Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (26)

Глава 23

Халид проследи с поглед как Линда прегърна уплашеното дете и положи буза върху главата му. Тя се опита да успокои момчето. Халид отиде до тялото на Блейкли, проснато върху пода. Очите на доктора бяха широко отворени и го гледаха. Дишането му все още бе накъсано и стържещо. Докторът разполагаше с информация, от която Халид се нуждаеше. Информация, необходима за успешното приключване на неговата мисия. Халид коленичи до Блейкли и му предложи манерката си. Сетне наля тънка струйка вода в устата на доктора.

Блейкли затвори очи и жадно погълна водата. Сетне отмести с ръка манерката, като неволно намокри гърдите си.

— Благодаря.

— Какво се случи? — попита Халид. — Как се оказахте тук?

Блейкли започна да говори със затворени очи, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

— Лагерът… бе нападнат… и бе разрушен — отговори той. Дишаше тежко и често си поемаше въздух.

Първата мисъл на Халид бе, че някой го е изпреварил. Втори агент ли бяха изпратили? От следващите думи на доктора обаче обстановката му се изясни.

— Лагерът бе нападнат от огромни създания. Бяха стотици. Ние избягахме с лодката. Накрая се оказахме тук.

Халид се намръщи, като чу тези лоши новини. Дявол да го вземе, значи бяха много. Искаше му се да вярва, че единствените бяха тези, с които се сблъскаха. Хвърли поглед към поредицата от водопади. Ако по някакъв начин успееха да се завърнат горе, там щеше да ги очаква стадо от тези хищници. Халид приклекна и намести пистолета в кобура му.

— Какво да правим сега? — промърмори тихо. Докторът чу думите му и му отговори. Гласът му бе все още слаб, но вече изпълнен с повече увереност:

— Ще чакаме. Ще оставим тази работа на военните. Щом разберат какво се е случило, ще се появят тук. Ще ни открият.

Халид приглади наболата си буза. Докторът бе прав.

Военните наистина щяха да се мобилизират и скоро да възстановят сигурността на базата. Ако военноморските сили на САЩ пристигнеха тук, неговата мисия щеше да стане много по-трудна, да не кажем, невъзможна.

Разтри уморените си и кръвясали очи. Под клепачите му се бе образувала кир. Трябваше да достигне базата Алфа преди военните. Да заложи и останалите заряди, и да се измъкне оттам. Това щеше да представлява трудна задача дори и за него.

Дали пък това не бе изпитание, изпратено му от, Аллах? Всички природни стихии се бяха опълчили срещу него. Връхлитаха го и сякаш изпробваха силата му. Как иначе можеше да си обясни гнусните чудовища, които го бяха нападнали, безбройните препятствия, ужасите, които го дебнеха зад всеки завой? Това нямаше как да не е изпитание, изпратено му от Всемогъщия.

Той затвори очи, положи длани върху лицето си и започна да се моли на Бога да му даде сили да изпълни мисията си, както и да му изпрати знамение, че той е достоен за нея. Моли се цели пет минути, като слепоочията му започнаха да пулсират. Не се появи обаче никакво знамение. С въздишка седна и положи ръце върху коленете си. Пак нищо.

Най-сетне обаче го видя. От широка пукнатина на стената на пещерата изпълзя облаче мазен дим. Халид се разположи по-удобно.

— Докторе, да не би в базата да е имало пожар? Имаше ли много дим?

— Да, целият лагер бе изпълнен с пушек — отвърна докторът с измъчен глас. — Защо питаш?

Халид с усмивка на лицето му посочи стената.

— Я виж това! Виж пушека! Навярно по този тунел ще успеем да се завърнем — отговори, изпълнен с надежда. Не откъсна поглед от виещия се дим. Възприе го като призрачен пръст божи.

Като все още притискаше Джейсън, Линда също погледна дима, струящ от тунела. Чувствата и бяха смесени. От една страна, изпита облекчение от откриването на обратен път към базата. От друга, ужасяваше се от събитията, които можеше да последват от това. Какво щеше да направи Халид. Той нямаше как да сподели плановете си с Блейкли и с Джейсън, без да ги убие.

