Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (19)

СТРАННА СМЪРТ

Разделя се групата „Бийтълс“ и тръгва по свой път. Джон Ленън бе своеобразна личност, голям музикант, един от създателите на жизнената атмосфера на цяло едно поколение. Стана и техен идол. Макар да пиеше и да беше свикнал с опиатите, макар да не се държеше според приетите обществени правила, макар неговите ексцентричности да нямаха край. И изведнъж се открои един друг Джон Ленън.

През март 1970 г. той изненада любителите с нова песен. Наричаше се „Пауър ту дъ пийпъл“ — „Властта на народа“ или, по-добре казано, властта принадлежи на народа. Върху обложката авторът и неговата съпруга Йоко Оно — и двамата облечени като японски каратисти. Текстът е бунтовен: авторът настоява правителствата в света да предадат властта в ръцете на народа. Джон Ленън застава на страната на работническата класа, зове за борба, защото само така може да се завземе властта.

Новата плоча привлече вниманието. Несъмнено тя не бе хит. Песента изненада преди всичко с възгледа на автора. Във вестниците го охарактеризираха като бунтар и комунист. Британските власти спряха вниманието си върху другата страна на плочата, на която бе записана песента „Опън дъ бокс“, и окачествиха текста като аморален и подстрекаващ. Джон Ленън пропагандира свободната любов, нека всеки обича, когото си иска, когато си иска и без предразсъдъци, без заобикалки. В Съединените щати забраниха продажбата на плочата.

Това става почти в същия ден, когато Джон Ленън и Йоко Оно решават да напуснат неприветлива Англия и да се заселят в страната на „неограничените възможности“, направо в Ню Йорк, където Йоко е живяла петнадесет години и от който Джон се възхщавал.

В квартала на хората на изкуството Гринич Вилидж наемат жилище и предполагат, че ще изживеят тук щастливи години.

Грешаха. Техен високомерен и силен противник бе президентът Ричард Никсън. Не бе добър президент, затова не понасяше конкуренцията, нито пък опозицията. Джон Ленън му даде повод. Малко след пристигането си в Съединените щати издаде плочата „Весела Коледа“ от едната страна, а от другата — „Войната свърши“. Джон Ленън бе много популярен. Каквото и да кажеше или да напишеше, много списания го публикуваха. А щом публично се изказва против войната във Виетнам, щом на митинг в Сиракюс публично протестира срещу потискането на индианците, щом е за разоръжаването и защитава правата на американските жени, значи може с възгледите си да повлияе върху значителна част от младите американци.

— Изгонете Ленън! — нарежда президентът Никсън.

Администрацията се намесва. ФБР съставя досие. Върху корицата на папката е написано името Джон Ленън. В него се трупат клевети, подозрения, сведения на доносници. През януари 1971 г. комисията по разследването към американския Сенат представя на сенатора Търмънд доклад, от който произтича, че „Джон Ленън спада към комунистите в страната“, че се среща с хора, на които не им е по сърце благото на Америка. Президентът Никсън се изплашва от музиканта. Левичарят с такова голямо влияние, от когото се възхищават толкова запалянковци, става персона нон грата за Ричард Никсън, който си помагаше с мръсни трикове по пътя към завземане на властта. И когато на 6 март 1972 г. Ленън подава молба да удължат срока на пребиваването му, властите я отхвърлят. Преследват го, подслушват телефона му, в негово отсъствие обискират дома му, десетки тайни агенти го следят на всяка крачка. Но Ленън има и защитници. Те не могат безучастно да гледат как администрацията на Никсън нарушава принципите за човешките права. На 29 април 1972 г. кметът на Ню Йорк Джон Линдзи заявява: „Оставете най-после Джон Ленън на мира. Нека да си живее като другите, не го преследвайте!“

