Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Stoleti sakalu, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отчешки
- Христина Милушева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- MesserSchmidt(2007)
Издание:
Вацлав П. Боровичка. Столетие на чакалите
Първо издание
Рецензент: Димитър Тилев
Превела от чешки: Христина Милушева
Редактор: Виолета Мицева
Художник: Веселин Павлов
Художествен редактор: Тотю Данов
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Йорданка Лазаров
Издателски № 8341
Дадена за набор на 30. XI. 1988 г.
Подписана за печат на 16. I. 1989 г.
Излязла м. февруари
Печатни коли 26
Издателски коли 21.84
Условно-издателски коли 21,36
Формат 84/103/32
Цена 2.20 лв.
Код 22/9536422511/5627-33-89
Партиздат — София, бул. „В. И. Ленин“ № 47
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ № 2
© V. P. Borovicka
STOLETI SAKALU
Svoboda, Praha, 1985
История
- —Добавяне
ИЗГОНЕНИ ОТ РАЯ
Бюрото на сенатора от американския Конгрес Лио Дж. Райън се намираше в Сан Матео, недалеч от международното летище в Сан Франциско. Ако не беше нейде из света, сенаторът приемаше посетители един след друг. Впрочем той беше дейна личност и любопитството беше в кръвта му. Роден е ма 5 май 1925 г. в Линкълн в щата Небраска. Баща му беше репортер. А когато някъде ставаше нещо необикновено, несправедливо или подозрително, синът също винаги се стремеше да разбере всичко на място.
Когато през 1966 г. по време на непоносимите горещини избухват размирици в негърското гето Уотс в Лос Анжелос, той става учител, за да се добере до причините и взаимозависимостите. Четири години по-късно, със съгласието на управата на затвора, влиза доброволно в калифорнийския затвор „Фолсъм“, за да се убеди лично при какви условия живеят затворниците, осъдени на доживотен затвор. През март 1977 г. потегля към негостолюбивите пустини на Нюфаундлънд, за да протестира с присъствието си срещу жестокото избиване на малки тюленчета. Неговата информация предизвика възмущение, неговата инициатива бе възнаградена. Международната фондация за защита на животните Интърнешънъл Уайлдлайф Фондейшън обяви сенатора Райън за „мъжа на годината“.
— Не съм малко момче, Лио — казал отслабналият Сам Хюстън, — повече от двадесет години съм репортер към Асошиейтед прес в Сан Франциско. Какво ли не видях през това време. Дори един труп не ще ме стресне. Но този е на моето момче, Лио! Убиха сина ми!
Познавали се от години, сенаторът Райън знаел, че Сам Хюстън не би потърсил неговата помощ, ако е можел да се справи сам.
— Все пак няма ли да е по-добре да се обърнеш към полицията? — запитал след малко.
— Да се обърна към полицията ли? — казал Сам Хюстън насмешливо. — Като че ли не ги знаеш! Разбира се, разследвали са случая. Поне така твърдят. Не са открили никаква следа.
— А ти? — попитал сенаторът Райън.
— Джим Джоунс.
— Преподобният Джим Джоунс ли? — попитал Райън.
— Ама че преподобен. Луд, мошеник и убиец!
— Разполагаш ли с доказателства, Сам?
— Ами да. Момчето ми просто беше полудяло. Нямат какво да правят, пари имат достатъчно и започват да фантазират: идеали, свят без оръжие, какви ли не богове и месии. Тръгна подир Джим Джоунс и влезе в сектата му „Храм на народите“.
— Не е единственият — казал сенаторът Райън. — Лишихме ги от илюзии. Разбраха, че лъжем. Едно говорим, друго вършим. Не им се чудя. Можеш ли да ми кажеш, Сам, къде да търсят своя идеал? Навсякъде корупция и свинщина. След като един президент си отива със скандал, а вицепрезидента изправят пред съда, защото вземал подкупи и крадял…
— Само че Боб беше стигнал до извода, че сектата на Джоунс е също едно мошеничество. Разгневил се и им казал, че никога вече няма да го видят. И още същата вечер го намират с обезобразена глава в магазията на гарата. Смяташ ли, че е случайно, Лио?
— Самоубийство?
— Глупости. Може ли човек да си разбие сам главата?
— Нещастен случай?
— Е да. Така казват полицаите. Но моля те, какво ще търси Боб в магазията на гарата!
Не за пръв път сенаторът Райън чуваше името на преподобния Джим Джоунс. Той беше известна личност, бъркаше се и в политиката, помагаше на кандидата и по-късно президент Картър в предизборната кампания, но беше заподозрян и в престъпления. Няколко пострадали граждани се бяха обръщали към сенатора за помощ. Техни близки, членове на сектата на Джоунс, бяха изчезнали мистериозно.
Юрисконсултът на Райън се казваше Джо Холсинджър. Именно той помогна в значителна степен да се разкрие истинският лик на преподобния Джим Джоунс и по-късно, след трагичните събития в Гвиана, разкри невероятни взаимозависимости: преподобният Джоунс е бил престъпник, какъвто не би се намерил в историята на тероризма и криминалистиката. Нещо повече — той сътрудничел на Централното разузнавателно управление при опитите, извършвани върху хора без тяхно знание.
В Съединените щати вегетират стотици секти, обединяващи отвергнати хора, напразно търсещи смисъла на живота. „Храм на народите“ бе само една от тях. Преподобният Джоунс имал фотогенично лице, умеел да проповядва, демагогски да убеждава, умеел да внушава на своето папство, че знае път за рая, където ги очакват вечно блаженство н безгрижен живот.
Навярно са били безкрайно наивни, необразовани и отчаяни хора, за да се хванат на въдицата на преподобния. Веднъж при проповед попитал дали някой от присъствуващите вярващи не страда от все още неизлечимия рак. Обадила се някаква стара жена, Джоунс започнал да врачува, да прави заклинания, после показал на вярващите парче суров черен дроб, който бил извадил от джоба си, и започнал да твърди, че изгонил от тялото на болната пагубния тумор. Повярвали му. Никой от присъствуващите не го обвинил в измама или шарлатанство.
Сам си организирал атентат и се обявил за безсмъртен. Веднъж излязъл пред къщата си, където се били насъбрали вярващи, и започнал да проповядва. Изведнъж се чул пистолетен изстрел, преподобният Джоунс се свлякъл на земята. Върху ризата му се появило червено петно. След миг безжизненото тяло лежало в локва кръв. Опитали се да извикат бърза помощ и да откарат отеца в болницата. Но той дошъл в съзнание, накарал да го отнесат в спалнята му и след няколко минути излязъл пред къщата с чиста риза и със сияеща усмивка.
— Куршумът на убиеца не може да ме засегне. Сам се излекувах. Мен куршум не ме лови — заявил пред тълпата.
Пак повярвали в невероятното, нелогично и безсмислено твърдение и никому и през ум не минало, че под ризата си имал найлонова торбичка с разреден кетчуп, което му помогнало да създаде „локвата кръв“. Нормални ли бяха привържениците на Джоунс? Те бяха разочаровани от живота, нещастни самотници, унижени чернокожи без надежда за успех в живота, наркомани, прокудени от обществото, и невъобразими глупаци.
Броят им растял, сектата се преместила в предградието на Сан Франциско Филмор, преподобният Джоунс се сдобил с къща, в която устроил храм и кухня за бедните, библиотека и санитарен пункт. В Лос Анжелос открил филиал на своята верска фирма. Условията за приемане в сектата били подозрителни и жестоки. Всеки, който искал да стане член, трябвало да подпише клетвена декларация, че се отказва от всякакво имущество в полза на сектата, тоест в полза на преподобния Джим Джоунс.
По-късно при разследването юрисконсултът на Райън, Холсинджър, успява да се сдобие с документи с подпис под декларацията: „Задължавам се редовно да превеждам една четвърт от доходите си по сметката на «Храм на народите». Съгласен съм моята пенсия в бъдеще да бъде изплащана направо на «Храм на народите».“ Мъже, които цял живот са се трудили непосилно, за да спестят нещо за старини, прехвърляли спестяванията си по сметката на Джоунс, хора без работа му предавали помощта, която получавали като безработни, други продавали недвижимото си имущество и парите внасяли в „общата“ каса. А много от тях подписвали и бели листове, върху които по-късно преподобният Джоунс вписвал текста: „Признавам, че участвувах в убийство.“ Когато някой поисквал да напусне сектата, Джоунс го заплашвал, че ще изпрати писменото му признание в полицията.
Заплахите срещу психически лабилни индивиди са подло оръжие и Джоунс е умеел майсторски да го използва. Зад залостената врата на храма, самият той пазен от въоръжена охрана, тероризирал вярващите. Негрите заплашвал с ку-клукс-клан, другите плашел с трета световна война, която сигурно скоро щяла да избухне, а атомната смърт щели да избягнат единствено членовете на неговата секта; непослушните съмняващи се наказвал. Публичният побой бил нещо обикновено, стражата обискирала вярващите на входа на храма за оръжие, през нощта се извършвали чудовищни обреди. Те започвали с бой на съблечените жертви и завършвали с хоро на старите жени, които били принудени да танцуват голи цели часове под такта на музиката, докато не изпаднат в безсъзнание. Публичните изповеди били също нещо обичайно.
Беззащитни и затъпели, жертвите признавали пред събранието, че са вършили сексуални извратености, които всъщност никога не били извършвали, били публично опозорявани, оплювани от другите и заявявали сами за себе си, че са „подли свине“. Физическият терор е престъпление към човека, но психическият е по-страшен, защото го лишава от човешко достойнство.
Наглед преподобният Джоунс се държал като проспериращ американец, когото очаква добра кариера. С обещаваща усмивка, самоуверено поведение и внушителни прокламации той се катерел по обществената стълба, бъркал се и в политиката и изкарвал пари.
Имал много влиятелни познати, а на някои дори бил и полезен. Например през 1976 г. по време на предизборната кампания в Сан Франциско Розалин Картър — съпругата на бъдещия американски президент, агитирала за своя съпруг Джим и Картър, говорела за неговите предимства и обещания, но залата все бивала полупразна. Някой посъветвал организаторите да потърсят съдействието на преподобния Джоунс. Съгласил се и на другия ден залата била пълна. Шефът на сектата, наброяваща по това време вече над хиляда души, бил наредил на своите подвластни задължително да присъствуват. Ораторствувала госпожа Картър, реч произнесъл и преподобният Джоунс. Имал огромен успех. А на другия ден в бюрото на организаторите на предизборната кампания пристигнали много хвалебствени писма за речта на преподобния. Никой не се досетил, че Джоунс е принудил членовете на сектата да пишат цяла нощ писма, възхваляващи до небесата техния спасител, а вече и политик.
