Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (15)

КОЖЕНИ ГЛАВИ

Мразовито утро, 15 януари 1931 г., 7 часът и 38 минути. Телефонът звънна.

— Национална агенция по печата, добър ден — казва телефонистката на телеграфната агенция в Рим. — Искам нещо да ви съобщя — чува се някакъв мъж.

— Кой е, моля?

— Няма значение. Запишете: Джовани д’Урсо е жив и здрав.

— Кой, моля?

— Съдията Джовани д’Урсо. Ще го намерите в бежов „Фиат 127“ в еврейското гето на улица „Порторико д’Отавия“.

— Но кой се обажда, моля? — пита отново телефонистката. Слушалката се чува щракване. В другия край на жицата мъжът е затворил.

Първатаата полицейска кола пристига на улица „Порторико“ в 7 часа и 45 минути. Малко след това идват и други. Полицаите откриват сивобежовия „Фиат 127“ в полосата за паркиране. Колата е затворена. През прозорчето виждат изпотеното лице на мъж с брада и мустаци.

Устата му е запушена, а ръцете завързани с тел и привързани към седалката. Това бил съдията Джовани д’Урсо. След като го държат затворен тридесет и три дни, терористите от „Червените бригади“ го пускат на свобода. За разлика от Алдо Моро той остава жив.

Гуидо Джовани д’Урсо работи в Министерството на правосъдието в Рим като началник-отдел, на който е подчинена администрацията на затворите в цялата страна. Макар всички затвори да са лоши, в Италия има по-добри и по-лоши и не е все едно къде кого ще изпратят.

Четиринадесет дни преди коледните празници терористите отвличат съдията. Както се случва при похищенията, малко след това се обажда говорител на „Червените бригади“ и предава иа италианското правителство исканията им. Не били малко. Те щели да пуснат съдията на свобода, ако Министерството на правосъдието незабавно ликвидира затвора на остров Асинара, недалеч от бреговете на Сардиния, където излежавали присъдите си както ултралеви, така и неофашистки терористи, тъй като условията му не били добри.

Дръзко искане, но „Червените бригади“ постигнаха победа още в първия тур. Италианските власти наистина ликвидираха затвора и за да не изглежда като капитулация пред заплахата с насилие, говорителят на Министерството на правосъдието заяви, че то предвиждало да стори това отдавна.

Междувременно отвлеченият съдия бил затворен в неизвестно скривалище и трябвало — според изявленията на терористите — да бъде изправен пред „народния трибунал“ заради престъпленията си. По-късн, като предупреждение, терористите убиват генерал Енрико Калвалиджи, един от шефовете на карабинерите и член на ръководството на отрядите за борба срещу тероризма.

Посветените разбират, че това е само един епизод от широко замислена акция.

Второ действие започва след кратка пауза. В затвора в южноиталианското селище Трани вдигат бунт седемдесет затворници, все осъдени терористи. Пленяват 18 надзиратели и заявяват, че ще ги пуснат само тогава, когато правителството ликвидира още девет затвора, в които излежавали присъдите си терористи. Министерството на правосъдието се оказа в трудно положение. Полицията не можеше да си позволи погрешна стъпка. „Червените бригади“ не трябваше отново да спечелят. Така на италианската терористична сцена се появи за пръв път специалното поделение „Кожени глави“, освободи надзирателите и наблъска разбунтувалите се отново зад решетките.

В печата се възхваляваше победата, но триумф постигнаха терористите. Те бяха изправили съдията Д’Урсо пред „народния съд“ и той го беше осъдил на смърт. Трябваше ли да се повтори случаят с Алдо Моро? Не след дълго се оказа, че е направен само тактически ход. Говорителят на „Червените бригади“ съобщава, че екзекуцията се отлага, че присъдата щяла да бъде предложена за обсъждане от разбунтувалите се затворници в Трани, както и от осъдените терористи в затвора в Палми. Следователно от тяхното решение зависел животът на отвлечения.

