера, сметнали мисията си за приключена. Но терористите изразяват недоверие и искат гаранции. Ето защо директорът на полицията д-р Освалд Петерлунгер отново моли психиатрите за съдействие. За втори път докторите Слуга и Хакър тръгват към микробуса. Този път не били сами — иракският посланик още говорел с Халди край прозорчето.

— Я вижте, докторите! — приветствува терористът старите познати.

— Никакви доктори не са — казва иракският посланик. — Наистина не ги познавам, не знам и как се казват, но са ги изпратили, за да разберат дали не сте луди.

— Ваше превъзходителство — обръща се към него доктор Хакър, — ние сме лекари и можем да ви го докажем. Можем да ви представим документи и ако искате, можете да ги проверите.

— Добре, възможно е — капитулира посланикът и се обръща към Халди. — Може би искат само да установят дали не употребявате някакви наркотици. Чух нещо подобно по радиото.

Разговорът можел да продължи, но той вече не бил нито така приятелски, нито така непринуден както преди. Още веднъж двамата лекари разяснили на терористите положението, уверили ги, че няма да бъдат подведени и после тръгват, придружени от иракския посланик, към сградата на летището. Там се срещат с министъра на правосъдието и с министъра на вътрешните работи, на които египетският посланик вече е докладвал, че терористите приемат предложението.

Съгласни са да напуснат Австрия с малък спортен самолет, пилотиран от доброволци. Но държат заложниците да влязат с тях в самолета.

Имали си причина за това. Известен е случаят от олимпиадата в Мюнхен, когато властите с измама накараха терористите да влязат в празния самолет, който изобщо не беше готов за излитане, а снайперисти от засада откриха огън по тях.

— Всъщност как си го представят това? — пита израелският посланик капитан Слим.

— Искат специални мерки.

— Нечувано. Толкова, унизителни условия, а на всичко отгоре и нови искания. Ще протестирам! Ще поискам аудиенция при министъра на външните работи!

— Щели да пуснат заложниците веднага щом се убедят, че самолетът е готов за излитане.

— Приказки! Ама че разговори с престъпници! — ядосва се посланикът Патиш. — Бих наредил да ги изпозастрелят. Поискайте връзка с Тел Авив, Слим.

Междувременно в салона на летището се говорело за техническата страна на излитането. Египетският посланик влязъл в ролята на адвокат на терористите.

— Не се учудвайте, че не вярват. Спомнете си какво е станало при други случаи. Препоръчвам да се вземе колкото може по-скоро решение относно условията.

Двамата психиатри разискват с министрите на правосъдието и на вътрешните работи, тъй като те са поискали тяхното мнение.

— Не ви съветвам да приемете условията им — казва доктор Хакър. — Ще бъде жалко да се провали акцията тъкмо в тази фаза. Ако ги оставите да се качат със заложниците в самолета, значи край на диалога. Не е изключено да се поддадат на изкушението за още по-голям триумф и да се опитат да отлетят със заложниците.

Отново съвещание на „кризисния щаб“. Решението е преведено на арабските посредници. Отиват до отвлечения микробус. Първо ги пропускат през полицейския кордон. После се появява малък спортен самолет. Приближава бетонния летищен плац. След него се движат няколко полицейски коли, два автомобила с арабски посланици и два с представители на австрийското правителство. Акцията протича спокойно и у двете страни настъпва облекчение. Самолетът спира, полицейските автомобили приближават отвлечения микробус, той се присъединява към колоната и всички коли продължават пътя си към самолета.

В този миг на летищния плац се появява още една полицейска кола. Тя се насочва към движещия се микробус.

Доктор Хакър се ужасява. Капитан Слим машинално посяга към пистолета. Посланикът Патиш отстъпва няколко крачки назад.

— Спрете! — извиква министърът на вътрешните работи Ото Рьош към шофьора. Отваря вратата, изтичва навън и започва да размахва ръце срещу движещата се полицейска кола. Видимо полицаите неправилно са разбрали радиоинструкцията, но терористите биха могли да си обяснят навлизането на колата в летищният плац по своему. Колата се насочва към конвоя.

