Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (10)

ПОЛЕТ LH 181

— Името му е Акаша, господин комисар — казва инспекторът от Скотланд Ярд на началника си.

— Е, и?

— Прибрахме го в Хайд парк; познат образ.

— Какво правеше там?

— Демонстрираше за свободна Палестина, господин началник.

— Е и какво? — пита раздразнено комисарят.

— Сби се с полицая, господин началник.

— Кой започна?

— Не зная, господине.

— Тогава постарайте се да разберете и го бутнете зад решетките или го изправете пред съда и ме оставете най-после на мира, инспекторе. Днес не се чувствувам добре. Пак нещо от храната.

— Да. Сигурно, господине. Но той не е за пръв път при нас. Миналата година се беше бил с полицаите на „Трафалгар Скуеър“. Демонстрацията си беше съвсем мирна, а той се беше разбеснял като отвързано куче.

— Съден ли е? — пита начумереният комисар.

— Не, господине. Тогава нашите го задържаха, оставиха го тук през нощта и пак го пуснаха. Искаха да го изгонят от страната, но накрая остана тук.

— С какво се занимава?

— Тогава следваше в някакво висше учебно заведение, господин началник.

— А сега?

— Сега не зная, господине.

— Тогава му вземете мярката. Намерете някой параграф…

В определения срок Зохаир Юсуф Акаша бил изправен пред съда, осъдили го на шест месеца затвор и го откарали в Пентънвил, където в знак на протест веднага обявил гладна стачка. След две седмици вече лежал в болницата „Сент Оливс хоспитал“ и в края на месеца, точно на 26. 3. 1976 г., двама цивилни полицаи го откарали на лондонското летище Хийтроу и го качили в самолета за Бейрут.

В началото на 1977 г. се разхождал отново по лондонския площад „Пнкадили“. Но този път с кувейтски задграничен паспорт и като кувейтски гражданин на име Ахмед Бадр. Отседнал в „Куинс хотел“ — пансион за не твърде заможни преселници от Индия в едно от предградията на Лондон. Излизал сутрин и се връщал късно през нощта. След едни месец заминал и вече не се мярнал.

Акаша е роден па 15. 7. 1954 г. в лагера за палестински бежанци Бурж-ел-Бражне недалеч от Бейрут. Родителите му напускат Палестина, бягайки от израелските военни части. Акаша е умно, интелигентно и старателно момче. Успява да избяга от бежанския лагер и да завърши училище. Като юноша се включва в освободителното движение и става член на Народния фронт за освобождение на Палестина.

Може би получава стипендия или пък му дават направо пари, но в самото начало на 1973 г. Акаша се появява за първи път в Лондон като учещ в Челси Колидж ъв Аеронотикъл енд отомобилс инджиниъринг, тоест някакъв авиационен технически институт. След двегодишно учение го завършва и получава диплома за авиоинженер. Усвоява и пилотирането на малки самолети.

Наглед приличал на всички лондонски студенти. От време на време се напивал с бира, а понякога с евтина ракия, после се разхождал из улиците, издигал пропалестински лозунги и драскал с флумастер по стените.

Живеел в стаичка, за която плащал пет лири седмично, и си изрязвал статии за малкия „Голям чакал“, известна фигура през онези години, т.е. за терориста Карлос.

После попаднал в ръцете на Скотланд Ярд, но благополучно се измъкнал.

За трети път пристига в Лондон отново като кувейтски гражданин. Този път под името Абдул Хасан. На 5 април 1977 г. се настанява в хотел „Робърт хаус“ на Уестърн стрийт, точно срещу хотел „Ройъл Ланкастър“, където бил отседнал някогашният южнойеменски министър-председател Абдулах Ахмед Хаджири със съпругата си Фатима, виновен за убийството на някои ляво настроени патриоти.

На Цветница преди обед пред входа спрял мерцедес и Хаджири със съпругата си се качил в него. Зад волана седял служител от йеменското посолство. Този път Акаша не ги наблюдавал от прозореца на стаята си, както правел няколко дни преди това. Стоял непосредствено зад колата. Когато се качили, минал откъм дясната задна врата, рязко я отворил и стрелят И тримата били убити на място. Всичко станало безшумно. Акаша имал добър пистолет с ефикасен заглушител, тъй че дори нямало паника. Убиецът успял да изчезне в тълпата.

Служителите от Скотланд Ярд проследили Акаша, тъй като вече го познавали, но въпреки това по неизвестни причини не го арестували след атентата.

Атентаторът безпрепятствено стигнал до летище Хийтроу, в 16,30 се качил в самолет на иракската авиокомпания и същата вечер слязъл в Багдад. Не бе установено защо в случая лондонската полиция е проявила подобно великодушие. Също така не е ясно защо информационният център на Скотланд Ярд не предостави никакви материали за убийството на бившия министър-председател. Случаят бе обявен за секретен.

Палма де Майорка е туристически кръстопът. В разгара на сезона, който е тук почти цяла година, летището е едно от най-оживените в Европа. Устойчив климат, чисто и топло море, стотици добре обслужвани хотели, като се започне от народните, в които зимуват западногермански пенсионери, и се стигне до луксозните за всякакъв вид сноби.

Хотел „Саратога“ не е нито от едните, нито от другите. Той е с три звездички, намира се на един от главните булеварди недалеч от улица „Хенералисимо Франко“ и булевард „Хайме III“ и е от хотелите с прилично средно равнище. В разгара на сезона, на 6 октомври 1977 г., около единадесет часа вечерта във фоайето на хотела се появил дребен, мургав тъмнокос младеж с пътническа чанта и червен куфар. Насочил се направо към рецепцията и помолил администратора Кардона:

— Добър вечер, бих искал стая.

— Имате ли резервация, сеньор? — попитал чиновникът в синя униформа.

— Нямам.

— В такъв случай съжалявам, сеньор — казал Кардона.

— Наистина ли не бихте…

— Всичко е заето. Съжалявам, сеньор … — После се позамислил, погледнал в книгата, още веднъж кьм преградките за ключовете на стотината хотелски стаи.

И се усмихнал па чужденеца:

— Единствената възможност, господине, е стаята с четири легла. И то само за една нощ. Това е всичко, което мога да ви предложа. Ако не е скъпо за вас?

— Нямам избор. Ще я взема. Може би утре ще се освободи някоя стая и ще мога да се преместя. Попълнил адресната карта и я подал на администратора Кардона.

Али Хидери от Иран, прочел администраторът и си казал, че се е излъгал, като си е помислил, че е арабин. Гостът взел ключа от стая 201 и сам си качил багажа.

На другия ден се преместил в стая с две легла, тъй като все още нямало свободна стая с едно легло. И преди да плати 1000 песос, попитал:

— Наистина ли не се е освободила нито една стая? Впрочем нужна ми е още една стая. Тази вечер очаквам да пристигнат мои познати.

— Колко?

— Един.

— Та нали стаята ви е с две легла, би могъл да спи при вас тази нощ.

— Само че тя е жена.

Администраторът погледнал младежа и се усмихнал.

— Разбира се, моля ви, то си е ваша работа! Тя пристигнала към полунощ. Очаквал я във фоайето. Записала се под името Сурая Ансари, родена през 1954 г. в Техеран. Имала чудесни тъмни очи, носела куфарче за козметика марка „Самсоните“ и само една пътническа чанта. Двамата се качили в стая номер 419 с две легла. Не останали в нея дълго, туристическото бюро изпратило още туристи и те трябвало да се преместят другаде. Администраторът Кардона им осигурил стая с две легла в недалечния хотел „Хайме III“. Там вече не били така сдържани, забавлявали се като всички туристи в Майорка и се държали като любовници.

Но те не били единствените иранци в хотела. Седмица преди това тук се била появила млада двойка, която с външния си вид привлякла вниманието на мнозина.

Хинд Алами била ориенталска красавица, а нейният партньор Риза Абаси сподирял с поглед навярно всяка жена. Не ходели на плажа, но затова пък посещавали туристическите бюра.

На един от булевардите на Палма — „Хайме III“ — е туристическата агенция „Еуромар“. Фрапантният Абаси в безупречен светлозелен костюм се навел към чиновничката:

— Бих искал да си купя билет за Франкфурт.

— Франкфурт, Франкфурт… — повтаряла тя и прелиствала разписанието на полетите.

— С „Луфтханза“, госпожице — добавил привлекателният младеж. — И за делничен ден.

— Дори и за събота не? — попитала чиновничката.

— Не, за събота също не.

— Тогава остава само полет LH 181 — за четвъртък, 6 октомври.

— Не зная дали не е много скоро. Трябва да се разбера с приятелите си.

На другия ден пак се появил п казал, че толкова скоро не иска да пътува, и започнал да преговаря за по-късна дата. Госпожицата зад бюрото му предлагала друга авиокомпания, испанската „Иберия“ имала свободни места, но той държал да пътува със западногерманската „Луфтханза“. Чиновничката се свързала с централата, но отговорът бил отрицателен. Всички места били заети. Клиентът си тръгнал.

На следващата сутрин дошъл отново и купил два билета за първа класа за полета Палма де Майорка — Франкфурт на Майн. Ала той не бил единственият чужденец, който си купил същия ден билети за Франкфурт. Малко преди обед в бюрото на „Виахес Иберия“ на улица „Хенералисимо Франко“ се бил появил Али Хидери и купил два билета за директния полет LH 181 на самолета на „Луфтханза“ за 13 октомври. Платил с долари, благодарил и си тръгнал.

Двете фрапантни двойки въздъхнали с облекчение. От този момент младите миловидни „персийци“, на които явно не липсвали средства, започнали да се държат непринудено, забавлявали се като останалите туристи в Майорка, очевидно използвали последните дни от отпуската си.

Али Хидери с любовницата си Сурая се преместил в скъпия хотел „Белвер“, наречен на средновековната крепост, издигаща се край града, наел стилно обзаведен апартамент с балкон, от който се разкривала чудесна гледка към целия залив на Палма. Абаси и Хинд Алами също си избрали по-представителен хотел, „Коста Асул“, едни от най-скъпите на улица „Маритимо“, и там двете двойки се срещнали вечерта иа 10 октомври в разкошното фоайе. Сурая Ансари помолила администраторката да им осигури четири билета за фламенко. Някои испански градове са построили за туристите атракция, наречена „Пуебло еспаньол“. Тя представлява няколко улички с оригинална испанска архитектура, с оригинални занаятчийски работилнички, с продажба на сувенири, с битови заведения. Едно от най-любимите нощни заведения в местния „Пуебло еспаньол“ било „Табла фламенко“. „Персийците“ имали запазени места именно в него. Седнали и си поръчали шампанско. Забавявали се добре, непринудено, сякаш целият безгрижен живот бил пред тях. А между другото това била последната им нощ, през която се смеели и се любили.

През цялата година летището на Майорка е изпълнено с туристи. Милиони прозрачно бледи хора пристигат и милиони загорели от слънцето излитат. Мерките за сигурност били такива, каквито били и на други европейски летища през онези години. Митничарите надникват в ръчния багаж, почти формално опипват с длани пътниците, да не би под ризата да имат оръжие. Сурая Ансари прекарва през митническия контрол малкото куфарче за козметични средства. Али Хидери носи транзисторен приемник марка „Мелба солид стейт“. На забележката, че не трябва да го пуска в самолета, кимва в знак на съгласие.

Самолет „Боинг 737 Ландшът“ стартира почти по разписание в 13 ч с 86 пътници на борда и с двама починали туристи в оловни ковчези, натоварени в отделението за багаж. Времето е хубаво и са налице всички предпоставки за нормално протичане на полета. За по-малко от тридесет минути самолетът наближава Марсилия.

Командир на самолета е опитният тридесет и седем годишен някогашен военен пилот Юрген Шуман, втори пилот е Юрген Фитор, старша стюардеса — австрийката Хенелоре Пиглер, норвежката Анна-Мария Старингер работи в първа класа, а Габи Дилман от Франкфурт в салона за туристи.

Малко след 13,30 ч, когато самолетът прелетял над Марсилия, вратата на пилотската кабина рязко се отворила, командирът Шуман се обърнал и видял непознат мъж с пистолет. На втория пилот Фитор натрапникът ударил няколко ритника и с цевта па пистолета посочил вратата.

— Вън! Веднага вън! Там! — заповядал той. Клатушкайки се, вторият пилот влязъл в салона за пътниците, държани вече в шах от две момичета, стискащи в ръце гранати с извадени предпазители. Четвъртият терорист грабнал бордовия микрофон и започнал така да крещи, че дума не можело да му се разбере. После извикал стюардесата Габи Дилман и й заповядал да превежда.

— Говори капитан Мартир Махмуд — чули пътниците. — От този момент самолетът е под мое командуване. Който не се подчини, ще бъде разстрелян! — превежда стюардесата и после според указанията на психолога, изнесъл неотдавна лекция пред служителите на „Луфтханза“ за поведението на персонала в случай на отвличане на самолета, добавя: „Направете, моля ви, това, което иска капитан Махмуд от вас.“

По прозорците трябвало да бъдат спуснати щорите, приборите от обеда, сервиран малко преди това от стюардесите, трябвало да бъдат хвърлени на пътечката, а пътниците да вдигнат ръце.

Капитан Махмуд бил в действителност терористът Зохаир Юсуф Акаша, представящ се в Майорка под името Али Хидери. В контакта си с другите похитители бил само номер 31. Номер 32 била Хинд Алами, в действителност Шаназ Гулун. Тя била от Ливан и била на 22 години.

Сурая Ансари, номер 33, била родена в Израел също преди двадесет и две години, името й било Сухайда Сайях, емигрирала преди години с родителите си в Кувейт и следвала английска литература в Багдадския университет. По време на ливанската гражданска война била свидетелка на масовите убийства в лагера за палестински бежанци Тел-ал-Заатар. И накрая Риза Абаси с номер 18. Той бил роден в Бейрут, двадесет и три годишен и се казвал Уабил Харб. Оръжието и взривните вещества пренесли в самолета в куфарчето за козметични средства марка „Самсоните“ с двойно дъно, а в транзисторното радио били скрити гранатите. Конспиративното наименование на терористичната акция Акаша избира по „бойното име“ на западногерманската терористка Бригите Кулман, загинала при отвличането на френския самолет на летище Ентебе. Наричали я Мартир Халима. През следващите няколко часа благодарение на световния печат командата „Мартир Халима“ се превъща не само в определено понятие, а и в символ на насилие.

