Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (20)

НЕЩАСТНО ВЛЮБЕНИЯТ

„Скъпа Джоди,

Ще се опитам да пречукам Рейгън, но е напълно възможно и аз да бъда убит. Затова ви пиша сега. Както вече ви е добре известно, аз много ви обичам. През изтеклите седем месеца ви изпратих купища стихотворения, писма и бележки. Дълбоко в душата си се надявах, че ще предизвикам у вас интерес към своята особа. Нямах смелост да се приближа към вас и да ви се представя, макар че няколко пъти разговаряхме по телефона. Плах съм, но най-важното, не исках да ви безпокоя. Зная, че всички тези писма, които пъхах под вратата ви или във вашата пощенска кутия, са ви били противни. Но смятах това за най-уместен начин да ви се обясня в любов.

Изпитвам приятно чувство, когато зная, че ви е познато името ми и че знаете за чувствата ми. Когато обикалях около жилището ви, аз осъзнах, макар че може да ви се стори смешно, че вече съм нещо, което е повече от тема за кратък разговор. Поне знаете, че ви обичам завинаги.

Джоди, ако можех да завладея сърцето ви и да преживея с вас целия си живот, макар и в пълна тайна, мигновено бих се отказал от намерението си да убия Рейгън. Признавам, че ще направя това само защото не мога да чакам. Трябва да ви направя впечатление. Трябва да сторя нещо, та безусловно да разберете, че го правя само заради вас. Надявам се, че ще успея да променя мнението ви за мен, след като пожертвувам свободата си, а може би и живота си. Пиша писмото един час преди да тръгна от хотел «Хилтън».

Попитайте сърцето си, моля ви, Джоди, и ми дайте поне надежда, че с тази историческа постъпка ще спечеля вашето уважение и любов. Обичам ви завинаги.

Джон Хинкли“

Написал писмото и го сложил в плик. После седнал в стаята си в хотел Сентръл парк на Осемнадесета улица във Вашингтон и се загледал безцелно. Тъжен, замечтан, миловиден младеж. В киното или на трибуната на стадиона за ръгби с нищо не би се откроил от другите. И все пак е бил друг. Бил е по-опасен. Впрочем влюбил се страстно в младичката артистка Джоди Фостър и за да я спечели, бил готов да извърши „героична“ постъпка.

Джоди Фостър бе една от онези холивудски звезди или звездички, които менажерите изстрелват на филмовия небосвод за една нощ. Тя е на деветнадесет години, следва в Йейлския университет в Ню Хейвън, но още на петнадесет години изиграва ролята на младичка проститутка във филма „Шофьор на такси“. Хинкли гледал филма, станало му жал за момичето, влюбил се в него и без да подозира, Джоди Фостър се превърнала в негова натрапчива идея.

Няколко пъти й телефонирал, пъхал под вратата й писма с обяснения в любов, вървял подире й, чакал я, за да може поне отдалеч да я зърне, но тя не отговаряла на любовта му. Естествено от самото начало разбрала, че нещастният младеж витае в облаците.

Вашингтонският хотел „Хилтън“, намиращ се на ъгъла на Кънектикът авеню и Т-стрийт, е един от най-добрите хотели в града. Може би тъкмо затова представителите на Профсъюзната централа на САЩ АФТ-КПП избраха залата на хотела за място на заседанието си. То бе важно и изключително дори и само за това, че в него трябваше да участвува президентът Роналд Рейгън. Пристига, поздравява участниците със заучената усмивка на престарял артист, произнася написаното му в пресцентъра на Белия дом нещо, което е ни риба, ни рак, а повече или по-малко необвързващи приказки за чудесното бъдеще и малко критика на нарастващата американска престъпност.

Март е съвсем хубав месец във Вашингтон. Но в понеделник, 30 март 1981 г., небето е покрито с облаци, а следобед дори започва да ръми. Затова журналистите, но преди всичко фоторепортерите и операторите от телевизионните компании обличат дъждобраните.

