Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (28)

Глава 25

Джейсън разбра, че става нещо неприятно още в момента, когато двамата възрастни започнаха да си говорят тихо. Тунелът непосредствено пред тях бе блокиран от старо свлачище. Останал бе единствено малък отвор с размерите на тиква. От него се просмукваше задимен въздух, който вееше в лицата им. Джейсън се вгледа в двамата възрастни, приклекнали до свлачището.

— Не можем да се върнем — каза Линда. — Той ще ни издебне.

— В такъв случай ще трябва да открием друг път към базата Алфа — каза Блейкли. — Може би ще трябва да преминем през някой от страничните тунели — добави. Гласът му бе дрезгав, а очите му, възпалени и влажни.

Джейсън огледа пътя, по който бяха дошли. Като стисна носа си, за да не усеща вонята, погледна ивиците черен дим, които преминаваха покрай него. Миришеха на изгорели автомобилни гуми. Можеше да долови неприятната им миризма дори и с езика си. Влажната кърпа, с която бе обвил лицето си, не помагаше кой знае колко.

При все това никой не се оплакваше от дима, тъй като той им сочеше посоката, която трябва да следват. Предния ден бяха преминали покрай множество кръстовища и понякога се колебаеха откъде точно трябва да продължат. Сега димът, просмукващ се през тунелите, безпогрешно им сочеше верния път.

— Да опитаме страничните тунели ли? — попита Линда. — Не знам дали трябва да го направим. В другите тунели не се усеща въздушно течение. Там въздухът изглежда застоял.

— Нима имаме друг избор? — възрази докторът, като се закашля. — Пък и най-сетне ще се измъкнем от този проклет дим.

— Може би ще успея да се промъкна през дупката — каза Джейсън, като застана до Линда.

— Прекалено тясна е, миличък. Няма да успееш — отвърна му Линда с тъжна усмивка.

— Нека самият аз да проверя — помоли Джейсън, като се промуши между Линда и Блейкли. Закашля се от гъстия дим, просмукващ се през Отвора.

— Не бързай, Джейсън — каза Блейкли, като го прегърна през рамо. — Не знаем доколко е устойчиво това свлачище. Пък и Линда е права. Отворът е прекалено малък.

— Нека проверя! — настоя Джейсън, промуши се под ръката на Блейкли и приклекна. Димният поток, понесъл се към него, бе толкова плътен, сякаш можеше да се пипне с ръце. Като пъхна ръка в него, той се удиви от силата на течението. Имаше усещането, че си е подал ръката от движещ се автомобил. Изумлението му обаче веднага премина в гадене, тъй като отклони част от пушека и той се насочи право към лицето му. Закашля се и отдръпна ръката си. Пое си силно дъх, за да изпълни дробовете си с чист въздух, при което пред очите му заблестяха искрици.

— Внимавай, момче, това може и да те убие! — скара му се Блейкли, като положи ръка на рамото му. На лицето му се появи лека усмивка.

Джейсън с почервеняло лице отблъсна ръката му. Вече бе изпълнен с решимост да изследва отвора. Преди да успеят да му попречат, той пое чист въздух и стисна очи и устни. После се пъхна направо в димния поток.

Силното въздушно течение започна да го отблъсква назад, но той заби пръстите на краката си в почвата, за да се задържи. Успя да вкара ръка и рамо през отвора и сетне започна да се върти, за да си пробие път през него. Само ако можеше да вкара и главата си… След секунди обаче осъзна, че отворът бе твърде тесен, за да успее да се промуши през него. Разочарован се отдръпна и се изтърколи встрани, като изпусна с усилие задържания в дробовете въздух. След малко видя как Блейкли размахва ръка пред носа му.

— Голяма услуга щеше да ни направиш. Насмалко да задушиш и нас заради непослушанието си.

— Аз само исках да…

— Стига детинщини! Вече разбрахме, че трябва да приемем реалността и да потърсим друг път. Този тунел представлява за нас задънена улица.

Джейсън се опита да запази лицето си.

— Успях обаче да видя, че това стеснение е дълго около шейсет сантиметра. След него тунелът отново се разширява. Според-мен само този малък участък не е наред. Ако успеем да преминем през него…

— Освен, ако случайно не криеш под ризата си лост за разкъртване на камъни, съобщението ти няма да ни е от голяма полза.