Настъпва куриозен публичен търг между престъпници и блюстители на закона. Хвърлените в затвора терористи заявяват, че са съгласни с освобождаването на отвлечения, но поставят условия:

„Силата на нашето движение е голяма — заявяват те. — Тя ни позволява великодушни постъпки. Съгласни сме с предложението на ръководството на «Червените бригади» да бъде освободен съдията Д’Урсо, при условие че средствата за масова информация публикуват нашата декларация.“

Похитителите ту измъкваха милионни откупи, ту искаха освобождаването на осъдени съмишленици, ту пък се стремяха към облаги или политически отстъпки. С отвличането на съдията Д’Урсо те търсеха популярност, подсилване на чезнещия си престиж, възраждане на симпатиите на италианската общественост, уморена от политическите скандали, инфлацията и безработицата. Ръководството на Италианската християндемократическа партия се противопостави иа предложението да се преговаря с терористите. Министър-председателят Форлани бе също против. Само че социалистите, които също бяха членове на правителствената коалиция, заеха друго становище. Трябва да се направи всичко, за да бъде спасен животът на невинния. Стигна се до сложни дебати, но накрая представителите на различните политически партии се споразумяха, че не ще отстъпят, че този път правителството не ще се унижи да преговаря с престъпници, а журналистите дори обещаха, че ще игнорират сензациите около случая. След това в редакциите се получава декларацията на „Червените бригади“ със заканата: ако до два дни не бъде публикувана декларацията, за това ще заплати с живота си съдията Д’Урсо.

На пръв поглед изглеждаше, че въпросът е решен. Съдбата на отвлечения — предрешена. Само че италианската вътрешнополитическа атмосфера крие много изненади. Италианските партии, опозиционни на правителствената коалиция, решиха да използват положето в свой интерес. Техните всекидневници „Ил Секоло XIX“, издаван в Генуа, и римският „Месаджеро“ публикуваха декларацията на терористите, а пред телевизията излезе петнадесетгодишната дъщеря на съдията Лорена и спаси живота на баща си. Впрочем тя прочете декларацията на терористите и като добавка отправи към „Червените бригади“ молба похитителите да се смилят и да освободят баща й.

След тридесет и три дневно задържане съдията се завърна при семейството си. Изглеждаше, че справедливостта е победила, че терористите са капитулирали. Но не беше така. Те поставиха правителствената администрация на колене. Държавната власт отново не оправда доверието. Позволявайки си този хуманен жест, терористите демонстрираха сила. Освен това се оказа, че всички полицейски акции са били напразни. Стотици полицаи не откриха дори следа, терористите изцяло държаха инициативата в ръцете си. Ето защо те се осмелиха да извършат още по-дръзка провокация. Само че отвличането на американския генерал Дозиър имаше съвсем друг финал.

Днес Падуа е твърде оживен град. Както много други градове, и той се е разраснал с нови квартали с многоетажни блокове. На улица „Пинделмонте“ се намира една осеметажна сграда. В партера има магазин на самообслужване „Супермеркато Деа“. На 28 януари, 1982 г. малко преди единадесет часа и половина на тротоара пред магазина спрели няколко небиещи на очи цивилни мъже. Затворили улицата за цялото движение, даже и за пешеходците. После в „Супермермеркато Деа“ влязъл друг цивилен мъж и с пистолет в ръка наредил на персонала и на клиентите да останат по местата си и да не мърдат. Пред магазина спрял булдозер. Шофьорът оставил двигателя да работи на пълни обороти. Не се чувало нито дума.

В 11 часа и 28 минути на ъгъла се появил не много голям пикап. Задната врата се отворила и на тротоара скочили деветима въоръжени мъже. Били облечени с дънки и маратонки, кожени якета и под тях непробиваеми жилетки, на главата кожени каски със странна кройка. С леки автомати М12 в ръка влезли тичешком в сградата. На първия етаж живеела двадесет и две годишната студентка по история в Падуанския университет Емануела Фрашело, дъщеря на уважаван, прочут и богат падуански лекар. Не се разбирала с родителите си и се преместила да живее тук. Искала да бъде самостоятелна, нямала намерение да се подчинява на домашния ред.

