Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (17)

ПРИНЦЕСА ПАТРИША

Имало едно време една принцеса. Нейният баща бил могъщ крал на американския печат. А дядо й, родоначалник на династията Хърст, бил още по-могъщ. Господствувал над общественото мнение, помагал на политиците или ги оставял да се провалят. Бил много богат, следователно и много влиятелен. Не знаел къде да си дява парите и затуй си построил кралски замък или по-скоро кралска резиденция, разположена на брега на Тихия океан недалеч от калифорнийското градче Сан Саймън. Уилям Рандълф Хърст платил за нея петдесет милиона долара, които през двадесетте години на нашия век са били главозамайваща сума. Говори се, че това е най-големият и най-скъпият кич в света. И до днес през уикенда потомците на краля на печата отиват в Каза дел Мар, а Каза дел Сол и Каза гранде се посещават само от туристи. Но някога тук, в десетките луксозни стаи, се е разполагал сам вестникарският крал.

Калифорнийската почва е изпръхнала от палещото слънце. Ето защо са докарали и насадили по склоновете шест хиляди иглолистни дървета и са създали за тях умно измислена напоителна система. В сградата Каза дел Сол има тридесет и шест стаи за гости c великолепни бани. Холовете и трапезариите са украсени с антични статуи и старинни предмети, насъбрани от цяла Европа. Хърст купувал стари замъци, демонтирал редките изписани или декорирани тавани и след това по тяхна мярка зидарите му построявали залите. Само басейнът, проектиран в античен стил и украсен със стари гръцки скулптури, струвал един милион долара. Редките картини, ценните гоблени, килимите с приказна цена и златните прибори са реквизитът, който заобикалял от малка принцеса Патриша, по фамилия Хърст.

Внучката на вестникарския крал Уилям Рандълф Хърст I, дъщерята на наследника на трона и по-късно твърде могъщ издателски крал Рандълф Хърст II, сестрата на бъдещия председател на издателския концерн Уилям Рандълф Хърст III, наследницата на милиони, била разглезена донеманкъде. Държала се така, както се очаквало от нея, срещала се с отбрано общество и скучаела, както скучаят милиони други не толкова богати и не толкова известни девойки и младежи в страната, в която общественото положение се мери по банковата сметка.

Принцесите също се влюбват. Патриша Хърст следвала в университета изкуствознание и на деветнадесет години обикнала двадесет и шест годишния абсолвент от Математическия факултет Стивън Уилд. Живеели заедно. През нощта в неделя срещу понеделник на 4 февруари 1974 г. на вратата им позвънили трима въоръжени и маскирани мъже, обезвредили любовника с бутилка по главата и отвлекли Патриша.

Говори се, че отвличането като престъпление е американско изобретение. От времето, когато бе изчезнал синът на прочутия летец Чарлз Линдберг, това събитие може би се е повторило десетки хиляди пъти. Фамилията Хърст изпаднала в ужас. Извикали най-добрите криминалисти и дори прочутия в международен мащаб психиатър, занимаващ се с психологията на тероризма, професор Фредерик Дж. Хакър и изчакали похитителите да се обадят.

Писмото било странно и единствено в историята на отвличанията. Било написано от представители на терористичната организация, наречена „Симбиостична освободителна армия“. Искането и било необичайно. Похитителите искали откуп, но не за себе си. Семейство Хърст трябвало да закупи хранителни продукти за два милиона долара и да ги раздаде на гладуващото население в Калифорния. Кои са похитителите — измамници или налудничави спасители? Изобщо били ли са терористи?

