Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (22)

Глава 19

Пореден пронизителен рев. Създанието почти бе достигнало пещерата.

Ашли трескаво започна да търси с поглед друг изход от пещерата с гнездата. Дори и малка пукнатина, в която да се укрият. Лъчът на фенера и обаче освети само плътна скала.

— Да се връщаме! — каза Бен, като освети пътя, по който бяха дошли.

— Не, ще останем тук и ще го убием — предложи Майкълсън, който вече бе свалил пушката от рамото си. Ашли обаче не бе съгласна с това.

— Може да се появят и други — допусна тя. — Стрелбата би могла да привлече цяла глутница от тези проклети създания. Ще стреляме само ако останем без път за отстъпление.

— Май вече се намираме в такова положение — вметна Бен.

— Трябва просто да се укрием някъде — продължи Ашли. — Ако майката не открие никого в пещерата, може би ще се успокои и ще се махне.

— Къде обаче можем да се скрием? — попита Майкълсън, като междувременно провери пълнителя на пушката, за да се убеди, че е на мястото си.

Бен докосна с ръка въжето, намотано на рамото му.

— Бихме могли да увиснем над бездната и да изчакаме животното да се махне. Ако пък то ни открие, ще се спуснем още по-ниско.

Ашли все още, чувстваше ръцете си като вдървени, но си даваше сметка, че нямаха избор.

— Добре, да вървим натам.

Последва Бен и се запъти към пропастта. Майкълсън, движещ се зад тях, пазеше тила им и наблюдаваше входа на тунела в очакване оттам да се появи майката.

— Увий въжето си около този сталагмит — инструктира я Бен, — Ей така.

Тя последва съвета му и затегна възела си дори още по-здраво от неговия. Провери го три пъти.

— Много здраво си го затегнала, Аш.

— Просто, за да съм по-спокойна — отвърна тя и проследи с поглед как Бен закрепи въжето на майора за трети сталагмит. Сетне захвърли намотаното въже през ръба на пропастта и то увисна в близост до каменната стена.

В пещерата прокънтя сърдит рев. Ашли погледна към гнездата.

— Иде! — каза Майкълсън на Ашли, като стискаше пушката си в ръка.

— Аш, ти тръгвай! Аз ще имам грижата да помогна на Майкълсън да се закачи.

— Добре, но без излишни рискове — помоли тя, като прокара въжето си през карабинера.

— Кой, аз да рискувам? — отвърна той с усмивка, като и посочи към ръба. Чу се още един рев. — Побързай!

Като стисна въжето, тя се приведе над ръба и се спусна на няколко метра, след което спря. Бен излезе от полезрението и. Тя не можеше да види какво става горе, но чуваше всичко.

— Бен, не чакай повече, спускай се! — извика Майкълсън с почти истеричен глас. — Това животно е съвсем близо до мен!

— Хайде, приятел, спускай се и ти!

— Тя вече ни вижда! Запътва се насам! — изкрещя майорът. Изпод краката му изхвръкна чакъл, който се изсипа в пропастта.

Чу се звукът на нокти, стържещи по скала, и от него по гърба на Ашли полазиха тръпки. Отгоре се чу оглушителен рев. Стори и се, че се раздава от самия ръб на пропастта.

Майкълсън внезапно скочи, като въжето му изсвири при допира с карабинера. Обувките му се блъснаха в стената на няколко метра от лявата и страна. В светлината на фенера върху каската и тя видя, че лицето му бе червено като цвекло.

— Къде е Бен? — попита тя, като се огледа. Майкълсън през това време си пое дъх.

— Той… той изключи лампата си и се скри зад една скала. Струва ми се, че то не го видя. Устреми се към моята светлина. Тя се помоли Бен да е в безопасност, докато гледаше празното клатещо се въже до нея. Чу как нещо ръмжи непосредствено над главата и. Отгоре се изсипа още чакъл и падна върху Майкълсън.

Над ръба се подаде главата на влечуго и започна да оглежда пространството под себе си първо с едно, а сетне с второ черно око. Бе се оказало непосредствено над майора. Когато го съзря, престана да търси повече. Отвори челюсти и зарева срещу него.