Мъжете с кожените каски отворили с шперц вратата на нейния апартамент и нахлули вътре. Обитателите чули трополенето и в антрето застанал Джовани Чучи с пистолет в ръка. Не успял да стреля, единият от мъжете с кожените каски с майсторски удар от карате го повалил на земята. Вдясно имало врата. Отворили я. Останали изненадани от странната гледка. В средата в полупразната стая била построена палатка под формата на буквата А, а в нея къмпингово сгъваемо легло. Върху него бил завързан мустакат мъж. Пред палатката стоял на пост въоръжен терорист с насочен към пленника пистолет. Ударили го в гръб с приклад и той паднал пред палатката. Терористът бил Антонио Саваста, водач на група терористи от „Червените бригади“. Той бил на двадесет и седем години. По-късно става важен свидетел в процеса срещу похитителите на Алдо Моро.

Емануела Фрашело живеела в просторно петстайно жилище. Полицаите от отряда „Кожени глави“ се разтичали из останалите стаи. И те не били празни. Дъщерята на падуанския лекар имала още няколко квартиранти. Тук била и любовницата на Саваста Емилия Либеро, и още един двадесет и две годишен терорист — Чезаре ди Ленардо. Мъжът в палатката, заложник на четворката терористи, бил петдесетгодишният американски бригаден генерал Джеймс Лий Дозиър, отвлечен преди четиридесет и два дена. Джеймс Лий Дозиър бил командуващ Обединените сухопътни сили на НАТО в Южна Европа, тоест един от най-влиятелните американци в Италия. Живеел във Верона. На 17 декември 1981 г. у дома му позвънили двама техници и казали, че трябва да направят технически оглед. Влезли в жилището, упоили генерал Дозиър, поставили го в голям сандък и го откарали в Падуа, в жилището на Емануела Фрашело на улица „Пинделмонте“.

Отвличането предизвика тревога в Дирекцията на полицията в Рим и в съответните министерства.

Председателят на италианската Християндемократическа партия Алдо Моро бе забележителен политик; когато терористите го убиха, това шокира италианското обществено мнение. Но генерал Дозиър бе чужденец, и при това американец, бригаден генерал и висш представител на НАТО. Отговорност за отвличането му носеше италианското правителство. Навярно представителите на Съединените щати са упражнили голям натиск, за да може италианската полиция да направи максимума за спасяването на заложника. Говори се, че в Рим били пристигнали американски съветници и били участвували в разследването на случая. Намесили се и агенти на ЦРУ. Положението бе сериозно, терористите добиваха все по-голяма смелост. След убийството на Алдо Моро те застреляха индустриалеца Джузепе Талиерчи, когото преди това държаха 47 дни в „народен затвор“.

При това в борбата срещу тероризма полицията бележеше все по-големи успехи. Може би тъкмо затова ръководството на „Червените бригади“ реши да демонстрира силата си, може би тъкмо затова за жертва избра генерал Дозиър? С помощта на военни и граждански организации, на Интерпол и на разузнавателните служби полицията предприе най-голямата акция в историята на Италия. В нея участвуваха над шест хиляди души. Затова и успешното й завършване и освобождаването на генерал Дозиър станаха повод за голяма радост. Не само че беше освободен пленникът, а и жив и здрав го върнаха у дома. В жилището на Емануела Фрашело намериха компрометиращ материал, а Антонио Саваста, когото след удара с приклада откараха в болницата, по-късно изяви готовност да даде показания срещу съучастниците си. В хода на полицейската акция зад решетките се оказаха седемдесет терористи, сред които няколко „шефове“ от ръководството на „Червените бригади“.

Детективите откриха няколко тайни склада за оръжие, в иззетите документи откриха и планове за подготвяни акции. При всяко отвличане е важен разказът на отвлечения. Откъслечните неща, които е доловил, видял или чул, отвеждат обикновено следователя по стъпките на престъпниците. При отвличането на генерал Дозиър терористите са проявили предпазливост. Те били завързали очите на пленника, запушили му ушите с восък и за да не може изобщо да се ориентира, го държали в палатка, построена в стая. А освен това го завързали и за походно легло. Теророристите се опитвали да отклонят следователите от истинската диря. Полицаите направили оглед на хиляди жилища, проверявали десетки хиляди заподозрени, тръгвали по най-малката следа. Когато веднъж непознат мъж телефонирал в Дирекцията на полицията, че трупът на Дозиър лежи на дъното на езерото недалеч от Пескара, няколко дни и нощи пожарникари изпомпвали водата, за да се убедят накрая, че това е трик за отвличане на вниманието. По-голям късмет имали полицаите, когато на 4 януари недалеч от площад „Испания“ в Рим арестували издирваните терористи Ени Рока и Стефано Петрели. При разпита те разкрили адресите на някои конспиративни квартири. В тях полицаите арестували общо десет издирвани терористи и иззели компрометиращи писмени материали. Зад решетките се оказал и големият специалист, съветникът по криминология на „Червените бригади“ доцент Джовани Сенцани. През следващите дни разкрили и таен медицински пункт, обзаведен като малка болница, и убежището на неаполските банди. Според една от версите следата към отвлечения генерал била открита случайно.