Джейсън се почувства победен и оклюма глава.

— Поне се опита да направиш нещо — реши да го утеши Линда, като положи ръка на коляното му. — А и с нищо не ни навреди. Дявол да го вземе, ако бях малко по-съобразителна, щях да открадна едно кубче в целофан от пластичния взрив на Халид. Щяхме да взривим прохода и да си пробием път — добави. После вдигна брадичката му с ръка. — Гордея се с теб.

— Благодаря — отвърна Джейсън, като се опита безуспешно да потисне усмивката си. Тя разроши косата му и се обърна отново към Блейкли:

— Бой се, че не ни остава друго, освен да потърсим нов тунел, Блейкли промърмори нещо в отговор, но Джейсън бе престанал да ги слуша. Вместо това се замисли над думите на Линда. Кубчета в целофан? Пластичен взрив? Ами ако случайно… Той се изправи.

Отиде до Линда и я дръпна за ръкава. Тя го погледна. Блейкли също го погледна и се намръщи. Намесата на Джейсън в разговора им не му бе приятна.

— Какво има, Джейсън? — попита Линда, като приглади русата си коса.

— Линда, ти спомена за някакъв взрив. Струва ми се, че имам малко такъв…

— За какво говориш? Откъде го имаш? — попит; Блейкли.

— Джейсън, кое те кара да мислиш, че разполагаш с взрив? — каза Линда, като положи ръка на рамото му.

Джейсън, забил поглед в краката си и без да поглежда никого в лицето, разказа за случая в тоалетната, когато раницата на Халид се бе отворила и съдържанието и се бе разпиляло.

— Струва ми се, че имам такова едно кубче в сака си — завърши, като посочи с поглед червения сак с надпи „Найк“. — Ей, сега ще ви го покажа.

Разтвори ципа на сака си и започна да се рови него. Трябваше да им разкаже това по-рано. Сега щеш да си има неприятности. Търсенето бе трудно, тъй като сакът бе пълен със спортна екипировка. В него освен това имаше и оранжева хартия, тесте карти, които се бяха разпилели, и много монети за машината за видеоигри. Къде обаче бе кубчето?

— Просто изсипи съдържанието му на земята — кае отчаяно Блейкли и понечи да вземе сака от Джейсън.

— Почакайте! — каза Джейсън и измъкна своята игра „Нинтендо“ от сака. — Може да се счупи — поясни и прибра в джоба на якето си.

Докторът обърна сака и го разтърси. Цялото му съдържание се изсипа на земята. И тримата започнаха да търсят.

Джейсън внимателно прибра резервния си комплект бельо така, че да не се вижда. Щеше да го е срам, ако Линда видеше боксерките му. Докато ги наместваше в хавлиената кърпа, забеляза добре познатия му сив материал. Взе го и го подаде на Линда.

— Ето го.

— Много хубаво самолетче — каза тя, като се усмихна, след като огледа фигурката.

— Помислих си, че е някакъв вид пластилин, само доста твърд — каза той и повдигна рамене.

— Ти сигурен ли си, че точно това е взривното вещество? — попита Блейкли с известно съмнение в гласа.

Линда откри сред вещите и парче смачкан целофан.

— Да, това е същият целофан, с който бяха опаковани и останалите кубчета — потвърди.

Блейкли взе самолета и започна да го разглежда, сякаш бе крехко и скъпо произведение на изкуството.

— Добре. Разполагаме с взрив, но няма с какво да го възпламеним. Трябва ни детонатор.

— Какво представлява детонаторът? — попита Джейсън.

В отговор Блейкли само се намръщи, но Линда обясни.

— Това е малко взривно устройство, което възпламенява пластичния взрив.

— Нещо като пиратка?

— Да — отвърна Блейкли. — За съжаление тук няма будки за продажба на пиратки.

Като се порови в страничното джобче на сака, Джейсън извади оттам малката тъмночервена пиратка, която дотогава бе успял да укрие от любопитни погледи.

— Това ще свърши ли работа?

— Вие как мислите? — обърна се Линда към Блейкли. — Дали ще свърши работа?

— Според мен да — отвърна Блейкли, като се усмихна. В отговор Линда също се усмихна, извърна се и притисна Джейсън.