Президентът е по костюм. Пристига с полицейски конвой откъм страничния вход, притичва няколко метра по тротоара, обграден от телохранителите, и изчезва във входа. Репортерите се тълпят зад червения кордон и чакат президентът да излезе след обеда от хотела. Сред тях тъпче от крак на крак дребният тъмнокос разсеян Джон Уорнък Хинкли с ръце дълбоко в джобовете. Никому и през ум не минава, че не му е мястото сред журналистите и изобщо тук пред входа на хотела за ВИП-а — високопоставени лица, откъдето след малко ще излезе президентът. В четиринадесет и двадесет минути вашингтонско време журналистите дочакват този миг. Шофьорът на президента Дру Ънру изпреварва всички с бронираната президентска кола. Оставя двигателя да работи. На отсрещния тротоар групата демонстранти се раздвижва. Готвят се да протестират срещу политиката на Рейгън за ядрено въоръжаване. Президентът се появява под арката, съпроводен от командира на президентската охрана Джери Пар. Само на няколко крачки след него са Майкъл Дивър, за когото се говори, че е дясната ръка на Рейгън, и секретарят по печата в Белия дом Джеймс Брейди. Последни излизат на тротоара пред хотел „Хилтън“ личният лекар на президента Даниъл Ръдж и полковник Хосе Мурати с прословутото куфарче. В него има специална радиостанция, по която само президентът на Съединените щати може да предаде кодирания сигнал — гоу коудс — заповед за върховното командуване на въоръжените сили за предприемане на действия с ядрени оръжия. Полковник Хосе Мурати трябва да бъде винаги до президента. До отворената врата на бронираната лимузина стоят агентът Тимоти Маккарти от Сикрет Сървис и униформеният полицай Томас Деланти. Неговите колеги дебнат журналистите и демонстрантите. Всичко е както трябва. Само от никого неподозираният нещастно влюбен Джон Хинкли се промъква до втората или до първата редица.

Президентът Рейгън вдига десница, усмихва се и поздравява присъствуващите. Джон Хинкли приближава червения кордон, зад който стоят група журналисти. Президентът поздравява хората на отсрещния тротоар. Хинкли бръква в джоба, измъква револвер „Рьом РГ-14“, хваща приклада с две ръце и клекнал, може би само от триметрово разстояние, започва да стреля. Първо два изстрела, после още четири. И всичко за две секунди.

Камерите на филмовите екипи са уловили атентата, съществуват десетки репортажни кадри. Когато гръмва първият изстрел, президентът се вцепенява.

Заучената усмивка изчезва от устните, вдигнатата ръка, с която поздравява насъбралите се, се отпуска.

Командирът на личната охрана Джери Пар дръпва президента към земята и се опитва да го вкара колкото се може по-бързо в колата. В момента, когато се навежда, за да влезе в чакащата лимузина, един куршум рекушира от бронираната й облицовка и се забива в гърдите на Рейгън. Както се оказа по-късно, куршумът мът се плъзнал по седмото ребро към левия бял дроб. Междувременно президентът не чувствувал нищо, никой от обкръжението му не подозирал, че е ранен. Шофьорът натиснал педала за газта и колата рязко потеглила. Движела се с възможно най-голяма скорост към Белия дом по Кънектикът авеню.

Секретарят по печата в Белия дом Джеймс Брейди остава да лежи в локва кръв на мястото на атентата. На няколко крачки от него се гърчи от болки раненият полицай Деланти, а до него агентът на Сикрет Сървис Маккарти. Неговите колеги се нахвърлят върху атентатора, разоръжават го, бият се известно време с него, може би Хинкли се е отбранявал само защото е смятал, че така трябва. Няма шанс. Пристигат линейки, санитарите вдигат ранените. С полицейска кола откарват Хинкли. В бронираната кола на президента не успява да се качи дори личният му лекар, което не отговаря на обичаите, нито полковник Хосе Мурати с кодиращото куфарче, което е в разрез с разпорежданията. От колата командирът на личната охрана на президента Пар уведомява централата на Сикрет Сървис в Белия дом за атентата, по казва, че президентът не е ранен. Впрочем никой до този момент — дори и самият Роналд Рейгън — не подозира, че заблуденият куршум е попаднал в белия му дроб. След малко Рейгън започва да посинява, да хрипти и да храчи кръв.

— Бързо в най-близката болница — извикал Джери Пар. Университетската клиника „Джордж Вашингтон“ е само на неколкостотин метра. Колата рязко спира пред входа за бърза помощ. Президентът слиза от колата и пристъпва към вратата. После се олюлява и подбелва очи. Прихващат го да не падне. Поставят го на носилка и го откарват в операционната зала. Операцията е успешна, президентът оздравява.