Розалин Картър, въодушевена от активната помощ, поканила Джоунс на тържествен обед в хотел „Станфорд Корт“. Той наредил да извикат фотографи и журналисти и си направил реклама. По-късно се гордеел с благодарственото писмо на първата дама на Белия дом, което започвало с обръщението „Мой скъпи Джим“. Това било шанс за политическата кариера и преподобният Джоунс го използвал. Предложил услугите си на кандидата за поста вицепрезидент Уолтър Мондейл и агитирал за него. По-късно помогнал на Джордж Москоунс да стане кмет на Сан Франциско и не го направил даром. Станал началник на жилищната служба в Сан Франциско — важна и също изгодна длъжност. Проповедникът я използвал до последна възможност. Не след дълго се сдобил с три големи кадилака с климатична инсталация. Бил на върха на популярността и съумявал да се погрижи за рекламата си. Подкупвал журналисти да пишат за него, публикувал прокламация за свободата на печата, заставал в редиците на борците срещу наркоманията, подарявал значителни суми на полицията в Сан Франциско и заявявал, че го прави, за да помогне да се намали броят на престъпниците в града.
Какво невероятно лицемерие! По-късно ще видим, че неговото отношение към наркотиците е било съвсем друго. За да бъде разкрито, отчасти допринесе и сенаторът Райън, а разследването беше доведено докрай от неговия юрисконсулт Джо Холсинджър. Но все още той беше в началото на дългия път. Събираше инцформация из задкулисието на сектата и умът му не побираше чутото.
Джим Джоунс, който преди това се щурал близо две години по пътищата на Южна Америка, влязъл в преговори с правителството на Гвиана за реализирането на необикновения си проект — искал да купи поземлен имот някъде в джунглата и да основе там образцова колония, в която да намерят своя нов дом неколкостотин американци, предимно чернокожи. Смелият проект не бил отхвърлен, защото преподобният Джоунс представил препоръки от влиятелни политици и видни личности. Правителството се съгласило, сектата „Храм на народите“ закупила срещу 600 000 долара парче земя от необитаемата джунгла. Чекът за сумата бил подписан от някой си Филип Блейки, сътрудник на Централното разузнавателно управление който имал големи заслуги за вербуването на наемници срещу свободна Ангола. Откъде неизвестният меценат е взел толкова пари за съмнителната инвестиция, се разбра по-късно.
Джо Холсинджър не е единственият, който се опитва да надникне зад залостената врата на храма на сектата. Пръв попада там един репортер от всекидневника „Сан Франциско кроникъл“. Успява да склони някои членове от сектата на Джоунс и научава от тях невероятни факти. Написва репортаж и го предлага на шефа си. Той го прочита и отказва да го публикува. Бил приятел на Джоунс и се боял от неговото влияние.
Тогава авторът на репортажа отива в редакцията на конкурентното списание „Ню Уест“. След като там прочитат текста, разбират, че става дума за изключителна журналистическа находка. Главният редактор изпраща още няколко сътрудници да продължат разследването. Накрая журналистите успяват да запишат разговори с членове на сектата и да направят документални снимки. Отпечатаният репортаж предизвиква сензация. От страниците на списание „Ню Уест“, което бързо се продавало, читателите научават за садистичното инквизиране на членовете на сектата, за заплахите, изнудването, ограничаването на личната свобода, за сексуалните своеволия. Виновен и извършител е достопочтеният преподобен Джим Джоунс. Полицията закъснява с разследването. Заподозреният терорист бил вече някъде далеч в гвианската джунгла. Оттук именно изпратил до санфранциската жилищна служба писмена молба да бъде освободен от длъжност. Не можел да заема поверения му пост, тъй като бил претоварен с работа.
Върху бюрото на сенатора Райън се оказват материали за още една афера на преподобния, за която писали журналистите и по която взели отношение юристите. През 1972 г. някогашни членове от сектата на Джоунс се сдобили със син Джон Виктор. Без каквото и да е право преподобният Джоунс присвоил детето и против волята на родителите го взел със себе си в джунглата. Съпрузите съобщили за случилото се и преподобният Джоунс изпратил на адвокатите си — Марк Лейн, много известен юрист и писател, взел отношение по атентата срещу президента Кенеди, и неговия колега Чарлз Гари — документ със следния текст:
„Клетвена декларация. Аз, долуподписаният Джон Виктор Стийн, заявявам, че помолих любимия и почитаем Джоунс да направи дете на жена ми, тъй като разбрах, че аз не съм в състояние да го направя. Искахме да имаме дете и помолихме преподобния Джоунс за тази услуга, тоест знаехме, че бидейки най-честният и най-смелият мъж на света, ще се смили над нашата съдба. Детето се роди на 25 януари 1972 година.“
Съпругата на преподобния, Марселина Джоунс, подписала декларацията като свидетел.
Случаят стигнал до съда, където съпрузите Стийн категорично заявявали, че са истинските родители на малкото момче, че са подписали декларацията по принуда и държат да им бъде върнат синът. Естествено обвиняемият Джоунс не се явил пред съда. Тогава при него отишли служители от американското дипломатическо представителство в Джорджтаун. След като си пробили път през джунглата до градчето, разположено в тропическата гора и наречено на името на неговия основател и неограничен владетел Джоунстаун, чули парадоксалния отговор на този безумец или циничен шегаджия: „Погледнете зъбите ми и зъбите на момчето. Ясно е, че е мое. Никой друг не може да бъде негов баща.“
Сериозно ли е мислел така преподобният Джоунс? Но както показа разследването на сенатора Райън и неговия юрисконсулт Холсинджър, в затънтеното селище Джоунстаун всичко е било възможно. Дори и най-лошото. Върху бюрото в малката канцелария на сенатора в санфранциския квартал Сан Матео се трупали показания, доказателства и обвинения.
Холсинджър открива още една гореща следа. Но все още не му достигат средства, за да може да надникне зад завесата на тайните. Впрочем в играта били включени висшите интереси на държавна организация, за която секретността е нещо професионално и естествено. Холсинджър се убеждава, че следата води към Централното разузнавателно управление. Но какво общо би могла да има тази гигантска шпионска централа с мошеника, избягал в гвианската джунгла с оглупелите вярващи?
Когато през 1972 г. в Съединените щати избухна аферата „Уотъргейт“ и президентът Ричард Никсън трябваше да си подаде оставката, се оказа, че правителството, съветниците на Белия дом, министрите и много други висши чиновници и правителствени институции използват мръсни трикове. На бял свят излязоха и незаконните действия на ФБР, тайните операции на Централното разузнавателно управление и обикновените американци научиха, че тази шпионска служба се занимава не само със събиране на секретна информация, но има и задачата да организира атентати срещу неудобни чуждестранни политици. Дейността на тази многохилядна организация не е насочена само към страните извън Съединените щати, ЦРУ работи и вътре в страната, срещу американските граждани. През 1975 г. под натиска на общественото мнение бе създадена сенатска комисия по разследването под ръководството на вицепрезидента Нелсън Рокфелер, която трябваше да прецени обвиненията срещу ЦРУ в незаконна дейност. Макар че от петте хиляди страници на протокола бяха публикувани само 500, макар че поради „висши интереси“ много неща останаха скрити, излязоха наяве потресаващи факти. Оказа се, че ЦРУ е участвувало в престъпните изследвания за въздействие върху човешката психика, пречупване на волята и превръщането на човека в същество, готово на всичко. То е финансирало изследванията, правело е експерименти със собствените си служители и с други американци без тяхното знание. В началото програмата била наречена „Блу бърд“, а по-късно „НК-Ултра“.
Още през първата година в рамките на изследователската програма „НК-Ултра“ ЦРУ извършва 429 опита със здрави и с душевно болни и с 220 ученници и студенти. От документа, открит по време на разследването от членовете на комисията на Рокфелер, се вижда, че още на 2 януари 1952 г. ЦРУ е наредило на изследователския си център да подготви наркотик, който да може незабелязано да се дава на определено лице без негово знание. Наркотикът трябвало да предизвиква не само загубване на паметта, но и пълно духовно подчинение. Така започват многобройните опити с прилагане на опасния наркотик ЛСД-25 — диетиламид на лизергиновата киселина, и неговите деривати. Ръководител на „изследването“ става признатият специалист в областта на психохимическата война Сидни Готлиб от Бронкс, доктор на естествените науки и доктор по химия.
Служителите от ЦРУ са свикнали да не оставят нищо на случайността. Разработената изследователска програма съдържала 13 точки, обхващащи един и същ проблем: как да се даде на определени лица опасния наркотик, без те да забележат това. Със задачата се заема следващият специалист, лекарят Джон Лъмхоланд от Ню Йорк. Той издава помагало, в което „научно“ описва всички известни начини за незабелязано и тайно даване на наркотици на нищо неподозиращи лица. Не става дума само за ЛСД, но и за наркотика ЛАЕ, дериват на диетиламида на лизергиновата киселина, който предизвиква у подложените на опит лица състояние, подобно на шизофренията — раздвояване на личността.
За програмата „НК-Ултра“ се изразходват 300 000 долара годишно от държавната хазна. Тя е официална, макар естествено и секретна програма на ЦРУ, утвърдена от тогавашния заместник-директор Ричард Хелмс и от директора Алън Дълес. Според програмата, разработена от доктор Готлиб, опитите имали за цел да предизвикат смущения в паметта, да принудят определени лица към ненормално поведение и по този начин да ги направят негодни за обществото, да променят У тях сексуалните навици и стереотипното поведение, да отстранят от паметта някои информации, да създадат възможност за прилагане на внушение и да възпитат чувството на зависимост.
Доктор Харолд А. Ейбрамс работел в нюйоркската болница „Маунт Синай“, в акцията бил включен като „хоноруван сътрудник“. Но отделението, което ръководел, получавало големи дотации от щаба на военноморския флот, така че на доктор Ейбрамс не липсвали нито средства, нито подкрепа от страна на висшестоящите. Имал свободен достъп до затворите, където можел да избира хора за опитите си. Интересно е, че подбирал само негри, в повечето случаи наркомани. Осемдесет процента от обитателите на затънтеното селище на преподобния Джоунс били негри, от които мнозина — наркомани.
В края на 1952 г., тоест много преди обществеността да научи за престъпната дейност на ЦРУ, доктор Готлиб започва незаконно да прилага на практика програмата — изпробва ЛСД върху пациенти без тяхно знание. В лицето на директора на Центъра за изследване на токсикоманията към Пъблик Хелт Хоспитъл доктор Харис Избел, Готлиб намира услужлив сътрудник. Той предписвал ЛСД-25 на лекуваните в болницата затворници, а и на цивилни пациенти. След „лечебния курс“, както написал в доклада си, у тях настъпили „субективни промени“.
Едва през 1976 г. излязоха наяве обстоятелствата около загадъчната смърт на доктор Олсън, който се самоубива през ноември 1953 г. Разкритието бе обвинение, което сигнализираше за престъпната дейност на ЦРУ и американската армия. Тя също е замесена в опитите. Във Форт Дитрик в щата Мериланд през ноември 1953 г. бил организиран семинар на специалисти по химическата и биохимическата война на сухопътната армия. В обучението участвуват и д-р Сидни Готлиб, някой си Хю от ЦРУ и неговият колега д-р Робърт В. Лашбрук.