Пътниците били обискирани. Един по един заставали на пътечката, където терористите ги претърсвали. Лични документи, паспорти, легитимации и всякакви неща от израелски произход били хвърляни на купчина. После събрали ръчния багаж. През цялото време капитан Махмуд заплашвал с пистолета, непрекъснато крещял, нанасял не много силни удари, за да сплаши заложниците.

Двете момичета, особено Сухайда Сайях, също непрекъснато подвиквали и заплашвали с гранатите.

Капитан Махмуд наредил на пилота Шуман да измени курса и да се насочи към Кипър. Шуман погледнал циферблата на уредите и казал:

— Няма да ни стигне горивото. — Откъде знаете? — попитал Махмуд. — Предполагам.

— Точно! — заповядал похитителят. — Трябва да изчислим. Извикайте втория пилот. Юрген Фитор се върнал в пилотската кабина, известно време изчислявал и заявил:

— До Кипър няма да стигнем. Ще трябва да кацнем в Рим.

Малко след 13,30 ч, в момента, когато „Боинг 737 Ландшът“ прелита над Марсилия, на бюрото на западногерманския канцлер Хелмут Шмит звънва телефонът и федералният министър на вътрешните работи Майхофер уведомява канцлера:

— Аеронавигационната служба от Екс-ан-Прованс в Южна Франция съобщава за промяна в курса на самолета на „Луфтханза“ с номер на полета LH 181, излетял от Палма де Майорка за Франкфурт. Самолетът се е насочил към Елба. По всяка вероятност е отвлечен.

Явно капитан Махмуд е знаел доста неща за експлоатацията на самолет „Боинг 737“, нали в Лондон бил учил в авиационен институт, тъй че навярно му е било ясно, че тази машина може да се управлява само от един пилот. И изпраща Фитор отново в салона за пътници.

В 13,50 средноевропейско време самолетът променя курса, в 15,45 командирът Шуман каца на римското летище Фиумичино и рулира към определената му стоянка, отдалечена цял километър от служебните помещения. Самолетът мигновено е обкръжен от бронетранспортьорите на подразделенията за сигурност на летището и срещу него са насочени бордови оръжия. Впрочем италианците имаха лош опит с похитителите на самолети. През декември 1973 г. тъкмо на това летище се беше разиграла една от най-големите трагедии в историята на тероризма и несъмнено най-драматичният случай по онова време.

В понеделник на 17 декември 1973 г. в 11,46 в чекин-залата на летище Фиумичино нахлули няколко въоръжени арабски терористи. Насочили се към гишетата в северозападната част на летището. Нападнали служителите от контролно-пропускателния пункт и митничарите, а някои от тях взели като заложници. Заедно със заложниците изтичали през изход А 14 на бетонния плац, където стоял самолетът на авиокомпания „Ер Франс“. Други терористи минали през залата за транзитно пътуване и се насочили към същата цел.

На вратата стояли няколко души от екипажа на един етиопски самолет. Чакали да се качат в него. След като видели какво става, мигом побягнали. Но бордовият инженер закъснял и попаднал в ръцете на терористите. Взели го със себе си като още един заложник. Акцията преминала тихо, незабелязано, без нито един вик. Ако някой е наблюдавал безпрепятствения път на бандитите през чекин-залата и през митническия и граничен контрол, би си помислил, че наблюдава игрална сцена от невероятен приключенски филм.

В 11,51 трима въоръжени до зъби терористи се отделили от приятелите си и се насочили към изход А 15, където се намирал самолетът на американската авиокомпания „Пан Америкън“ със стълбички на двете отворени врати. Едните изтичали по предната, другите по задната стълбичка и почти отведнъж хвърлили в самолета ръчни гранати. Огромна експлозия със страшни последици.

През този неприятен зимен ден духал силен поривист вятър май по цяла Европа. Може би тъкмо затова самолетът от редовния полет на „Луфтханза“ LH 290 имал закъснение с цели четиридесет минути. Командирът му Ван Хаан поискал от кулата разрешение да кацне и големият „Боинг 737“ се приземил на бетонния плац. Определили му място на северозападния край на летището. Командирът Ван Хаан трябвало да зареди самолета с гориво и да се върне с редовния полет LH 303 в Мюнхен. Тъй че изтеглил самолета на стоянка А 13 до самолета на „Ер Франс“, който чакал на стоянка А 14 за обработка за полет до Дамаск. На съседната стоянка А 15 стоял именно „Боинг 707“ на авиокомпания „Пан Америкън“.

И този самолет бил пристигнал със значително закъснение, тъй като по пътя от Мадрид до Рим трябвало да преодолява силен вятър. От Рим с редовен полет ПА 110 самолетът трябвало да лети за Бейрут и Техеран. Резервоарите им били вече пълни — и той като много други самолети се зареждал в Рим, където по онова време авиобензинът бил най-евтин. Командир на американския самолет бил Ендрю Ердък. Той бил взел със себе си съпругата си. Впрочем, тъй като се налагало да бъде в Близкия изток и през коледните празници, съпрузите решили да прекарат Бъдни вечер и Нова година заедно. В салона за първа класа, където седяла съпругата на командира, имало само още двама пътници — марокански министри. „Боинг 707“ е голям самолет за далечни полети с капацитет 199 пътници, но седмица преди коледните празници бил полупразен.

Когато терористите хвърлили ръчните гранати в американския самолет, първо настъпила детонация и миг след това избухнал пожар. Салонът за първа класа е в предната част на самолета. Съпругата на Ердък и двамата марокански министри загинали на място. При експлозията и възникналия подир това пожар загинали още 28 пътници в салона за туристи. Всички останали, включително екипажът, се спасили с по-тежки или по-леки наранявания.

Когато командирът на самолета на авиокомпания „Ер Франс“ видял случилото се, наредил веднага да се вдигнат стълбичкитс, да се затворят вратите и започнал да се готви за старт, за да изтегли машината на безопасно разстояние. Междувременно двамина от тримата терористи, ликвидирали американския самолет и убили към тридесет невинни хора, се разтичали около изход А 10 и започнали да стрелят бясно около себе си. При нападението третият бил ранен и по-късно се дотътрил подир останалите. На вход А 10 стояли останалите терористи и пазели заложниците. Първите двама се присъединили към тях. После всички заедно в 11,53 ч се насочили към западногерманския „Боинг 737“ на Ван Хаан. На борда имало трима мъже — командирът, вторият пилот, служителят от западногерманската служба за сигурност — и три стюардеси. Пътниците, готов за излитане, били в момента в безопасност, чакали в салона. Терористите изтикали в празния самолет на „Луфтханза“ заложниците: четирима митничари, двама полицаи и онзи бордови инженер в униформата на етиопските аеролинии. Шефът на терористите, наричан от подчинените му Тони, заповядал на командира да стартира. Ван Хаан изпълнил заповедта — че какво друго му оставало. Само че на една от вратите бил повреден механизмът и не можела да се затваря отвътре. Отначало шефът Тони беснеел и заплашвал, но после бързо решил — насочил пистолета към Ван Хаан, посочил един от най-близкостоящите митничари и тримата слезли на бетонния плац, за да се опитат да отстранят досадната повреда.

Тримата — естествено терористът Тони бил последен и с готов за стрелба пистолет — слизали по стълбичката.

След като видял пред себе си празния летищен плац с горящия самолет, без да се двоуми, италианският митничар побягнал. В този миг се чул изстрел. Тони се прицелил добре, митничарят паднал мъртъв само на няколко крачки от стълбичката на отвлечения самолет.

Италианците не били забравили този ужасен епизод от историята на тероризма. Затова римското летище Фиумичино било добре охранявано. Ето защо около отвлечения самолет с номер на полета LH 181 като преградна стена застават бронетранспортьорите на подразделенията за сигурност. Преди години, на 17 декември 1973 г., отвличането на самолета завърши след повече от тридесет часа скитане по летищата на половината свят. А това, днешното, щеше да продължи повече. Само че още никой не знаеше това.

Всъщност не е ясно какво са крояли терористите, но западногерманският министър на вътрешните работи Майнхофер избързва много, като помолва италианските си колеги да издадат заповед за стрелба по гумите на самолета. Неблагоразумно и необмислено искане, затова италианските министри нямали и намерение да го изпълнят. Те добре знаели, че след подобно действие заложниците не ще имат никакъв шанс. Единственият изход бил да се преговаря с похитителите за освобождаването на задържаните.

Командирът Шуман предприел единственото, което би могъл да стори. Подчинил се на своя нов шеф и поискал да бъде зареден самолетът. После помолил за информация относно метеорологичните условия по трасето за Кипър и се готвел да изпълни искането на похитителите. Може би тъкмо в момента когато италианският министър на вътрешните работи Косига съобщавал на представителите на телеграфните агенции, че италианците не ще дадат на отвлечения самолет разрешение за излитане, към ландшъта приближила цистерна и започнала да пълни резервоарите.

Командирът поискал разрешение за излитане. Но в слушалките чул уклончив отговор, който само потвърждавал становището на италианските официални лица.

— Трябва да почакате. Във въздуха има някакви самолети, така че първо трябва да освободим коридор и за вас. Ще стане след малко.

— Какво казват? — попитал Махмуд.

— Трябва малко да почакаме. Трябва да отклонят някои полети.

— Стартирайте! И то веднага! — изкрещял ядосаният шеф на похитителите и размахал пистолета под носа на двамата пилоти. Договарят се с поглед. На командирското място сяда Юрген Фитор. Той бил опитен пилот и дори бил летял с „Боинг 707“ три години повече от Шуман. А той пък поел ролята на парламентьор и предал на кулата искането на капитан Махмуд. После самолетът рулирал към пистата за излитане, в 17,42 ч. се издигнал отново във въздуха и се насочил към Кипър.

Веднага след кацането на римското летище Махмуд обявил исканията си:

— Говори капитан Махмуд — казал по микрофона и говорът се записвал на кулата. — Завзехме самолет на западногерманската авиокомпания. Групата, която е под мое командуване, иска незабавно да бъдат освободени нашите другари, намиращи се в западногерманските затвори. Борим се срещу империалистическото устройство на света.

Формулировката е наистина недодялана, но разбираема. И тъй, отвлеченият самолет лети към Кипър и в Бон са принудени да вземат бързо решение как да постъпят с терористите. Но едно е ясно от самото начало.

Западногерманските власти не ще освободят затворниците. Ако това стане, би означавало следващ прецедент и подтик за нови насилствени действия. Терористите биха могли да повторят агресивната акция с надежда за успех. Само че в случая не е заложен на карта животът само на един, макар и влиятелен и богат човек като Ханс-Мартин Шлайер, а е изложен на риск животът на 86 заложници — пенсионери, жени и деца, завръщащи се от почивка в Майорка.

Канцлерът Хелмут Шмит не иска да поеме сам отговорността за едно толкова важно решение, засягащо не само граждани на Федерална република Германия, но и заложници от други националности. Ето защо се съветва по телефона с френския президент Жискар д’Естен и с английския премиер Калахън. Двамата партньори неофициално и от свое име се съгласяват с неговото решение. И именно през онази нощ в Бон решават да включат в борбата срещу терористите специалната група ГСГ 9 (Бундесгренцшутцгрупе 9), въоръжена и обучена за борба срещу терористи. Министърът на вътрешните работи Майхофер получава заповед да изпрати специалната група подир отвлечения самолет. А самолетът тъкмо прелитал над контролния пункт на гръцкия остров Крит. Срещу него се движел друг самолет на „Луфтханза“ и командирът се свързал с колегите си. Капитан Махмуд грабнал слушалката от ръцете на командира и за пръв път се представил с цялата си титла:

— Тук е капитан Мартир Махмуд, командир на операция „Кофре-Каддум“ на подразделение „Мартир Халима“ от организацията „Борба срещу световния империализъм“.

— Не разбирам — чуло се в слушалката. Още няколко пъти Махмуд се опитвал да обясни кой е и какво иска, но връзката била прекъсната и самолетът без особени усложнения приближавал целта си. В 20,28 ч средноевропейско време кацнал на летището в Ларнака и навигационната служба заповядала на пилота да се приземи на най-отдалечения край на летището.

— Моля за цистерна с гориво, моля за цистерна с гориво … Повтарям…

— Няма да е така лесно — отговорил глас в слушалката.

— Какво няма да е така лесно? — попитал със заплашителен тон Махмуд, който слушал разговора. — Вече изтече работното време на персонала от машината за зареждане. Отиде си в къщи, в Никозия. Трябва да изпратим да ги повикат.

Започнали да чакат. Всички — похитители, заложници и хората по цял свят — нетърпеливо чакат да видят какво ще стане по-нататък. Съобщението за отвличането бе включено във всички радио- и телевизионни новини. След около час светнала контролната лампа на радиостанцията.

Обаждал се представителят на Организацията за освобождение на Палестина от местния кипърски филиал. Отначало на английски, после на арабски, като се опитвал да склони шефа на похитителите да пусне заложниците. Махмуд беснеел, държал се като невменяем, приемал апела като лична обида и реагирал съобразно с това. И двамата пилоти разбирали с колко опасен човек си имат работа.

Почти два часа и половина продължил престоят на летището в Ларнака. След като били напълнени резервоарите до краен предел и цистерните се оттеглили в депото, Махмуд заповядал на Шуман:

— Летим за Бейрут.

— Ало кулата, ало кулата, моля за разрешение за излитане. Летим за Бейрут.

Миг тишина. Пукот в слушалките. Далечен, неразбираем говор. Навярно ръководителят на смяна се е договарял с някой, намиращ се далеч колега. След малко гласът му прозвучал в слушалката на ландшъта.

— Летището в Бейрут е затворено.

— Летим за Бейрут — повтарял командирът Шуман по заповед на Махмуд.

— Летището в Бейрут не приема.

— Летим за Бейрут — повтарял автоматично командирът на ландшъта, а контролният пункт на летището отговарял едно и също:

— Летището в Бейрут е затворено. Няма да получите разрешение за кацане.

Махмуд стискал устни. Ясно било, че е в безизходица. Обстоятелствата го принуждавали да импровизира. Той ставал все по-несигурен, по-нервен, прикривал това с изблици на гняв, но съзнавал, че пилотите не трябва да забележат безпомощността в поведението му. Но той бил безпомощен. Отдавна организацията на отвличането се изплъзвала от ръцете му, фактически нищо не протекло по плана, не се виждал и никакъв изход от създаденото положение. При това трябвало да играе ролята на суров шеф, да симулира, че никакво неочаквано препятствие не ще го извади от равновесие.

— Ще летим за Дамаск — решил, сякаш го бил запланувал отдавна.