Майкълсън бързо се спусна с още един метър надолу, с което застана извън обсега дори на дългата люспеста шия на животното. Хищникът изсъска срещу отдалечаващата се жертва и отметна глава назад за последен път, преди да надникне отново зад ръба. Ашли въздъхна облекчено, след като Майкълсън с пръст и даде знак, че всичко е наред. Двамата бяха в безопасност. А Бен? Тя отново започна да се оглежда. Стенание отдясно я накара да обърне поглед отново към Майкълсън. Бе изгубил устойчивост и се блъскаше в стената, тъй като въжето му се изтегляше нагоре. Тя проследи с широко отворени очи как безпомощното му тяло бе издигнато още на метър нагоре. Той се удари с рамо в твърдата стена.

— За Бога! То ме изтегля! — извика Майкълсън. Междувременно бе издигнат още веднъж и се оказа само на половин метър от върха.

Звярът отново надникна иззад ръба и се втренчи в Майкълсън. Бе стиснал въжето му с челюсти и теглеше Майкълсън направо към тях.

Ашли се опита да измъкне пистолета си с едната си ръка, докато с другата продължаваше да стиска въжето.

Пръстите и започнаха да се борят със закопчания кобур. Успя да се справи и след това застина, тъй като чу гласа на Бен.

— Здрасти, мамче. Така ли трябва да се отнасяш с гостите си? — попита и подсвирна силно.

Ашли видя как звярът се обърна в посока към гласа, като размята бясно Майкълсън. Създанието разтвори уста, за да изсъска срещу новия нашественик, като изпусна въжето.

Покрай нея прелетя Майкълсън с разтворени ръце и крака. Въжето му отново се изопна и той се блъсна в стената. Чу се шум, предизвикан от чупеща се кост.

Тя го погледна. Той изстена. Погледът му бе изпълнен с болка. Опита се да заеме устойчива позиция с помощта само на един крак. Поуспокоена, че майорът бе оцелял, тя извърна отново поглед към ръба на скалата.

Чудовището бе изчезнало извън полезрението и. Тя чу неговото ръмжене и душене. Чу и стърженето на ноктите му в скалата. Очевидно продължаваше да търси. Опита се да разбере какво ставаше там, горе. Пълна тишина. Погледна наляво. Въжето на Бен го нямаше. Кога бе изчезнало?

Вниманието и бе привлечено от внезапно радостно ръмжене. Ловецът бе открил плячката си. Последва трескаво стържене и тропот.

— Я виж, мамче, изплел съм ти ново шалче — каза Бен със сърдит глас.

Последва изпълнен с раздразнение рев.

Внезапно Бен скочи над ръба. Прелетя в празното пространство с въжето зад себе си. Преметна се във въздуха с лице към скалата и сетне се устреми към нея. Пое сблъсъка с краката си. Единствено облекчената му въздишка издаде, че се бе приземил успешно.

— Бен? — попита тя с облекчение. — А какво става с…

Бен и даде знак да погледне нагоре.

Главата на двуутробното бе увиснала над ръба. Дългият му месест език висеше между разтворените му челюсти. Въжето на Бен бе омотано около врата му и се впиваше в него.

— Според теб ще ми се отблагодари ли? — попита Бен, като посочи звяра с поглед. — Май че моят подарък не и допада.

 

Тюленът започна да стене и отвори очи. Линда измери пулса му.

— Струва ми се, че излиза от унеса — каза с надежда. Страхуваше се, че в това състояние бе пострадал прекалено много от спорите на гъбите.

— Чудесно — прошепна Халид. Ако се съдеше по изражението на лицето му, и той продължаваше да страда от отравянето. Затвори очи и разтри слепоочията си с пръсти.

— Я вземи това. — Линда му подаде мокра хавлиена кърпа. — Легни на гръб и я постави върху очите си.

Линда се обърна към Вилянуева. Изтри челото на тюлена. С помощта на Халид успя да го пренесе до пещера, сравнително по-слабо засегната от гъбите. През нея преминаваше поток от хладен въздух, леко наситен с уханието на разтворени минерали. Единственият вход към това помещение бе тесен отвор, през който не можеха да преминат едри хищници. При все това тя остави пистолета си наблизо върху една скала.

— Вода… — едва промълви Вилянуева с напуканите си устни.

Тя му помогна да се поизправи и му поднесе чаша вода. Той я взе с треперещи ръце и я изпи.

— Какво се случи? — попита той, като погледна към Халид, който в момента хъркаше тихо под влажната кърпа.