Семейство Хърст нареждат да бъдат закупени хранителните продукти, разпределят ги между калифорнийските бедняци н зачакват отвлечената им дъщеря да се завърне в бащиния дом. Заблуждавали се. Оставила ги в неизвестност цели девет седмици. После изпратила на родителите си, а по този начин и на световната общественост снимки и магнетофонен запис с декларацията си. На снимката била принцеса Патриша с автомат в ръце, а на магнетофонната лента съобщавала на родителите си, че се е присъединила към терористичната група СОА, че има възможност свободно да реши: да се върне или да остане. Тя ще остане и ще воюва за своята лична свобода и за освобождението на всички потиснати. Големи и неубедителни думи от устата на принцеса Патриша, избрала вече за своя псевдоним името Таня. Нима е могла изведнъж да разбере покварата на буржоазния начин на живот, както сама казвала, нима наистина е могла да се сприятели с похитителите си и да мине на тяхна страна? Могла е. Впрочем открила е нов начин на живот, най-после вълнуващ.

Животът на милионерската дъщеря, чието лично богатство познавачите определяха приблизително на двеста милиона долара, протичал в невъобразима скука. Разполагала с всичко, за нищо не копнеела, не било нужно да работи, не умеела да се весели. Казват, тичала по цели часове из парка на семейната резиденция с кучето вълча порода Ароу и му подхвърляла гумени кости, за да й ги носи. Излежаване край басейна, пред телевизора, няколко апатични приятелки, вечеря в някой от скъпите ресторанти в Сан Франциско.

Родена е в разкош, вместо майка й за нея са се грижели гувернантки. Детството си прекарва в най-добрите пансиони. По-късно лично заявява, че е научила кои са родителите й едва когато станала на десет години. Но дори и след това и те, и тя живеели по своему. Срещали се само при тържествени случаи, годишнини и рождени дни. Естествено, че една деветнадесетгодишна здрава и интелигентна девойка не се е чувствувала добре в такава среда, обяснимо е, че се е стремяла към промяна. Може би тъкмо затова е избягала при своя „учител по математика“. Тоест, най-много от всичко е желаела да започне нов живот.

Симбиостичната освободителна армия бе любопитно съдружество. Подобно на много други терористични групи нейното начало идваше от дълбокото разочарование на младите хора. След като разбират, че живеят в общество на лицемери и циници, младите минават в опозиция, започват да си играят на революционери и отначало може би са се отнасяли сериозно към това. Обявяват война на живот и смърт на неизвестен и никога непосочен конкретно противник. Шефът на терористите фелдмаршал Синк заявявал, че ще застреля всеки враг, където и да го срещне. Може би са се опитвали да станат съвременни подобия на Робин Худ, да вземат от богатите и да раздават па бедните? Наистина ли са предполагали, че под формата на партизанска борба по улиците на града ще извоюват по-добро бъдеще за човечеството?

Организацията СОА била създадена в американския затвор Вакавил. Там излежавал наказанието си за кражба Доналд Дефрийз. Тук той се сприятелява с двадесетгодишния работник по социалните въпроси Уилям Улф. Двамата се договарят, че ще се противопоставят на всички форми на расизма, фашизма, индивидуализма и човешката завист. Дефрийз успява по-късно да избяга от затвора, организира терористична трупа, която скоро стига до нивото на не твърде ловка банда от престъпници. Препитават се от кражби. Застреляли с куршум, напоен с цианкалий, един чернокож, директор на училище, на име Маркос Фосър, защото уж бил агент на врага. Залавят ги и ги осъждат. Джо Ремиро и Ръсъл Литъл лежали в затвора заради убийство. Затова след отвличането на Патриша Хърст се очаквало, че ще искат да я разменят със затворниците. За да разберем условията за възникването на групи, каквато е била СОА, трябва да търсим люлката, в която са се родили те: това са негърските гета и затворите на Съединените щати.

Фелдмаршал Синк Доналд Дефрийз е негър. Роден е и е израснал по улиците на негърското гето, хиляди пъти е чувал, че е черна мутра и че затова не може да има еднакви права с богоизбраната бяла раса. Мизерията и непрекъснатите унижения го довеждат до пътя на престъплението. В затвора съзрява неговият замисъл: ще се бори за по-добър свят. Той е на тридесет години, когато става фелдмаршал на Симбиостичната освободителна армия.