— Ти си пълен с изненади, млади човече. — Той поруменя.

— Моля ви, не казвайте на мама нищо за пиратката. Направо ще ме убие.

 

Халид приклекна при разклона на тунелите. Пъхна се първо в единия, сетне, в другия. Започна да души въздуха, подобно на хрътка, попаднала на следа. В левия тунел имаше слаба миризма, дразнеща обонянието. Дим. Продължи вляво, като държеше запалката пред себе си. Внимателно бе настроил пламъка на минимум, за да пести бутана. Ако той свършеше, Халид нямаше да може да изпълни мисията си. Затова и пазеше грижливо малкото пламъче.

В пълния мрак дори и то се оказа достатъчно, за да освети пътя му на няколко метра пред него. Той продължи с бързи крачки напред, без да си позволява почивки. Нямаше представа на какво разстояние се бяха отдалечили Линда и нейната група. Така или иначе бяха оставили следи, от които разбра, че се движи във вярна посока: стъпки в калта, обвивка от хранителен продукт, място, където някой бе уринирал и миризмата на амоняк се бе запазила. Бяха наблизо.

Размишляваше за различни неща, докато напредваше по еднообразните тунели. Тренираното му тяло продължи преследването, като заобикаляше сипеите, прескачаше пукнатините и преодоляваше свлачищата. То бе изпълнено с адска воля да съкрати разстоянието, делящо го от бегълците.

 

Линда дръпна Джейсън още по-назад зад завоя, като се надяваше Блейкли наистина да знае какво върши. Не бе изключено цялата система от тунели да се стовари върху главите им. При все това тя бе убедена, че са длъжни да рискуват. Връщането по обратния път можеше да бъде само гибелно.

— Искам и аз да наблюдавам — каза Джейсън.

— Не, миличък, опасно е. По-добре вземи това и го пъхни в ушите си — отвърна Линда и му подаде два тампона за уши, взети от аптечката. — Когато ти дам знак, закрий си ушите и си запуши устата.

— Защо?

— Защото експлозията ще е много силна. Би могла да повреди тъпанчетата ти.

— Но моля те, нека да наблюдавам — продължи да настоява Джейсън.

Внезапно пред тях се появи Блейкли. Изглеждаше напрегнат.

— Всичко е наред. Оформих така заряда, че взривната вълна да не се насочи към нас. Готови ли сте?

— Да. Добър стрелец ли си? — попита Линда.

— Приличен. Но при това налягане… — той не довърши мисълта си и повдигна рамене.

— Имаш възможност само за един изстрел.

— Знам — каза той и вдигна сигналния пистолет. Пиратката на Джейсън бе пъхната в пластичния взрив и целта бе тя да бъде запалена от безопасно разстояние с точен изстрел. Блейкли даде знак и на двамата да се отдръпнат повече.

— Късмет — каза му Линда, като отмести детето зад себе си.

Блейкли избърса изпотените си вежди с ръкав и после се отдалечи на няколко крачки в тунела, за да заеме удобна позиция за стрелба. Тя забеляза, че устните му бяха придобили лилав оттенък. Стресът и задушният въздух влошаваха здравословното му състояние. Тя се възхити на спокойствието му, докато наблюдаваше как затъква ушите си с памук. После той и даде знак с пръст и се прицели с пистолета.

От своя страна, тя посочи на Джейсън да закрие ушите и затвори устата си. Той изпълни указанията и, но продължи да се опитва да надникне иззад гърба и към мястото, където бе застанал докторът.

След като закри уши, тя чу лекия пукот на сигналния пистолет, досущ като този на играчка. После видя как Блейкли спуска пистолета. Нищо не се случи.

Той се извърна към нея, повдигна рамене и понечи да каже нещо. Точно тогава взривът избухна. Предизвиканата от него въздушна вълна изпревари шума. Тя видя как вълната повдигна Блейкли, отлепи го от земята и го блъсна в стената.

Преди да успее да му се притече на помощ, Линда също бе повдигната от въздушната вълна и се стовари върху Джейсън. Шумът, който последва, наподобяваше издавания от невидим товарен влак, движещ се с голяма скорост. Бе толкова силен, че разумът и се опита да не му обърне внимание. Сетне последва глухо бучене. В тунела се образува облак от прах и дим, който насмалко не я задуши. Забеляза Джейсън в светлината на лампата на каската си. След малко и двамата бяха обвити от няколко слоя прах.