Докато отпиваше от водата, тя му обясни въздействието на отровните спори на гъбите.

— Дали и тук, долу, няма нещо, което би искало да ни изяде? — попита той, докато и връщаше чашата.

— Тук сме във враждебна среда — отвърна тя с усмивка. — За да може да оцелее нещо живо, трябва да се научи да използва в максимална степен оскъдните си ресурси. Това предполага голямо противоборство и най-разнообразни форми на атака.

— А сега какво да очакваме? Месоядни пеперуди? Тя повдигна рамене.

— Дявол да го вземе, с удоволствие бих изпушил цигара — каза той, като поклати глава.

— Не знам дали една цигара няма да ти навреди.

— Насмалко не останах без ръка. Едно чудовище ме сдъвка, — а сетне една шибана плесен се опита да ме убие. Все ще оцелея и след една цигара.

— Добре — каза тя. — Ще проверя в раницата на Халид. Знам, че той има няколко пакета. Сигурна съм, че няма да има нищо против.

Линда придърпа към себе си раницата на Халид, изненадана от тежестта и, и сетне разкопча каишките и. Порови се сред дрехите и екипировката.

— Трябва да са някъде тук. — Тя продължи да търси. — Добре, добре. Бих могъл аз да ги…

— Почакай. Май намерих. Все още си е в целофанената опаковка. Открих я! — каза тя, когато усети целофана под пръстите си. Измъкна от раницата ръката, в която държеше пакета. Смутена, даде си сметка, че това не бяха цигари. Повдигна го към светлината, за да го разгледа по-добре.

— Бъди по-внимателна с това нещо — каза и Вилянуева, когато видя какво държи. Очите му се бяха разширили.

— Какво представлява?

— Пластичен взрив.

— Взрив ли? — Тя му подаде парчето, подобно на пластилин вещество, обвито в целофан. Той го огледа внимателно.

— Ако съдя по щемпела, германско производство е — каза.

— За какво му е? — запита тя, като погледна спящия мъж. — Всъщност, след като е геолог, може би му е необходимо, за да взривява някои скали, когато му трябват образци.

— Бях подробно инструктиран за всичко — каза тюленът, като поклати глава. — Ако някой носеше пластичен взрив, щяха да ми кажат. Вкарал го е тук незаконно. Подай ми раницата му.

Тя затаи дъх и докато подаваше на тюлена раницата на Халид, главата и се изпълни с безброй мисли. Сети се колко сдържан и напрегнат беше, когато някой докоснеше раницата му. Колко странно изражение придобиваше лицето му, когато някой го запиташе за неговото минало. Спомни си обаче и силната му ръка, която и помагаше да изкачва стръмни склонове, и топлите приятелски думи, с които и вдъхваше кураж.

— Тук има дванайсет такива пакета — каза Вилянуева, като затвори раницата. — Достатъчни са, за да стоварят целия вулкан върху главите ни. Подай ми пистолета си — поиска той, след като установи, че не може сам да го достигне поради раните си.

Тя инстинктивно понечи да му се подчини, но се поколеба, когато ръката и стисна ръкохватката на оръжието.

Халид изхърка, изкашля се и се събуди. Отмести кърпата от лицето си и приседна.

— Вие какво… — започна, като погледна последователно Вилянуева с раницата му и Линда с пистолета в ръка. Намръщи се и чуждестранният му акцент стана по-подчертан.

— Какво, по дяволите, правите с раницата ми? — запита.

Думите му бяха насочени към тюлена, но гневът му и към Линда.

— Решихме да потърсим в раницата ти цигари и… — започна смутено тя.

— Ти каква игра играеш, Халид? Кой те изпрати? — прекъсна я Вилянуева.

— Не знам за какво говориш. Върни ми раницата.

— Върви по дяволите — отвърна тюленът и поклати глава.

Линда отстъпи крачка и се отдалечи от двамата. Пистолетът висеше между пръстите и. Не откъсна поглед от Халид. Той бе човекът, който и бе дал вода от своята манерка. Човекът, помогнал и да се измъкне, когато тя се заклещи в тясната цепнатина.

Колебливостта и не остана незабелязана от Халид. Заговори я, като посочи с пръст към Вилянуева.

— Той бълнува ли? Да не би да е пострадал от гъбената отрова? Защо се държи така? — попита. Даде и знак да се отдалечи от тюлена. — Пази се от него. Може би е опасен.