Имал приятел и съратник, който се казвал Уилям Харис. Бил от бялата раса, седял на училищния чин тих и незабележим, нито се биел, нито говорел вулгарни думи, по-скоро мислел за социалното неравенство в този свят. После отишъл войник, осем месеца служил в елитната морска пехота и стигнал до Виетнам. Там решил да се бори срещу системата, издигнала изтребването на беззащитните в държавен интерес.

Симбиостичната освободителна армия има много общи неща с други терористични организации, дори и със „семейството“ на убиеца Чарлз Мансън, чиито членове бяха тръгнали към къщата на артистката Шарън Тейт в Бевърли Хилс, за да убият „свинете“ — видните членове на ненавиждалата класа на богаташите. СОА се появява някъде между седемдесета и седемдесет и трета година в района на Сан Франциско. Основателите и, между другото в по-голямата си част момичета от тъй наречените добри семейства на почтени американци, избират за символ седмоглава кобра. Тя представлявала симбиоза между седем глави и едно тяло и трябвало да олицетворява активност, самореализация, сътрудничество, творческа дейност, вяра в единството, самосъзнание и отговорност.

Една от основателките, Нанси Линг Пари, била дъщеря на почтен калифорнийски консерватор. Отначало се възхищавала от реакционния консерватор, сенатора Бари Голдуотър. След като завършила следването си в университета, демонстративно захвърлила дипломата си и отишла на улицата да продава лимонада, защото искала да започне нов живот. Театралният бунт много скоро прераснал в насилие, особено след като се присъединили млади хора, на които им бил по-близък престъпният свят, отколкото „революцията“. При първите акции СОА имала около десет членове, а по-късно уж два пъти повече.

Но защо терористите произлизат най-често именно от заможната средна класа? Отговор на този въпрос се опита да намери „Комсомольская правда“: „Родният дом в предградието не е тяхната вселена, поне не цялата. Мнозина от тях рано или късно осъзнават това. Приличната сметка в банката, обезпечеността на средната класа придават на нейния притежател чувството за известна независимост от обществото. Само че младите не се нуждаят от рента, а от чувството за участие, за ангажираност в обществения живот, от възможност да се изявят, да живеят и да се борят. Казват — какво още искат, нали имат всичко. Младите не признават такива аргументи. Всичко това са вещи, а те ги имат достатъчно. Не се нуждаят от още вещи, а от нещо друго, което не може да се мери с материални критерии. Социологът от Калифорнийския университет Бенет Бъргър посочи обезпокояващия факт, че често терористите произлизат от средата на тъй наречените добри семейства. «Нашето общество страда от липса на идеали, на които може да се вярва — казва той. — То поставя материалните ценности над духовните.» Известно е, че младите хора се отличават с идеализъм и дори Америка не прави изключение в това отношение. Липсата на идеали си отмъщава повече от липсата на вещи. Младежите, произлезли от средната класа, вместо материалната сигурност, към която толкова се стремят техните родители, избират бедността, изобилствуваща със страдания и борба. Вместо грижливо планирано за следващите дни и години съществуване предпочитат живот, изпълнен с непредвидени събития. Рядко някой от «родоотстъпниците» обаче достига целта си. Впрочем той няма такава.“

Кандидат-членовете за терористичните групи са водени по-скоро от отричането на досегашния начин на живот, отколкото от копнежа да си изградят по-добър. Наистина често подобен „революционер“ с патетичен жест се избавя от бремето, което създава господството на вещите в потребителското общество, но изпада под властта на думите и на неясните понятия.

Доказателство за това е случаят с Патриша Хърст, както и възходът и падението на СОА. Макар че изявленията на терористичната група звучаха красиво, „бунтарите“ срещу обществения строй не постигнаха нищо друго освен това, че за известно време нахраниха някои бедни хорица с милионите на Хърст. Това е малко. Морално и физически.