Линда помогна на Джейсън да се изправи на крака. Той бе стиснал лакътя си и се мръщеше, но не изглеждаше ранен. Все още замаяна от дима, тя не съобрази в коя посока да търси Блейкли. Може би беше ранен. Включи и фенера, който висеше на пояса и, с надеждата, че неговата светлина ще пробие мрака по-успешно от фара на каската и. Раздвижи светлинния лъч из прашния облак. Не видя нищо.

— Струва ми се, че там виждам светлина — каза Джейсън, като повдигна ръка. С другата започна да измъква памучните тампони от ушите си.

Тя също видя слаба светлинна, която се приближаваше към нея. Отдъхна си с облекчение. Устреми се към нея с надеждата, че ще види Блейкли, и че пътят пред тях е разчистен.

— Почакай! — изкрещя внезапно Джейсън, като се опита да я улови за ръкава.

— Какво има? — попита го тя. После погледна фигурата, която излезе от пушека и се озова в обсега на светлината на фенера и. Не беше Блейкли. Отстъпи крачка назад. Не можеше да бъде!

В едната си ръка фигурата държеше запалка, а в другата — пистолет. По дясната му буза се стичаше струйка кръв, която течеше от рана по челото му.

— Колко е хубаво, че бурята на моето идване бе предшествана от гръм — каза Халид и насочи пистолета гърдите на Линда.

 

Блейкли изстена. Гърдите му се раздираха от болка. Първата му мисъл бе, че сърцето отново се обажда. След миг обаче забеляза, че болката се засилва или отслабва в зависимост от това дали вдишва, или издишва. Вероятно бе счупил някое ребро. Прокара ръка по десния си хълбок. Остра болка непосредствено под мишницата му потвърди неговото подозрение. Да, определено бе счупено, но само едно. Дявол да го вземе, сякаш не му стигаха останалите му проблеми. Облегна отново глава на стената, затвори очи и придърпа влажната си носна кърпа върху лицето си. Макар да вонеше на сополи и пот пак това бе за предпочитане пред вдишването на праха, раздвижен от експлозията.

Реши да изчака прахът да се слегне и после да помоли Линда да му помогне да превърже гърдите си, преди да продължат. Въздъхна и се подготви да се поотпусне за малко, но внезапен пристъп на страх го накара да отвори очи. Ами ако взривът не бе разчистил достатъчно скална маса, за да могат да преминат? Или пък, не дай Боже, бе предизвикал срутването на друга част на тунела? Дали пък не бе счупил реброто си ей така, за нищо? Бе длъжен да провери.

С изкривено от болка лице и като скърцаше със зъби, той присегна към фенера, закрепен на кръста му. Измъкна го с усилие. И се намръщи. Имаше усещането, че някой го ръга с тъпо копие, и при това безмилостно го върти. Опита се да се пребори с болката, повдигна фенера и го включи. Лъчът му бе блокиран от слягащ се облак от каменен прах и дим. Видимостта не бе по-голяма от десет метра.

Дали пък нямаше да открие мястото на експлозията, ако се придвижеше няколко метра напред? Дали не бе сложил заряда както трябва? Не, това бе невъзможно. Бе действал точно в съответствие с инструкциите на Ханс, германския експерт по минно дело от базата Алфа.

Имаше само един начин да провери какво се бе случило. Изправи се на крака. Болката се засили, но само толкова, колкото от очите му да потекат сълзи. Щеше да бъде по силите му да я понесе, поне за кратко време. Пое дълбоко дъх и се подготви да тръгне. Още преди да направи първата стъпка, чу ехото на глас зад себе си. Бе гласът на Линда. Слава Богу, че поне тя бе добре. Насочи светлинния лъч към гласа. Светлината обаче се сблъска със стена от черен дим, а бученето в ушите му заглуши почти всички звуци. Той поклати глава и насочи отново лъча към мястото на взрива. Не след дълго останалите щяха да се придвижат натам.

Направи крачка напред, решил да огледа мястото на взрива, преди да пристигнат. Усети болката от копието още по-дълбоко. Реши, че трябва да започне да диша повърхностно, тъй като съществуваше опасност парче от счупеното ребро да пробие белите му дробове.