Готлиб решил да използва събралите се за рискован опит. Неговото намерение било предварително одобрено от началника на програмата полковник Шефилд Едуардс. На 19 ноември вечерта тримата приятели — началникът на групата подполковник Винсент Рует, д-р Джон Шваб и д-р Франк Олсън, седнали в салона да си поговорят. Д-р Готлиб донесъл бутилка френски сладък ликьор „Коантро“ и налял. Никой от присъствуващите не подозирал, че напитката с портокалов аромат съдържа значителна доза ЛСД-25. Пили и се веселили. След час започнали да усещат силна умора. Преждевременно си легнали, но не могли да заспят и цяла нощ били неспокойни. Обземало ги непреодолимо чувство на страх. Олсън изобщо не заспал.
Сутринта и тримата били психически сломени, не били в състояние да участвуват в семинара и трябвало да се върнат в къщи.
След три дни Олсън отишъл при началника си Рует и споделил с него, че не може да работи. Не е в състояние да се съсредоточи. Рует решил да изпрати подчинения си на преглед при психиатър. Позвънил на доктор Готлиб в Ню Йорк и му изпратил пациента. Той пък го оставил в ръцете на д-р Ейбрамс. И тъй като Олсън бил в толкова лошо психическо състояние, че не можел да пътува сам, придружавал го Лашбрук. И двамата се настанили в нюйоркския хотел „Статлър“. Вечерта използвали възможността да видят мюзикъла „Аз и Жулиета“. Лашбрук предполагал, че представлението ще разсее доктор Олсън и ще му дойдат други мисли. Но болният не се чувствувал добре, не бил в състояние да се съсредоточи, изведнъж станал, казал на придружаващия го, че някой го чака навън. По-късно Лашбрук се укорявал, че останал в театъра, защото доктор Олсън не се върнал в хотела. Появил се чак на сутринта, бил неспокоен, наплашен и разказвал, че цяла нощ ходил по улиците около Бродуей, имал ужасни видения, движещите се наоколо автомобили му изглеждали като призрачни чудовища.
Лашбрук накарал Олсън да си легне и сторил същото. Трясък и звън на счупено стъкло го събудили от полусън. Станал и разбрал, че доктор Франк Олсън е скочил през затворения прозорец от деветия етаж и естествено е загинал.
Преподобният Джоунс бил опасен диктатор. Не се церемонял с вярващите. Изисквал послушание и наказвал непослушните. В джунглата на тропическа Гвиана се обкръжил с взвод въоръжени главорези, предани му до смърт, добре платени, ползващи се с привилегии. Не работели, само надзиравали работещите, получавали месо и наркотици, по желание можели да си избират сред жените от сектата любовници за една нощ. От самото начало останалите живеели като на каторга. В убийствената горещина с осемдесетпроцентна влажност на въздуха изсичали вековната гора, създавали овощни плантации, обработвали ниви и градини, отглеждали зеленчуци, кокошки и добитък. Живеели в коптори, построени от стари сандъци, покрити с вълнообразна ламарина. По подобен начин изглеждали и училището, санитарният пункт и работилниците.
Юрисконсултът на сенатора Райън е един от първите, който получава на бюрото си протоколи за живота и страданията в Джоунстаун.
„Ставахме призори. Започвахме работа в 5,30. Работехме до здрач — до 18,30. Обедната почивка траеше един час. При това само след няколко седмици страдахме от недояждане. Дневно получавахме само шепа ориз и малко зеленчук. Месо не, макар че отглеждахме добитък. Джим Джоунс продаваше месото, за да се сдобие с пари.“
Показанията на някои членове на сектата, успели да избягат и да се промъкнат през джунглата, показват, че Джоунс е безумец и същевременно престъпник. Тогава никой не се досещаше за другите взаимозависимости. Рядко някой е притежавал такава фантазия, че да прозре в поведението му намеренията на трети лица. Тероризирал своите питомци. Който не работел достатъчно бързо, бил осъждан на работа в специални смени или пък служел за всяване на страх. Например в събота вечер на сборния пункт пред колибите го просвали на пейка и пред очите на събралите се го пребивали до смърт.
Мнозина разбрали, че вместо в мечтания и обещаван рай сред девствената природа са попаднали в ада на тропическата джунгла, и се опитвали да се спасят. Но Джим Джоунс бил предвидлив. Още при пристигането прибрал паспортите на членовете на сектата. В много отношения режимът напомнял нацистки концлагер.
Вместо ограда от бодлива тел, през която тече електрически ток, около Джоунстаун имало непрогледна джунгла, все още пълна с дебнещи хищници, непроходима за обикновения градски човек. Някои отчаяни членове на сектата се опитвали да избягат, но не успявали. Въоръжените пазачи виждали всичко, а и братята и сестрите предателствували. Джоунс успял да създаде в колонията атмосфера на страх, недоверие ненавист. Доносничели един срещу друг, никой никому не вярвал, хората взаимно се подозирали и шпионирали. Децата ходели да се оплакват от родителите си, съпрузите от съпругите си. Достатъчно било някой да се осмели да се изрази непочтително или недостатъчно почтително за отец Джоунс и още същата вечер се оказвал заедно с други непослушни зад добре охраняваната врата на „колибата за изпитание на съвестта“. Там получавал хартия и молив и бивал принуден да напише пълно признание. Признанието трябвало да бъде достатъчно сервилно, унизително, подлизурско, макар и съвсем невярно. Въпросът бил да се подкопае самочувствието и да се деградира личността. Документите, съдържащи признание за никога неизвършени деяния, преподобният Джоунс прибирал, за да ги използва когато му дойде времето, за да може да ги извади от алуминиевия куфар и да наплаши с тях непослушните.
— Казва се Джери Майлс и е на двадесет и пет години — докладва Холсинджър на сенатора Райън. — През нощта пазачите го измъкнали от бараката, където спял на нар, и го повлекли нейде към края на колонията, към ямата с мръсна тинеста вода. Ритнали го и Джери паднал във водата. Едва-що изплувал, отново бил ударен в главата. Започнал да се дави, опитвал се да си поеме дъх, но при всяко вдишване надзирателите го удряли по главата. Водата започнала да става червена. Измъчваният младеж все по-рядко се подавал над водата. Когато най-после успял да се вкопчи в тинестия бряг, въоръженият пазач се приближил и стъпил с тежките си обувки върху ръцете му. Из колонията се носели виковете му за помощ, нечленоразделните звуци на давещия се, птиците в джунглата издавали крясъци, но хората в колибите не правели нищо, за да спасят мъченика, в най-добрия случай само тихо се молели. Всеки от обитателите на Джоунстаун знаел добре какво очаква нещастника в „дупката“.
— Убили ли са го?
— Не. Когато загубил съзнание, измъкнали го на брега и го оставили да лежи. След няколко часа дошъл на себе си и пълзешком се довлякъл до нара в колибата си. След тази нощ ходел като сянка.
— Негър ли е?
— Като повечето от тях.
— Какво е направил?
— Осмелил се да възрази на отец Джоунс.
В печата започнаха най-редовно да се появяват информации и репортажи за вълшебната колония сред вековната гора, журналистите възхваляваха икономическата система на Джоунстаун, пишеха за тропическия рай, за „небето на земята“, където господствува добрият отец Джим Джоунс. Това бяха поръчани и щедро заплатени статии, преподобният Джоунс и неговите слуги разиграваха пред погледа на репортерите весела оперета, театър с песни и танци, а те се завръщаха в редакциите с мисълта, че са посетили страната на изобилието. Джоунс е получавал подаръци, парични пожертвувания и дотации от меценати. И сумите не са били малки. Също богата е била и помощта от американската институция, която грижливо криела истинското си име.
По-късно експертите се опитваха да разберат какъв човек е бил Джим Джоунс и стигнаха до мнението, че е бил болен, страдащ от мания за преследване, с агресивни и садистични наклонности, а и го безпокояла все по-разрастващата се екзема, която в онези тропически горещини, когато човек се поти денем и нощем, е измъчвала много болния. Явно Джоунс е бил и сексуален маниак. Много доказателства потвърждават това. Самият той страдал от непреодолим страх, опитвал се да отреагира своята боязън, като плашел другите.
Употребявал е много медикаменти и сигурно не е избягвал и наркотиците. Изобщо наркотиците играят една от главните роли в Джоунстаун. Физическите наказания били нещо обичайно. Затварял невинни хора в ниски клетки, където по цели дни били изложени на лъчите на тропическото слънце. Дори и след слънчев удар, с температура и стигнали едва ли не до умопомрачение, трябвало да обещаят, че вече няма да постъпват така, че ще бъдат верни и послушни до гроб. След завръщането в жилищните помещения вече били само сенки на човешки създания. Джоунс не щадял дори децата. Измислил за тях плашило — „Големият крак“. То живеело в джунглата и дебнело непослушните деца. Съгрешилото дете било принуждавано да прекара цяла нощ, а понякога дори не една нощ, завързано за дърво в джунглата.
Системата на психическия терор била съвършена. Преподобният Джоунс наредил да поставят около лагера високоговорители, по които нощем се носели заповеди, забрани и заплахи. Обитателите на селището сред джунглата имали чувството, че никога не са сами, че отецът е всезнаещ и всевиждащ.
На най-високото стъпало на стълбичката на рекордите по всяване на ужас стояли тъй наречените бели рицари. Става въпрос за символ, за девиз, за заповед за подготовка за колективна смърт. Внезапно по лагерната радиоуредба започвали да звучат заповедите на преподобния. Обитателите изтичвали от колибите и се събирали на площадката пред храма. В полунощ или призори сънени бързали тичешком към доброволната смърт. „Белите рицари“, техните измислени защитници, представяни в лагера от въоръжените пазачи, тоест техните мъчители, трябвало да им помогнат да прекрачат прага на смъртта, за да изпитат вечното блаженство. Всеки вярващ получавал чашка и по команда на отец Джоунс трябвало наведнъж да я изпие. Никой не знаел дали точно в този ден не съдържа истинска отрова, или е само лимонада от папай и манго. Не, този път е все още репетиция, защото върху лицето на преподобния Джоунс се появява дяволска усмивка, а в очите му — странен блясък.
— Днес това бе репетиция — казва гръмогласно, — но ще дойде ден, когато ще трябва да докажете, че умеете да се подчинявате!
Възможно ли е един явно психически болен човек да има такава власт? Правдоподобно ли е хилядата души да слушат заблуди и да не откриват чудовищността в неговите действия? Днес, когато вече Холсинджър публикува документите, знаем, че в тази игра е имало не само масово внушение и психически терор, но и наркотици. Обитателите на Джоунстаун са били „опитни зайчета“.
Джоунс е бил дяволски изобретателен по отношение на методите за заробване, покоряване и господство над подвластните. Един от тези методи бил психическият тормоз в сексуалната област. Докато той устройвал сексуални оргии в луксозно обзаведената си спалня, в лагера създал комисия, която решавала кога съпрузите да имат полово сношение. Тъй като всички живеели в общи спални помещения и навсякъде отвън имало въоръжени пазачи, нямало място, където възлюбените да останат сами. Всеки, който искал да се полюби със съпругата си, трябвало да подаде писмена молба. После комисията публично разглеждала молбата, утвърждавала я или я отхвърляла, по преди всичко разпитвала изправените като на позорен стълб съпрузи как искат да се любят, а председателствуващият преподобен Джоунс искал да чува подробни отговори. Разрешение не получавали веднага, в някои случаи трябвало да чакат и по два месеца. Не всички се задоволявали с протакането. Понякога младите съпрузи били залавяни на местопрестъплението в края на джунглата. Нали са се любили без разрешение. И бивали изправяни пред съда. Публично, на площадката пред храма, безпогрешният отец ги разпитвал. И двамата трябвало най-подробно да обрисуват съдържанието на „престъплението“, пазачите, които са ги заловили, също прибавяли по нещо. После преподобният Джоунс произнасял присъдата: като наказание да повторят половия акт, още сега, тук пред всички.