Говори се, че с насочването си към Патриша Хърст терористите са допуснали грешка. Казват, че това било началото на техния край. Даже и да са я принудили да се присъедини към тях чрез „промиване на мозъка“, за което се говори доста по време на последвалия съдебен процес, даже и да го е направила по собствено желание, то все пак вместо борбата те са избрали рекламата. Склонни сме да смятаме, че по-скоро Патриша Хърст се е нуждаела от СОА, отколкото те от нея. Защо? Живеела лесен във всяко отношение живот. Още като ученичка родителите и купили автомобил. Получавала триста долара месечно джобни пари. He и били достатъчни и за всеки случай родителите й дали веднага осем хиляди. Като навършила шестнадесет години преценили, че не бива тя сама да си търси какъв да е партньор и и избрали надежден и миловиден домашен учител. Всичко в живота на доларовата принцеса протичало без затруднения, всичко било предварително разчетено, осигурено и заплатено. Та чак й втръснали сладостите на живота.

Цели деветнадесет месеца „се борела“. Само че борбата била водена със странни средства. Минавала по пътеките на престъплението. Когато по-късно съставяли обвинителния акт, било установено, че биха могли да обвинят Патриша Хърст в 22 тежки престъпления. Когато членовете на СОА решават да извършат обир на банка, за да си набавят пари за разноски, те вече имат зад гърба си едно убийство. Ала в него Таня — Патриша Хърст, все още не била участвувала.

Но в нападението на „Хиберния банк“ в квартал Сънсет в Сан Франциско, която между другото принадлежала на бащата на приятелката й, доларовата принцеса вече изиграла една от главните роли. По примера на други терористични банди, които по същия начин си осигурявали пари, те подготвили грабежа по всички правила на професията. Най-напред в залата на банката се появили съгледвачи и започнали да наблюдават как вървят нещата тук. Начертали схема, установили навиците на служителите, определили ролята на всеки участник, осигурили пътя за изтегляне. Знаели за монтираните телевизионни камери и може би тъкмо затова единствено тяхната видна съучастничка Таня трябвало да бъде без маска и без перука.

Били осем души, от които шест жени. Водач им бил надменният насилник Синк. Сутринта се подготвили, прегледали автоматите, строили се в редица—нали били „армия“, после се качили в откраднатите от предишния ден автомобили. Четирима влезли в залата на банката, четирима охранявали отвън. Откраднали над десет хиляди долара и попаднали на първите страници на световноизвестните вестници. Главно милиардерската дъщеря с автомат в ръце. По-късно заявяваше, че са я принудили да участвува, и съжаляваше, че при бягството от местопрестъплението ранили един от клиентите. Тъкмо нападението на банката би могло да се превърне за Патриша Хърст в добра възможност за бягство. Само че тя не е искала да избяга, чувствувала се е добре сред терористите, дори се била влюбила в един от тях и нямала, никакви възражения срещу свободните нрави, господствуващи в общото помещение, нито пък срещу свободната любов. Макар по-късно да твърдеше обратното: „Беше страшно. Тия ужасни въшльовци. Всички заедно имахме само една-единствена четка за зъби. Да имаш собствена четка за зъби, се смяташе за буржоазен предразсъдък. В къщи жените ходеха пред мъжете с разголени гърди. Това се смяташе за революционно.“

Шест жени и трима мъже живеели като в харем. При това мъжете пренебрегвали жените, държали се с тях грубо, отношенията между тях били като между животни.

„Шефът на бандата Синк — казва по-късно Патриша Хърст — бе надменен маниак, който денем и нощем закачаше жените, правеше каквото му хрумне, всички трябваше да се подчиняват на болната му фантазия. Сексът бе неизбежна част от съжителството. Бяхме в нелегалност, тъй че трябваше взаимно да се удовлетворяваме.“

Едно от момичетата с псевдоним Зоя била уж безчувствена, жестока и всички я ненавиждали. Другите двама от бандата, съпрузите Харис, пък били изроди, „напомнящи болно куче, на което може да помогне само смъртоносната инжекция“.