Погледна Халид в лицето. Не откъсваше поглед от скалата и очевидно изпитваше странна възбуда. Когато погледите им се срещнаха, тя изтръпна — Задачата е почти изпълнена — каза и той с усмивка. Тя кимна в знак, че го е разбрала. Събитията се бяха развили прекалено бързо. Доскоро тя предполагаше, че ще изминат дни, докато открият път към базата. Смяташе, че щеше да и остане достатъчно време, за да си изработи план и да реши дали да се опита да го спре, или просто да спаси кожата си и да го остави да прави, каквото иска. Някой я дръпна за ръката. Бе Джейсън.

— Линда, какво стана с мама? Жива и здрава ли е? Тя стисна момчето за рамото. Можеше да се опита да го излъже, обаче Джейсън бе хитро дете. Наблюдаваше я със сухи и сериозни очи и очакваше честен отговор.

— Джейсън, не мога да отговоря на въпроса ти. Тя обаче е в компанията на Бен и майор Майкълсън. Значи в добри ръце е.

Джейсън кимна с разбиране.

Халид я докосна по рамото и тя се стресна от този жест. Той и даде знак да се отдалечат на няколко крачки и да поговорят насаме. Сърцето и затуптя лудешки, когато го последва.

Той погледна назад, за да се увери, че са сами.

— Виж какво, искам тази нощ да тръгнем.

Устните и пресъхнаха. Всичко ставаше прекалено бързо. Досущ като при товарен влак, устремил се към разрушен мост.

— Блейкли няма да може да тръгне веднага — възрази тя.

— Не смятам да го взимаме с нас — каза Халид, без да мигне. — Нито него, нито момчето.

— Ти ми обеща, че няма да убиеш никого, ако не кажа нищо — прошепна тя.

— Не мисля да ги убивам. Мисля просто да ги оставя тук.

— Има ли разлика?

Той повдигна рамене.

— Както ти казах, ако те научат нещо за моя план, ще се видя принуден да ги убия. Изоставя ли ги тук, ще имат шанса сами да се спасят.

Докато гледаше Халид, тя си представи как Джейсън умира от глад, а някой звяр разкъсва Блейкли. Колко лесно му бе да осъди Блейкли и Джейсън на жестока смърт. Това чудовище имаше ли сърце.

— Тази мисъл ми е противна — каза тя и преглътна.

— Ще ги изоставим веднага щом заспят — прошепна Халид в ухото и с тона на човек, който се обяснява в любов. — Няма да ти се наложи да ги гледаш в очите.

От тези негови думи тя насмалко не обезумя. Как можеше така хладнокръвно да планира тяхната смърт? Как можеше така просто да ги изостави през нощта?

Как…

В този миг в главата и се роди една идея. Не и оставаше много време да я обмисли и рискът бе голям. Захапа долната си устна. Видя, че Джейсън се усмихваше на нещо, което Блейкли му разказваше. Видя, че очите му светеха радостно на бледата светлина на гъбите. Бяха изпълнени с живот, този живот всъщност оттук нататък бе пред него.

Тя затвори очи, като дообмисли плана си. Можеше да направи това. Бе длъжна да го направи.

— Добре, тази нощ ще отпътуваме — отвърна решително.

Докато Линда само се преструваше, че спи, Блейкли и Джейсън, увити в резервните одеяла, наистина спяха.

Блейкли хъркаше и шумът от хъркането му не можеше да бъде заглушен дори от водата. Присвитите очи на Линда обаче наблюдаваха лицето на Халид, приседнал в спалния си чувал до една скала. Тя продължи да чака. Видя как той склони глава и как сънят почти го надви. Почти. Линда бе успяла да убеди Халид да си починат за малко, като обърна внимание на голямото си изтощение. Само за два часа, както бе му обяснила, колкото да събере сили за следващия етап от пътуването. Той се съгласи. Сетне тя разтвори няколко от таблетките си против депресия във водата на Халид и направи необходимото той да я изпие. Той не успя да долови вкуса на лекарството, тъй като водата така или иначе имаше силен привкус на минерали. Хапчетата нямаше да го потопят в мъртвешки сън, тъй като имаха само слаб успокоителен ефект. В тези количества обаче трябваше да го направят толкова сънлив, че все пак да заспи, докато е на пост. Това щеше да и бъде достатъчно. Видя как брадичката му отново докосна гърдите му. Този път не успя да изправи глава.