Във Верона полицията устроила хайка срещу наркомани. Арестувала Паоло Галати и разбрала, че той бил брат на Микеле Галати, който — вече разобличен терорист — излежавал присъдата си в затвора. Това била първата следа. Втората се появила в показанията на Стефано Петрели. Той разкрил, че Паоло Галати бил член на „Червените бригади“. Устроили им очна ставка с Галати и при разговора станало дума за Емануела Фрашело, в чието жилище по-късно бил намерен генерал Дозиър. Тази версия е публикувана от полицията. В действителност обаче всичко се разиграва по друг начин. Американското разузнавателно управление ЦРУ и италианската СИД се свързват с американската и италианската мафия, като се опитват да прикрият сътрудничеството си.

Американската мафия е голяма сила и това го знае всеки в Съединените щати. Италианската мафия също е невидимо правителство не само в Сицилия, но и в цяла Италия. Още по време на Втората световна война тогавашната разузнавателна служба на американските военноморски сили се свързва с мафията чрез осъдения престъпник и „кръстник“ на мафията Лъки Лучано с цел нейните членове да помогнат за охраняването на пристанищната зона на Ню Йорк от чужди агенти. Многократният убиец Лъки Лучано дирижира от американския затвор част от подготовката за дебаркирането на съюзническите войски в Сицилия. За тази помощ по-късно го помилваха и му дадоха възможност да се пресели в Италия, откъдето после можеше да продължи да упражнява противозаконния си занаят. Това наистина беше позор, но времето затрупа аферата с по-актуални скандали, като например „Уотъргейт“.

Когато отвличат генерал Дозиър, ЦРУ отново се обръща за помощ към всемогъщата американска мафия, тъй като му е известно сътрудничеството между американските и италианските престъпници. Вестник „Советская Россия“ в бр. 52 от 1983 г. публикува разкритието на илюстрованото списание „Тайм“, което осветли задкулисните машинации около генерал Дозиър.

Италианският военен аташе в посолството във Вашингтон се казвал Марчело Кампиони. Може би още на другия ден след отвличането на генерал Дозиър той получил официално нареждане от италианската разузнавателна служба СИД да се опита да се свърже с представители на американската мафия и да ги помоли за помощ при издирването на отвлечения. В Брулин живеел някой си почтен на вид търговец, известен в американския престъпен свят под прякора Фети. Той бил един от кръстниците на американската мафия, който избягал от италианското правосъдие в Съединените щати и се укривал под фалшиво име.

Посредник станал адвокатът Доменико Ломбино от Милано, за когото се знаело, че поддържа връзки c мафията. Впрочем бил защитавал един от изтъкнатите „кръстници“ на италианската мафия Франкино Рестели. Адвокатът Ломбино не бил с чиста съвест, дори бил излежал някаква присъда в италиански затвор, но през 1981 г. го освободили и той заминал за Съединените щати. Пет дни след отвличането италианският военен аташе във Вашингтон се срещнал с Ломбино и му обещал половин милион долара, ако помогне за освобождаването на генерал Дозиър.

Адвокатът Ломбино не се поколебал, свързал се по телефона първо с „кръстника“ Фети и само след няколко дни съобщил на началника на отдела за задгранични операции към италианското разузнаване в Рим Армандо Спортелини, че терористите укриват генерала в областта Верона-Падуа-Болоня. Явно адвокатът Ломбино е имал забележителни връзки и добро име сред италианския и американския престъпен свят, след като още на следващия ден телефонирал отново:

— Някъде в Падуа е — съобщил той.

— Знаете ли адреса? — попитал Спортелини.

— Не зная, но познавам един, който може да го научи.