В най-лошия случай Ленън се е държал лоялно, но и това не му помага. Устройва два концерта и хонорара от 1,5 милиона долара внася във фонда за построяване на приют за деца с нарушена психика. Сервилните чиновници на Никсън променят тактиката, но целта остава същата. Някога във Великобритания Джон Ленън бил заловен с 219 зърна от забранения упойващ опиат канабис (индийски коноп — хашиш), наричан банг, и бил наказан за провинението с глоба. Американските власти го обявяват за осъден и наказван чужденец, който няма право да живее в Съединените щати. През март 1971 г. му съобщават официално: „Незабавно напуснете страната!“ Краткото изречение е резултат от огромното усилие на административния апарат, на десетки тайни агенти и редица ведомства, чиито представители са искали да угодят на президента. Джон Ленън реагира неучтиво на заповедта за изселване и така още повече озлобява враговете си. „Тъкмо чествувахме четвъртата годишнина от брака ни — отговаря той — и нямаме намерение да спим в отделни спални. Мир и любов. Джон и Йоко.“

Дразни ги, а скоро ги поставя и на мястото им. Един ден установява, че вече подир него не се влачи сянката на забележимо незабележимия мъж, че неговите телефонни разговори никой не записва. Причината е ясна. Страхуват се, защото той не се е уплашил от тях. Впрочем поканват го със съпругата му в телевизионното студио на разговор за твърде популярното предаване „Дик Кавет шоу“ и Джон Ленън заявява пред милионите зрители, че настойчиво протестира срещу преследването в най-свободната страна на света, където властите подслушват частните му телефонни разговори.

Изглежда, че е победил, че шпионите и агентите са се отдръпнали. Но през юли 1974 г. получава съдебно решение на Министерството на правосъдието в срок от 60 дни да напусне страната. Обжалва решението, протестира, но напразно. Определят му последен срок 8 септември 1974 година. Навремето, когато получи от английската кралица Елизабет II ордена на Британската империя, той й го върна и с това обиди Нейно величество. Сега Ленън се покорява и моли да бъде анулирано наказанието му за притежаването па онези 219 зърна хашиш. Само че английската кралица не забравя обидите и Джон Ленън по примера на гангстерите, издирвани от полицията, трябва да „потъне в нелегалност“. И нищо чудно, че при тези обстоятелства престава да композира, че настъпва сериозно разстройство в брака, че изгнаникът се връща към опиатите и алкохола. Всеки познал го полицай можел да му сложи белезниците, но никой не го сторил. Борбата на Ленън за връщане към нормален живот продължи дълго. Неговите адвокати се бореха за правото и справедливостта по своему, той също реши да атакува. В статия, публикувана в твърде четеното американско списание „Ролинг стоунс“, той разказа на читателите за страданията си, за системното нарушаване на човешките права, за извращенията и ограничаването на личната свобода, посочи факти, имена, адреси и точни дати. Правителството на Никсън бе разобличено. То бе пренебрегнало принципите на американската конституция.

Всичко беше отменено, изплашиха се от реакцията на общественото мнение. Наистина случаят се проточи, но съдията за преселниците Айра Фийлдстийл предприе на 27 юли 1976 г. съдебно следствие и разпита видни свидетели, сред които филмовата актриса Глория Суонсън и писателя Норман Мейлър. Резултатът?

„Правителството на Съединените щати не възразява господин Джон Ленън да остане в Америка“ — заяви съдията в Бюрото за имигранти и издаде на Джон Ленън разрешение за жителство под номер А-17-597-321. Това се дължи и на факта, че междувременно избухна позорната афера „Уотъргейт“ и президентът Никсън предпочете да отстъпи, вместо да отговаря пред съда.

Ако трябваше да живея в Ню Йорк, то бих сторил това само в неделя до обяд. Улиците, разделящи тук небето на тесни ивици, са пусти и хората, които не искат да забравят как мирише тревата и как шумят листата, се изтягат по поляните на Сентръл парк. Зелен оазис сред бетонната пустиня, с нанизани от двете страни една до друга стари, но разкошни патрициански къщи. Който е именит и иска да живее в центъра на Ню Йорк, се настанява в жилище на улицата, която има само една страна и всички прозорци гледат към съседния Сентръл парк. Къщите имат пищни фоайета и портиери със сдържано поведение като кралски камериери.