След още две крачки спря, за да си почине. Челото му отново плувна в пот. Това бе опасно и за сърцето му, но отчаянието го накара да продължи напред. Освен това държеше пръв да разбере дали все пак не е поставил заряда както трябва.

Като осветяваше пътя с фенерчето, той стигна до мястото, където доскоро бе каменната стена, и се усмихна. През образувалия се отвор сега можеше да премине и малко слонче.

Внезапно иззад него изкънтя пистолетен изстрел. Без да се замисля, Блейкли отскочи встрани. При движението гърдите му се изпълниха с вълна от горяща жарава. Причерня му пред очите и започна да възприема лъча на фенера си като слабо пламъче.

Направи крачка напред и притисна гърдите си с ръце, сякаш по този начин можеше да потисне болката. Закашля се под кърпата, закриваща лицето му, и усети пристъп на остра болка, която го накара да коленичи. След като усети миризмата на собствената си кръв върху кърпата, той с рязко движение я отмести от лицето си. Пред очите му започнаха да светят движещи се искрици, докато се опитваше с усилие на волята си да не изпадне в безсъзнание.

Чу се втори изстрел.

 

Линда присви очи, когато куршумът се удари в скалата над главата и и при рикошета изсвири покрай ухото и. Халид, със спокойно изражение, на лицето придружаваше думите си с изстрели, като стреляше по стените около нея. Тя закри с ръка главата на Джейсън и се опита да го успокои, докато той се притискаше до нея.

— Надявах се, че ще осъзнаеш важността на моята мисия — каза бавно Халид.

— Халид — започна Линда. Бе и трудно да говори, но така или иначе трябваше да се опита да го вразуми. — Халид, ти не ни остави никаква възможност за избор. Не можех да ти позволя да ги изоставиш, за да ги обречеш на сигурна смърт.

Преди да се усети, Халид се спусна към нея, с неподозирана бързина я отблъсна встрани и стисна Джейсън за ръката. Тя изгуби равновесие и падна на земята, като силно удари коляното си.

— Недей, Халид! — изплака тя с очи, изпълнени със сълзи. — Недей! Ще направя всичко каквото кажеш!

За миг той сякаш се поколеба и отпусна ръката с пистолета; После бързо притисна Джейсън към гърдите си и долепи дулото до слепоочието му. Очите на детето бяха широко разтворени от страх, а устните му пребледняха. Опита да се освободи, но Халид знаеше как се държи заложник. Въпреки трескавите гърчове на Джейсън пистолетът не се отлепи от слепоочието му. Линда разбра, че положението му е безнадеждно.

— Остави детето! — разнесе се гласът на Блейкли. Внезапната му поява изненада Линда. Халид отскочи крачка назад.

Блейкли се бе подпрял с ръка на стената на тунела, като държеше в другата сигналния пистолет, насочен към Халид. Линда знаеше, че в пистолета нямаше заряд, но това може би не бе известно на Халид. За миг сърцето и се изпълни с надежда. Видя как от устните на доктора капеше кръв и чу затрудненото му дишане. Навярно експлозията го бе наранила.

— Остави детето — повтори Блейкли с измъчен глас. — Пусни го.

Сигналният пистолет се залюля несигурно в отслабващата му ръка.

— Пусни го веднага! — извика Блейкли, като се озова между Линда и Халид.

Халид си даде вид, че се отдръпва от пистолета. Но с бързината на нападаща кобра изби пистолета от ръката на Блейкли с удар на своето оръжие.

— Празните закани са опасни, докторе — предупреди го той. — Видях как използвахте заряда, за да пробиете отвора. Впрочем да не забравя да ви благодаря за това.

Блейкли се закашля и се отпусна до стената. От болката и изтощението устните му бяха станали тесни и сини. От устата му продължаваше да се стича струйка кръв.

— Съжалявам — прошепна на Линда.

Тя отиде при Блейкли, докато Халид направи крачка назад и отново опря пистолета до слепоочието на Джейсън. Провери пулса на доктора. Бе слаб и с прекъсвания. Трябваше да му се окаже незабавна медицинска помощ. Обърна се към застаналия на няколко метра зад нея Халид.

— Моля те, прекрати това — започна да го умолява. — Всички можем да тръгнем заедно на път. Пусни момчето.