Събличали ги голи, ненормалният Джоунс грабвал бича и с удари се опитвал да провокира у любещите се по-страстни прояви.
Когато по-късно юристът Холсинджър потърсва съвета на психолозите, чува интересен отговор. Навярно Джоунс е имал теоретични познания из областта на приложната психология или пък подсъзнателно е стигнал до определени садистични методи. Впрочем чрез публичното съвокупление той е убивал всяко емоционално чувство у любещите се съпрузи и ги е унижавал до безкрайност. Властвуването над половите нужди на другите е също така ефикасен начин за унижаване на човешкото достойнство и за възпитаване в послушание.
Дали на преподобния Джоунс не са помагали инструктори специалисти? Много неща говорят за това. Същевременно експерименталната колония на Джоунс се ползваше с добра репутация в света. За това се грижеше рекламното бюро, което Джоунс създава в гвианската столица Джорджтаун. Той поръчва информационни брошурки с рекламни снимки; дипломатическите представителства на много страни получават бюлетина на Джоунс. В Джоунстаун пристигат делегации и гледат подготвеното представление на доволните вярващи. Така съвършено били обработени, толкова много се страхували от отеца, че никой от обитателите, жертви на страшния терор, не смеел да се оплаче, да потърси помощ.
Ето показанията на двама туземци, шестнадесетгодишния Уейка и на почти връстника му Йоб. Скитайки из джунглата, те случайно попадат на Джоунстаун. Няколко дни те се навъртали около лагера и станали свидетели на странен случай.
Една сутрин в пет и половина от една колиба излязла млада жена, боязливо се оглеждала, затичала се към края на имението и спряла под огромен палисандър.
Поровила малко и после вдигнала към лицето си парченце огледало. Разглеждала лицето си, цялото в сипини и подутини, изпохапаните до кръв от москити ръце и рамене. Заплакала. Появил се пазач с автомат. Избил от ръката й парченцето огледало, задърпал я за косата, няколко пъти я ритнал, стъпкал огледалцето и завлякъл младата окаяна жена към нивата, където вече работели други жени. Местните момчета Уейка и Йоб не забравили скривалището под палисандъра и изровили потресаващ документ. Отначало той попада в ръцете на полицията, а после и на Холсинджър.
„Все още съм Айрин Шримптън, макар че вече не приличам на себе си. Когато бях малка, живеех в бяла къща, която блестеше от чистота върху червената земя на моето калифорнийско отечество. Имах кученце и добра готвачка Хени, която ми даваше кифлички. Бях на седемнадесет, когато срещнах Джеф. Беше с една година по-голям от мен и ми стана съпруг.
Изпитвах удоволствие да се любя с него и бях много щастлива, когато успявах да го съблазня и през деня. С него бих отишла на края на света, в небето или дори в ада. Когато се запознахме с Джоунс, си помислихме, че сме попаднали направо в рая. Всичко, което говореше и правеше, беше далеч по-добро от това, което показваха по телевизията и което трупат около себе си онези, които ламтят само за долари. Когато ни се удаде да се преселим в Джоунстаун в Гвиана, имах чувството, че стоя на вратата на рая. Ужасно съм се заблуждавала.
Без да подозираме, сме попаднали направо в ада. Малко след пристигането ни разделиха. «Твоята страст не се харесва на бога», ми казаха «белите рицари» Наблюдаваха ни, когато се любехме тайно с мъжа ми. Страшно ми липсваше нежността на съпруга ми и затова след неколкоседмична разлъка изпратих на отец Джоунс писмена молба за разрешаване на контакт. Отхвърлиха молбата. И следващите. Единственият резултат беше, че «белите рицари» започнаха постоянно да ме следят. Опитваха се да ме замъкнат към храстите в края на гората. Един от тях застана в сянката на дървото, опрян о стъблото с разкопчан панталон, така че минавайки, не можех да не го видя. Копнеех за мъж, но за моя любим, а не за който и да е. А Джеф не бях виждала вече много дни дори отдалеч. Казаха ми, че се е разболял. Нищо чудно. Трябваше с брадва да сече дървета, с голи ръце да ги търкаля и да ги складира. И всичко това ставаше в отвратително и сладникаво миришещия въздух.
В бараката заедно с мен спяха още 36 жени, отделени от мъжете си. Съветваха ме да се опитам да се самозадоволявам. Но това не ме успокояваше. Не можех да спя. Винаги съм се гордеела с красивото си лице. На двадесет и четири години имах хубава, закръглена фигура. Но от известно време тялото ми е обсипано с отоци, обезобразено от насекомите. Когато се събуждам сутрин, главата ми е подпухнала като месечина при пълнолуние. Цяла нощ ни хапят отровни насекоми. Изглеждам страшно. Когато се погледна в парченцето огледало, което скрих под дървото, защото нямаме право да имаме козметични средства, нито пък други неща за разкрасяване — казват били опасни за нашите души, — виждам чуждо, непознато лице.
Снощи в полунощ един от пазачите ме измъкна от леглото. Изплаших се, че иска да ме изнасили, и започнах да крещя. Удари ми шамар и с подлизурски глас ми каза: «Млъквай. Отецът иска да те види.» Веднага ми мина през ум, че може би иска да удовлетвори молбата ми и да ми разреши да се срещна с мъжа ми. Пазачът ме водеше покрай училищната сграда и зъболекарския кабинет към големия павилион, където се провеждаха събранията. Чаках дълго в неосветено помещение, в което димяха пръчици срещу насекоми. После застана пред мен. Леко се олюляваше, погали ме по лицето и ме попита. «Значи ти не можеш без мъж?» Преди да успея да отворя уста, за да поправя Джим Джоунс, той ми разкъса нощницата. «Би трябвало да наредя да те нашибат, за да забравиш желанията си — разкрещя се той. — Но господ ще ми помогне да те вкарам в прав път.» Вдигна пръстите на дясната си ръка и ме благослови. После изведнъж очите му се свиха и той избухна: «Кога най-после ще разберете принципите на моето учение? Кога най-после ще се ръководите от вярата, която проповядвам, заради която страдам. И от теб, развратнице, ще прогоня страстите ти. Наведи се, за да прогоня от теб злото.»
Прегърна ме през облегалката на трона. Мъжът, когото до неотдавна почитах като спасител, когото наричах мили отче, прегреши с мен. Бях така смаяна, така слисана, че дори не съзнавах какво става, че всъщност нищо не чувствувах, че дори не бях способна да се отбранявам. След като се удовлетвори, ме изрита от павилиона направо в прегръдките на двама патрулиращи пазачи. Замъкнаха ме в една учебна стая, завързаха ръцете и краката ми за един чин и ме изнасилиха един след друг. При това изпиха бутилка ром. От болка и от самосъжаление загубих представа за света. Когато ме развързаха, не можех да стана. Започнаха да се смеят и ме оставиха да пълзя по пода. Когато допълзях до вятърната мелница, отново се опитаха да ме обърнат по гръб. Но плачът и риданията ми ги разколебаха. Желая колкото се може по-скоро да умра.“
Желанието на Айрин Шримптън щяло скоро да се сбъдне.
Прадедите на Маги Милс били индианци. В къщи я наричали Утринна светлина. Била хубава и интелигентна. Била на двадесет и две години, когато чула да проповядва Джим Джоунс. Харесвал й. Бил й симпатичен дори само заради това, че и той бил наполовина индианец. Слушала неговите проповеди и го следвала. Отначало само от любопитство. Че кой не би желал да живее в истински рай? Напуснала приятеля си, който я предупреждавал да не вярва на проповедника, и тъгнала с преподобния, обещаващ вечно блаженство. Когато се оказала в джунглата, направила си от глина пещ и започнала да пече хляб за вярващите. Била доволна. До момента, в който я харесал един от „белите рицари“, пазачът Бил Спроутс. Както всички негови колеги, така и Бил имал право да си избира любовници сред вярващите. Само при едно условие: преди това трябвало да представи избраницата си на Джоунс.
Така и направил и останал без любовница.
— Остави ми я тук! — наредил преподобният. Първата нощ преминала нетипично. Хубавата индианка трябвало да гали и да милва преподобния, да му целува ръцете и според указанието все да повтаря: „Обичам те, отче, докато съм жива, ще мисля за теб, никога не ще позволя друг мъж да посегне към мен. Моят живот и моята любов принадлежат само на теб, отче.“
Двадесет и четири нощи младата индианка прекарала с водача на сектата. Всеки път й набивал в главата едни и същи мисли, всяка нощ трябвало да ги повтаря до припадък. След всичко това вече нямала собствено становище, своя чест и чувство, превърнала се в кукла, повтаряща наученото. Когато веднъж пред насъбралите се вярващи Джоунс й наредил да се качи и да скочи от покрива на храма, тя била готова да го стори. За щастие това било за нея само една проверка и тя получила правото да слезе по стълбата надолу, защото доказала на господаря безграничната си любов.
Подложил я и на други „тестове“. Трябвало да гледа как той се люби с друга и да бъде безразлична. Изпълнявала всичко безпрекословно и обитателите на Джоунстаун я намразили. Доносничела на господаря. „Тя бе опасна вещица — говорели по-късно за нея. — Издържаше да ни говори по цели часове как се люби с преподобния Джоунс. Може би е била хипнотизирана.“
Одел Роудс бил тридесет и три годишен учител. Във виденията на Джоунс за рай на земята му харесвали преди всичко принципите на някакъв абсолютен социализъм. Одел преживял тежко детство. Като учител мечтаел да осигури на децата по-добра съдба. Затова станал педагог, затова се борел срещу недъзите на потребителското общество, почитащо само парите и богатството.
Обещанията на Джоунс му харесали, тръгнал подир него и после с него. Повярвал в способностите и на възможностите му. По-късно клечал в праха пред храма в джунглата в една от първите редици, кланял се чак до земята и повтарял изреченията след четеца. Дори може би без да вниква в смисъла им.
— Не мислех и не разсъждавах. Повтарях само това, което чувах от отец Джоунс. Каквото и да кажеше! Както и да го решеше! Неговите заповеди бяха закон за мен. Когато се сблъсках с трудности, когато започнах да се съмнявам, аз се записах в курса за преподготовка. Там пак повтарях едно и също и задушавах в себе си последния стремеж да разсъждавам сам и да действувам по свой разум — заявява пред журналистите, тъй като е един от останалите живи. Така той става един от най-важните свидетели на разигралата се трагедия.
Разведената Ванда Джонсън получила от сина си отчаяно писмо. Между другото то съдържало и вик за помощ: „Елате да си ме вземете, иначе тук ще умра! Тими.“ Госпожа Джонсън се обадила на бившия си съпруг, той взел първия самолет и тръгнал да търси сина си в Джоунстаун.