— Тогава се свържете с него.

— Невъзможно е.

— Защо?

— Той е в миланския затвор „Сан Виторе“.

— Откъде знаете?

— Той е мой клиент.

— Как се казва?

— Франкино Рестели.

— Добре. Ще уредя да се срещнете с него.

— Къде?

— Тук.

— Не мога да дойда в Италия. Знаете много добре, че там ме преследват.

— Не се страхувайте! Ще получите нови документи с ново име. Идете утре между десет и единадест часа в паспортния отдел на консулството на Пето авеню в Манхатън. Ще ви чакат.

Не отишъл сам. Страхувал се. Придружавал го италианският военен аташе Кампиони. Облякъл се така, че да не бие на очи — с дънки, ботуши и дебело поло. 27 декември в Ню Йорк бил доста мразовит ден. Пристигнал на Пето авеню един час по-рано. Спрял. Огледал се. И без да се сбогува с военния аташе, си плюл на петите, скочил в най-близкото такси и изчезнал. Впрочем бил разбрал, че тези незабележимо забележими господа с вдигнати яки не четат с интерес вестника, а се преструват, че го правят, навярно са подочули нещо отнякъде. Бил прав. Служителите от ФБР научили за акцията на мафията и чакали пред консулския отдел да видят кой от мафиозите ще дойде да получи задграничния паспорт.

Ломбино изчезнал, агентите от ФБР отишли при Фети и започнали да го разпитват. Италианският военен аташе се върнал в посолството и телефонирал на своя офицер за свръзка в Рим да му поиска съвет. Естествено американското разузнаване имало свои хора в Рим.

Когато шефът им научил какво е станало, помолил централата на ЦРУ в Ленгли, недалеч от Вашингтон, да даде съответните заповеди на ФБР агентите на ЦРУ да се свържат лично с адвоката Ломбино. Така и станало. Но предпазливият адвокат поискал гаранция, че ще може да се завърне в Съединените щати, след като изпълни тайната си мисия в Италия. Обещали му — и то, казват, от Министерството на правосъдието на Съединените щати.

На 23 януари 1982 г. на нюйоркското летище „Кенеди“ в самолета на италианската авиокомпания „Алиталия“ се качил някой си господин Енрико Димаси, придружаван от италианския военен аташе Кампиони.

На римското летище Фиумичино ги очаквали както агенти от италианската разузнавателна служба СИД така и представители на ЦРУ. Откарали Димаси в хотела, където няколко агенти от италианската полиция осигурявали спокойствието му. Срещата със затворника Рестели била предвидена за 26 януари 1982 година. Конвоят от няколко автомобила потеглил за Милано през нощта. Енрико Димаси, в действителност адвокатът Ломбино, пътувал с трима тайни агенти в първата кола. Във втората бил военният аташе Кампиони, придружаван от агенти на италианската разузнавателна служба. След двете коли се движели два мощни мерцедеса с подбрани снайперисти от италианската мафия, която не вярвала на никакви официални мерки за сигурност и разчитала единствено на своите хора. Преди Милано към колоната по магистралата се присъединила още една кола. В нея седял агент на ЦРУ. Повтаря се сцената, разиграла се някога с гангстера Лъки Лучано. Представители на секретни служби присъствували на срещата между осъдения престъпник Рестели и неговия някогашен адвокат Ломбино. Франкино Рестели бил подготвен за разговора. Били го информирали неговите подчинени. Впрочем още от самото начало мафията работела на пълни обороти и вече няколко дни преди срещата нейни членове се навъртали около жилището, в което похитителите държали пленника Дозиър. Така че всъщност само трябвало да се уредят формалностите. Осъденият престъпник се опитвал да се пазари, за да получи колкото се може по-големи облаги за „патриотичната“ си услуга. Някога Лъки Лучано бе получил в Съединените щати свободата си. Рестели също разчитал на великодушието на италианското правителство. Говори се, че още на другия ден, на 27 януари 1982 г., Рестели съобщил на агентите на италианската секретна служба адреса на жилището на улица „Пинделмонте“. А после полицаите от специалния отряд за борба срещу тероризма „Кожени глави“ освободили генерал Дозиър. За услугата си адвокатът Доменико Ломбино трябвало да получи уговорения хонорар в размер на половин милион долара. Казват, че не получил нищо. Цялата сума изчезнала в лабиринта на канцелариите на италианската разузнавателна служба, която трябвало да му я изплати. Избухва скандал, за него пишат в печата. Само че Италия е свикнала със скандалите. Те са част от полититическия климат на страната и са нещо обикновено. След такива скандали министри си подават оставката, падат правителства. Кой ще вземе да се ядосва за някакви си половин милион долара, които трябвало да получи, а не ги получил някой си обявен за изгнаник адвокат с най-лоша репутация.