Ушите и затуптяха от напрежение и тя се вслуша в дишането на Халид. Бе достатъчно близо до него, за да успее да разбере кога дишането му ще стане равномерно. Знаеше, че не разполага с много време. С бавни движения, които я измъчиха, тя се измъкна от спалния си чувал. За щастие ревът на водопадите заглуши шума, предизвикан от движенията и. Приближи се до него и си взе пистолета и каската, които той бе оставил върху една близка скала. Смяташе да вземе и пистолета му, но той го бе пъхнал в спалния си чувал. Щеше да е прекалено рисковано да се опита да му го отнеме сега. Заради това тя промени плана си. Извади батериите от фенера и каската му.

След като приключи с това, тя отиде при спящия доктор. Постави ръка върху устните му и ги натисна, когато той се събуди и отвори очи. Надвеси се над него и постави пръст върху устните си, за да му даде знак, че трябва да мълчи. След като той се разсъни и успокои, тя му даде знак да я последва. Отдалечиха се на няколко метра. Тя доближи устни до ухото му с надеждата, че ревът на водопада ще заглуши думите и за да не бъдат чути от спящите.

— Трябва да се махнем оттук. Тихо и незабавно. В състояние ли сте да пътувате?

— Да, но защо? Какво става?

Тя му разказа набързо това, което се бе случило. В края на разкритията и гласът и трепереше.

Изумлението на Блейкли непрестанно нарастваше, докато я слушаше.

— Какъв мръсник! Как можах… Аз съм си виновен. Трябваше да се погрижа за една по-внимателна проверка. Наивен съм. Във всичко съм наивен.

Само за седмица докторът бе остарял с няколко десетилетия. Очите му бяха хлътнали, а раменете му — провиснали. Дори косата му изглеждаше по-бяла. Тя сложи ръка на рамото му.

— Трябва да събудим Джейсън и да се измъкнем веднага — предложи тя.

— А защо просто не се нахвърлим върху него и му вземем пистолета? — попита докторът. — Или да го ударим по главата с голям камък?.

— Той е професионален убиец. Действа като машина — каза тя, без да се опитва да прикрие страха си. — Няма да можем да се справим с него. Ако само го нараним, той ще ни убие. Най-безопасно за нас ще е да избягаме. Да навлезем в тъмните тунели, където той без осветление няма да може да ни последва.

— А другите опасности? — продължи докторът. — Без оръжие няма да оцелеем дълго време.

— Прав сте — потвърди тя, като скръсти ръце. — Шансовете ни да оживеем обаче са по-големи, ако избягаме от него.

— Добре. Но няма да взимаме много неща. Само манерките и храната.

— Хайде да събудим Джейсън — настоя тя.

Джейсън се уплаши, когато го разтърсиха. Не можеше да диша! Направи няколко опита да се освободи, докато разбра, че затруднението се дължи на дланта на Линда, поставена върху устните му.

— Тихо, Джейсън — прошепна тя на ухото му и даде знак да мълчи.

Той престана да се съпротивлява, но сърцето му продължи да бие ускорено и главата го заболя. Нови чудовища ли се бяха появили? Приседна и видя как Блейкли събираше кутиите със суха храна, като се движеше като крадец и внимаваше къде стъпва.

Халид се размърда в спалния си чувал. Блейкли и Линда не откъсваха поглед от хъркащия човек. Джейсън се обърна към Линда. На устните му бе застинал въпрос. Тя му даде знак да не говори. Не разбра защо трябва да мълчи. Бързото течение и без това вдигаше достатъчно шум. При все това той се съобрази с жеста и и не произнесе дума.

След по-малко от минута Линда и Блейкли струпаха до него три манерки, фенерчета и торба със суха храна. Блейкли показа на Линда пистолет с широка цев, който бе открил в лодката. Сигнален пистолет, както установи Джейсън. Блейкли се доближи до него и започна да шепне в ухото му.

— Чуй ме, момчето ми, трябва да се махнем веднага. Трябва да изоставим Халид и да вървим бързо. Смяташ ли, че това е по силите ти?