Часът е двадесет и два и петдесет минути, когато ландшътът се издига в мрака. Пилотите поемат по обикновеното трасе, ръководството на въздушното движение на бейрутското летище е изключено, само на средни вълни в определени интервали се чува съобщението:

„Летище Бейрут е затворено… Летище Бейрут е затворено…“

Точно в 23,01 ч прелитат над контролната кула и се насочват към Дамаск. Тъй като Дамаск не е далеч, след десет-дванадесет минути чуват в самолета съобщението на контролната кула на летището в Дамаск: „Летището е затворено. Кацането невъзможно.“ Естествено в цялата област летателният състав е получил точна информация за скитането на самолет „Ландшът“, дирижирано от терористи. Но в момента не се знаело кои са и колко са похитителите. Техните искания били известни, а сред добре информираните кръгове станало ясно и че няма да бъдат изпълнени. Това разбира се, не знаят нито похитителите в самолета, нито техните заложници, нито пък аерослужбите.

— Летете за Багдад — решил Махмуд. След малко командирът Шуман поискал разрешение за кацане и отново получил отрицателен отговор. Нито едно летище не искало да приеме отвлечения самолет. Часът бил вече 0,23, когато ландшътът прелетял над багдадското летище и Махмуд решил:

— Към Кувейт!

— Летище Кувейт е затворено. При никакви обстоятелства не можете да кацнете! — се чуло в слушалките около един часа след полунощ. Големите транспортни самолети са снабдени с автоматична радарна система, наречена „Транспондър“. Тя непрекъснато подава сигнали за наземната навигационна служба. Когато на автомата се нагласи цифрата 75, апаратурата излъчва на редовни интервали шифъра „отвлечен самолет“. Махмуд е изучавал авиационната техника и навярно при подготовката си за отвличането е потърсил помощта на специалисти, но сигурно не е знаел за „Транспондър“ и следователно не би могъл да забележи подавания сигнал. Командирът Шуман успял да нагласи шифър 75, но освен това се опитал и да информира самолетите по трасето, че авиоконтролните пунктове знаели за какво става въпрос.

Когато положението станало опасно и показателите за нивото на горивото сигнализирали, че ще трябва да се помисли за кацане, Шуман се опитал да използва като посредник командира па един самолет от австралийската авиокомпания „Куонтас“. Той трябвало да ходатайствува пред летището в Кувейт да разреши на ландшъта да кацне.

— Съжалявам — съобщил австрийският пилот. — Не искат и да чуят за това. Защо не опитате в Бахрейн или Дахран?

— Може ли да ви помоля за още една услуга? — попитал командирът Шуман. — Опитайте да поискате разрешение вместо нас. Не мога да се свържа. — Бахрейн е затворен — съобщил след малко радистът от авиокомпания „Куонтас“. — Съжалявам.

Шуман не се предавал, непрекъснато се опитвал да влезе във връзка. Времето летяло и горивото намалявало. Най-после успял да се свърже с контролната кула. Дежурният диспечер говорел добре английски. Това било добре дошло за Шуман. Опитал се да му обясни положението, уверявал го, че му свършва горивото, че така или иначе ще трябва да се приземи.

Диспечерът повтарял едно и също изречение, но накрая съобщил на Фитор, които бил седнал зад лостовете за управление, честотата на вълната на навигационната система за кацане. В 3,52 ч. местно време колесникът на ландшъта опрял на твърда земя. Всички въздъхнали с облекчение. И Махмуд, който с прегракнал глас автоматично повтарял по микрофона:

— Говори капитан Мартир Махмуд, командир на операцията „Кофре-Каддум“ на подразделение „Мартир Халима“ от организацията „Борба срещу световния империализъм …“

ГСГ 9 представлява военно подразделение, съставено от младежи със специална подготовка. Всеки от тях поддържал формата си като атлет пред олимпиада, всеки разбирал не само от най-модерна бойна техника, но бил трениран и като добър състезател по карате и джудо, умеел да води ръкопашен бой с врага, можел да се справя с дресирани кучета, умеел да стреля от всяко положение, скачал с парашут и се спускал от вертолет, а можел да кормува и всякакъв вид бойни машини. Всички били обучени в действия срещу отвлечени самолети, знаели как да си отворят вратата отвън, как да влязат в самолета посредством приспособление, наречено „отварачка за консерви“. То представлява ефикасни механични ножици за ламарина, използвани също при автомобилни катастрофи за измъкване на пострадалите. Групата била въоръжена с най-добри, най-скъпи оръжия и технически помагала за борба срещу терористи.

Главната квартира на ГСГ 9 била в Хангелар а командир бил четиридесет и шест годишният Улрих Вегенер със звание полицейски директор. Негов заместник бил полицейският съветник Клаус Блете. Тъкмо той вдигнал телефона, когато позвънили от Министерството на вътрешните работи да се подготви подразделението за намеса срещу отвлечения самолет „Боинг 737“.

Избрали тридесет души, натоварили необходимата техника и чакали в готовност. Пет години обучение и първата голяма акция. Пренебрегнатите завиждали на щастливците. В дънки и пуловери, с маратонки „Адидас“ се появили в девет без петнадесет вечерта на летището в Кьолн. Приличали на спортисти, а и така се държали. Не след дълго се качили на „Боинг 737“, който излетял за Кипър. А в този момент там получавал гориво отвлеченият самолет на Шуман. Командирът Вегенер получил от своя началник — министъра, благословията за път и уверението, че в Кипър положително ще се разбере лесно с местните представители. Но не се оказало така. В Ларнака също се страхували от самолети, оповестени в последния момент, тъй че навигационната служба разпитвала кой е на борда на боинга. Та нали точно преди два часа оттук излетял такъв самолет на същата западногерманска авиокомпания с похитители и заложници на борда и кипърците се зарадвали, че са се отървали от неканените гости.

— На борда са експерти от Федерална република Германия — отговорил радистът и предупредил командира Вегенер, че трябва да се скрият оръжието и техническите помагала в преградките над седалките и да се покрият. На летището в Ларнака може да им дойдат гости на борда.

Кацнали и пристигнал лично директорът на полицията. Мълчешком обходил салоните, огледал пътниците, излязъл и веднага предал на западногерманския представител в Ларнака молбата самолетът на „Луфтханза“ да излети колкото се може по-скоро.

Командирът на ГСГ 9 започнал да обсъжда с момчетата си какво да правят по-нататък. Знаели, че отвлеченият самолет се е насочил към арабските страни, и затуй било уместно да се изчака и да се види къде ще се появи. И тъй като групата ГСГ 9 имала дружески връзки с подобна специална група от израелски специалисти, която се била „прославила“ с ударната си акция на летище Ентебе, помислили дали няма да е по-добре да отлетят за Тел Авив и там да почакат. Не се наложило сами да решават, няколко минути след старта получили от Бон заповед: мигновено да се завърнат па летището в Кьолн. Но в четири часа сутринта заповедта била внезапно променена:

„Летете за Турция. Кацане в Анкара.“ Променили посоката и кацнали. Тук никой не им създавал затруднения, нито пък подозирал в нещо западногерманските експерти.

Междувременно отвлеченият самолет кацнал на летището в Бахрейн и похитителите и екипажът били неприятно изненадани. На площадката за кацане пристигнали военни машини и войскови подразделения, обкръжили самолета. Махмуд се ужасил, после започнал да беснее. В едната ръка взел микрофона, а с другата насочил пистолета към Фитор.

— Ако до пет минути не изчезнат, ще застрелям пилота.

В пилотската кабина се разиграла петминутна драма, решаваща за живота на пилота. По челото на Махмуд избили капки пот. Той бил нервен, недоспал, изтощен и безпомощен. Насочил пистолета към слепоочието на пилота. Погледнал часовника си и съобщил по микрофона:

— Остават му още четири минути живот. Ако дотогава не изчезнат войниците, ще го ликвидирам.

— Опомнете се — казал командирът Шуман. — Не можете да направите това. Много добре знаете, че без него не мога да летя. И въобще е безсмислено. Може би кулата изобщо няма безжична връзка с войниците.

— Още три минути — казал Махмуд. Фитор взел микрофона и започнал да убеждава дежурните на кулата да се погрижат за оттеглянето на войниците. Не получил отговор.

— Още две минути — съобщил Махмуд. Нервите на Фитор не издържали. Молел, вайкал се, зовял за помощ.

— Последни тридесет секунди.

— Изтеглят се — извикал командирът Шуман. — Вижте, изтеглят се.

— Не стреляйте! Изтеглят се! — извикал Фитор. Войниците потънали в мрака така тихо, както се били появили. Към ландшъта приближили цистерни. В 3,34 ч средноевропейско време самолетът, управляван от пилота Фитор, излетял по посока на Дубай. Когато пилотът се обадил на наземния контролен пункт, чул познатото изречение:

— Летището не приема. Съжаляваме, но летището не приема.

Все още разполагали с време. Още били доста далеч.

Командирът Шуман седнал зад лостовете за управление, а Фитор легнал за малко и се покрил с одеало. Едва сега възбудата и напрежението започнали да отзвучават. Навлезли в очаквателната зона и започнали да кръжат. При това непрекъснато преговаряли и искали разрешение за кацаме. Махмуд сякаш се бил отказал от всичко. Свит седял на седалката и не проявявал признаци на живот, вперил безучастен поглед в пространството. От време на време сякаш придобивал отново сила, грабвал от ръцете на пилота микрофона и с прегракнал глас крещял по него арабски псувни. Никой не го разбирал, дори и арабите на контролната кула. Гласните струни му изневерили. Навлезли в зоната на летището. На пистата за кацане стояли пожарникарски коли и не позволявали да се кацне. Ръководството на летището било решило в никакъв случай да не приема самолета с похитителите.

Такава била заповедта на върховния държавен главаа — шейх Рашид бен Сайд ал Мактум. Кръжели на височина 2600 метра и търсели възможност за кацане. Били принудени да се спуснат, остатъкът от горивото нито не би им позволил да стигнат до друго летище.

— Ще кацнеш! — заповядал Махмуд, излязъл от летаргията. — Незабавно! — казал и опрял пистолета в слепоочието на Фитор, седнал отново зад лостовете за управление.

Фитор се подчинил. Технически операцията не била лесна. Отначало започнал да се спуска, направил един, после втори кръг, за да види пистата за кацане, без дори вече да обръща внимание на непрекъснато повтаряната заповед:

— Ще кацнеш! Тук сега ще кацнеш!

— Трябва да огледам терена — отсякъл, — защото ще пострадаме всички.

Махмуд се усмирил, а може и да е загубил сетни сили. Фитор дал указания на стюардесите да подготвят пътниците за аварийно кацане. На кулата само съобщил:

— Трябва да кацнем. Спускам се.

Може би безапелационният тон принудил Мохамед — министър на шейха — да нареди да освободят пистата за кацане. Пожарникарските коли започнали да се прибират в хангарите.

Мохамед бен Рашид бил двадесет и девет годишен министър на отбраната на Обединените арабски емирства. Щом отвлеченият самолет се появил в дубайското въздушно пространство, началникът на летището му се обадил в двореца, където Рашид тъкмо се забавлявал, разглеждайки собствената си зоологическата градина, и си избирал сокол, тъй като се готвел по стара традиция да отиде на лов. Той бил третият син на дубайския владетел, обичал хубавите жени и скъпите бързи коли, бил завършил британската военна академия „Сандхърст“, може би най-добрата в тази област, и имал известен опит в работата с похитители и с отвлечени самолети. Впрочем това вече бил четвъртият случай, който се опитвал да разреши успешно. Качил се в колата и заминал за летището, като карал с двестакилометрова скорост. Издържал да седи до диспечерите в кулата на летището три дни и две нощи почти без сън.

Пилотът кацнал меко като стар и опитен специалист. Изключил двигателите и въздъхнал с облекчение. Шейх Мохамед се свързал незабавно с водача на похитителите. Разговаряли на арабски и дубайският министър се опитал да склони уморения Махмуд да освободи болните, жените и децата. След като завършил разговорът, шейхът съобщил резултата:

— В момента нищо не може да се направи. Този човек е много нервен. Бих казал, че не е здрав.

Заложниците в салона за туристи не подозирали къде се намират. Всички щори по прозорците били спуснати. Но веднага след кацането става ясно, че навън е страшна горещина и това може да бъде съдбоносно за всички в самолета. Първо разпределят останалата вода, после Махмуд поръчва храна и напитки като за нормален полет. И когато по-късно стюардесите разнасят подносите, пленниците също научават къде се намират. Върху пластмасовите чинийки имало надпис „Еърпорт Дубай“.

През това време преговорите продължават. Махмуд поръчва още цигари и лекарства за себе си, гласът му вече съвсем пресипнал, а двамата пилоти се опитват незабележимо да предадат на контролната кула информация за похитителите. И при поръчване на списания или цигари все подчертавали цифрата четири.

Дори командирът Шуман завързва четири цигари и ги хвърля в кошчето за боклук, тъй като идвала групата по почистването. Изглежда, и похитителите са се поуспокоили, макар че Махмуд продължавал да заплашва с разстрел мними еврейки, макар че било ясно, че чрез изблиците на гняв и бруталност се опитвал да компенсира собствената си безпомощност. Та той бил сам, бил принуден при непредвидено трудни обстоятелства да решава съдбата на много невинни хора, които е прекарал известно време на един и същ борд, тъй че не са му били съвсем чужди.

По-късно психолозите стигат до единодушното мнение, че неговите реакции не са се поддавали на контрол и обяснение. Ту изведнъж вземал някого за еврейн и искал да го разстреля, ту пък възприемал фирмения знак на автоматична писалка като еврейска звезда и искал да накаже собственичката със смърт. При това той не бил нито необразован, нито прост. Когато разбрал, че пилотът Фитор има часовник марка „Юнгханс“ с малко зъбно колелце като фирмен знак, най-напред пожелал да разстреля пилота за това, че носел израелско изделие, но после се оставил да бъде разубеден и само строшил часовника с брадвата от инструментите за спасителни работи.

После седнал до микрофона и повече от час проповядвал пред изплашените заложници историята на палестинския народ и неговата борба за свобода.

— Какво бихте направили вие, германците — гърмял по високоговорителя неговия прегракнал глас, — ако изведнъж във вашата родина нахлуят чужденци от цял свят и започнат да твърдят, че имат книга, в която е написано, че вашата страна им принадлежи? Германците биха воювали. Ционисткият режим в Израел е продължение на националсоциализма. Ционизмът е острието на копието на империализма в арабския свят. Бонският неонацизъм, както и Съединените щати, са негов верен съюзник. А Шлайер е от тези, които първо служиха на Хитлеровия нацизъм, днес търгуват с неонацистите в Бон и Тел Авив. Ето защо се борим заедно със западногерманските приятели срещу световния империализъм, затова ще освободим западногерманските затворници от затворническите мъчилища.