Генерал Дозиър е преместен в американската база във Форт Нокс — щата Кентъки, където е съсредоточено златото на Новия свят. Разочарованият Ломбино се завръща в Ню Йорк, където трябвало да получи американско поданство. Мафиозът Рестели е преместен в по-добър затвор в Парма. „Кръстникът“ Фети продължава да работи под маската на почтен търговец в Бруклин, а военният аташе от италианското посолство във Вашингтон изведнъж се оказва на не тъй интересния и съвсем не толкова важен пост в Хартум, Судан. Италианската полиция упорито отхвърля подозрението, че не е открила скривалището на отвлечения генерал Дозиър със собствени сили. Така че от цялата работа всъщност спечелиха италианските тайни агенти, разпределили си половин милион долара, от които не са заслужили дори нито един-единствен долар. Какво бе положението на италианския терористичен фронт, когато бе освободен генерал Дозиър? В затворите се намираха към две хиляди терористи. Балансът за 1982 г. бе активен: полицаите бяха арестували към хиляда и двеста заподозрени. През първите десет месеца на годината терористите в Италия бяха извършени 522 атентата, а за същия период на предишната година — 735. Говореше се също за вътрешно разложение, за разногласия между групите, за липса на единна идеология. Всяка организация, следователно и терористичната, трябва навреме да се погрижи за своя резерв от подрастващото поколение. И тъкмо новите, дошли сред старите членове от училищата и улиците, видимо не са били благонадеждни, не са зачитали закона на мълчанието. Когато полицаите ги подлагали на кръстосан разпит, не издържали и започвали да „чуруликат“. След като групата „Кожени глави“ нанесе големия удар и без нито един изстрел освободи генерал Дозиър, италианската общественост тържествуваше. Мнозина си помислиха, че сега най-после ще настъпят спокойствие и мир по улиците на градовете, че успехът на полицията означава край на тероризма. Това бе наивна представа. Италианският тероризъм е плод на капиталистическото общество, което страда от социално безправие. Докато не бъдат премахнати истинските причини, докато в Италия има над два милиона безработни и може би тъкмо толкова милионери, едва ли ще настъпи спокойствие. Италианските терористи не се състоят само от ултралеви групи като „Червените бригади“ или „Прима линеа“. Силна е и неофашиста терористична организация, на чиято съвест лежи може би най-големият атентат в историята — бомбената експлозия на гарата в Болоня, при която загинаха над осемдесет души и бяха ранени към двеста пътници.

През онази събота, на 2 август 1980 г., температурата в Болоня достига 35 градуса. Всеки, който може, гледа да излезе извън града. Улиците са пълни с коли, гарите претъпкани. В 10,25 в сградата на гарата избухва бомба, изкъртва дебелите стени и гредите на покрива, разрушава цялото странично крило. Равносметката е потресаваща. Терористичният атентат не би имал смисъл, ако не поемеха отговорността за него някои от престъпниците. Но в този случай твърде много организации изявиха желание да я поемат. Единствено неофашистите можеха да докажат твърдението си. Отговорността пое неофашистката терористична организация НАР (Нуклеи армати револучионари — Въоръжени революционни звена) и нейният говорител веднага посочи повода: масовото убийство на болонската гара било реванш за това, че в Болоня — тъкмо тази събота — започвал съдебният процес срещу осмината ултрадесни терористи. През 1974 г. те бяха хвърлили във въздуха един вагон на бързия влак „Италикус“, при което загинаха 12 и бяха ранени 48 пътници. Този атентат бе извършен също недалеч от Болоня, тъй като областта по традиция е предимно комунистическа, при изборите Италианската комунистическа партия тук печели болшинството от гласовете; по време на атентата на гарата кметът на града бе член на Италианската комунистическа партия.