Смутен от чутото, Джейсън все пак кимна утвърдително. От бледото лице и нервния поглед на Линда разбра, че тя изпитва страх. Погледна Халид, легнал в позата на хищник.

Линда и Блейкли бързо си разпределиха малката купчинка от припаси и му дадоха знак да ги последва. Той стана и взе спортния си сак. Блейкли погледна сака и поклати глава.

— Остави го.

И дума да не става! Той можеше да си носи сака. Не беше малко бебче. Поклати глава и притисна сака по-плътно към тялото си.

Докторът понечи да отвори уста, но Линда докосна ръката му и той не каза нищо. После даде знак на двамата да я последват. Джейсън тръгна след нея, а Блейкли остана последен.

Не си казаха и дума, докато пътуваха, дори и след като изоставеният им бивак остана скрит зад стена от сталагмити и скали. Безмълвието подейства потискащо на Джейсън. Стори му се по-страшно от ревящите чудовища и гърмящите пистолети. Всеки странен звук го караше да подскача от уплаха. Стори му се, че всяка тяхна стъпка кънти из пещерата. За щастие след половин час, когато най-сетне достигнаха купчината скали и камъни, водещи към димящия тунел, Линда проговори.

— Погледнете! — Посочи отвора, намиращ се над тях. — Димът вече не е така гъст. Ще можем да дишаме с по-голяма лекота.

— Така е — съгласи се Блейкли. — Това обаче може да ни затрудни в намирането на пътя, водещ нагоре.

Изражението на лицето му бе мрачно.

— Ще се справите ли? — попита Линда.

— Нима имам избор?

Линда стисна доктора за рамото и след това се обърна към Джейсън:

— А ти, Джейсън? Ще можеш ли да изкачиш тези скали?

— Колко му е — отвърна той самоуверено.

— В такъв случай да побързаме. Нямам представа колко време ще остане Халид под въздействието на лекарствата.

Халид сънуваше, че се държи за наметалото на майка си, докато черната буря се спускаше върху нейното село в пустинята. Опита се да я предупреди, че се задава буря, но тя продължи да разговаря с останалите облечени в наметала фигури, без да обръща внимание на воя на приближаващия вятър. Той я задърпа за дрехата, опитвайки се да привлече вниманието и, но тя го отблъсна с движение на бедрото си. Тогава той се затича към шатрата, без да откъсва поглед от задаващата се на хоризонта вихрушка. Обърна се отново към групата покрити с наметала фигури, сред които беше и майка му. Изкрещя силно, като гласът му заглуши вятъра. Този път те го чуха и се извърнаха. Той отвори уста, за да ги предупреди повторно, когато видя лицата, надничащи под наметалата. Не бяха лица. Бяха черепи! Жълти, излъскани от пясъка черепи, гледащи го изпод черните наметала. От гънките на дрехите им към него се протегнаха мъртвешки ръце. Той отстъпи в посока на ревящия вятър и в гърлото му застина писък.

Халид внезапно се събуди и в началото бе малко объркан, тъй като ревът от кошмара му продължаваше да се чува. След миг съобрази, че това бе шумът на близкия водопад. Като преглъщаше трудно, все още с чувството, че гърлото му е пълно с пясък, той се измъкна от спалния си чувал. Посегна към манерката си. Нямаше я. Изправи се.

След като огледа празните спални чували, даде си сметка, че са го измамили. Прокълна я. Извади пистолета си, сякаш очакваше нападение. Огледа се. Не видя никакви признаци на живот. Погледна към далечния димящ тунел, откъдето все още се подаваше тънка ивица черен дим. Поне успя да разбере накъде е тръгнала.

Подритна с крак разпиляната екипировка, опитвайки се да разбере какво е останало. Всички фенери бяха изчезнали. Също и батериите. Не разполагаше с източник на светлина. Бръкна в джоба и извади запалката си. Натисна я. Появи се пламъче. Това бе огънят, с който щеше да осветява пътя си. На лицето му се появи самоуверена усмивка. Щеше да и даде един урок. Скоро тя щеше да опознае гнева му и да моли за милост. Той щеше да се превърне в черната буря от своя кошмар. Безмилостна и неудържима.