Тими Джонсън живеел в Джоунстаун без родителите си. Те напуснали сектата още преди това. Тъй като предполагали, че в тропическия рай сред старата вековна гора момчето ще се чувствува добре, те се сбогували с него и Тими заминал с първите членове на сектата за джунглата. Не му харесало това странно общество. Не бил доволен нито от храната, нито от трудовите задължения. Сутрин трябвало да става рано, на закуска подучавал само парче царевичен хляб и чаша вода, на обяд — малко ориз и зеленчуци. За деветгодишното момче, свикнало с грижите на майка си, това било недостатъчно.
Преподобният Джоунс държал малкия Тими в Джоунстаун повече или по-малко като заложник. Разчитал на това, че рано или късно неговите родители ще се върнат в сектата, а и парите, които Джонсънови изпращали редовно, също не били за пренебрегване. А случаят с малкото момче, за което родителите си мислели, че живее в идеално летовище, става показателен за терора на Джоунс.
Приятелят на Тими се казвал Лари Топър. Бил на тринадесет години. Но и на него, като на по-малкия Тими, му се искало да си поиграе. Само че игрите били забранени в Джоунстаун. Децата трябвало да работят, да учат и да се държат набожно и прилично.
Само за най-малките било създадено игрище с люлки. Една вечер Тими и Лари не издържали и отишли да се полюлеят. Нямали късмет. Преподобният Джоунс и пазачите били на обиколка. Само с едно махване и „белите рицари“ се нахвърлили върху момчетата и с плесници и ритници ги изтласкали към дървената пейка, където ги очаквал надзирателят с тръстиковата пръчка. Глобата била от двадесет и пет до сто удара. И именно тогава, когато лежали един до друг по корем, облени в сълзи, Лари и Тими помислили за пръв път за бягство от ада. Втория път се заклели, че ще избягат, когато отецът ги наказал за това, че си играели с опитомено шимпанзе. Затворил ги и те трябвало десет-двадесет пъти да напишат: „Съгреших, отче. Никога вече няма да си играя с животни. Ще се радвам, ще работя и ще търся начин да бъда полезен на нашето общество, да създавам радост на нашия отец.“
Излъскваш пода! Измиташ храма! Почистваш клозета! И тогава отново светлият миг на детските игри някъде в уединение и отново „белият рицар“. Този път момчетата попаднали в змийска клетка. Трябвало да се съблекат голи, да влязат в замрежен сандък, голям колкото кучешка колибка, и да прекарат нощта с петметрова боа. Когато сутринта ги пуснали, те се тресели от страх и за трети път си обещали, че ще се опитат да се спасят. Почакали да се стъмни и тръгнали към джунглата. Не знаели накъде отиват и в каква посока се намира Джорджтаун, но подгонени от ужаса и терора на Джоунс, вървели. Два-три часа се промъквали през гъсталака, пълзели през плетеницата от лиани, тръните им раздирали ръцете и краката, стигнали до тресавище, където ги нападнали ята от москити, въртели се в кръг, накрая бял светлинен лъч прорязал тъмнината и над тях се чул пресипнал глас:
— Я да видим кой е? Какво правите тук през нощта?
Отново ритници, отново бой и още една нощ в компанията на огромната боа. Този път бил и малкият Марк Ърнест. Леля му Лорин от Бъркли му била изпратила колетче. Няколко чифта къси чорапи, пижама и още някои дреболии. В Джоунстаун цялата поща, писмата и колетите отваряли първо цензорите. Проверявали, прочитали, после предавали или не предавали на получателя. Предали колетчето на Марк в бараката. Но при беглата проверка не забелязали, че леля Лорин била пъхнала в пижамата блокче шоколад. Марк го намерил и го изял, въпреки че според преподобния Джоунс това било грях и яденето на лакомства било строго забранено! Това Марк много добре знаел, скрил се, за да не го види никой на местопрестъплението, и си мислил, че е надхитрил строгия отец. Допуснал грешка. Смачкал опаковката от шоколада и я хвърлил в кофата за боклук. Естествено не подозирал, че преподобният Джоунс е наредил да се проверяват и отпадъците. Отецът имал опит. Колко ли пъти намерените изхвърлени вещи са му давали възможност да блесне пред вярващите с „ясновидството“ си.
Чрез разпити извършителят бил открит. Още след първите удари с тръстикова пръчка Марк признал, че е изял шоколада. Тогава получил още няколко тояги по дупето и отишъл да пренощува в клетката със змията. Този път оставили момчето в компанията на огромната боа и през деня под палещото слънце. Там се срещнали с Тнми. Чашата на търпението преляла.
Скришом през нощта Тими написал писмо на майка си. В лагера живеела баба Осиси Хилтън. Била на 84 години, обичала децата и в йерархията на Джоунстаун заемала привилегировано положение. Преподобният Джоунс бил сигурен в старата дама. Възхвалявала го до небесата, смятала го за спасител, където и да била, все го превъзнасяла, твърдяла, че едва в Джоунстаун може да живее така, както е мечтала от край време. Изпълнявала заповедите на преподобния и спокойно чакала смъртта. И тъй като от време на време се оплаквала на Джоунс от непослушните, той й вярвал. Тими Джонсън отишъл списмото при баба Хилтън. Знаел, че тя е единственият човек, който може да прати писмото по пощата.
Наистина старицата Хилтън се смятала за зависима от „благодетеля“ Джоунс, но пък обичала децата и знаела добре как се отнасят към тях в Джоунстаун. След като й разрешили отново да отиде в Джорджтаун, тя пуснала писмото на Тими в пощенската кутия. Никой не я забелязал, старата дама успяла преди това хитро да се освободи от пазачите.
Майката на Тими Ванда Джонсън получила отчаяното писмо и баща му Джонсън потеглил за Гвиана при сина си. Кацнал на международното летище Тимери, взел аеротакси и помолил отец Джоунс да пусне Тими. Но той отказал. Отчаяният баща предложил пари на преподобния. Отначало малка сума, а по-късно всичките си спестявания. Молил и заплашвал, но напразно. Отец Джоунс бил неотстъпчив: за него подобни случаи били въпрос на престиж. Той съзнавал, че разказът на Тими, посрещнат с радост от редакцията на всеки вестник, би могъл да навреди на трудно създаденото име на държавата в джунглата.
Гвианската република е разположена в тропическия пояс с горещ и влажен климат. Средната годишна температура е 27°С, от април до август тропически порои заливат земята, после няколко месеца настъпват ужасни горещини, а през ноември започват отново дъждовете. Джунглата, обкръжаваща Джоунстаун, е гъста и непроходима, каквато рядко се среща в света. Без цивилизация тук живеят още няколко местни племена, но белият човек едва ли би издържал в джунглата.
Джонсън-баща хванал сина си Тими за ръката и тръгнали да се поразходят. Когато се скрили от погледа на охраната, навлезли в зеления сумрак на джунглата. Бащата решил да отвлече собствения си син от Джоунстаун. Какво друго му оставало? Не минали и два часа от момента, в който охраната установила, че Джонсънови са избягали, и жените, работещи на оризовата плантация, чули няколко изстрела. Никой не научил кой и срещу кого е стрелял. Но Ванда Джонсън никога вече не видяла нито бившия си съпруг, нито сина си Тими.
Когато Лари Топър научил за съдбата на приятеля си, първо отказал да се храни. После лежал изтощен върху твърдия нар, забил поглед в тавана, не говорел, не се хранел и му било все едно, че го заплашват с побой. Не помогнали и нощите, прекарани в клетката със змията, Лари Топър вече не изпитвал страх. Дори и когато настъпва краят на Джоунстаун, Лари е измършавял и съвсем апатичен.
Ограничаване на личната свобода, лишаване от човешки права, мъчения, изнасилвания и сексуални извратености, ограбване на спестяванията и пенсиите са престъпленията, които се трупат през двегодишното разследване на Джо Холсинджър в дванадесетте папки в малката канцелария на сенатор Лио Райън.
— Как мислите, Джаклин, не е ли крайно време вече да започнем? — казва Райън на секретарката си Спиър. — Това са потресаващи факти — казва тя и е дълбоко възмутена, защото току-що е изслушала обвинението на съпрузите Спийн, на които Джоунс отказал да вьрне сина.
— Все пак не можем да сме само наблюдатели на това, как един умопобъркан човек манипулира с хиляда американски граждани и прави с тях буквално каквото си иска.
— Добре, но какво смятате да правите, сенаторе?
— Всичко, което ще бъде по силите ми, за да попреча на този нехранимайко да извърши още престъпления.
— Но сектата на Джоунс е в Гвиана, а там вашата конгресменска карта няма никаква стойност. Все пак не можем да се намесваме на територията на чужда държава.
— Ех и вие, Джаклин! Откъде се взе изведнъж у вас тази боязливост? Това няма да е нито за пръв, нито за последен път. Но аз не искам да прилагам нито сила, нито принуда. Искам само да се убедя със собствените си очи. Мисля, че като всеки американец и сенаторът може да пътува навсякъде.
— Прав сте. Джоунс държи на посещенията на видни личности. Прави си реклама с това: видите ли, този и този…
— Може би ще иска да ме убеди, че всичка, писано за него в печата, са само клевети и лъжи. Моля, изпратете му телеграма, че с удоволствие бих искал да посетя неговата колония, че ще се радвам, ако ми позволи да го посетя.
На 1 ноември 1978 г. Джаклин Спиър изпраща телеграмата и след пет дни получава отговор. Но колкото и да е странно, не от Гвиана, а от добре известния в цял свят американски адвокат Марк Лейн.
Смятаха го за прогресивен борец за правото и справедливостта, той бе един от първите, който посочи необективния доклад на комисията на Уорън по време на следствието след атентата срещу президента Кенеди.
„Ако имате намерение — пишел сега на сенатор Райън — да предприемете срещу Джим Джоунс лов на вещици, то трябва да ви предупредя, че преподобният може да доведе Съединените щати до неприятно положение. Впрочем той има възможности да се пресели със сектата си най-малко в две други страни, които ще го приемат с удоволствие.“
— Обадете се, моля, на Холсинджър — казва сенаторът на секретарката си и й подава писмото.
На другия ден сядат около кръглата маса, за да се посъветват как да действуват по-нататък.
— Във всеки случай заминавам — съобщава сенаторът на юрисконсулта си.
— Ясно ли ви е на каква опасност се излагате?
— Не се страхувам. Впрочем знам добра рецепта против демагогията и заплахите.
— Каква е? — пита Джо Холсинджър.
— Ще взема със себе си и журналисти. Общественото мнение е най-добрият щит срещу терористите от типа на Джим Джоунс.
Грег Робинсън спадал към най-добрите и най-опитните фоторепортери на вестник „Сан Франциско егзаминър“. Когато шефът му съобщил, че ще може да замине със самолет заедно със сенатора Райън, с колегата от редакцията им, Райтерман и някои други журналисти за гвианската джунгла, не се поколебал нито за минута и отговорил на Ерик Мескаускъс:
— Иска ли питане, Ерик? С Райън винаги. Дори и на края на света. Нещо повече, убеден съм, че е крайно време някой да натрие носа на Джоунс.
