Христо Радевски
Ще дойде време

Ехти от глъч и смях квартала.

И топка там звъни,

тупти и блъска, полетяла,

съседните стени.

 

Ти погледни го от балкона —

тревясалия двор.

Ей този двор е стадион на

кварталния отбор.

 

И там кипи игра голяма,

двубоят е могъщ —

училище когато няма,

кога не плиска дъжд.

 

Понявга топката простреля

съседските стъкла.

Оттам се появява леля,

разчорлена и зла.

 

Започва люто да нарежда,

закани да чете.

Спортистите глави навеждат,

мълчат виновни те.

 

И после й се извиняват

за сляпата игра.

И става лелята тогава

и кротка, и добра.

 

Ала на пейката отвъде

седи един старик.

Той на играчите се сърди

и мръщи сбръчкан лик.

 

Цял ден мърмори там:

                — Камшика

ще ви оправи вас!

Милицията ще повикам,

ще ви науча аз!

 

Но отговарят му децата:

— Ти не бъди свиреп!

Ще дойде времето, когато

и ние като теб

 

ще остареем,

                в ден сияен

на пейка ще седим —

нито на топка ще играем,

нито пък ще шумим!