Би могло да се стигне до инцидент. Министър Рьош успява да спре полицейската кола. Всички после продължават пътя към чакащия ги самолет. Доближават стълбичката. Арабските посланици са се договорили с терористите, че ще прегледат самолета.

Връщат се и уверяват Халди, че всичко е наред. Не вярвайки, той поставя още едно условие. В самолета да се качи също и директорът на виенската полиция Петерлунгер, а и някой от присъствуващите правителствени чиновници.

— За по-сигурно! — казва Халди. — Не ви вярваме.

Ще могат да си тръгнат, след като прегледаме самолета.

Двама пилоти, двама австрийски представители и двама арабски терористи се качват в самолета. На летището групичка мъже очаква резултата. После се отваря вратата, на стълбичката се появява министърът на вътрешните работи и придружаващото го лице, а Халди показва глава, усмихва се и извиква:

— Довиждане!

Рязко затваря вратата на самолета и дава знак на пилотите за излитане. Самолетът се издига, автомобилите потеглят към сградата на летището. Онези, които са изживели часовете на крайно напрежение на летището, си отдъхват. Акцията приключва успешно, без пожертвуван човешки живот. Заложниците са на свобода в плен на любопитните репортери.

— Никога няма да забравя чувството на удовлетворение от това, че успяхме да спасим заложниците от почти сигурна смърт — заявява доктор Хакър. Наближава четири часът сутринта, когато вече се готвят да напуснат летището. В този миг радиото съобщава: израелският посланик Патиш е изразил пред министъра на вътрешните работи негодуванието на своето правителство от хода на преговорите с терористите, не одобрява решението на австрийското правителство и в знак на протест се готви да напусне Виена. Иска лично да докладва за хода на събитията и за австрийското становище в Тел Авив.

Министърът на правосъдието доктор Брода моли секретаря си да го свърже с израелския посланик.

Настъпва гневна размяна на мнения. Капитан Слим, застанал зад посланика Патиш, чува упреците и обвиненията. „Нима спасяването на три човешки живота не си струва мерките, които взе правителството? Ще бъде закрит лагерът, представляващ постоянна опасност, многократен риск! Може да бъде заменен с друг.

Австрия е почти единствената европейска страна, която реши да помага на емигрантите — казва доктор Брода. — Не можете да ни обвинявате, че нямаме намерение да се занимаваме повече с това. Не смятате ли, Ваше превъзходителство, че ако не благодарност, то поне признателност заслужаваме за това, че успяхме да спасим живота на трима евреи, които ще станат израелски граждани?“

Капитан Слим си ляга едва след пет часа сутринта. Той има чувството, че акцията е несполучлива. Същевременно е убеден, че от Тел Авив може да очаква всичко друго, но не и признателност.

Интересна, но типична бе реакцията на западния печат. Почти всички коментатори се обявиха против решението на австрийското правителство. Явно животът на тримата евреи нямаше никаква стойност и техните сънародници в Ню Йорк, Лос Анжелос, Вашингтон, Чикаго, Лондон, Париж и Амстердам незабавно устроиха протестни акции. Израелското правителство изпрати протестна нота до Виена; американското се присъедини. Еврейските организации в много страни на света обявиха Австрия за бастион на антисемитизма, а австрийския канцлер Крайски — също от еврейски произход — охарактеризираха като антисемит. Настъпи парадоксално положение. Общественото мнение в Австрия застана на страната на канцлера и неговата популярност нарасна. Започнаха да се чуват гласове дали си заслужава да се полагат грижи за чуждите бежанци и по такъв начин да се излага на риск сигурността на собствените граждани, дори в известен смисъл да се застрашава собствената независимост заради евреи, които други страни, и преди всичко Израел, са готови без колебание да пожертвуват.

Виенският епизод завърши с противоречив резултат и това не бе случайно. Отново възникна и до днес нерешеният проблем — как трябва да се отнася държавната власт към посегателствата на терористите, застрашаващи живота на невинни хора? Длъжна ли е или не да опази на всяка цена живота на заложниците, оправдани ли са или не евентуални жертви, трябва ли държавната администрация да тръгне по пътя на преговорите, или трябва да заеме твърдото становище, че с терористите е необходимо да се действува като с опасни престъпници? Как да се измери, как да се претегли тежестта на обстоятелствата, как да се предвиди цената на резултата?