Без да откъсва поглед от нея, Халид направи нещо удивително. Приведе се и остави пистолета си на земята. За миг сърцето и се изпълни с радост. Халид обаче от тайно място над обувката си извади друг пистолет, по-малък. Притисна новото оръжие към Джейсън, когото все още държеше здраво. Момчето не можеше да помръдне от прегръдката на Халид.

— Искаш момчето да живее, така ли? — попита Халид с присвити очи. Ритна пистолета към Линда. — Убий доктора!

Тя погледна оръжието така, сякаш бе нещо отровно. Нещо, което се боеше да докосне.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се към Халид.

— Натоварени сме с твърде много баласт. Ще взема с нас или момчето, или доктора. Ти решавай. В пистолета има един куршум. Искам да застреляш Блейкли. Ако не то направиш, ще застрелям момчето.

— Не! — изкрещя тя, като се отдръпна от пистолета.

— Тогава ще умре момчето. Изборът е твой. Аз съм само инструментът.

— Халид… Моля те… Не ме карай да правя това! — проплака тя с очи, плувнали в сълзи.

Обади се Блейкли:

— Вземи пистолета. — Думите му бяха толкова спокойни и делови, че тя присегна неволно към пистолета. Ръката и обаче застина над него.

— Хайде!

Тя взе пистолета. Той бе все още горещ от изстрелите. Стисна го с две ръце, сякаш се боеше да го държи само в едната. Погледна към Халид.

— Разполагаш само с един патрон, мила моя — каза той, сякаш четеше мислите и. — Дори и да успееш да ме улучиш, момчето ще е мъртво, преди да си натиснала спусъка.

— Защо? — попита тя с изтънял глас. — Защо ме караш да правя това?

— Защото се нуждая от помощ. И от подчинение. Ще те науча да се подчиняваш.

— Не мога. Не мога просто така да убия човек.

— Виж какво, ще трябва да направиш това — намеси се Блейкли с грапав и измъчен глас. — Трябва да спечелиш време. Той така или иначе смята да избие всички ни.

— Но…

Блейкли се изкашля. Очите му бяха изпълнени със със сълзи. Лицето му бе изкривено от болка.

— Направи го. Аз така или иначе няма да успея да се измъкна оттук жив.

— Не мога… — прошепна тя с оклюмала глава. Блейкли се доближи до нея, положи ръка на главата и и задочна да говори на ухото и:

— Жена ми умря преди четири години. Децата ми са големи. Радвал съм се на седем внука. Животът ми бе пълноценен. Животът на Джейсън обаче едва сега започва. — Повдигна главата и, а сетне и ръцете, в които стискаше пистолета. Намести цевта на челото си. — Бъди силна, Линда.

— Не, моля ви, не — извика тя и по бузите и се стекоха сълзи.

Той затвори очи, като все още придържаше ръката и със своята. Тя усети как неговият пръст изтласква нейния от спусъка.

— Знам какво правя — прошепна той. — Няма да позволя на това мръсно копеле да победи — добави и намести пръста си върху спусъка. Тя видя как пръстът му помръдва от изстрела и от отката пистолетът изскочи от ръцете и. Падна на земята, като от цевта му се показа струйка дим.

Изумена от случилото се, тя застина на мястото си. Ръцете и все още бяха повдигнати, сякаш продължаваше да държи пистолета. Блейкли се бе свлякъл встрани и погледът му бе втренчен в насрещната стена. На челото му се бе появила дупчица с размерите на десет центова монета. Раната изглеждаше съвсем малка. Можеше да бъде закрита от обикновена лепенка.

— Не! — изстена тя, като започна да се мята. — Не, не, не…

Внезапно до нея се появи Джейсън и я прегърна. Халид бе пуснал момчето. Джейсън не каза нищо и се вгледа с широко отворени очи в неподвижното тяло на Блейкли.

Линда се обърна към Халид. Пистолетът му бе насочен към нея.

— Ти обеща, че няма да сториш зло на детето.

— Няма — отвърна той. Гласът му бе хладен, лишен от каквото и да е съчувствие към мъртвеца, лежащ неподвижно върху земята. — За разлика от твоята дума моята има стойност. Време е обаче да ти преподам следващия урок.