Съобщението за атентата предизвиква суматоха. Шефът на Сикрет Сървис докладва моментално в Съвета за национална сигурност на Съединените щати и неговите служители свикват в Белия дом членовете на правителството. Извикват министъра на отбраната Каспар Уайнбъргър от Пентагона, където се готвел да разговаря с главнокомандуващия стратегическата авиация. Държавният секретар генерал Александър Хейг бил в кабинета си и се готвел да потегли за летището, за да посрещне холандския премиер Андреас ван Агт. По време на атентата вицепрезидентът Джордж Буш бил в един „Боинг 707 — Еър Форс Ту“, който стартирал от военното летище край Форт Уърт в Тексас за Остин. Сикрет Сървис се свързва със самолета и с вицепрезидента Буш едва след петнадесет минути и на всичко отгоре предава на втория по важност човек в Съединените щати погрешна информация, че президентът не е ранен. Ето защо Джордж Буш продължава полета си за Остин. Но след около още четвърт час го извиква генерал Александър Хейг и го помолва незабавно да се върне във Вашингтон. Вицепрезидентът на Съединените щати каца на летище „Андрюс“ във Вашингтон четири часа след атентата. През цялото време в Белия дом господствуват хаос и суматоха. Има дори и спорове относно компетенциите и се чуват гласове, че безвластието продължава толкова дълго, че при евентуално атомно нападение върху територията на Съединените щати това би означавало трагедия.

Оказа се, че убийството — и не само политическото — се е превърнало в обикновено явление в Съединените щати. През 1980 г. с огнестрелно оръжие са убити 11 000 граждани, което означава, че на всеки 48 минути в САЩ от куршум загива по един човек. Според статистиката — не само за огнестрелно оръжие — в Съединените щати на всеки 25 минути по един човек умира от насилствена смърт. Убиването се превърна в „американски спорт“. Американците обаче открай време стрелят по президентите си.

Началото беше още през 1835 г., когато на 30 януари в ротондата на вашингтонския Капитол един психически болен атентатор стреля срещу президента Ендрю Джексън. Ейбрахам Линкълн трябваше да бъде убит на 11 февруари 1861 г. в Балтимор в щата Мериленд; ранен е от артиста Джон Уилкс Бут във Вашингтонския театър на 14 април 1865 г. и на другия ден умира от раните си. Президентът Джеймс Гарфийлд е вторият човек в Белия дом, който загива от ръката на убиец. Умопобърканият Чарлз Джулиъс Гито го ранява на 2 юни 1881 г. на вашингтонската гара Балтимор Потомак. Президентът умира на 14 септември. Леон Ф. Чолгош убива президента Уилям Маккинли на Панамериканското изложение в Буфало. Ранен е на 6 септември, умира на 14 септември. На 14 октомври 1912 г. Йохан Непомук Шранк ранява президента Теодор Рузвелт. Близо месец преди Франклин Делано Рузвелт да заеме поста президент, Джузепе Зангара извършва атентат срещу него. Стреля срещу Рузвелт на 15 февруари 1933 в Маями — Флорида, но ранява смъртно чикагския кмет Чермак, който по-късно умира. Атентатът срещу президента Джон Фицджералд Кенеди на 22 ноември 1963 г. в Далас е добре известен. Той е едно от най-заплетените политически убийства в историята и бе резултат от голям заговор. Същата или подобна политическа мотивировка може да е в дъното и на убийството на кандидата за президентския пост Робърт Френсис Кенеди на 5 юни 1968 г. в хотел „Амбасадор“ в Лос Анжелос. Други стрелци се опитват да убият президента Хари Спенсър Труман на 1 ноември 1950 г. във Вашингтон, а Джералд. Форд — на 5 септември 1975 в Сакраменто в Калифорния и още веднъж на 22 септември 1975 г. в Сан Франциско.

На 21 юни 1982 г. разширеният състав на вашингтонския съд освободи атентатора Джон Уорнък Хинкли, защото не отговарял за действията си. Откарват го в болницата „Сейнт Елизабет“ във Вашингтон и го настаняват в отделението на Джон Хауърд. Там трябвало да остане под лекарски надзор дотогава, докато психиатрите решат, че може да се върне сред хората.

Това бе изненада дори и за самия атентатор.

Джон Уорнък Хинкли е роден на 29 май 1955 г. в семейство, за което някои казват, че е с добро материално положение, а други — че е милионерско.