Наистина Грег Робинсън бил известен репортер, от когото трудно можело да се изплъзнеш — изгонват го през вратата, а той влиза обратно презпрозореца и все още чакал своя шанс. Все още не бил успял да улови някоя голяма сензация, която да публикува и на корицата на „Лайф“. Произхождал от уважавано и известно американско семейство. Майка му била сопрано в Ню Йорк Сити опера, бащата композирал и свирел на валдхорна, сестрата на Грег Андреа била певица, известна от участията си в телевизионни програми.
Грег Робинсън грабнал куфара и тръгнал за летището.
Чарлз Краузе бил латиноамерикански кореспондент на всекидневника „Вашингтон пост“, Рон Джейвърс — един от известните репортери па „Сан Франциско кроникъл“, а телевизионната компания Ен Би Си изпратила двама стари бойци — репортера Дон Харис и оператора Боб Браун, свикнали с влажния и горещ климат още от Виетнам. Общо осемнадесет журналисти и придружаващите ги лица се срещат на международното летище Тимери, отдалечено на двадесет и пет километра от Джорджтаун. Гвианската столица се намирала на 240 километра от Джоунстаун. Тях журналистите трябвало да преодолеят с малки самолети.
Шарън Еймос ръководела рекламното бюро на Джоунс в Джорджтаун. Когато секретарката на сенатора Джаклин Спиър й телефонирала, пратеничката на преподобния веднага се явила в бара на летището и представила на сенатора и придружаващите го лица странно и съмнително послание с най-малко сто подписа.
„Мнозина от нас, които живеем тук, бяхме посетени от нашите близки и познати. Доколкото ни е известно, никой от нас не е канил члена на американския конгрес Райън. Никой не желае той да ни посещава.“
Присъствували и двамата адвокати на Джоунс — Марк Лейн и Чарлз Гари. По-възрастният от тях, вече шестдесет и девет годишният Гари, се ползвал с добро име не само като адвокат, но и като защитник на човешките права. Прочул се, когато защитавал пред съда Елдридж Кливър — негърския вожд от организацията „Черните пантери“. Той веднага се свързал по късовълнова радиостанция с Джоунстаун и съобщил на клиента си:
— Тук е Чарлз Гари, говори Чарлз Гари. Чуйте ме, господин Джоунс. Сенаторът Лио Райън е тръгнал към вас. Имате две възможности. Можете лично да кажете на господин Райън и на журналистите, които го придружават, че не са желани и че трябва да се върнат обратно. Ако направите това, целият свят ще научи, че се криете от обществеността. Или пък можете да приемете гостите и да докажете на света, че тези, които критикуват дейността ви, са безумни. Превключвам.
В бара настъпила тишина. Всички очаквали отговора. Най-после в репродуктора се чул пукот, после дълбока въздишка и вместо отговор прозвучал въпросът:
— Чарлз, Марк, вие също ли ще дойдете? — попитал Джоунс.
— Разбира се. И двамата.
— Добре. Нека дойдат хората.
Отишли при журналистите. Съобщили им, че след малко всички ще отлетят за Порт Кайтума. Сенатаорът Лио Райън наел самолет „Де Хавиланд Туин Отър“. Качили се. Всичко изглеждало наред, тоест че посещението в колонията на Джоунс сред вековната гора ще премине по плана.
Малките летища в областта на тропическите гори са буквално изсечени в джунглата. Къса павирана писта за кацане, с два-три метра по-широка от двете страни на крилата. Дървена барака с радиостанция, а до нея друга с варели горивно-смазочни материали. По клоните пъстроцветни папагали, а наоколо — шумният полумрак на джунглата.
В Порт Кайтума пристигнали в шестнадесет часа. Слезли и помислили, че са попаднали в парна баня. Капки пот се стичали по челата на всички. Значи такъв въздух дишат обитателите на рая?
Никой не ги очаквал. Обикновено никой не обсипва с цветя комисията по разследването. Само на края на гората имало някакъв стар раздрънкан камион с няколко въоръжени мъже. Били пристигнали от Джоунстаун, но съвсем не приличали на официални посрещачи. Само наблюдавали. Погледите им обаче съвсем не били дружелюбни.
Журналистите намерили единственото транспортно средство на летището, също раздрънкан камион. Каросерията му била измърсена от нечистотии. Качили се. За час и половина изминали едва десет километра. Пътят бил лош, камионът подскачал по дълбоките коловози, утъпкани в черната мека почва, напредвал твърде бавно. Когато затъвали в калта, трябвало да слизат и да бутат колата. Черната кал полепвала по обувките им като смола. После се появили първите бараки.
Още от първия миг разиграващото се действие наподобявало любителски, лошо режисиран кич. На площадката пред храма стояли група мъже и жени, облечени с чисти дрехи. Пеели, свирели на китари, усмихвали се, изглеждали безгрижни, сякаш дни наред не са правили нищо друго, освен да берат цветя. От време на време избухвал смях, като че ли някой невидим зад кулисите разправял вицове. Децата с току-що измити косички тичали насам-натам и си играели. Така изглеждало представлението на сцената. Малко по-нататък видели поучителната част на експозицията. Група жени печели хляб, други перяли и простирали прането, мнозина просто седели на слънце и си говорели като във виенско кафене. Възможно ли е някой да седи доброволно на слънце в тропиците?
Изведнъж се появила главната героиня. Дошла да приветствува делегацията.
— Аз съм Марселина Джоунс — казала. — Приветствувам ви сърдечно. Пожелавам ви да се чувствувате като у дома си.
Сенаторът Райън скочил от каросерията на камиона и жената му подала ръка.
— Навярно сте огладнели от дългия път. Моля, заповядайте, масата е сложена.
Банкетът бил тържествен. В дългата барака, покрита с палмови листа, била сложена трапеза навярно за петдесет души. Начело на масата като цар седял Джим Джоунс, а до него съпругата му Марселина.
Наистина поздравил гостите малко въздържано, дори и с адвокатите си не се здрависал кой знае колко сърдечно, но после с широка усмивка почтително ги подканил да седнат. Грег Робинсън гледал богато подредената маса с широко отворени очи. Очаквали да видят концлагер, всички информации, които получили от Джо Холсинджър, били отрицателни, възмутителни. А тук виждат бели покривки, стилни прибори, в средата на масата и до чиниите екзотични цветя, някои от които биха могли да бъдат редки орхидеи. Сенаторът Райън бил също малко шокиран. Обслужване като в Белия дом, усмивка и свинско печено, още една усмивка и зеленчуци, две хубави, макар и малко бледи момичета с големи блестящи очи донесли подноси с пресен пай с манго. Сладкишът ухаел, гостите се нахвърлили лакомо. Накрая кафето.
На малкия подиум в левия ъгъл на помещението оркестър засвирил латиноамериканска самба и се справял нелошо — повечето от музикантите били негри. Наистина потъвали в пот като всички, но свирели темпераментно, сенаторът Райън дори си помислил, че са обърнали преди това няколко чашки ром или две-три бири. След пауза на малката сцена излязъл хор. Мъже и жени пеели местни и американски песни, а когато затананикали известната „Америка дъ бютифул“ (Красива Америко — бел. авт.), всички журналисти заръкопляскали. Само шестима роднини, дошли със сенатора Райън да вземат близките си, все още не вярвали. Имали си своя информация. Нима техните близки ще ги молят да ги измъкнат от ада, ако животът в Джоунстаун протича като в оперета.
Белокоса негърка пеела класически блуз. Грег Робинсън се нахранил и започнал да оглежда обитателите на Джоунстаун, които седели край него на масата. Наглед всичко било нормално. Може би хората били малко уморени или пък недоспали. Ядели и пиели, непрекъснато поглеждали отец Джоунс, но взорът им бил неуверен и подплашен; на отракания репортер, видял и снимал какво ли не, сцената край масата му напомняла за циркова клетка и номер на укротител. Робинсън не знаел защо му се струвало така. Може би защото усмивките им били плакатни или защото очите им пламтели с неестествен блясък, говорели тихо, а помежду си изобщо не разговаряли, или пък защото в тези дрехи изглеждали като селяни на сватба.
Сенаторът Райън станал и почукал по стъклената чаша.
— Бих искал да ви кажа, уважаеми дами и господа, че след няколкото разговора с хората от Джоунстаун стигнах до извода, че някои тукашни хора смятат пребиваването си тук за най-хубавото нещо, което са видели в живота си.
Не го оставили да се доизкаже. Заръкопляскали. И Боб Браун ръкопляскал, Грег Робинсън също, но когато местните обитатели, поканени па масата, не престанали дори след десет минути, това им се сторило съмнително. Чарлз Краузе от редакцията на „Вашингтон пост“ се навел към сенатора и му казал тихо:
— Театър, шефе. Искат да ни хвърлят прах в очите.
— И на мен ми се струва така — зашепнал Райън. — Колкото по-дълго ги наблюдавам, толкова повече не ми харесват. Погледнете онзи мъж насреща.
Старият Том Кайс бил американец като повечето тукашни обитатели. Бил облечен наистина със стара, но затова пък чиста и току-що изгладена риза, седял и похапвал, неговите неестествено опулени очи блестели и непрекъснато блуждаели нервно. Вече бил белокос, макар че бил едва на петдесет години, и ръцете му треперели като на старец. Тим Райтерман от редакцията на „Егзаминър“ станал, заобиколил масата и се навел над беловласия мъж.
— Е, как върви работата тук? — попитал добросърдечно.
Никакъв отговор. Том Кайс се извърнал, сякаш някой го е ударил по брадата, обърнал гръб на репортера. Айрин Шримптън направила същото, когато насочили към нея обектива на камерата. Стояла недалеч от вратата, обърнала се и изтичала навън като подплашена сърна. При това само я попитали дали й харесва в Джоунстаун.
Психическият терор и страхът са си били свършили работата. Опозорената и унизена Айрин би могла да има своите спасители и съдии. Достатъчно било да проговори. Не го сторила, изживяла е „промиване на мозъка“. Вследствие на престъпната терапия не била в състояние да направлява разума си, загубила способността да разсъждава, станала „опитно зайче“ и дирижирано същество без собствена воля.
Около десет часа вечерта в помещението влязъл един от „белите рицари“, недодялан въоръжен мъж, шумно измарширувал до своя командир и му съобщил, че е осигурил места за настаняване на гостите в Порт Кайтума. Станали, сбогували се, Марселина — съпругата на Джоунс, още веднъж се извинила, че нямат свободни легла за журналистите, че не са подготвени за многолюдни посещения, и групата репортери заминала. В Джоунстаун останали само Марк Лейн и Чарлз Гари — двамата адвокати на Джоунс, сенаторът Лио Райън, неговата секретарка Джаклин Спиър и двама души, които дошли да вземат свои близки.
Нощта минала спокойно. На прозорците имало мрежи срещу москитите, пред вратата — въоръжена охрана.
По-зле били журналистите. „Уикенд бар“ в Порт Кайтума не бил хотел, така че спели на пейки, на надуваеми дюшеци и кой къде свари. А на сутринта вече ги чакал познатият им камион.