Естествено след нападението на банката и огромната популярност, която придобила крадлата Патриша, членовете на терористичната банда очаквали, че по дирите им ще тръгнат хиляди агенти на Федералното бюро за разследване и всички полицаи на Америка. Затова водачът на бандата Синк решил да раздели „армията“ си на три самостоятелни тройки. Всяка от тях имала право да предприема каквото и да е на своя отговорност. Искал да демонстрира сила и присъствие на СОА на няколко места наведнъж. Патриша се оказала в компанията на Йоланда и Теко, в действителност съпружеската двойка Емили и Уилям Харис. Заедно запланували и нападнали магазина за спортни принадлежности „Мел’с спортинг гудс стор“. Семейство Харис „работели“ вътре, а Патриша ги прикривала отвън. Когато служителите включили сигналната уредба и Харис били принудени да побягнат, Патриша започнала да стреля с автомата по преследвачите. Крадците успели да избягат.

Откъде се е взела тази жестокост у момичето, възпитано в най-добрите училища? Как изобщо е могло да се случи така, че да хване толкова опасно оръжие като автомата?

В списание „Огоньок“ Владимир Николаев се опита да обясни този факт така: още в детските си години тя е била заобиколена с оръжия. Като дете ходела с баща си на лов, у дома и било пълно с пушки и пистолети. Когато се опита да обоснове реакцията си при обира в магазина за спортни принадлежности, заяви: „Като видях, че преследват Харис, започнах несъзнателно да стрелям.“

Скоро след безуспешното нападение и тримата се настанили в един мотел. Това съвпаднало с времето, през което агенти на ФБР открили скривалището на останалите терористи от СОА и организирали голяма хайка. Това се случило на 17 май 1974 г. в един от негьрските квартали на Сан Франциско. Участвували 410 отлични стрелци на ФБР и подбрани полицаи. Присъствували журналисти, телевизионни репортери с камери и в пряко предаване телевизията излъчила целия ход на акцията. След дълга престрелка избухнал пожар и всички членове на терористичната команда били убити.

Тъкмо в този момент Патриша и Харис влизали в мотела.

„Току-що бяхме влезли в стаята — писа по-късно в спомените си тя. — Теко включи телевизора. «Това е пряко предаване, вижте» — извика и ние се заковахме пред екрана, па който се редяха картини като на филм за гангстери и полицаи. Огромно множество полицаи бяха обсадили бялата сграда. Бяха въоръжени и с газови маски. Започна престрелка. Към обкръжената къща хвърлиха гранати със сълзотворен газ. Облаци дим се изтъркулиха от прозорците. Освен това стреляха с автомати. «За бога, та това са нашите!» — извика Теко и Йоланда се разплака. Теко започна да превключва от един канал на друг, обсадата на къщата бе предавана от всички телевизионни компании, само с тази разлика, че операторите им снимаха от различно място, така че кадрите се различаваха. Теко превключваше до безкрайност, за да може да се ориентира в обстановката. Това продължи цял час. Тази малка война се разигра в града, в който се снимаха подобни филми. Бе жестоко и трудно за вярване. Накрая къщата започна да гори. Първо се срути една от стените, а после останалото. И край.“

Всички загиват. Владимир Николаев пита: защо? Беше ли необходио? Не, не беше нужно да ги убиват, все едно, щяха да ги заловят. Но се касаеше преди всичко за Пат Хърст. „Полицията знаеше с кого си има работа, а тези, които ръководеха акцията, знаеха, че Патриша не е сред обсадените терористи. Между другото беше ясно, че не ще мине много време и тя ще попадне в ръцете на полицията и че при следствието няма да има нужда от свидетели. Ето защо предпочетоха да ги ликвидират. Тя е разбрала това, но не го пише в спомените си, ала по-късно по време на следствието и процеса липсата на тези свидетели беше съвсем добре дошла за Пати и нейния защитник.“