Това не бяха първите и единствени акции на неофашистката организация. Още през 1977 г., ден преди коледните празници, терористи извършват няколко нападения върху секретариатите на Комунистическата партия и на Християндемократическата партия в Рим; през следващите години извършиха към двадесет и пет атентата, освен това убиха съдията Марио Амато, който водеше следствието на арестуваните неофашисти. При огледа на жилищата на заподозрените в атентата в Болоня се оказа, че ултрадясната терористична група е била във връзка със западногерманските си „колеги“ от групата Баадер-Майнхоф.

Борбата срещу организираното насилие продължава. В края на януари 1983 г. терористи от „Червените бригади“ отвличат и убиват надзирателката Стефанини от римския затвор „Ребибия“. Малко преди това е убита една лекарка от същия затвор. През януари 1983 г. 32 терористи са осъдени на доживотен затвор. Съдът разглежда тяхното обвинение в продължение на десет месеца. Шестдесет и трима престъпници са обвинени в убийството на Алдо Моро, в други седемнадесет убийства, в 11 опита за убийство и в четири отвличания. Значителна заслуга за издирването на мнозина от тях има генералът от карабинерите Карло Алберто дала Киеза. Той е началник и на специалните отделения за борба срещу тероризма, към които се числи и групата „Кожени глави“. Всяка малка или голяма терористична организация е пряко зависима от финансовите средства. Членовете на „Червените бригади“ получавали месечна заплата от 250 000 италиански лири, оръжието, което се осигурявало по нелек начин, също не било безплатно, трябвало да плащат наем за конспиративни квартири и да купуват автомобили. Ето защо ръководителите на „Червените бригади“ търсели меценат или съдружник.

Такъв им става мафията. По-точно „Дрангета“ — калабрийска издънка на тази престъпна организация. Доста терористи започват с малко или много идеалистични цели. Недоволни от обществото, в което живеят, те искат да се борят за по-добри социални условия. Но скоро се превръщат в престъпници. Забравят за своите намерения и започват да крадат, за да се сдобият с финансови средства, да убиват, тъй като обществото им се противопоставя. Не се гнусят и от престъплението, свързват се с опитни убийци. По-късно специалистите от мафията, убийците и крадците заедно с терористите започват да нападат банки, с насочени срещу касиерите автомати заграбват милиарди лири, приготвени за изплащане на заплати, отвличат и изнудват. След като отвличат собственика на кораби Анджело Коста, те разделят наполовина помежду си откупа от 2,5 милиона долара, с които след това финансират акциите си, например отвличането на Алдо Моро.

Заедно открадват състезателния кон Карнаубо, някога най-добрият сред най-добрите, и искат за него откуп от триста хиляди долара. Не ги получават. Конят вече бил стар и нямал шансове да спечели на конни надбягвания. Нападението над ваканционния лунапарк на известната туристическа агенция „Клуб Медитеране“ на калабрийския плаж донася на мафията и на „Червените бригади“ не само два милиона в наличност, но и доста ценни и с добра продажна цена бижута и триста чуждестранни задгранични паспорта. Мафиозите до такава степен се сприятеляват с терористите, че двете организации устройват за членовете си отдих в луксозния крайморски център Тропеа и престъпниците са били толкова сигурни, че там нищо не може да им се случи, та започват да изпращат на познатите си илюстровани поздравителни картички.

Известно беше, че съществува сътрудничество между мафията и „Червените бригади“. Ето защо по-късно се появиха спекулации, че преместването на генерал Дала Киеза в Палермо, където задачата му била да ликвидира мафията, били уредили онези, срещу които трябвало да се бори, за да могат в града, в който се чувствували господари, спокойно да се отърват от него. Шестдесет и три годишният генерал Карло Алберто дала Киеза живял в Палермо 126 дни. Вечерта на 3 септември 1982 г. минавал със съпругата си, тридесет и две годишната Емануела, по улица „Исидоро Кармини“. Шофирала госпожа Дала Киеза, след колата на генерала се движел друг автомобил само с един човек от личната му охрана. Изведнъж, кой знае откъде, се появили въоръжени лица и започнали да стрелят с автомати. Генералът и жена му загинали на място.