 

— Не можеш да ме държиш вързана през цялото време — възрази Линда. Бе се опитала да се освободи от въжетата, но те само още по-силно се врязаха в плътта и.

— Съобразителна си, Линда — рече той подигравателно, развеселен от опитите ида се освободи. — Ще ни се наложи да изминем доста дълъг път, преди да стигнем до базата Алфа. Не искам да те изгубя отново — добави. Сетне сграбчи Джейсън за ръката и го поведе надолу по тунела. — Можеш да си сигурна в това.

— Какво правиш? Та ти обеща да не му причиниш: нищо лошо? — извика тя, уплашена, че може да направи нещо на Джейсън.

— Не се безпокой, ще изпълня обещанието си — отвърна той и изчезна зад един завой.

Тя погледна към тунела до себе си. Сърцето и туптеше така силно, че и бе трудно да диша. Какво бе намислил? Направи още един опит да разхлаби въжетата, с които бе омотана.

Огледа се отново. Лъчът на каската и бе съвсем слаб. Димът обаче се бе поразсеял и вече можеше да се диша без маски. Въпреки това все още продължаваше да дразни очите и носа.

Изви глава в другата посока, за да се опита да разбере какво прави Халид. От време на време оттам се чуваха някакви звуци. Какво ли вършеше?

Изминаха близо два часа, преди да чуе стъпки по каменния под. Халид и Джейсън се връщаха. От изтощение насмалко не заспа. За последен път бе спала около четирийсет часа преди това.

— Добре ли си, Джейсън?

Той кимна утвърдително, но изражението на лицето му бе странно.

Халид се приближи до нея и развърза ръцете и.

— Ще ида да устроя бивак. Ще останем тук около шест часа и после ще продължим.

Докато разтриваше почервенелите си китки, тя забеляза, че Халид не държеше пистолет. Това и се стори странно, тъй като след смъртта на Блейкли той през цялото време бе с пистолет в ръка. Обърна и гръб и се отдалечи, като я остави насаме с Джейсън. Безгрижието му я изненада. Тя можеше да вземе момчето със себе си и да побегне. Знаеше обаче, че не си струва да прави това. Той щеше отново да ги открие. Все пак това внезапно отсъствие на предпазливост у него я хвърли в недоумение.

— Стори ли ти нещо лошо? — обърна се тя към Джейсън, като коленичи до него.

— Не… Обаче… не можах да му попреча — отвърна той и внезапно избухна в сълзи.

— Какво стана, Джейсън? Разкажи ми. Плачът на детето премина в конвулсии:

— Той… Той… Не искам да умра!

Тя го притисна към себе си, за да го успокои. След няколко минути изплака последните си сълзи.

— Обещавам ти, че ще те измъкна оттук — каза му тя. Надяваше, че ще може да изпълни обещанието си. — А сега си поеми дълбоко въздух и ми разкажи какво се случи.

Той повдигна ризата си. Тя се приведе към него с предположението, че ще открие някакви следи от физическо насилие. Това, което Джейсън и показа, обаче беше по-лошо.

— За Бога! Какво ти е сторил? — възкликна Линда. Джейсън внимателно докосна черния найлонов пояс, плътно обвит около кръста му и притискащ телцето му. Под пояса изпъкваха кубчета от сив пластичен взрив, свързани помежду си с многоцветни жици. Тя се взря по-внимателно в токата на широкия пояс. Към нея бе прикрепено устройство е осветен дисплей и с малка клавиатура с размерите на визитна картичка. Устройството бе свързано с кълбо от многоцветни жици. Върху дисплея имаше малки червени цифри, които намаляваха стойностите си.

— Защо? — промърмори тихо Линда.

— Каза, че по този начин ще ми даде урок по послушание — отвърна момчето. — На всеки два часа Халид трябва да набира секретен код, иначе бомбата ще се взриви. Ако направя опит да сваля колана, пак ще се взриви.

— Мръсно копеле — изруга Линда и раменете и се разтрепераха. — Значи сега, ако избягаме или пък ако нещо му се случи… — тя не довърши мисълта си.

— Тогава ще избухне — продължи детето. — Той ми каза, че нямало да ме боли.

— Той ти е обяснил всичко това? Що за чудовище този човек?

— Хитро — отвърна Джейсън с тънък гласец.