Или ще загинем за делото на Западна Германия така, както в Ентебе загинаха западногерманци за нашето дело.

Докато работела климатичната инсталация, в самолета все още можело да се диша. Но за агрегатите охлаждащи въздуха, бил нужен керосин, а резервоарите били почти празни. Свършело ли горивото, нямало да има нито светлина, нито въздух, щели да престанат да работят и радиостанциите. Без климатична инсталация никой в самолета нямало да доживе до следващия ден.

— Трябва да заредим — казал Махмуд.

— Знаете много добре, че шейхът ще удовлетвори исканията ни само ако пуснете жените и децата.

Командирът Шуман чувствувал, че терористът е в безизходно положение. За да го убеди в това, което ги очаква, изключил за малко климатичната инсталация.

В самолета настъпил мрак и след малко не можело да се диша. А това било само демонстрация, предупреждение, но след два часа наистина свършило горивото, угаснала светлината, замрели вентилаторите.

Създало се положение, което е могло да се използва срещу терористите. В мрака те не са можели да контролират заложниците. Пътниците имали голямо числено превъзходство. По-късно психолозите размишляваха върху въпроса, защо не се е намерил нито един смелчага от мъжете, който да се опита да ги нападне или да избяга. Не е ли било възможно? Не е ли имал надежда за успех? Навярно не, макар на пръв поглед да изглежда, че не е било така. Махмуд бил в такова душевно състояние, че и при най-малкото движение би стрелял, без оглед на това, кого ще рани в тъмнината. В крайна сметка продължението на трагедията потвърждава това.

Малко преди да свърши керосинът и да угаснат светлините, на дубайското летище кацнал самолет на „Луфтханза“ от Бейрут. Старши командирът на авиокомпанията Мартин Гебел и колегата му Петер Хелт най-напред се свързали с шейха, намиращ се на контролната кула, а после с британския майор Темпъл, военен съветник в Обединените арабски емирства. После и тримата пропълзели в мрака крадешком чак под корпуса на отвлечения самолет.

Какво собствено са искали? Сами не знаели. Умували дали няма да е добре да изключат генератора, да извадят от строя колесника или да осуетят старта по друг начин. Накрая пак крадешком се оттеглили, прикривани от пясъчните дюни, без нищо да сторят. Дошли до извода, че подобна намеса не би помогнала на заложниците.

Изгряло слънцето и температурата в самолета достигнала 50° по Целзий. Първи жените започнали да припадат, появили се и първите сърдечни и дихателни смущения. Махмуд разрешил да се отворят вратите на самолета и пострадалите да се пренесат колкото се може по-близо на чист въздух. Пътниците започнали да се разсъбличат, стараели се да намалят мъките от жегата, излъчвана от пустинята и синьото небе. Положението било критично и шейх Рашпд, който седял до радиостанцията, знаел това, макар че връзката със самолета била прекъсната. Батерията не била в състояние да подхранва радиостанцията на самолета. Привечер Махмуд изпаднал в отчаяно положение. Разхождал се насам натам с пистолет в ръка. „Аз днес навярно някого ще застрелям!“ — мърморел той. После пъхнал глава в салона за туристи, където била по-голямата част от заложниците, и казал:

— Ще чуете изстрел. Но не се страхувайте, нищо няма да се случи.

Отишъл до отворената врата на самолета и стрелял в сумрака.

Не минало много време и от сградата на летището потеглила кола. Шуман наблюдавал фаровете. Все още не знаел що за кола е, радиостанцията не работела, тъй че не можел и да попита. Но през деня неколкократно искал да му изпратят енергоагрегат, с какъвто е снабдено всяко летище.

Махмуд следял фаровете на колата. Тя спряла на около сто метра от самолета, теглейки агрегата. Пристигнали и двамата пилоти на „Луфтханза“ Гебел и Хелт, един техник от компанията и местният шофьор. Скочили върху бетонния плац. Хелт взел мегафона и направил огромна тактическа грешка:

— Ние сме ваши приятели — викнал той. — Докарахме агрегата и искаме да го скачим.

Биха могли да се досетят, че Махмуд ще заподозре всеки, който се приближи до отвлечения самолет. Биха могли да предположат, че похитителите не са глупави.

Биха могли да се досетят, че по лошия английски език и акцент ще разберат, че са германци. Останалото е ясно. А на всичко отгоре и безсмисленото твърдение, че били дошли приятели на похитителите. Че откъде ще се вземат те на това летище сред нажежената пустиня? Логично би било да бяха дошли подплашени, но равнодушни местни техници, които биха гледали колкото се може по-бързо да изпълнят задачата и да се измъкнат от опасната зона. Едва ли биха се занимавали с похитителите. Изглежда, че е трудно да се мисли логично в такива напрегнати положения.

Доказателство за това е поведението на пилотите. Шуман и Фитор. Те също допускат тактически грешки.

— Що минем откъм дясната страна — викал Хелт по мегафона.

— Ще минете оттук, отляво! — заповядал Махмуд.

— Няма смисъл — викал Хелт, — можем да скачим агрегата само от дясната страна.

— Казах отляво! Мъжете край агрегата си светели с батерийки. Когато за миг Хелт осветил лицето си, Шуман го разпознал и, без да мисли, извикал:

— Но той е германец!

— Откъде знаете? — попитал Махмуд.

— То се разбира. По акцента. По това, как говори английски — отговорил командирът на самолета Шуман.

Махмуд се ужасил. Може би не му се е искало да повярва на това, което чул, изтичал до кабината и попитал Фитор:

— Що за хора са тези? С какъв акцент говорят?

— Може да са германци — отговорил пилотът.

— Агенти! Искат да атакуват самолета! — започнал да крещи Махмуд, изтичал до отворената врата и изстрелял цял пълнител в мрака. И четиримата избягали.

Работещият агрегат останал близо до самолета.

Непонятното днес поведение на двамата пилоти е пример на психоза, да я наречем „атмосфера на спасителния сал“, на който при опасност, застрашаваща ги отвън, похитители и похитени се превръщат в колектив с аналогични интереси. Макар че това изобщо не е истина. Интересите им са различни, но външно се доближават: иска им се да мине опасността, всичко да остане зад гърба им, да отърват кожата.

Отношенията между похитители и похитени започват да се изменят. Отначало никой не смее дори да мръдне. Но сега заложниците отиват спокойно до вратата, хората се преместват по-блпзо до източника на въздух, най-после майките сядат до децата си, а Фитор можел да излиза извън самолета. Впрочем нищо друго не им оставало. Тъй необходимият им работещ аграгат бил толкова близо.

Не е било толкова лесно да се излезе от самолета, варатите са на няколко метра височина. Задната стълбичка може да се пусне и без ток, за подобни случаи има механично устройство. Само че Махмуд се изплашил да не би после да не може да се вдигне. Тогава спускат Фитор в тъмнината по завързани завивки.

— Не се опитвайте да избягате! Държа ви непрекъснато на мушка! — заплашвал Махмуд.

Би могъл да избяга, но не го сторил. Ала не успял и да скачи агрегата. Накрая се върнал в самолета с празни ръце. Някои от заложниците му помогнали да се качи горе. Станало ясно, че без климатична инсталация не ще могат да изкарат следващия ден, затуй Шуман взел поне батерийката и по морзовата азбука започнал да подава сигнали SOS по посока на контролната кула. Призори пристигнала кола от хангара, механици с нова батерия, релето започнало да действува, агрегатът бил скачен, лампите в отвлечения самолет отново светнали, вентилаторите също заработили и заложниците започнали да се обличат.

Докато през нощта опитвали да скачат агрегата, на противоположната страна на летището кацна още един самолет на „Луфтханза“. На борда на „Боинг 707“ имало виден пътник — западногерманският министър Ханс-Юрген Вишневски, и придружаващите го лица. Той отишъл в контролната кула, за да преговаря с шейх Рашид и да поиска разрешение за намесата на специалната противотерористична група ГСГ 9.

— Всичко, което е нужно, що сторим сами — казал шейхът. — Баща ми ми повери тази работа. Намеря ли за уместно да използвам военна сила, ще сторят това нашите войници. Уверявам ви, господин министре, че ще направим всичко, което е по силите ни за да освободим заложниците.

С министъра пристигнал н психологът Залевски. Скоро разбрал, че действията от позиция на силата (впрочем този начин на действие бил избрал шейхът) нямат надежда за успех. Психологът знаел от опит, че на похитителите трябва да се внуши, че за тях акцията ще завърши успешно, че трябва да се преговаря с тях, да се изчака, докато психически се уморят, тоест станат по-податливи, н непрекъснато нещо да им се обещава. Ако стигнат до убеждението, че положението им е безнадеждно, у тях може да настъпи идеен срив, а от него до трагедията има само една крачка.

Залевски помолил шейха да му разреши да говори с похитителите по радиостанцията. Шейхът не се съгласил:

— Аз говоря като тях на арабски — казал. — А съм и убеден, че като арабин мога да разбера техния начин на мислене по-добре от един европеец.

Денят започнал до известна степен спокойно на борда на самолета. След отстраняването на опасността та от задушаване поради горещината всички въздъхнали облекчено. Похитителите вече не се държали така агресивно, както преди, не заплашвали с гранати с извадени предпазители. А когато Махмуд научил, че стюардесата Старингер навършва двадесет и осем години, поръчал торта и шампанско. Създала се необяснима атмосфера. Махмуд като че ли съвсем се променил. Обслужващият персонал на летището донесъл торта с двадесет и осем свещи, а той влязъл в салона за пътниците и съобщил:

— Нашата стюардеса Анна-Мария Старингер днес чествува своя двадесет и осми рожден ден. Всичко най-хубаво!

Запалили свещите, разрязали тортата, налели шампанското в пластмасови чаши и за миг имали чувството, че са на ученическа екскурзия.

— Наздраве за нашата мила Анна-Мария — вдигнал Махмуд чашата с шампанското. Невероятно празнуване на рожден ден!

Между другото отвън кацнал още един самолет, двуморният реактивен „Хокър-Сидли“ с командира на спецалната група ГСГ 9 за борба срещу терористи Улрих Вегенер и съветници по сигурността. Вегенер трябвало временно да остави яките си момчета в Анкара. Впрочем през това време за зла участ започнали да се обаждат журналистите. Телеграфните агенции, а след тях и радиостанциите съобщили, че подир похитителите и заложниците отлетял специален, обучен за борба срещу терористи отряд от готови на всичко момчета със специално снаряжение. И тъй като никой не бил забравил израелската акция на Ентебе през 1976 г., световната общественост, но главно жадните за сензации журналисти, очаквали голямо и драматично събитие! Но не го дочакали.

Пръв разговарял с Вегенер министърът Вишневски, като го посъветвал да не споменава нито дума пред шейха за истинската си мисия. Излишно предупреждение. Впрочем Вегенер изобщо не стигнал до шейха. Откарали го в хотел „Интерконти“ и му предоставили достатъчно време, за да си вземе горещ душ. После се върнал на летището, където се срещнал със старите си познати от Англия майор Морисън и сержант Дейвис. И двамата били от специалния полк на английските въздушни сили, обучен за действия в тила. Любимо занимание на младите парашутисти били саботажите на чужда територия и борбата срещу терористи. Доста голяма практика били придобили по време на службата си в Северна Ирландия.

Англичаните пристигнали като подкрепление след разговора на западногерманския канцлер Шмит с ангийския министър-председател Калахън. Помощта не била нито желателна, нито необходима, а в момента дори и не било възможно да бъде оказана. Шейх Рашид настоявал на своето: ако се наложи, неговите войници ще се справят с терористите.

Не обръщал никакво внимание на възражението, че не са обучени за такъв вид борба, че не знаят как да влязат в самолета, дори тутакси възразявал, че ако потрябвало, щели да се научат. Срещата с майор Алистър Морисън и сержант Бари Дейвис била обаче важна от друга гледна точка. Впрочем Вегенер си спомнил как при едно неотдавнашно посещение в казармата на ГСГ 9 в Хангелар недалеч от Бон му били демонстрирали ново удивително средство за борба срещу терористи и най-вече срещу похитители на самолети. Това били ослепителни ръчни гранати, напълнени с магнезий, които след падане експлодирали с ослепителен блясък и огромна взривна вълна, така че в продължение най-малко на шест секунди никой наоколо не бил в състояние да прави каквото и да е След като шейх Рашид разбрал какви експерти са се събрали в Дубай, решава да обучи войниците си по нападение на отвлечени самолети. Инструктор трябвало да бъде преди всичко Вегенер. Отишли на едно близко военно летище, на бетонния плац поставили самолет „Боинг 737“ също като отвлечения и Вегенер можел да започне обучението. Бедуините на шейха били ученолюбиви, не минало много време и те разбрали какво се иска от тях, научили как да отварят аварийните изходи на самолета отвън, да скочат на крилото, да пропълзят под корпуса на самолета и да опират отстрани стълбичката.

Нощта преминала сравнително спокойно. Най-важното събитие с големи последици се разиграло тихо. Махмуд отново не спял. Седял в пилотската кабина на седалката на втория пилот с ръка извън полуотворения прозорец, държейки малък транзистор. Слушал новините по арабските радиостанции. Между другото научил, че на няколко пъти умният и безстрашен командир на самолета Шуман е предал незабелязано от завзетия самолет данни за терористите. После арабската радиостанция предала разговора с министъра на отбраната на Обединените арабски емирства шейх Рашид и Махмуд чул от устата на високопоставения арабски държавник най-похвални думи за командира на полета Шуман. Станал и започнал да беснее.

Цяла нощ не мигнал. На сутринта решил:

— До девет часа самолетът да бъде зареден — съобщил на кулата. Ако това не станело, той щял да започне, след изтичане на ултиматума да екзекутира заложниците. Първо щял да разстреля един деветнадестгодишен младеж, после един двадесет и три годишен и на всеки пет минути следващия. После пак повторил условията си, при които бил готов да размени заложниците.

Изведнъж настъпила тишина. В девет без десет Махмуд избрал първите жертви — един холандец и едно западногерманско момиче. Откарал ги в коридора между първа и втора класа, където трябвало да коленичат на килима. После започнал да брои по микрофона минутите: остават още девет минути… още осем…

Дали тези, които трябвало да бъдат „екзекутирани“ като предупреждение за решаващите фактори в Бон, са били само случайно избрани жертви, или Махмуд е действувал по някакъв рационален ключ? Западногерманският психолог Волфганг Залевски и неговият съавтор Ланц (Die neue Gewalt und wie Man thr begegnet^[1]) рисуват случая, който е продължение на драмата на масовото убийство на римското летище „Фиумичино“ при отвличането на 17 декември 1973 г. на самолета „Боинг 737 Уърмс“ на „Луфтханза“.