Тук живеят видни, но само богати хора, филмови звезди, милионерски вдовици, а в дома, наречен „Дакота“ — Джон Ленън, Йоко Оно, техният син Шон Оно Ленън и неговата японска бавачка. Тук са живели диригентът Ленард Бърнстейн и Мерилин Монро, Алфред Хичкок, а Жаклин и Джон Кенеди са идвали тук на гости. В този дом се е разиграл любовният епизод между съпругата на канадския министър-председател Маргерит Трюдо и нейния любовник Мик Джагър.

Преди Коледа времето в Ню Йорк е неприветливо. На Манхатън фучи вятър от всички страни. Но на 8 декември 1980 г. било прекрасно, топло, истинска пролет. Върна се циганското лято, казвал портиерът.

Въпреки това, когато тръгвал към студиото за записи, Джон Ленън си облякъл пуловера и якето. Както всеки, така и този ден пред дома чакали ловци на автографи. Подавали на Ленън за подпис неговия последен албум „Двойна фантазия“.

— Как се казваш? — попитал Ленън.

— Марк Дейвид Чапмън — отговорил младежът.

— С двойно п, с двойно н ли?

— С едно п и едно н.

„На Марк Дейвид Чапмън, Джон Ленън“, написал на обложката. После съпрузите се качили в автомобила и заминали за студиото за записи. Целия ден до полунощ Ленън работил върху следващата си плоча, а Марк Дейвид Чапмън се навъртал пред дома „Дакота“, където между другото се заприказвал и с фотографа любител Пол Гореш.

— Не ти ли я подписа? — попитал го Чапмън.

— Не — отговорил Гореш.

— Почакай тогава. Като се върне, сигурно ще ти я подпише.

— Ще го помоля друг път — казал Гореш, тръгвайки си. — Непрекъснато се въртя тук. Заради снимките.

— На твое място бих го сторил днес. Не се знае дали ще го видиш утре — казал Чапмън загадъчно.

— Не те разбирам.

— Може да не се върне тази нощ!

Ленън работил до десет и половина вечерта. После извикал шофьора, той пристигнал и Джон и Йоко потеглили към дома. Дом „Дакота“ има голям двор. Обикновено шофьорите на наемателите влизали в двора, където господарите им слизали и се качвали в асансьора. Но шофьорът на Ленън спрял на улицата. Джон и Йоко тръгнали към входа. От полумрака изплувала фигура на дребен човек.

— Господин Ленън? — попитал и настойчиво повторил: — Нали сте господин Ленън?

Не изчакал отговора. Излязъл на светло, присвил колене, в ръцете държал пистолет и натиснал спусъка. В нощта се разнесли пет изстрела. Джон Ленън се свлякъл на земята.

— Улучи ме! — стенел. — Улучи!

От дома изскочил портиерът с ливрея, забелязал мъжа с пистолета и съвсем нелогично попитал:

— Знаете ли какво направихте?

— Застрелях Джон Ленън — казал спокойно дребният тъмнокос младеж.

После пристигнала полицията, дежурните коли на 20-и участък рязко спрели пред дома. Полицаите внимателно сложили ранения на задната седалка и с виеща сирена и мигаща синя лампа забързали към болницата.

— Джон Ленън ли сте? — попитал по пътя един полицаите. За последен път отворил очи и съвсем леко кимнал.

В болница „Рузвелт“ нощен дежурен бил д-р Стивън Лин. Не било нужно дълго да преглежда ранения, за да разбере, че вече не може да му се помогне.