Закуска на вчерашната маса. Шунка с яйца, чай кафе, сметана и доста вкусно прясно печиво. Настроението било по-добро от вчерашното, Джим Джоунс бил остроумен събеседник. После излезли навън и преподобният ги развел из колонията. Камерите работели, фотоапаратите щракали, журналистите си водели бележки, всичко било съвсем в ред, нийде никакъв помен от терор или експлоатация. В близките плантации също работели навярно доволни хора, усмихвали се, когато насочвали към тях обективите. После Чарлз Краузе забелязал четири големи бараки и тръгнал към тях.
— Изчезвайте, моля! — казал му въоръженият пазач. — Тук нямате работа!
Журналистът надушил нещо. Пазачът не познавал манталитета на репортерите, тях нещо ги влече тъкмо натам, накъдето не трябва да ходят, с удоволствие тръгват за там, където влизането е строго забранено. Всекидневникът „Вашингтон пост“, към чийто репортерски екип спадал Чарлз Краузе, е известен и внушава страх именно поради способността да надниква зад кулисите или зад затворените врати. Всъщност именно репортерите от тази редакция разкриха аферата „Уотъргейт“ и предприеха такава кампания, че принудиха президента Никсън позорно да напусне Белия дом. Чарлз Краузе не искал да остане назад. Незабелязано доближил сенатора Райън и му докладвал за съмнителната случка. Райън поискал обяснение от Джоунс. Джоунс побледнял и стиснал устни. Изведнъж снел маската си на приветлив домакин. Адвокатите му, които нямали и понятие кого всъщност защитават и какво става в Джоунстаун, убеждавали клиента си да склони и да разреши проверката, та нали няма нищо лошо. После събитията се развили светкавично. Без да изкат разрешение, журналистите отворили вратата на бараката и какво да видят — концентрационен лагер от хитлеристката ера. Дълги редици двуетажни нарове, върху тях измършавели и пребледнели същества. По-късно адвокатът Гари заяви, че изведнъж му се сторило, че е прескочил бариерата на времето и се е върнал с двеста години назад, когато американците се отнасяли така с чернокожите роби.
Рон Джейвърс от вестник „Сан Франциско кроникъл“ излязъл пръв. Когато спрял пред вратата, за да поеме чист въздух, покрай него изтичал младеж и незабелязано му пъхнал в ръката листче.
„Помогнете ни, моля, да се измъкнем оттук!“ Всички снимали, Боб Браун филмирал, останалите атакували преподобния Джоунс. До него стоял като лична охрана около тридесетгодишен бледолик блондин с редки коси — Лари Лейтън. Гледал безучастно като омагьосан.
— Какво става с тези хора? — попитал Дон Харис и посочил подписите върху листчето.
— Лъжа, обикновена лъжа! — отговорил Джим Джоунс и се обърнал настрана, защото Боб Браун снимал разговора с камерата. — Има да се чудите как понякога тези хора симулират! Лъжат. А как трябва да постъпвам с лъжците? Моля ги да напуснат… Всеки, който иска, може да си отиде. Никого не задържаме тук. Щом не му харесва… — ядосал се преподобният Джоунс.
— Тук има едно шестчленно семейство — казал сенаторът Райън. — Биха искали да се върнат в Съединените щати. Оставете ги да си отидат.
— Всички ме подведоха. Всички! Все си е същото! — извикал Джим Джоунс.
— Нека си заминат — съветвал своя клиент адвокатът Гари. — Не е ли все едно шест или шестдесет.
— Ако ги оставите спокойно да си заминат — заявил сенаторът Райън, — обещавам ви, че няма да поставя в Конгреса въпроса за разследване на вашата дейност.
Индианецът се казвал Ал Саймън. Дотичал до сенатора с трите си деца и го помолил да ги вземе със себе си. Но жена му искала да остане. Скарали се, адвокатите посъветвали Саймън да се обърне към американски съд, той да реши на кого да даде децата. Но в този миг срещу Райън се нахвърлил мъж с нож в ръка.
Казвал се Дон Слай и бил един от „белите рицари“ на Джоунс.
— Ти си свиня, сенаторе! — извикал и се опитал да го намуши. Двамата адвокати, които стояли най-близо, мигновено се намесили, застанали между нападателя и неговата жертва. Марк Лейн го повалил на земята. При падането Слай се наранил със собствената си кама. Грег Робинсън заснел бързо нападението. По-късно снимката на шокирания Райън, изпръскан с кръвта на нападателя, се появи по вестниците в целия свят. Най-после Грег Робинсън бе направил снимката, за която бе мечтал цял живот.
През цялото време Джим Джоунс стоял, без да мръдне, с опулени очи наблюдавал случката. До него пристъпвал от крак на крак Лари Лейтън.
— Сега всичко е другояче — казал после смирено.
— Не всичко — отговорил сенаторът. — Но много неща се промениха.
Събота, три часът следобед. Качили се на камионите, покрай които стоели десет-петнадесет членове на сектата, готови да напуснат Джоунстаун. Двамата адвокати на Джоунс останали. Знаели, че няма да се сместят в самолета, а пък и Джим Джоунс им предложил и нощувка.
Прекосили джунглата. Един-два километра преди летището в Порт Кайтума стоял и ги чакал Джери Паркс със семейството си, също членове на сектата.
— Вземете ни в Щатите! — помолил. — Трябва да се измъкнем оттук. Това е ад.
Дейл, братът на Джери Паркс, забелязал пръв Лари Лейтън.
— Тук нещо не е в ред, сенаторе — предупредил го Дейл. — Та този тук не иска да бяга. Той е дясната ръка на Джоунс. Верен му е като куче.
Семейство Паркс и Лейтън се качили и стигнали до летището. Там след малко пристигнала малката „Чесна“, след нея вече познатият „Де Хавиланд Туин Отър“.
Лейтън симулирал, че възнамерява да напусне Джоунстаун.
— Сенаторът каза, че трябва да летя с чесната — съобщил на Джери Паркс и забързал към самолета. На няколко крачки от машината рязко се обърнал с пистолет в ръка и стрелял три пъти. Двама от бегълците се строполили. Лейтън се опитвал да се прикрие и отново да стреля. Пистолетът му засякъл, патронът заседнал. Тогава върху него се нахвърлил Дейл Паркс и другият беглец на име Върнън Госни. Повалили го, избили пистолета от ръката му. Но Лари Лейтън се окопитил, станал и побягнал към джунглата. Няколко крачки и потънал в сумрака.
На летището се появил трактор с ремарке. Върху него най-малко десет въоръжени мъже. Стояли, седели и лежали, прикривани от сандъци. Още отдалеч открили огън. Първият куршум улучил репортера Рон Джейвърс в лявото рамо. Хвърлил се на земята, пълзешком се довлякъл до самолета и се скрил зад колелото на колесника. Съпругата на беглеца Джери Паркс Пати тъкмо се опитвала да се качи в самолета, когато куршумът я улучил в лицето, точно между очите. Боб Брауи продължавал да снима с камерата. Грег Робинесън фотографирал. Останалите побягнали към самолета. Следващият куршум улучил Чарлз Краузе. Строполил се на земята. Сенаторът Райън и Дон Харис се прикривали зад колесника на самолета. Оттук забелязали как изведнъж репортерът Грег Робинсън залитнал, разперил ръце и улучен с няколко куршума, се свлякъл на земята. Тракторът приближавал в по-удобна позиция за стрелба. Боб Браун продължавал да снима с камерата. Неговият тоноператор Стив Сънг се хвърлил на земята и се престорил на умрял. Ето защо след това можеше да посочи автентични доказателства за масовото убийство.
— Чувах как наближава. Видях мъжете с пушките. Боб все още снимаше, макар че бе улучен в крака. Падна по лице. Камерата му още работеше. Един от мъжете приближи бързо до него, опря цевта на пушката в главата му и натисна спусъка. Два-три пъти. Беше страшно.
Навсякъде кръв. Стив Сънг лежал сред мъртвите и се преструвал на мъртъв. Без малко и това да се случи. Мъжете, които наскачали от ремаркето на трактора, започнали да доубиват ранените. Сенаторът Райън лежал притиснат към колесника на самолета. Убиецът го намерил. Доближил отзад, опрял пушката до слепоочието му и стрелял. После бързо приближил до мъртвия Робинсън и стрелял в главата му. По Харис също стрелял още веднъж.
Тим Райтерман от „Егзаминър“ и секретарката на Райън Спиър избягали в джунглата. Убийците не ги проследили. Като по команда наскачали в ремаркето и с пълна газ тракторът потеглил към Джоунстаун. На площадката на летището останали мъртвите и десетина тежко ранени. Някои се довлекли и се скрили в джунглата.
Адвокатите Марк Лейн и Чарлз Гари не подозирали какво се е случило. Били в колибата, която Джим Джоунс им дал на разположение, когато в пет часа следобед прозвучала командата по лагерната радиоуредба.
— Внимание, внимание! Тревога. Всички незабавно да се явят на сборния пункт пред храма. Повтарям. Всички незабавно на сборния пункт.
Адвокатът Гари излязъл пред вратата и попитал единия от охраната:
— Какво става?
— Всички ще умрем — отговорил Панчо Джонсън и погледнал брат си Джим, който бил на пост с него. Очите му пламтели. — Настъпи великият миг — казал в екстаз. — Всички ще умрат. „Белите рицари“ дойдоха.
— Какво? Самоубийство?
— Достигнахме целта, господине.
— Нима нямате друга възможност? — попитал Марк Лейн.
— Не. Никаква. Нашето странствуване свърши. Ще умрем заедно. Всички.
— Бихме могли да кажем на хората за вашия избор — тактично подхвърлил Марк Лейн, след като съзнал опасността, и погледнал Панчо.
— Направете това, нека целият свят узнае за този чудесен миг, за нашето спасение навеки.
— Добре, но как да се измъкнем оттук? — попитал Марк Лейн.
— Ето го пътя. Бягайте.
Затичали се и изчезнали в джунглата.
Мравуняк от хора. Бързали от плантациите, точели се от колибите, връщали се от нивите, крачели като осъдени подир двуколка. От всички страни се сливали в безименна маса. Мъже, жени, деца. Като роботи без своя воля вървели към смъртта. Пред храма децата, жените и мъжете се превръщали в тълпа, поддаваща се на въздействие. Никой не бил сам. Всеки имал до себе си друг, също послушен, също готов да изпълни заповедта. Никой от тях не бил вече в състояние да осъзнае, че някой, който стои зад Джоунс и над него, е програмирал лишаването им от воля. Преподобният седял на трона, старо, но разкошно кресло, поставено на подиум от дъски. Станал, придавайки си пророчески вид, както много пъти преди това, и вдигнал двете си ръце нагоре.
— Имахте възможност да се запознаете със сенатора Райън от американския Конгрес. Чуйте какво ще в кажа. Тук над нас и пред очите ви неговият самолет ще се сгромоляса в джунглата.
По навик погледнали към небето. С угаснал поглед гледали към ефира. После чули бръмченето на трактора и кой по-рано, кой по-късно извърнали глави, за да видят кой идва.
От ремаркето наскачали убийците. Единият от тях изтичал към трона на шефа. Нещо му пошепнал. Джоунс отново вдигнал ръце към небето и с прегракнал глас извикал в микрофона:
— Сенаторът е мъртъв. Журналистите също! Скъпи вярващи, трябва да очакваме, че гвианските войници ще пристигнат най-късно след час. Ето защо по-добре всички заедно да предпочетем смъртта.