Тогава похитителите заповядали на командира да лети за Атина, където искали да принудят гръцките власти да освободят от затвора няколко техни осъдени съмишленици.

Самолетът кацнал на летище Елиникоа в 14,48 ч и похитителите започнали да преговарят. Техен партньор бил служител от местната авиокомпания „Олимпик еъруейз“, принадлежаща на милиардера Онасис, тъй като политическите и правителствените служители отказали да преговарят с похитителите. Това ги ядосало и решили да демонстрират сила. Единият от тях, висок як убиец с тъп израз, започнал да подбира жертвите. Часът бил около 17, когато тръгнал между седалките. Вглеждал се в лицето на всеки заложник. Както вече знаем, сред тях е имало италиански митничари, един служител от западногерманското разузнаване, един италиански полицай, един член от екипажа на етиопски самолет, неуспял да избяга от похитителите, три стюардеси и един тъмнокос мълчалив мъж. На шестия ред седял италианец от обслужващия персонал на летището. Той бил с късо подстригани коси, а белият му монтьорски комбинезон бил целият мокър от пот под мишниците. Бил крайно внимателен, страхувал се да поговори с някого, никого не поглеждал, искал на всяка цена да остане незабелязан и затова се плъзнал надолу по седалката. Човекът с белия монтьорски комбинезон бил толкова разстроен, че си бил одрал с нокти лицето до кръв. Когато арабинът минавал покрай седалките и си избирал жертвите, дребният италианец гледал настрани.

— Ти! — произнесъл похитителят смъртната присъда. — Тръгвай с мен!

От страх не можел да стане. Не бил в състояние да ходи. Като насън се заклатушкал към помещението, където стюардесите подготвят храната и напитките, паднал на колене и започнал да моли за милост. Викал, че го чакат малки деца в къщи, нека се смилят над него, на никого нищо не бил направил и за нищо не бил виновен.

— Отворете вратата — извикал убиецът и тласнал дребния италианец към задната част на самолета.

После се чули автоматни изстрели, мъжът в бяло паднал и убиецът с двама колеги изхвърлили през вратата трупа на бетонния плац.

Терористът случайно ли е избрал изплашения дребен мъж? Залевски казва, че не. Днес вече има написани студии за подобни ситуации, а може би съществуват и някакви правила, по които неволно постъпват терористите. Тъкмо тези подплашени, изолирано седнали заложници се набиват право в очите на насилниците. Италианецът седял самотен, доста далеч от останалите, и неговият панически страх бил видим. Той бил беззащитен, антипатичен човек, а такъв по-лесно може да бъде убит.

Междувременно Махмуд броял минутите, младежът и девойката, коленичили на килима, треперели от страх. В тези драматични минути, та нали се касаело за живота на невинни хора, всички почувствували като освобождение вика: „Цистерната идва!“ Може би четири или дори три минути преди изтичането на ултиматума от контролната кула изпратили кола с керосин. Настроението още повече се подобрило, когато от снабдителния център пристигнала колата със закуски. Самолетът се подготвял за старт, а шейх Рашид направил последен опит:

— От името на президента на Обединените арабски емирства и от името на всички техни граждани ви моля да пуснете заложниците или поне жените, децата и болните.

— Благодарим на представителите на правителството на Обединените арабски емирства за съдействието — отговорил Махмуд. — Много съжаляваме, че трябва да отхвърлим молбата ви. Срокът е известен. След изтичане на ултиматума ще действуваме.

— В името на милосърдния бог и от името на човечеството пуснете поне децата — молел шейх Рашид.

— Най-напред западногерманските и турските власти трябва да пуснат на свобода нашите приятели.

— Ние не можем да окажем никакво влияние в случая — казал шейхът.

— Тогава как можете да искате от мен да пусна заложниците?

Бойанта единица от бедуини била вече готова за атака. Тя получила необходимите инструкции от английските специалисти и от Улрих Вегенер, но изведнъж шейх Рашид променил становището си. Впрочем той бил получил нареждане от баща си по телефона да не се бърка в тая работа. На борда на самолета има само чужденци, ако нещо им се случи, световната общественост ще стовари отговорността върху правителството на Обединените арабски емирства.

Край на акцията срещу терористите. А те междувременно се готвели да излетят. Махмуд помолил контролната кула да бъде извикан западногерманският посланик, защото искал да говори с него преди старта. Ханс-Йоахим Ноймен пристигнал и сложил слушалките.

— Федерална република Германия разполагаше с 60 часа. Сега срокът е почти към края си. Предупреждавам, че нито аз, нито моите приятели отговарят за жертвите. Те ще тежат на съвестта на Хелму Шмит. Той ще носи отговорност за всичко, което ще се случи. Досега не се е обадил. Сега не му остава нито секунда време. Ще екзекутираме пътниците и екипажа. Дадохме ви достатъчно време, но вие не реагирахте… Ще хвърлим самолета във въздуха, преди да стигне до следващото летище. Разговора води капитан Махмуд.

Похитителите са разочаровани. Летейки към арабските страни, те са очаквали горещ прием и подкрепа от страна на местните органи. Решават да направят последен опит с надеждата, че ще бъдат добре приети.

Сметките им излизат криви. Нито едно правителство не иска да има нещо общо с тях. Махмуд бил уморен. Цяла нощ бдял и не се доверявал на пилотите и на стюардесите. Заповядал им да подготвят самолета за излитане, но отказал да им каже закъде.

— Добре, капитане, но на мен ми е нужна техническа информация за старта. Най-малкото данни за времето.

— Искайте прогнозата в радиус от две хиляди мили около Дубай.

Стартират в 15,19 ч местно време (12,19 ч среднеевропейско време) и се насочват към Оман.

Когато навлизат в зоната с добра чуваемост, поискват от контролната кула разрешение за кацане. Положението се повтаря. И тук се дистанцират от похитителите.

— Летището не приема, пистите за кацане са блокирани!

— Към Аден — решил Махмуд мигновено. Пилотите започват да изчисляват. „Боинг 737“ не е самолет за далечни полети, но ако се издигнат на височина 11 000 метра, където разходът на гориво е най-малък, биха могли да стигнат до Аден с наличния запас от гориво.

Още във въздуха терористите започват да се подготвят. Прикрепват към вратите и стените на салоните експлозиви, принуждават всички жени да събуят чорапите и чорапогащниците си, с които стюардесите трябвало да завържат ръцете на заложниците отзад. Никой не знаел какво готвят терористите. А и те не подозирали какво ги очаква.

Летището отказва да приеме отвлечения ландшът. Напразно командирът на самолета Шуман доказвал, че трябва да се спусне, че няма гориво за по-далечен полет, че така или иначе трябва да кацне. Спуснали се на по-малка височина, от която се виждало летището, и се убедили, че всички писти за кацане са блокирани от военни бронетранспортьори, че други продължават да пристигат, и разбрали, че кацането на бетонния плац е невъзможно.

— Подгответе пътниците за аварийно кацане — казал Шуман на стюардесите.

Развързват или срязват вървите, с които били завързани пътниците, събират в найлонови торбички гребените, химикалките, очилата, брошките, просто всички предмети, конто при силен удар биха могли да отскочат и да наранят някого, а на по-възрастните пътници прибират и зъбните протези. Всички затегнали коланите, навели глави към коленете и чакали удара.

Зад лостовете за управление бил Фитор. Прелетял един-два пъти ниско над летището, видял пясъчните ивици покрай главната писта за кацане и решил да се приземи. Нищо друго не оставало. Всички били подготвени, само Махмуд седял в пилотското кресло с незатегнат колан и безучастно гледал напред.

— За бога, колана! — извикал Фитор, когато забелязал, че не е затегнат, и направил рязък завой със спускащата се машина. Маньовърът бил опасен, самолетът вече бил на малка височина. По-късно Фитор не бил в състояние да обясни кое го е накарало да вземе толкова рисковано решение. Защо е искал да спаси живота на похитителя и да заложи на карта сигурността на останалите? Няма отговор на някои въпроси относно реакцията на човешката психика в крайно напрегнати ситуации. Бандитът затегнал колана си, Фитор завършил кръга и показал майсторско изпълнение: чудесно кацане върху пясъка. Когато самолетът спрял, пътници и похитители ръкопляскали на пилота.

Смрачавало се. Големият самолет стоял в нажежения пясък. Едва успели пътници и пилоти да си отдъхнат, когато настъпило друго вълнуващо събитие. Към самолета се затичали стотина войници. Обкръжили ландшъта с готово за стрелба оръжие. Махмуд видял, че зад първата редица те образуват втора и трета и че пристигат бронирани машини като подкрепление на пехотата.

— Не стреляйте, ние сме приятели! — викал пилотът по мегафона през прозореца на кабината, после отворил всички врати, тичал от една врата към друга и викал в сумрака: — Това е западногермански самолет. Наложи се да кацнем принудително. Бихме искали да говорим със западногермански дипломатически представител!

Тишина. Войниците стояли разкрачени с насочено към самолета оръжие.

— Изпратете тук някое отговорно лице. Трябва да преговаряме с някого! — опитвал се да убеди войниците Шуман.

Нищо не помагало. Тогава грабнал мегафона Махмуд и дълго време ги убеждавал на арабски език. Никой не се обаждал. Цели тридесет минути пълно бездействие. Накрая в мрака се чул глас по мегафона. Махмуд изслушал съобщение на арабски език. После се обърнал към пилотите и отчаяно констатирал:

— Нищо не помага. Трябва да се махаме оттук. След рискованото кацане нито единият, нито другият пилот смятали, че може да се стартира. Те били убедени, че колесникът не е в ред, че в турбините сигурно е попаднал пясък. В тъмнината Махмуд превеждал съображенията им. След малко край самолета се появили няколко мъже с работни комбинезони.

Проверили колесника и съобщили:

— Всичко е наред, можете да стартирате! Махмуд бил съкрушен, той дори не протестирал когато командирът Юрген Шуман казал:

— Та тъкмо на тия ли ще вярваме! Трябва лично да проверя.

Шефът на похитителите кимнал, Шуман погледнал Фитор. Използвали съоръжението за аварийно спускане и Шуман потънал в тъмнината. Фитор и Махмуд седели до отворените врати и чакали да чуят какво ще каже той. Светлината на джобното фенерче блеснала от едната, после от другата страна, след миг командирът извикал:

— Наистина е в ред. Никакви деформации. Изглежда нищо му няма.

Джобното фенерче угаснало, Шуман млъкнал. Няколко минути чакали.

— Юрген! — извикал Фнтор. Никакъв отговор.

Юрген, къде си?

Пак никой не се обадил.

Върни се. Йеменците ще те убият!

Макар и късно, Махмуд разбрал, че командирът е избягал. Вдигнал мегафона и дълго обяснявал нещо на арабски, взирайки се в мрака. Никакъв отговор. Станал, влязъл в салона и съобщил на заложниците:

— Ако не се върне, ще хвърлим самолета във въздуха. А ако се върне, ще бъде застрелян. Друга възможност няма.

Махмуд бил разгневен и не се владеел. Нервно се разхождал насам-натам, а после застанал на вратата.

Изведнъж решил, отишъл в пилотската кабина, взел мегафона и дълго говорил възбудено на арабски. Върнал се към отворената врата, където на пода седял вторият пилот Фитор, и сухо му известил:

— Казах на йеменците, че ако пилотът не се върне, ще хвърля самолета във въздуха. Обещаха ми, че ако го намерят и той откаже да се върне в самолета, ще го разстрелят.

Драмата продължила тридесет минути, но те се сторили цяла вечност за всички в самолета. Фитор и стюардесите не вярвали, че Шуман ще избяга и ще ги остави в ръцете на терористите. Предполагали, че той ще се опита да се свърже със западногерманските власти, за да ги подтикне към действия. И до днес не е установено какво собствено е правил Шуман през този тъй дълъг половин час. Самият той нямаше възможност да разкаже за своята постъпка, а от йеменците никой нищо не узна. Едно е сигурно, че в хода на събитията моментът е бил драматичен и по всяка вероятност решаващ, явно е подтикнал спасителите към действия.

Махмуд бил на края на психическите си сили и това било логично, та нали не бил спал поред толкова дни. Неговото недобро нервно състояние обаче повишавало опасността от безразсъдни действия. В този момент той седял в пилотската кабина със слушалки па ушите и напрегнато слушал:

— Хванали са го — казал после на Фитор. — Хванали са го и ще ни го предадат. Ще го екзекутираме. Той ни измени. Заради пършивия си живот той рискува живота на всички ви. Затова ще умре.

Според разказите на заложниците и стюардесите малко след това настъпил краят на трагичния епизод.

Махмуд чул стъпки и гласове отвън. Станал.

— Вече го водят — съобщил и се обърнал към стюардесата Дилман: — Пуснете задната стълба.

Отвън стоял Шуман, мирно, а на разстояние цели сто метра зад него стояла редица войници. Задната стълба докоснала плаца. Шуман бавно се изкачил. После минал по пътечката между седалките към салона за първа класа, където го очаквал Махмуд.

— На колене! — изкомандувал.

Командирът на самолета Шуман изпълнил заповедта. Коленичил пред терориста с вдигнати ръце. Махмуд застанал разкрачен. Другите похитители застанали зад него с оръжие в ръка.

— Това е революционен трибунал — известил Махмуд. — Изложи всички на опасността да ги хвърлим заедно със самолета във въздуха. Веднъж вече ми измени. Този път няма да ти простя. Виновен ли си или не?

— Капитане — казал Шуман тихо и спокойно, — имах неприятности. Не можех да се върна веднага в самолета.

— Виновен ли си или не? — крещял Махмуд и насочвал пистолета към Шуман.

— Извинете, господине — казал Шуман, — нека да ви обясня, имах неприятности …

Махмуд ударил Шуман по лицето.

— Виновен ли си?

— Господине, оставете ме да ви обясня, не можех да се върна при самолета.

Махмуд отново го ударил. После стрелял. Командирът на самолета Шуман се сгромолясал. Настъпила тишина, само отвън се чували стъпките на войниците.

След туй се чул пресекващият глас на Сухайда Сайях, но прозвучал неубедително:

— Който мръдне, ще бъде застрелян! Който плаче ще бъде застрелян! Който проговори, ще бъде застрелян!

Махмуд запалил цигара. Ръцете му треперели.