Баща му бе петролен магнат. Отначало е инженер с добра заплата, по-късно шеф и собственик на компанията „Вандърбилт енърджи корпорейшън“. От малък Джон се отличавал от съучениците си. Бил плах, странял от компании, нямал истински приятели, не бил дружил с момиче. Бил саможив. Страдал от разни болести и изпитвал удоволствие от това. Все по-често изпадал в депресия. След като завършил висше образование, станал член на американската националсоциалистическа партия, обожавал Хитлер. Известни са снимките му в кафява нацистка риза с пречупен кръст.

Гледал филма със звездата Джоди Фостър и се влюбил в нея. Научил, че следва в Йейлския университет и се записал там също в курса за писатели. Но никога не бил говорил лично с нея, само й телефонирал. Престанал да посещава лекциите и се върнал у дома. Депресията му се усилвала, през октомври 1980 г. решил да се самоубие. Но нямал толкова смелост. Тогава си купил два револвера и се наканил да убие президента Картър. Полицаите намерили оръжието у него, откарали го в участъка, задържали го, глобили го петдесет долара и след като ги платил, го освободили. После заживял в нереалния свят на фантастичните си представи, родителите му го изпратили на преглед и започнал да се лекува. Мислите му се отличавали с необичайно отношение към Джоди Фостър. Чудно е как родителите му са го оставили да скита из улиците и не са го принудили да продължи лечението си. През пролетта на 1981 г. бил в Ню Йорк и изпаднал в дълбока депресия, на 6 март телефонирал на родителите си и някак объркано поискал да му изпратят пари за път, защото искал да се върне у дома. Баща му се обадил на приятеля си в Ню Йорк, той купил самолетен билет за Денвър и изпратил разстроения Джон на летището. В Денвър го чакал баща му. Но Джон отказал да се върне у дома, затова баща му му платил стая в мотела „Евъргрийн“. И тук не останал задълго. Неговото вътрешно безпокойство го тласкало към пътуване. На 26 март поискал от майка си сто долара за самолетен билет за Лос Анжелос. Не казал защо иска да отиде там, а може и майка му да не го е попитала. Откарала го до летището, купила му билет и му дала джобни. Скитал насам-натам.

Спрял в Солт Лейк Сити, бил за малко в Лос Анжелос и в Ню Хейвън. На 30 март пристига във Вашингтон, където научава за участието на президента в профсъюзното заседание в хотел „Хилтън“.

Решава да го убие. Но преди това написва писмото до Джоди Фостър.

— Защо стреляхте срещу президента на Съединените щати? — го пита през март 1983 г. журналистът Алън Зоненщайн.

— Ще ви кажа — отговаря. — Стрелях срещу Рейгън, за да проверя любовта си към Джоди Фостър, за да и направя впечатление с историческото си действие.

— Смятате ли, че ако бяхте убили президента, нещо щеше да се подобри или влоши за вас или за нашата страна?

— Не, ни най-малко.

— Какъв беше животът ви, преди да решите да стреляте срещу президента?

— Скучен, монотонен, усамотен. Не струваше пукната пара.

— Може ли да ни кажете нещо за вашите младежки години, за семейния живот?

— Бях щастливо дете от добро семейство, но непрекъснато чувствувах, че съм различен от другите че един ден ще стана прочут. Не държах да стана обикновен гражданин и може би още от осемгодишен исках да бъда или един от бийтълсите, или диктатор, просто някакъв страшно забележителен.

— Когато се говори за периода на насилие в Америка, често се споменава и вашето име. Какво мислите за нарастващото насилие в нашата страна?

— Живеем в общество, свикнало с насилието. Аз съм също член на това общество. Имам много огнестрелни оръжия и бомби. Насилието завладя живота ми. Виждате го във филмите и по телевизията. То е резултат от упадъчната култура. На Америка й липсва истинска култура. В това е същината на въпроса. Никой не се интересува от опера или от поезия. Погледнете обикновените бестселъри, класацията на най-продаваните книги. Американците не четат хубави романи или стихове. Те гледат телевизионни комедии и четат „Нешънъл инкуайърър“. Това е днешната американска култура. Ако можех да давам съвети, бих казал на хората да не седят пред телевизионните екрани, да започнат да разговарят помежду си. Един с друг. Ходете в библиотеките и четете Хенри Джеймс или Уолт Уитмън.

— Искате ли да кажете още нещо на нашата общественост, за което не сме ви питали?

— Бих искал всички да научат, че съм преди всичко поет и после убиец.

Съдът реши, че Джон Хинкли е влюбен безумец. Но не всички негови мисли са налудничави. Доколкото някой не му е подсказал отговорите.