Убиецът бил на двадесет и пет години. Пристигнал в Ню Йорк от Хонолулу, за да убие певеца, чиято музика обожаваха милиони слушатели по света. Джон Ленън бе женен за пет години по-възрастната от него японка Йоко Оно и беше щастлив с нея. Марк Дейвид Чапмън също бил женен за японка, също по-възрастна от него. Работел в Хонолулу като санитар, плюс това бил доброволен сътрудник по социалните въпроси, между другото се занимавал и с изселващите се от Виетнам. След убийството в печата се появи една снимка на Чапмън с малко виетнамско дете. Тя била от периода, когато работел като санитар във Форт Чафи в щата Арканзас. В Хонолулу Чапмън бил известен с това, че притежавал най-голямата сбирка грамофонни плочи със записи на „Бийтълс“, притежавал снимки на групата с подписи и множество сувенири от годините на тяхната слава. По-късно се появиха съждения, че Чапмън се е оженил за японка само защото е искал да подражава колкото се може повече на своя идол.

— Трябват ми две хиляди и петстотин, Глори — казал па жена си, след като се върнал една вечер от работа.

Не питала защо. Японките са учтиви съпруги, умеят да потискат вроденото женско любопитство. Глория изпратила мъжа си на летището, помахала, когато се качвал в самолета, и се върнала в къщи. Не подозирала, че е напуснал работа, че е подписал формуляра за прекъсване на трудовия договор с името Джон Ленън.

Не знаела също, че в джоба си носел магнетофонни касети с четиринадесетчасов запис на групата „Бийтълс“. След арестуването му полицията ги намерила у него.

Чапмън пристигнал в Ню Йорк, наел стая в малък евтин пансион в Манхатън и цяла седмица скитал из града. Не биел на очи, нямал грижа за никого и никой не мислел за него. После грабнал куфара и се настанил в скъпия хотел „Шератон“. Наел стая за 110 долара дневно и в регистрационната книга се записал пак под името Джон Ленън. Администраторът не се изненадал от сходството на имената. Бил възрастен и може би не му е било известно името.

Мнимият Ленън сега вече всекидневно гледал да види пред дома „Дакота“ истинския Ленън. Понякога вървял на няколко крачки от него, друг път вземал такси и следвал колата му. Но даже и тук никой не го забелязвал. Доста такива луди запалянковци се шляели пред входа.

Психиатрите се опитваха да открият мотива за убийството. Почитателят уби почитания „бог“. Защо? Невменяем ли е? Защо се е представял като Ленън, защо му е подражавал в облеклото и дори в брака? Искал е да се отъждестви с него и може би тъкмо това е станало в обърканите му мисли. Някои експерти изказаха предположението, че това е известен вид самоубийство. Чапмън се е смятал за Ленън и когато го е убил, той всъщност се е самоубил.

В 20-и полицейски участък заместник-прокурорът на нюйоркския съд Ким Хофгреф обвинил Чапмън в убийство по низки и нечестни подбуди и пратил престъпника в ареста. Убиецът не се учудил, не се отбранявал, не протестирал.

— Дяволът ми прошепна — само смънкал и спокойно влязъл в килията. Когато го водели към съда, му слагали, непробиваема жилетка и го придружавали четиринадесет полицаи — да не би случайно някой от почитателите на Ленън да се опита да изиграе ролята на отмъстител. Всички осъдиха постъпката на Чапмън, но не и неговата жена Глория. Само шест часа след арестуването му се обадила от Хонолулу в затвора:

— Обичам те! Прощавам ти! Винаги всичко съм ти прощавала.

Тя бе единствената. Всички останали осъдиха убиеца, защото Джон Ленън бе изключителен композитор и певец и независимо от всичките му ексцентричности, в живота бе добър човек. Чапмън подписва признанието си пред съдия-следователя и спокойно влиза в килията. Там разбива телевизора, катери се по решетката и пищи като маймуна, заплашва охраната и лекарите, че ще ги убие. Прехвърлят го в затворническата болница „Белвю“, където изследват психическото му състояние. Не откриват, че е невменяем. През август 1981 г. го осъждат на доживотен затвор при условие, че няма да бъде освободен по-рано от двадесет години.