Угаснали лампите. Всички, и аварийните. В резервоара на агрегата нямало нито капка керосин. Тялото на Шуман било проснато на пътечката в салона за първа класа, покрито с одеяло. Фитор седял до отворената врата и се опитвал да не мисли за нищо. В тъмнината се чули стъпки. Появил се офицер и съобщил:

— Трябва да излетите! Незабавно! Ще ви окажем техническа помощ. Но трябва да се махате веднага щом се подготвите.

Махмуд се подчинил. Страхувал се от йеменците. Надявал се да намери тук закрила или поне да бъде разбран, но изпитал само разочарование.

— Подгответе самолета за старт! — казал на Фитор, отишъл до отворената врата и попитал офицера:

— Може ли да изхвърлим от самолета един труп?

— В никакъв случай!

Известно време се поколебал. Върнал се в кабината. Извикал на съучастниците си и на стюардесите:

— Увийте го в одеяло и го сложете в гардероба. Ето там, в средния!

Никой не бързал, а и на Махмуд не му се искало да помага. Но все пак най-сетне затворили вратата зад убития командир. Дошли техници от наземната служба с агрегат и помогнали на Фитор да стартира. При кацането лампите на крилата се били счупили, затуй трябвало да извикат лека кола, която застанала пред предната част на самолета и осветявала пътя на пилота. Налагало се да бъде извършен смел и опасен маньовър и никой не подозирал какво може да причини пясъкът в турбините. Но Фитор нямал избор, тъй че в края на краищата самолетът се оказал на бетонния плац.

Отвели го чак на края на пистата за старт и едва там напълнили резервоарите. А наоколо имало стена от бронетранспортьори и войници с насочени автомати.

Механиците работели като при състезание, машината била подготвена бързо. Само че Фитор не смеел да стартира без лампи, а до разсъмване оставали още два часа.

— Не мога да стартирам на тъмно. Нямам лампи. Но дори и ако по някакъв начин се издигна, без лампи не мога да кацна. Нямам навигационни данни. Турбините са пълни с пясък. И най-главното — не знам накъде ще летя — отбивал Фитор заповедта.

— Нареждаме ви незабавно да стартирате — чувал се гласът на диспечера от кулата.

— Закъде ще летим? — попитал пилотът Махмуд.

Махмуд мълчал.

— Дайте ми прогнозата за времето в радиус хиляда мили — помолил Фитор контролната кула.

— Можем да ви я съобщим само за определено трасе.

— Тогава ми дайте прогнозата за трасе на юг, на югозапад и на север.

— Всички данни ще получите във въздуха! Стартирайте!

Фитор изпълнил нареждането. Нищо друго не му оставало. Самолетът се отлепил от бетонния плац на аденското летище Хормаксар в три часа сутринта местно време в понеделник, 17 октомври 1977 година.

Вече във въздуха, след преодоляване на опасността от прелитането над планините, обкръжаващи Аден, Фитор се обърнал към Махмуд:

— Накъде?

— За Могадишо — отговорил Махмуд.

— Какво? — попитал Фитор. — Къде е това?

— Сомалийската република.

— Никога не съм бил там.

Погледнал картата. Намерил Джибути, над който трябвало да прелетят. Поискал данни за времето на летището в Могадишо и летял по навигационната система „Белет Уен“. Малко след това дочул радиосигналите на Могадишо. Слънцето изгряло. Фитор направил кръг над морето и забелязал пистите за кацане. Решил да не съобщава за кацането. Страхувал се, че ще чуе познатото му изречение — летището е затворено.

Отвисоко виждал, че пистите за кацане са свободни, толкова рано на летището нямало никакво движение и решил да кацне без разрешение и без оповестяване.

Успял. Самолетът бавно рулирал към сградата на летището. През това време Махмуд крещял по мегафона:

— Аз съм капитан Мартир Махмуд, операция „Кофре-Кадум“. …

Явно никой не го разбирал, затуй Фитор решил да обясни неоповестеното си кацане:

— Говори вторият пилот на западногермански самолет. Нямах намерение да кацам на тукашното летище. Но съм принуден да изпълнявам заповедите на капитан Мартир Махмуд.

— Тук кулата, тук кулата, почакайте, моля, трябва да получа инструкции.

На плаца се появили няколко войници. Оглеждали с любопитство самолета. После застанали в кръг на около десет-петнадесет метра от самолета.

Капитан Махмуд сложил ръка върху рамото на Фитор и казал:

— Направихте невъзможното. Казах си, че няма ви ви застрелям. Можете да си отидете. Свободен сте.

Фитор не подскочил от радост и не обсипал Махмуд с благодарности. Само мълчал и гледал в пода. За секунда си представил целия си живот. Спомнил си за жена си Ренате и я видял как крачи в погребалното шествие подир ковчега му. Като на екран се нижели пред него отдавнашни картини: Юрген като ученик електромеханик, като радист в бундесвера, подофицер от военноморския флот, слушател в авиационното училище, три хиляди летателни часа с военни машини, после край на военната кариера и добро място в „Луфтханза“. Един ден би могъл да стане командир на самолет, да си построи къщичка в провинцията с кадифена тревна площ под прозорците. Ала въпреки това казал:

— Не. Ще остана.

Фитор и стюардесите имали чувството, че правителствените фактори в Бон не са били информирани за истиниското положение на нещата, че иначе отдавна са щели да предприемат нещо за спасяването на екипажа и на пътниците. И когато им се удава възможност, те се опитват лично да информират д-р Михаел Либал, западногермански представител в Сомалийската демократична република. По покана на местните власти д-р Либал пристига на летището и сяда до радиостанцията.

— Няма повече да преговаряме — съобщава му Махмуд. — Условията са ви известни. Ще хвърля самолета във въздуха с всички, които са на борда, в 14 часа средноевропейско време, тоест в 17 часа местно време, ако до това време затворниците не бъдат на борда.

После разрешил на стюардесата Габи Дилман да разговаря лично с посланика. Тя се опитала да обясни положението. На борда има деца, болни, силите на всички са на изчерпване. В ужасната горещина трупът на командира Шуман започва да се разлага. Ако не бъдат спасени, не ще издържат дори и двадесет и четири часа.

Докарали закуски, разрешили да се откара трупът на командира Юрген Шуман с линейка, определили място за самолета на края на плаца. После с помощта на пожарникарски коли преместили ландшъта.

Другият боинг на „Луфтханза“ със западногерманския държавен министър Ханс-Юрген Вишневски, с командира на групата ГСГ 9 Улрих Вегенер и с психолога специалист Волфганг Залевски излетял от летището в Дубай за Аден-Хормаксар. Но аденското летище отказало да му даде разрешение за кацане.

Радистът поддържал постоянна връзка с централното управление на „Луфтханза“ във Франкфурт на Майн.

— Тук централа, тук централа, как ме чувате? — прозвучава в слушалките.

— Приемам.

— Важно съобщение на федералния канцлер за държавния министър Вишневски. Държавният министър Вишневски е упълномощен да води неограничени преговори с йеменското правителство. Пълномощието се отнася и за разговори относно помощта за развитие на НДРЙ.

И тъй държавният министър Вишневски предоставя на контролната кула на летище Хормаксар в Аден да оповести съобщението, за да се разбере, че става въпрос за изгодни преговори, и да бъде уведомен министърът на външните работи. Но и в този случай не постига успех. Аден не иска да има нищо общо с акцията. И тъй боингът с видни личности на борда кръжал над пустинята дотогава, докато получил разрешение за кацане в Джида.

Министърът слязъл, другите останали в самолета. Но и тук преговорите били безуспешни. Сутринта научават, че самолетът със заложниците е кацнал в сомалийския град Могадишо. Моментално решават да стартират. Съответните органи в Могадишо с удоволствие им разрешават да кацнат. А Вегенер още във въздуха научил, че групата с неговите елитни воини, която трябвало малко преди това да напусне територията на Турция, вече е отново в самолета някъде над Средиземно море.

Могадишо е столица на Сомалийската демократична република с международно летище, отдалечено на 6 километра от центъра на града. Федералният канцлер Шмит се бил свързал с президента на републиката Мохамад Сиад Баре и му бил обяснил положението. Затова самолетът получил разрешение за кацане и на летището чакала кола, която откарала министъра в президентския дворец, а останалите в хотел „Куруба“. По-късно всички се срещат в сградата на летището с началника на сомалийския полицейски корпус генерал Абдулахи.

— В пет часа искат да хвърлят самолета във въззуха — казва генералът. — Какво можем да направим, за да предотвратим това?

В никакъв случай не трябва да позволим да бъде унищожен самолетът — казва шефът на ГСГ 9 Вегенер. — Трябва да ги атакуваме.

Взема лист хартия и разяснява на генерала плана.

— Ще трябва да обясните това на нашите войници.

Вегенер опитва, дори започва да тренира нападение на самолет със сомалийски подразделения, но след час капитулира. Разбира, че тези макар и усърдни момчета не ще се справят със задачата. Не остава нищо друго, освен отново да започне да преговаря с тукашните представители на правителството и да ги убеди, че е необходимо да бъде хвърлен в боя специалният оттряд ГСГ 9. Договарят се за съвместна западногерманско-сомалийска акция, но участието на местните войници е само формално.

Терористите в отвлечения самолет забелязали, че пред сградата на летището е кацнал самолет на „Луфтханза“. Когато капитан Махмуд научил от контролната кула, че са пристигнали представители на западногерманското правителство, той отказал да преговаря с тях.

Исканията били известни, ултиматумът също, нямало за какво повече да се разговаря. Само че от този момент Махмуд вече трябвало да се бори срещу превъзхождащите го опитни политици, военни и полицейски специалисти и психолог, който имал по-добра представа от всеки друг за терористите и тероризма. И тъй между контролната кула и пилотската кабина на отвлечения самолет започват преговори, чийто ход е записан на магнетофонна лента. Записът е нещо като протокол на акцията и същевременно прозорец, през който даже и днес може да се види криволичещият фон на последвалите събития и да се надникне в тайната на мислите и поведението на терористите.

— Говори началникът на полицията генерал Абдулахи. Слушайте внимателно — прозвучава в слушалките на пилотската кабина на ландшъта.

— Говорете, генерале — казва Махмуд.

— Западногерманското правителство няма намерение да приеме вашите условия. До този момент нямаме никакво известие, че ще ги приеме. Ето защо сомалийското правителство ви моли да освободите пътниците и екипажа. Гарантираме ви безопасно оттегляне. He искаме да позволим невинни хора да страдат заради нещо, което не ги засяга. Превключвам.

— Говори капитан Мартир Махмуд. Разбрах искането ви, генерале, а и съобщението, че правителството на ФРГ отказва да изпълни нашите условия. Следователно нищо не се е променило. След изтичане на ултиматума ще хвърлим самолета във въздуха. Повтарям: ще хвърлим самолета във въздуха в три часа средноевропейско време, тоест след час и тридесет и четири минути. Благодарим ви за досегашните усилия. Благодарим на сомалийското правителство за неговото предложение. Но няма да се двоумим и ще хвърлим самолета във въздуха веднага след като изтече ултиматумът …

— Разрешихме ви да кацнете, вие сте на наша територия — не се предава още генералът. — Трябва да помислите за гостоприемството, което ви оказваме. Затова още веднъж ви призоваваме за човещина: пуснете пътниците и екипажа. Тези хора не са се провинили…^[2]

— Говори капитан Мартир Махмуд. Моите хора и аз ценим гостоприемството, което ни оказахте, и имаме предвид разрешението за кацане. Благодарим на президента и на сомалийското правителство. Изпращаме на президента Сиад Баре поздрав от капитан Мартир Махмуд и неговата бойна група и искаме още веднъж да му благодарим за това, което направи за нас. Само че сега съвсем не може да се промени решението, че след час и половина ще хвърлим самолета във въздуха.

— Въпреки това помислете върху моето предложение — казва генералът. — По-късно ще се свържа пак с вас.

На борда на самолета терористите се готвят за последното действие на драмата. За вратата и за вътрешните прегради закрепват пластично взривно вещество. От бордовия фришоп изваждат кашони с уиски и коняк, както и всички парфюми и одеколони. Стюардесите получават заповед отново да съберат всички чорапи и чорапогащници и да ги нарежат на ленти. Един по един пътниците излизат на пътечката и Уабил Харб им завързва ръцете. Този път здраво, по-здраво от предишния, така че импровизираните белезници им се врязват в китките.

— Министърът на транспорта на Сомалийската република се обръща към капитан Мартир Махмуд. Искам да говоря с вас. Моля, слушайте — обажда се радиостанцията от кулата на летището.

Той повтаря това, което Махмуд вече знае. Федералното правителство няма да преговаря, сомалийското се позовава на приятелството. Навярно Махмуд не е доловил от разговора, че се симулира водене на преговори, с което се цели да се спечели време. Това е методът на Залевски. Психологът е в основата на разговорите; най-малкото, чувствувала се е неговата режисура. Парламентьорите настояват на своето, похитителите също, а краят на ултиматума бързо наближава. Остава малко повече от час. Дотогава на кулата трябва да изготвят плана за освобождаване на заложниците.

Изтичат шестдесет и шест минути, в шестдесет и седмата сомалийските министри на транспорта и на информацията се опитват отново да склонят шефа на терористичната команда.

— Господин министър на информацията — казва Махмуд. — За съжаление не съществува никаква друга възможност: след 23 минути ще хвърля самолета във въздуха.

Подготовката за общата смърт на похитители и заложници продължава. Стюардесите отварят бутилки със спиртни напитки и терористите заливат килимите и седалките с алкохол, за да гори всичко по-добре и по-бързо. После идва ред на френските парфюми и одеколони. Сместа от шотландско уиски и френски „Шанел“ предизвиква непоносима миризма. Двете момичета, стискащи отново в дланите си гранатите с извадени предпазители, са твърде неспокойни.

Петнадесет минути преди изтичането на ултиматума се обажда пак радиостанцията.

— Говори контролната кула на Могадишо. Разбирате ли ме? Превключвам.

— Говори капитан Мартир Махмуд.

— Остават ни само 15 минути. Затова искаме любезно да ви помолим да удължите срока с още 30 минути. Трябва да опразним района зад самолета, трябва да се отстранят съоръженията, да се отведат хората, молим ви, удължете срока. Превключвам.

— Ясно ми е, че не можете да опразните района за петнадесет минути. Заради президента Сиад Баре, заради сомалийското правителство и сомалийския народ приемам удължаването на срока с още тридесет минути. Благодаря ви, господине на кулата. А ако и това време не ви стигне, уведомете ме. Ще се посъветвам с членовете на моята група дали евентуално да не ви разрешим още 30 минути.