Отново вдигнал ръце към небето и извикал:
— Майко! Ах, майко!
Лагерният лекар се казвал Лари Шахт. В близката палатка заедно с помощник-лекаря Джойс Тъчет смесвали в тридесетлитров съд смъртоносната напитка.
Отровен сироп, огромно количество успокоителни таблетки, силни обезболяващи прахове и няколко бутилки силно отровен цианкалий. След като я приготвили, домъкнали съда и го поставили на масата пред насъбралите се.
Джоунс станал.
— Кой от вас е против? — попитал и му било ясно, че не ще чуе нито един глас. — И тъй, ще напуснем този свят. Всички ние, които взаимно толкова много се обичаме, аз вас, вие мен. Погрижете се преди всичко за децата. Бих искал да бъдат с нас. Когато дойдат войниците, мъчение и кастриране очаква всеки, който не е умрял. Затова по-добре да умрем. Бързо, още сега. Побързайте, не ни остава много време.
Разиграла се сцена, която трудно може да се опише. Лекарят Шахт, неговият помощник Тъчет и няколко сестри раздавали смърт. Шахт наливал отровата в картонени чашки като от автоматите за кафе, сестрите ги разнасяли. За децата били подготвени спринцовки. Джим Джоунс заявил, че това е по-хуманно и че биха могли да изплюят отровата. Майките убивали собствените си деца пред погледа и с помощта на бащите, успокоявали плачещите, че след малко всичко ще свърши, сякаш целта на живота била преждевременната смърт.
Все пак някои поне в последния миг се опомнили. Отказали да приемат чашата с отровата. „Белите рицари“ насилствено налели в гърлото на колебаещите се цианкалия. Някои се опитали да избягат, но куршумите на пазачите ги настигнали. След няколко крачки падали мъртви на земята. На площадката пред храма лежали вече първите умиращи. В гърчове, с пяна на устата, с изцъклени очи крещели от болка.
Одел Роудс, онзи тридесет и три годишен учител, по-скоро утопист социалист, отколкото сектант фанатик, решил да остане жив. Първо се скрил зад оградата съвсем близо до храма. После чул гласа на една от сестрите, която искала някой да отиде да донесе фонендоскопа от амбулаторията.
— Аз ще отскоча, сестричке — самопредложил се и се затичал. Веднага щом се оказал далеч от погледа и и щом стигнал до най-близката барака, залегнал и пълзешком се отдалечил. Въоръженият пазач, който след малко минал покрай него, бил убеден, че той е един от първите мъртви, и го оставил. Одел Роудс почакал още малко и когато разбрал, че опасността е преминала, се затичал към джунглата и тръгнал към свободата по същия път, по който минали и двамата адвокати. Марк Лейн и Чарлз Гари били отдавна на път.
Настъпил мрак и те се изплашили, че могат да се заблудят. Затова решили да поставят знаци по пътя. Забождали в черната кал пръчки от лиани и клончета, за да могат в най-лошия случай сутринта да се върнат по собствените си следи. Не било нужно. Наистина пристигнали в Порт Кайтума след двадесет и шест часа, но затова пък щастливи, че са се спасили. Учителят Одел Роудс знаел пътя през джунглата и затова изпреварил адвокатите с цели шест часа.
Стенли Клейтън, двадесет и пет годишният готвач, също избягнал смъртта. Въртял се около сборния пункт, избягвал сестрите, раздаващи чаши с отрова, а когато въоръженият пазач се опитал да го избута към масата с отровата, му казал, че Джоунс му бил наредил да брои мъртвите. Грубиянът с пушка кимнал. Стенли Клейтън се скрил до колибата на местната библиотека и избягнал трагедията. Става ценен свидетел.
Деветстотин и четиринадесет мъртви. Лежали един до друг, повечето с лице към мократа земя, изкривени от предсмъртни гърчове. Масово самоубийство или масово убийство? Във всеки случай невъобразим акт на насилие. Почти за час умрели над деветстотин души.
Под покрива на павилиона — огромна маса. На нея съд с останалата отрова. Наоколо разхвърляни стотици празни чашки от фармацевтични препарати, силни успокоителни средства, голяма част от които наркотици.
Откъде са се взели и защо? Кой ги е донесъл тук? Кой ги е изсипал на масата? Все пак неестествено е да се дават на кандидатите за масова смърт първо наркотици, а чак след това да им се предлага отрова. Нещо повече: не е имало никакво време за това.
Полицаите, които пристигат и виждат ужасната сцена, намират огромно количество оръжие и боеприпаси, сякаш отец Джоунс се е готвел да воюва с някого. Метални ракли със съкровища: бижута, които отнел от вярващите, пари, които присвоил, над осемстотин паспорта, които прибрал, за да не могат да избягат. Намерените банкови книжки показват, че Джим Джоунс е присвоил над десет милиона долара. Само от джобовете на неговите вярващи ли са дошли тези пари?
Масовата смърт на обитателите на Джоунстаун настъпва на 18 ноември 1978 г. Далеч преди това един от медицинските сътрудници на ЦРУ д-р Ивън Камерон, директор на Изследователския институт по психиатрия към университета в Макгил в Монреал, разработва метода за „дешаблонизиране на личността“. Методът е изпробван, удобен и използваем за замислите на ЦРУ. Принципите на метода на Камерон твърде много напомнят метода на Джоунс за рушене на човешката личност.
В първата фаза д-р Камерон постъпва по следния начин: непрекъснато повтаря на пациента обикновени мисли, като същевременно прилага електрошок. По този начин обектът загубвал част от паметта, но все още бил в състояние да се ориентира, съзнавал къде и ащо се намира. Във втория стадий „опитното зайче“ загубвало пространствено-временна представа, проявявало значително неспокойствие, тъй като все още осъзнавало своето състояние и своите напразни опити да се ориентира. В последния стадий пациентът се успокоял, вече не си спомнял нищо от миналото, не мислел за бъдещето, ставал напълно зависим от обработващия го.
На така програмирания индивид може да се заповяда всичко, дори и самоубийство. Изпълнявал всичко безпрекословно.
Юрисконсултът на убития сенатор Райън научава доста неща за методите и дейността на отец Джоунс. След убийството на сенатора и на журналистите и след завръщането и съвземането от шока на Джаклин Спиър Холсинджър се заема с разследването. Той търси причината и смисъла на трагичното събитие. До подозрението, че не всичко е така, както изглежда на пръв поглед, го довеждат две обстоятелства. Искал ли е Джим Джоунс наистина да умре заедно със своите вярващи, или в последния момент се е намесило трето лице? В Съединените щати Джоунс е имал немалко поклоннижи. Би ли напуснал този свят такъв един „пророк“ и „спасител“, без да остави завещание, последна воля, за да получи шанса да стане светия след смъртта си?
След като в Джоунстаун пристигат войници, а след тях и полицаи, установяват, че Джим Джоунс не е умрял от отравяне. Бил прострелян в главата. Сам ли се е застрелял?
Джо Холсинджър се впуска в разследване и представя толкова доказателства, че подлага на съмнение официалната версия на гвианската полиция. Резултатите от проучването си представя на комисията по разследването към Сената на Съединените щати и дава показания по случая. Остава твърде учуден, когато официалните власти премълчават неговите разкрития. По-късно се разбира защо. Тогава Холсинджър дава материалите на разположение на печата.
Джим Джоунс е сътрудничел на американското ЦРУ по програмата „НК-Ултра“. Извършвал опити с наркотици, главно с ЛСД-25, върху нищо неподозиращите членове на сектата, особено след 1976 г., когато програмата е преустановена официално, но е провеждана тайно. По указание на специалистите от ЦРУ Джоунс давал на членовете на сектата ЛСД с цел да постигне рушене на личността. Средствата били изпитани: тежък труд в тропически условия, среднощни разпити, заплашване, будене, специална диета или наказание с глад. Стига се дотам, че — както твърди теоретикът Камерон — обитателите на Джоунстаун станали напълно зависими от своя водач, тоест били в състояние да извършат и колективно самоубийство. Физическият терор, господството над живота и смъртта — Джоунс още преди това бил убил няколко непослушни, двама от които на територията на Съединените щати — подготвили почвата за заключителния акт. Нито един от свидетелите не трябвало да остане жив. Би могъл да обвини Джоунс и ЦРУ. Ето защо в Джоунстаун умират 914 невинни хора. Джо Холсинджър твърди, че Джоунс не се е самоубил, че го е разстрелял агент на ЦРУ, който е бил таен надзирател в опитния център в Джоунстаун. Своето твърдение Джо Холсинджър доказва пред комисията по разследването към Сената с магнетофонна лента, на която е записано как е протекла колективната смърт. Накрая се чуват изстрели. Рядко самоубиецът е в състояние да стреля два пъти в главата си, а съвсем невероятно е Джоунс да е дал няколко изстрела един след друг. През главата му минава едни куршум. За кого в такъв случай са били предназначени другите изстрели? Кой е стрелял?
По време на опитите с обитателите на Джоунстаун посланик на Съединените американски щати в Гвиана бе дългогодишният агент на ЦРУ Джон Бърк, когото по-късно правителството на Рейгън назначи на едно от ръководните места в ЦРУ. След масовото убийство убиецът Лари Лейтън напуска Гвиана. Не бе подследствен. Неговият баща е един от изтъкнатите експерти по водене на химическа война в американските сухопътни войски.
В Джоунстаун гвианската полиция открива добре уредена болница. В склада са намерени 11 000 опаковки силни халюциногенни препарати, а онези, които са избягнали масовата смърт, разказват, че са били принуждавани да ги гълтат против волята си.
Преподобният Джоунс е поддържал редовни контакти с агента на ЦРУ Ричард Маккой, който работел в американското посолство в Джорджтаун.
Именно той предварително информирал Джоунс за опитите на американците да освободят близките си от Джоунстаун. Посещението на сенатора Райън и на журналистите предизвиква опасност от разкриване на експеримента. Ето защо преподобният Джоунс получава указание да инсценира масово самоубийство. Че това не е било доброволна смърт на умопомрачените членове на сектата, се вижда и от доклада на главния патолог към Държавното медицинско управление в Гвиана д-р Лесли Мут. У много мъртъвци той открил следи от инжекционни игли на такива места, където инжекцията би могло да постави само трето лице.
Оказа се също така, а и Джо Холсинджър докладва за това обстоятелство пред комисията по разследването към американския Сенат, че в масовото убийство в Джоунстаун е участвувал още един агент на ЦРУ — Ричард Дуайър, който попада в Джоунстаун като член на групата, придружаваща сенатора Райън. Впрочем на магнетофонната лента се чува ясно една от последните заповеди на Джоунс, предназначена за охраната:
— На всяка цена спасете Дуайър!
Изключено е Джоунс да е замислял смъртта си. Впрочем в недалечната река го очаквала моторна лодка, с която искал да избяга на сигурно място. Изненадват го и той заплаща с живота си. Кой е убиецът?
Кой е дал последните три изстрела, които ясно се чуват на магнетофонния запис?