Останали само тримата, Патриша Хърст и съпрузите Харис. Разгромът на групата ги изплашил. Обрали още една банка и убили при това случайна свидетелка, майка на четири деца. Патриша Хърст пак прикривала съпружеската двойка с автомат отвън и шофирала колата, която ги откарала на безопасно място. Казват, била чудесна шофьорка. И след това не мирясали. Върлували като бесни, сякаш искали да отмъстят за смъртта на сподвижниците си, хвърлили във въздуха още няколко полицейски коли. Но после всичко свършило. Агентите на ФБР били по следите им.

Полицейският инспектор Тимоти Кейси и агентът от ФБР Том Падън пристигат пред допотопната къща N25 на улица „Морз“ в Сан Франциско и изтичват до втория етаж по задното стълбище. Откъм коридора жилището имало портална врата. За миг се мярнало лицето на Уенди Йошиму. Знаели, че е компаньонка на Патриша.

— Отворете, полиция! — извиква Том Падън насочва пистолета към момичето.

Тя отваря и инспектор Кейси се хвърля към другото момиче, което се опитало да избяга в задната стая.

— Спрете или ще стрелям! — извиква. Спряла. Обърнала се. Била Патриша Хърст. Дирели са я 591 дни.

— Нима не се радваш, че всичко свърши? — казва инспектор Кейси и това изречение обиколи чрез вестниците и радиотелевизионните емисии целия свят.

Случаят с Патриша Хърст напомняше сполучлив телевизионен сериен филм. Главната роля в криминалния случай се изпълняваше от „голямата звезда“, доларовата принцеса. В повечето случаи хората не разсъждаваха за взаимозависимостите, нито пък за причините, за тях това бе един увлекателен скандал от висшето общество и повече се забавляваха, отколкото се страхуваха от това, което ставаше в Съединените щати. Беше ясно, че милионите на Хърст и вестниците на управлявания от него концерн създаваха такава благоприятна атмосфера, че за съдебните заседатели не оставаше нищо друго, освен да освободят подсъдимата. Обществеността бе само любопитна по какъв начин ще я измъкнат изкусните защитници.

Във вестниците се появи и трогателната историйка за голямата любов на терористката Патриша към един от похитителите й. Това бил онзи специалист по социалните въпроси Уили Улф, когото нежно наричала Куйо. Явно „дълбокото“ чувство не издържало дълго. Впрочем при арестуването на Патриша в жилището на улица „Морз“ се оказало, че живее с друг свой любовник. Казвал се Стивън Солиа, по професия бояджия. Криминалната одисея завършва след деветнадесет седмици. Патриша Хърст стига до предварителния арест, заподозряна в тежки престъпления. Когато я докарват в затвора, вдига нагоре стиснати юмруци, придава си дързък вид, застава пред апаратите на репортерите в позата на боркиня. В протокола за приемане в затвора посочва като професия „градска партизанка“.

Игра на сензация. Става звезда и се държи като звезда. А същевременно около случая хвърчат милиони. От джоба на данъкоплатците държавата изразходва за издирването и преследването на Патриша Хърст три милиона и петстотин хиляди долара. Делото по доказателствата за нейното доброволно участие в нападението на банката в квартал Сънсет е струвало 200 000 долара. Семейство Хърст също не се скъпи. Хонорарите на главния защитник Ф. Лий Бейли били предварително определени към един милион долара. В санфранциския хотел „Станфорд Корт“ многобройният екип на защитата заемал тридесет и пет стаи. Готвел се голям процес с голяма гласност. Защитникът Бейли жонглираше с параграфите. Той привлече вниманието още когато спаси от електрическия стол лекаря Сам Шепърд, обвинен в убийство на съпругата си. Съдът освободи мнимия убиец, а неговият защитник се прочу. Защитавал бе също и масовия убиец, капитана от американската армия Ернесто Медина, който във Виетнам издаде заповед за изтребването на цивилното население на село Ми Лай. Съдът освободи Медина, Бейли стана адвокат номер едно. В процеса срещу Патриша, подкрепян от още шестима юристи и редица помощници, трябваше да застане срещу държавния обвинител Джеймс Браунинг. Дори и той не бе избран случайно от менажерите в задкулисието на процеса. Бе неопитен, защото до момента не бе водил толкова голям процес.