— Благодаря ви, Мартир Махмуд. А сега с вас иска да говори представителят на федералното правителство.

— Готов съм да го изслушам само заради сомалийското правителство и заради президента Сиад Баре. Готов съм да поговоря с представителя на западногерманския империалистически режим. Говорете, представителю!

Подготовката за общата смърт завършила. Стюардесите, терористите и пътниците броели минутите, които им оставали. Ако положението не е било толкова напрегнато, би могло да се каже, че в самолета се е възцарила дружеска атмосфера, общата съдба е сдобрила похитители и похитени. Обстановката наистина е била парадоксална, но и други случаи ни убеждават, че не е била единствената. Стюардесата разказвала на терористката за своята любов, а тя съжалявала Габи Дилман, че никога вече няма да види годеника си. В отговор пък Сухайда Сайях, известна на пътниците под номер 33 разказвала за любовните си приключения. Жалко, че бил дошъл краят на всичко. Когато се опомнила и започнала да им говори за борбата срещу безправието и за самопожертвувателността в името на общото дело, думите й прозвучали пресилено. Та тя била на двеадесет и две години.

— Говори представителят на Федералната република доктор Либал. Имам важно съобщение за вас. Ще говоря много бавно. Превключвам.

— Слушам ви, представителю на фашистката империалстическа Западна Германия — отговаря Махмуд. — Говорете и прочетете вашето съобщение.

— Както навярно знаете, тук е делегация от висши представители на федералното правителство. Тя се ръководи от държавен министър, доверено лице на нашия федерален канцлер Хелмут Шмит. Държавният министър продължава да разговаря за създалото се положение с президента Спад Баре. Разбрахте ли ме добре? Превключвам.

— Всичко е ясно — казва Махмуд. След кратка пауза доктор Либал продължава. Говорът му е умишлено провлачен, говори бавно не за да го раззбере добре Махмуд, а за да се печели време.

Впрочем създаденият във връзка с кризата щаб на контролната кула на летището в Могадишо възприема тактиката на протакания и всичко, което става по-нататък, е насочено към една и съща цел.

— Въз основа на тези разговори е необходимо да се свържем по телефона направо с федералния канцлер на Федерална република Германия. Разбрахте ли ме? Превключвам.

— Разбирам ви добре — отговаря Махмуд, но в гласа му вече прозвучава нотка на нетърпение.

— Вече създадохме технически условия за подобен разговор. Но трябва да разберете, че поради техническата сложност не може да се проведе веднага. Разбрахте ли? Превключвам.

— Разбрах.

— Щом бъде проведен разговорът между държавния министър и федералния канцлер, навярно ще имаме за вас ново и важно съобщение. Разбрахте ли? Превключвам.

— Разбрах — отговаря Махмуд, но вече не вярва на приказките. — Достатъчно време имахте за всичко Изведнъж искате да преговаряте в последните десет минути. Как да разбирам този обрат в отношението на фашисткото империалистическо западногерманско правителство?

— Знаете много добре — със спокоен глас обяснява доктор Либал, — че нашето правителство трябва да поддържа тесен контакт с Негово превъзходитство президента Сиад Баре, а същевременно тукашният представител на моята страна трябва да бъде в тясна връзка с правителството във ФРГ. Следователно разберете, моля, че в техническо отношение връзката трябва тепърва да бъде осигурена. Ще се свържем с вас веднага щом разговорът започне. Превключвам.

— Кога смятате, че може да се осъществи връзката? — пита Махмуд.

— Засега не мога да ви кажа. Надявам се, в най-скоро време.

— Ще бъде печално, ако се осъществи чак след изтичането на ултиматума — казва Махмуд.

— Това е всичко, което мога да ви съобщя засега — завършва доктор Либал разговора. — Чакайте, моля, Край.

Махмуд се оглежда и забелязва движението по летището. Появяват се камиони, тук-там преминават военни джипове, взвод войници марширува в една посока, друг в обратната. Не вижда какво става отзад. Затова пита:

— Ало, контролната кула на летище Могадишо. Ало, контролната кула на летище Могадишо. Разчистиха ли войниците района? Отстраниха ли самолетите и всичко, което принадлежи на сомалийското правителство и на сомалийския народ?

— Тук кулата. Отговорът е отрицателен, господине, Опиваме се да разчистим района. Както преди това ни намекнахте, бихме искали да ви помолим за удължаване на срока с още тридесет минути. Превключвам.

— Направете всичко колкото е възможно по-бързо — казва Махмуд. — Повтарям, не искаме да причиним никакви щети на сомалийския народ и на сомалийското правителство.

— Тук кулата, тук кулата! Молим ви учтиво, господине, разрешете ни още половин час за разчистване на района.

— Ще се посъветвам с членовете на моята команда — казва Махмуд.

— Направете го, господине.

Не е известно дали Махмуд се е съветвал с някого. Неговият отговор идва толкова бързо, че едва ли е успял да се посъветва.

— От края на ултиматума изтекоха пет минути — съощава. — Следователно остават ви още двадесет и пет минути. Благодаря.

— Мартир Махмуд — отговаря говорителят от контролната кула, — приехме вашето съобщение и ще уведомим за него висшестоящите лица. Благодарим ви за съдействието, Мартир Махмуд.

Постигат желаното. Разколебават решителността му. Щом веднъж е отстъпил, ще отстъпи и втори път. Вече не се съобразяват с новия срок и Махмуд престава да заплашва, че ще хвърли самолета във въздуха, по-скоро започва да разузнава, готов е да преговаря. След като изтича времето на удължения ултиматум, отново се обажда:

— Говори Махмуд. Новият ултиматум изтече преди дванадесет минути. Затворихте ли всички писти за кацане?

— Още не — отговарят от контролната кула. — Ще ги освободим. Чакайте, господине.

— Опитайте се да сторите това колкото се може по-скоро — казва Махмуд спокойно.

— Да, господине. Благодарим, че се отнасяте с разбиране.

Минутите текат и Махмуд не подозира, те междувременно са станали много неща. Преди всичко над летището се е появил западногермански самолетс две подразделения ГСГ 9. Както вече знаем, самолетът беше излетял в понеделник от ФРГ и пилотите не са знали накъде летят. Съгласно указанията от Бон кацат на остров Крит и зареждат самолета с гориво. После получават заповед да летят за Джибути, да кръжат покрай сомалийската граница и да чакат разрешение за кацане. Тъкмо вече запасът от гориво им бил намалял и пилотите решили да се спуснат на летище Джибути и да заредят самолета, от Бон пристигнала заповед да отлетят за Могадишо. Пристигнал автомобил с табелка „Фолоу ми“^[3] и изтеглил самолета във военната част на летището.

Похитителите не разбраха за негово кацане.

Командирът Вегенер поздравил войниците си и дал заповед да разтоварят техническите помагала и оръжието. Върху бетонния плац се появили няколко десетки младежи с пуловери и дънки, маратонки и спортни ризи. И започнали да разтоварват необикновенния багаж.

Междувременно командирът Вегенер тръгнал да разузнава. Било тъмно, тъй че можел да заобиколи самолета на подходящо разстояние и после да се доближи крадешком така, че да може да вижда откъм пясъчните дюни, заграждащи летището от едната страна. Пълзешком се промъквал все по-близо, дори би могъл да стигне незабелязано чак до корпуса на отвлечения самолет, но не било нужно. Върнал се и докладвал на министър Вишневски:

— Има надежда за успех на акцията. Моля ви, засега не искайте от мен никакви подробности.

В пилотската кабина на ландшъта се чул сигнал. Обаждала се кулата.

— Представителят на Федерална република Германия желае да говори с вас. Най-нови вести.

— Ще го направя само заради вас, заради сомалийския народ, сомалийското правителство и господин Сиад Баре. Говорете, представителю на западногерманското фашистко правителство — казва Махмуд.

— Чувате ли м.е, господин Мартир Махмуд? Говори германският пълномощник.

— Чувам ви добре, тоест имам добър слух, представителю на западногерманското фашистко правителство. — Ще ви предам важна новина. Току-що получихме съобщение, че осъдените в западногерманските затвори, за чието освобождаване настоявахте, ще бъдат докарани със самолет в Могадишо. Но поради голямото разстояние между Федерална република Германия и Могадишо не могат да бъдат тук по-рано от утре сутринта. Освен това чакаме предложения как да се свържем с турското правителство. Оттук това е неизпълнимо. Между другото, ако желаете напитки или хранителни продукти, моля, уведомете ни. Превключвам.

— Говори капитан Мартир Махмуд. Обръщам се към вас, представителю на фашисткото империалистическо западногерманско правителство. Осмелихте се да ме помолите за удължаване на ултиматума до утре сутринта, така ли, господни представителю на западногерманското правителство?

— По принцип да. Затворниците, които трябва да докараме тук, не могат да пристигнат по-рано поради голямото разстояние между Федерална република Германия и Могадишо.

— Какво е разстоянието между Федералната република и Могадишо, господин представител на западногермаското правителство?

— Не зная точно. Няколко хиляди мили, а може би и повече.

— Отговорете точно. Впрочем аз зная точното разстояние.

— Повторете още веднъж, моля.

— Искам точен отговор …

— Добре. Ще установим и ще ви уведомим. Превключвам.

Мартир Махмуд съобщил на съучастниците си, че са победили. Западногерманците ще изпълнят условията и ще освободят затворниците. Хинд Алами започнала мигновено да развързва стюардесите. Уабил Харб и Сухайда Сайях й помагали. Първо развързали втория пилот Фитор, а после всички заложници. Махмуд вървял по пътечката и с усмивка съобщавал:

— Ето на, най-после разбраха! Но много се туткаха!

Помолил Фитор да отиде с него в пилотската кабина. Там го попитал:

— Колко мили има оттук до Франкфурт? Вторият пилот взел картата и започнал да изчислява.

След малко заявил:

— Приблизително 7000 километра.

— За колко време може да се изминат?

— Ако се лети със 707 — мънкал Фитор на себе си и наум изчислявал, — това е 400 възела … Да кажем осем часа плюс минус вятъра.

Махмуд се свързал с кулата на летището.

— Искам да говоря с представителя на империалистическото западногерманско правителство.

— Почакайте, господине. Ще пратя да го повикат. Ето, идва.

— Бих искал да ви предам важно послание, за да можем аз и моята команда да вземем решение. До изтичането на ултиматума остават само седем минути и половина. О’кей, представителю на западногерманското правителство — казва Махмуд объркано. На кулата не разбират и доктор Либал трябва още веднъж да попита:

— Повторете, моля, не ви разбрах.

— Умийте си ушите и слушайте внимателно. Говори капитан Мартир Махмуд. През следващите седем минути и половина трябва да ни се обадите, за да мога да реша дали да чакаме докато докарате тук затворниците, или да настояваме за предишния ултиматум. О’кей, разполагате с още седем минути — казва Махмуд и на другата страна не й става по-ясно какво всъщност иска. Министърът Вишневски, доктор Либал и психологът Залевски обаче продължават играта. А специалистите на Вегенер се подготвят. Нощта е тъмна и задушна.

— Добре, господин Мартир Махмуд, почакайте, моля. Чувате ли ме?

— Не съм никакъв господин Мартир Махмуд, аз съм капитан Мартир Махмуд! — крещи той по микрофона, а от другата страна се чува тихият спокоен глас на западногерманския дипломат.

— Моля. Ще повторя съобщението, което ви предадох преди десет минути. Осъдените в западногерманските затвори, чието освобождаване искахте, са вече на борда. Протичат последните технически приготовления за излитане за Могадишо. Техническата подготовка и самият полет ще продължат известно време. Опитваме се тъкмо, както ни помолихте, да установим точното разстояние между Федерална република Германия и Могадишо. Смятаме, че затворниците ще пристигнат не по-рано от утре сутринта.

— Разбирам ви — казва Махмуд, — но не вярвам, че пътуването може да е толкова дълго. Ще определим срока по-местното време. Колко е сега?

— Местно време 5,25.

— Точно така, представителю на фашисткото империалистическо западногерманско правителство. А вие искате от мен да отсроча чак до шест часа утре сутринта! Предполагате, че полетът от Западна Германия дотук трае тринадесет часа, така ли? Толкова дълго се лети от Ню Йорк дотук! Опитвате се да ме подведете.

— Не съм казал, че трябва да удължите ултиматума до шест часа сутринта — отговаря спокойно доктор Либал. — Само казах, че всички приготовления около събирането на затворниците на едно място, натоварването им на самолета и транспортирането им дотук, всичко това може да продължи до утре сутринта. Ако стане по-скоро, толкова по-добре. Но не можем да кажем точно колко време ще продължи всичко. Превключвам.

— О’кей! — казва Махмуд. — До края на ултиматума остават още четири минути. Ако сте решили да ни подведете или да си играете с нас, то по-добре да избера играта с взривни вещества. А ако пък мислите сериозно и сте загрижен за съдбата на хората на борда на този самолет, то тогава сме готови да преговаряме.

— Разбира се, че сме загрижени за съдбата на хората в нашия самолет. Както научихте от мен, трябва… готови сме да докараме затворниците в Могадишо.

Превключвам.

— Вие може да сте загрижен, но не и вашето правителство. Знаете ли защо? То разполагаше със сума време и не се интересуваше от положението на пленниците. А сега изведнъж реши да се погрижи! То знае за нашето решение, че ще направим нещо. И ще го направим. И ако западногерманското правителство си мисли, че тук ще се получи второ Ентебе, греши. Нали знаете какво се случи в Ентебе?

— Разбира се, че знам какво се случи в Ентебе. По информацията, която имах възможност да ви предам, можете да прецените, че се отнасям към вас сериозно, много сериозно.

— О’кей, о’кей. Какъв срок предлагате? — пита Махмуд.

— Сам споменахте за шестия утринен час. Това ни удовлетворява.

— Добре! Говори капитан Мартир Махмуд, о’кей шест часа сутринта. Но не разчитайте, че ще удължа срока след шест часа. Почакайте… Предайте това съобщение незабавно на представителя на империалистическото западногерманско правителство, тъй като сегашният ултиматум ще изтече след една минута. Новия срок ще ви съобщя по-късно. Най-напред трябва да се посъветвам с хората си.

Навярно е размислил, след малко пак се обадил и предал на дежурните в контролната кула, че иска да съобщи нещо на западногерманския пълномощник. След като извикват доктор Либал, Махмуд казва:

— Почакайте, моля, тъкмо разискваме. Сега вече знаем разстоянието до Франкфурт, то е 3200 морски мили.

Доколкото ни е известно, полетът от Франкфурт дотук трае около седем часа, затова ви даваме още веднъж десет часа време. Считано от 2,30 ч средноевропейско време. Разбрахте ли решението ми, представителю на фашисткото империалистическо западногерманско правителство?

— Доколкото ви разбрах, давате ни всичко на всичко седем, а не десет часа време — казва доктор Либал.

— Можете ли да ми кажете в такъв случай в колко часа ще изтече ултиматумът?

— След десет часа, 0,30.

— Разбирам това, което казвате, и разбирам какво имате предвид. Загрижени сме за пътниците и екипажа на самолета и затова отново ви питам, дали не можем да направим нещо за вас. Продукти, напитки, почистване или нещо подобно, кажете ми, моля, от какво помощ се нуждаете. Превключвам.

— Навсякъде в самолета са закрепени взривни вещества, а седалките и килимите са полети с алкохол. Не ни трябва нищо. Ако някой в самолета се опита да си запали цигара, край на всичко, ще се разхвърчи на хиляди парчета.

— Разбрах, 3,30 ч местно време.

— Поради разликата във времето от три часа ще бъде точно в 3,30 ч.

— Капитан Мартир Махмуд, позволете ми, от името на правителството на Федерална република Германия да ви предам, че приемаме с благодарност удължаването на ултиматума. Завършвам.

После прозвучава гласът на радиста.

— От името на ръководството на летището и от името на служителите на контролната кула ви благодарим много, че удължихте ултиматума. Ще ви окажем всякакви услуги и помощ.

— Благодарим на сомалийското правителство на Сиад Баре и запазваме в сърцата си най-висока оценка — продължава многословния разговор Махмуд, без да подозира замисъла на другата страна. — Удължихме ултиматума поради две причини. За доброто на хората, които са на борда, и заради вашия народ, правителството и президента. Благодарим на кулата в Могадишо, благодарим.

Още няколко пъти благодари, фактически всичко повтаря многократно. От кулата му пригласят, отвличат вниманието му с други въпроси, опитват се на всяка цена да поддържат разговора. Говори се за запушените тоалетни и говорителят на ръководството на летището обещава да изпрати групата по почистването незабавно или най-късно рано сутринта. След това в операцията отново се включва доктор Михаел Либал.

— Говори пълномощникът Михаел Либал. Как ме чувате? Превключвам.

— Чувам ви добре.

— Трябва да ви съобщя нещо, капитане. Отнася се за затворниците в турските затвори. Правителството на Федерална република Германия не може да взема решения относно освобождаването на затворници от затворите на други страни. Ултиматумът до 0,30 средноевропейско време е твърде кратък, за да може да се мине през Истанбул. Не можете да смятате федералното правителство и невинните пътници на борда на вашия самолет за отговорни за освобождаването на затворници, които не се намират в западногермански затвори. Край. Разбрахте ли? Това е всичко, което исках да ви съобщя. Федерална република Германия не може же да взема решения за освобождаването на затворници, намиращи се в затворите на други страни.

— Разбирам, но не ми харесва тона, с който разговаряте с мен — съпротивлява се Махмуд.

— Повторете, моля, не ви разбрах.

— Поставих ви въпрос. Първо отговорете на него и после питайте за друго.

— Какъв беше, моля, въпросът ви?

— Може ли да се намери някъде турският посланик?

— пита Махмуд и в гласа му се долавя нервност и нетърпение. — Искам да говоря с турския посланик в Могадишо.

— Почакайте, моля — казва радистът, свързващ говорещите. — Останете при апарата. Със западногерманския пълномощник ли искахте да говорите?

Махмуд дори не успява да отговори. В слушалката отново се чува гласът на доктор Михаел Либал.

— Предадохме ви последното решение на нашето правителство, че затворниците ще бъдат докарани в Могадишо. Техническите приготовления за акцията са почти завършени. Скоро ще получим графика на полета, който по-късно, ако ви интересува, ще ви съобщим.

— Разбира се, че ни интересува.

— Добре. Мога да ви съобщя нещо относно турския проблем. Искате ли да го чуете?

— Разбира се, Говорете!

— Както вече казах, Турция няма официален представител в Могадишо. Седалището на пълномощника, акредитиран в Сомалийската република, е в Джида. Ще се опитаме да се свържем с него. Край.

Естествено упълномощеният представител на Федерална република Германия в Могадишо и всички останали, намиращи се на контролната кула, знаят, че в Сомалийската демократична република няма турско представителство, но не казват на Махмуд, за да печелят време. Симулират, че изясняват обстоятелствата, а Махмуд е доста наивен и не разбира, че го мамят. Видите ли, Джида се намира в Саудитска Арабия, следователно е далеч, съобщенията в тези области не са на равнището, с което сме свикнали в Европа, опитват се да се оправдаят те. И останалите съобщения на Либал са врели-некипели, но звучат правдоподобно.

— Да, капитан Махмуд — казва след няколко часа доктор Михаел Либал по микрофона. — Току-що се свързах с правителството на Федерална република Германия и мога да ви предам следното известие: според нашата информация самолетът на „Луфтханза“ е стратирал от ФРГ в 19,20 ч средноевропейско време. По нашите изчисления трябва да кацне в Могадишо в 4,08 средноевропейско време. Очакваме от вас конкретни предложения за начина за размяна на заложниците. Превключвам.

— Но това е след изтичането на ултиматума — извиква Махмуд.

— Прав сте, но сам знаете, че имахме затруднения от технически характер, трябваше първо да съберем на едно място затворниците от няколко затвора. Предадох ви последното известие. Повтарям: 4,08 средноевропейско време. Сега с удоволствие бихме чули от вас как си представяте размяната на затворниците със заложниците. Превключвам.

— По този въпрос трябва нещо да ви кажем, представителю на империалистическото западногерманско правителство. Първата информация, която получих от вас бе недостоверна! Разбрахте ли ме?

— Не зная какво имате предвид. Какво недостоверно имаше в моите информации?

— Комюникето, което ни предадохте днес следобед, приблизително в два без десет средноевропейско време, не беше вярно. Казахте ми, че затворниците, нашите другари, са събирани на едно място, за да отлетят за Могадишо. Беше ли невярно или не?

— Не съм казал, че затворниците са събрани, казах, че ще бъдат събрани, за да отлетят за Могадишо. Оттук можем да ви предаваме само това, което научаваме от правителството ни във ФРГ. Нямаме и представа за трудностите и пречките, възникващи в страната във връзка с транспортирането на затворниците. Превключвам.

— Вие ги предвиждахте. Повторете, в колко точно ще кацне самолетът в Могадишо? Превключвам.

— Повтарям: очакваме самолета тук, в Могадишо, в 4,08 средноевропейско време. Превключвам.

— Добре, чух съобщението ви, представителю на империалистическото фашистко западногерманско правителство. Почакайте малко. Ще ви се обадя относно размяната на заложниците. Искам да присъствува сомалийски чиновник.

Капитан Махмуд не чака. Договаря се със съучастниците си и те започват да разпределят заложниците на единадесет групи по седем души. И когато по-късно Махмуд отново се обажда на контролната кула, чува сомалийския генерал, началника на полицията Махмуд Хасан Абдулахи. Капитанът нетърпеливо започва:

— Говори командирът на операцията, капитан Мартир Махмуд, чакам предложението ви за размяната на заложниците с нашите другари, защото не вярвам на империалистическото правителство. Но на вас вярваме, защото сте сомалийско правителство на Сомалийската демократична република. Западногерманският представител каза, че са събрани всички затворници от западногерманските затвори и ще пристигнат в 0,14 ч местно време, тоест в 4,20 ч по Гринуич. Бих искал да знам можете ли вие и сомалийското правителство да обещаете това.

— Посланикът ни каза, че самолетът е излетял от Западна Германия в 19,20 ч средноевропейско време следователно в Могадишо ще пристигне в 4,08, а в 0,14 ч — отговаря генералът от полицията и след дълга пауза добавя: — Но може да се случи нещо, върху което не можем да повлияем. Ние наричаме това висша сила. Затова мисля, че ще бъде разумно, ако се прибави още един час. Превключвам.

— Добре — казва Махмуд. — Съгласен съм, ако вие, генерале, и сомалийското правителство можете да гарантирате за това, което ми каза представителят на империалистическото фашистко западногерманско правителство.

— Посланикът ми предаде, че няма причини да се съмняваме в неговото твърдение — отговаря генералът мигновено.

— Не вярваме на империалистическото правителство, имаме лош опит в отношенията си с него — казва Махмуд.

Сякаш предчувствува, че нещо не е наред, сякаш долавя, че някъде в тъмнината членовете на специалната група се готвят да атакуват самолета. Разузнавачите, ръководени от заместник-командира Клаус Блете, доближават самолета на разстояние 30 метра. Залягат зад пясъчната дюна и с бинокъл за нощно виждане наблюдават прозорцитте на пилотската кабина. По радиостанцията докладват къде са похитителите.

След един часа и нещо около самолета се разполагат мъже със специални гранатохвъргачки, ръководени от военнослужещите от британската САС^[4] майор Алистър Морисън и сержант Бари Дейвис. Двамата били пристигнали със самолет с Вегенер от Дубай. Междувременно хората край радиостанцията на контролната кула продължават лъжливия маньовър, чрез който преди всичко трябва да се отвлече вниманието на терористите и да се създава у тях впечатлението, че всичко е в пълен ред, че техните искания ще бъдат изпълнени и те ще победят.

— Там ли е още западногерманският представител? — пита нетърпеливо Махмуд.

— В момента го няма — отговаря радистът, — но ще го извикаме, почакайте, господине… — Миг тишина, само пукот в слушалките, после шумолене на хартия и свистене на далечна радиостанция.

— Тук е Михаел Либал — чува се в кабината на ландшъта. — Нещо ново ли имате да ми кажете, капитан Махмуд?

— Бих искал още веднъж да се уверя в становището на турското посолство в Джида, за което говорихме. Можете ли да ме информирате?

— Капитан Махмуд, опитахме се да се свържем с посолството в Джида, но поради технически причини все още не сме успели. Превключвам.

— О’кей — казва Махмуд. — Опитайте пак. Междувременно аз ще подготвя всичко за размяната и както се договорих с генерала от сомалийското правителство, след старта на самолета от Кайро ще ви дам следващите инструкции. Разбрахте ли ме?

И макар, че съобщението на Махмуд е най-необяснимото, доктор Либал потвърждава:

— Разбрах ви. След старта от Кайро ще се посъветваме по вашите предложения.

Махмуд губи търпение. Отново и отново повтаря едно и също и чака от контролната кула да го уверяват в това, че операцията протича според плана, че не са настъпили никакви усложнения, че неговата трудна акция ще завърши с победа. След като още няколко пъти пита за нови положения, членовете на „щаба“ в контролната кула решават да изиграят следващия шахматен ход.

— Капитан Махмуд, капитан Махмуд, обажда се Михаел Либал, представител на Федерална република Германия. Как ме чувате? Капитан Махмуд, имам да ви съобщя нещо. Самолетът ще стартира от летището в Кайро в 23,15 ч средноевропейско време. Имате ли вече конкретни предложения за размяна на заложниците, за които говорихме? Превключвам.

— О’кей — казва Махмуд. — Трябва да почакате. Бих искал до вас да бъде и някой сомалийски чиновник.

— Почакайте — казва доктор Либал. — Тъкмо идва сомалийският генерал …

— Първо — диктува Махмуд, — не желая при размяната да присъствуват журналисти и телевизията. Второ, какво става с другарите, които трябва да пристигнат от Западна Германия? Трето, желаем сомалийски представители да проверят самолета, който стои на бетонния плац в Могадишо, и да се убедят, че няма никой на борда.

— Кой самолет, моля?

— Този, с който вчера пристигна делегацията. Освен това искаме сомалийски военни отряди да обкръжат самолета на „Луфтханза“ на стоянката.

— Самолета, за който току-що говорихте ли? — пита служител от контролната кула.

— Не — казва Махмуд. — Говоря за самолета, който трябва да пристигне. И четвърто, никой не трябва да напуска двата самолета на „Луфтханза“.

— Разбирам — казва операторът.

— Пето, трябва предварително да ни информирате, преди да кацнат западногерманците с нашите приятели.

— Разбирам.

В мрака приближава група цивилни със странен вид. С начернени лица те пристъпват откъм опашката на отвлечения самолет, носят стълби, чувствителни подслушвателни устройства и са въоръжени. Веднага щом доближават самолета, изчезват под корпуса му. Около тридесет минути преди полунощ те са до колесника. Към корпуса на самолета закрепват специални послушвателни микрофони, така че могат да отбележат всяко движение вътре и да чуят всяка дума. Някъде далеч пред предната част на отвлечения боинг светва пламък. Терористите се втурват към пилотската кабина.

Не разбират какво става. В този момент се чува оглушителна детонация и същевременно силен блясък ослепява всички, с изключение на тези, които са хвърлили магнезиевите гранати — те са с очила, и на членовете на специалната група за борба срещу терористи, които по даден знак закриват за малко очи. После те бързо поставят стълби до вратите и влизат вътре. А други започват да изнасят изненаданите заложници през отвора на аварийния изход на крилото. Махмуд успява да хвърли две гранати на пътечката и пада мъртъв между седалките. Уабил Харб е тежко ранен. В безсъзнание го откарват в болницата, където след няколко часа умира. Сайях е тежко ранена. С линейка я откарват в болницата. Хинд Алами умира моментално. Цялата операция трае седем минути и специалната група ГСГ 9 със своето забележително постижение влиза в историята на борбата срещу тероризма. Нейната победа доведе до промяна на западногерманската терористична сцена и същевременно, както ще видим по-късно, се превърна в увертюра на голяма трагедия. Но тя бе и убедително доказателство, че обществото може ефикасно да се отбранява срещу насилието, че терористите, действуващи из засада, не са непобедими. Държавният министър Вишневски съобщава незабавно в Бон. Вторият пилот Юрген Фитор става герой на деня. На 18 октомври 1977 г. на летището във Франкфурт на Майн хилядна тълпа посреща освободените заложници. Тяхната въздушна одисея продължи цели пет дни После идват голямата слава, сълзите на умиление, радостта от победата. В полева униформа командирът на ГСГ9 Улрих Вегенер, придружен от своите славни момчета, рапортува пред канцлера Шмит за изпълнението на задачата. Присъствуват и някои от заложниците, пилотът Фитор и стюардесите. Габриела Дилман, наранила крака си при падането от самолета, е единствената, която в тържествения момент е седнала в кресло. Канцлерът Шмит се ръкува и връчва отличията за храброст.

После всички се снимат и снимковите репортажи полетяват по света. Но радостта бе краткотрайна.