Журналистите създадоха за защитника атмосфера като пред важен мач по бейзбол. Пресконференции, внушителни изявления, поразкрити тайни. Беше ясно, че защитата се готви да се опре предимно на психиатричните експертизи. Говореше се и се пишеше за психическия натиск, за промиване на мозъка, появиха се имената на световноизвестни специалисти: на професора по психологня Робърт Дж. Лифтън от Йейл Юнивърсити и на неговите колеги Луиз Джолиън Уест и Марвин Ф. Орне от Пенсилванския университет, както и на прочутия лондонски психиатър Уилям Сарджънт. Той избърза пред всички и публикува становището си. За всеки случай преди това публикува в лондонския вестник „Таймс“ студия за индивида, когото чрез насилие принуждават да извърши наказуемо деяние.

Свидетелите бяха мъртви. Симбиостичната освободителна армия не съществуваше. На адвокатите ръцете бяха развързани. Обществеността беше подготвена за съдебната пародия. И въпреки това всичко завърши другояче. Поне за известно време.

Съдията Оливър Картър е стар познат на семейство Хърст, а може би дори и приятел. Затова му поверяват процеса. Когато разглеждането на делото е към края, става и предлага наказание за Патриша тридесет и пет години затвор. Госпожица Хърст припада. Откарват я в най-добрата болница. Едната половина от белия дроб не функционирала. Наистина лекарите не установяват причината, но решават да и направят операция. Процесът е отложен, а времето изиграва съдбоносна роля.

Междувременно съдията Картър прави най-доброто, което би могъл да стори. Умира. Неговият „по-разумен“ приемник Уилям X. Орис осъжда Патриша Хърст само на седем години затвор. Откарват я в най-добрия затвор за непълнолетни правонарушители. Всичко е една формалност. Бащата дава парична гаранция от един милион долара и двадесет и две годишната девойка след месец си е в къщи.

Междувременно защитниците обжалват решението на съда. Не след дълго настъпва следващото усложнение. В Лос Анжелос е открит вторият процес, в който Патриша е обвинявана със съпрузите Харис за съучастничество в нападение. Разглеждането на делото е подготвено до най-малка подробност и завършва според очакванията. Съдията Талбът Калистър осъжда обвиняемата на пет години затвор. На всеки друг престъпник не би му се разминала доживотна присъда.

Откарват я в затвор, какъвто не е виждал и няма да види никой осъден. Тристайно бънгало с телевизор, телефон и грижливо подбрани пазачи. Но даже и тук осъдената не остава задълго. Само след две години президентът Картър я помилва.

„Индивидуалистичното общество осигурява право само на тези, които могат да си го заплатят. Стойността на услугите на защитниците прави правосъдието недостъпно за бедните. Безимотните би трябвало да имат същите възможности, но правовият ред не им ги предоставя, това не е в интерес на обществената система“ — писа американският юрист и историк Анерлах.

Случаят с Патриша Хърст се разигра пред очите на обществеността като умело режисирано цирково представление с хепиенд. Когато Патриша напуска „готиния затвор“, главната надзирателка Джейни Хименес организира в чест на видната правонарушителка затворнически бал. Веднага след това написва книгата „Моята затворничка“ и спечелва от нея доста хиляди долари. Стивън Уилд, бившият годеник, с когото Патриша е живяла две години, също написва спомени „Моят живот с Пати“ и продава ръкописа на изгодна цена. Патриша Хърст, булка с огромна зестра, се омъжва за бившия полицай Бърн Шоу и заявява, че е „първият истински мъж в живота й“.