Тя усети как краката и започват сами да се придвижват към Халид.

— Нищо му няма — каза тя. — Просто не може да разбере защо притежаваш взривни вещества.

— Стой по-далеч от него — предупреди Вилянуева и се опита да стане. Безуспешно, тъй като силите не му стигнаха. — Не му вярвай. Подай ми пистолета.

— Не му го давай. Той ще ме убие — каза и Халид. Тя погледна към тюлена.

— Та какво беше решил да сториш с нас, след като си взел всичкия този взрив? — попита Вилянуева със стиснати устни.

— Линда, позволи ми да ти обясня. Този човек всичко изопачава. Както е тръгнало, ще ме изкара арабски терорист. Станал е жертва на предубежденията си.

— Халид…? — Тя направи още няколко стъпки и се озова само на метър от него.

— Пази се!

Предупреждението на Вилянуева дойде твърде късно. Думите му се оказаха много по-бавни от внезапния скок на Халид. Той се озова при Линда, преди тя да се усети. Силно я притисна. С ръката си и отне пистолета.

— Съжалявам — прошепна в ухото и. — Не ми се искаше да се случва това.

С пистолета и в ръка я освободи от прегръдката си. Тя се отдалечи с разплакани очи на няколко крачки. Той насочи пистолета към Вилянуева.

— И какво, Халид? — обърна се подигравателно тюленът. — Как според теб ще успееш да се измъкнеш оттук?

— Като облекча товара — отвърна Халид и натисна два пъти спусъка. Главата на Вилянуева отскочи назад и на челото му се появиха две малки рани. Сетне тялото му се свлече на земята.

Линда изкрещя. Като закри лицето си с ръце, свлече се на колене, хлипайки. Очакваше всеки момент и тя да почувства как куршуми проникват в тялото и.

Една ръка докосна рамото и. Не каза нищо.

Отдръпна се от Халид и продължи да плаче. Ръката не се опита да я докосне повече. Хлипанията и постепенно преминаха в безмълвни сълзи. След малко погледна Халид.

Той бе приклекнал с наведена глава. Все още стискаше с ръка пистолета. С лекота, сякаш беше писалка. Вероятно бе усетил погледа и.

— Защо? — попита тя.

Думите му бяха сухи, лишени от всякакво чувство:

— За тази мисия избраха мен. Блейкли бе наивник. Новината, че бе открил голяма диамантена статуя, отдавна бе станала известна на мнозина. Един южноафрикански диамантен картел се свърза с моя работодател. Ако се откриеше източникът на такива огромни диаманти, това щеше да разруши диамантения пазар. Цените на диамантите щяха рязко да паднат. Бе ми възложено да открия източника на диамантите и да извърша саботаж. Да взривя целия обект.

— Значи всички тези смърти са били предизвикани от жаждата за пари.

— Не — отвърна той, като хвана лицето и с ръце и го извърна към себе си. — Приех тази работа, възложена от южноафриканците, по друга причина. Много по-близка до сърцето ми. Ако, както при диамантите, този континент се превърнеше в огромен износител на петрол, това щеше да опустоши икономиката на Близкия изток. Петролът е кръвта на моята страна. Преди да го открият, тя бе бедна. Бе лишена от образование и здравеопазване и нямаше как да се измъкнем от пясъците. Няма да позволя това да ни се случи повторно. Особено след като вече опознахме прогреса. — Очите му се изпълниха с болка. — Обичам страната си не по-малко, отколкото ти своята. Самата ти не си ли готова да убиваш, ако трябва да спасиш страната си?

Неуверена в себе си, тя не му отговори. Просто извърна лицето си. Той се изправи.

— Трябва да се кача горе и да завърша мисията си. — Отиде до тялото на Вилянуева. — Той трябваше да загине, защото осведомеността му я застрашаваше. Ти обаче си ми необходима. Твоите очи и твоите ръце ще ми бъдат от полза. До повърхността ни очаква дълъг път.

Тя си позволи искрица надежда.

— Имам мисия, която трябва да изпълня, и ще я изпълня — продължи той. — Можеш да останеш тук или да дойдеш с мен. Трябва обаче да ме разбереш. Ако дойдеш с мен и издадеш моята тайна, ще се видя принуден да убия отново. Смяташ ли, че мога да ти имам доверие? — Той и подаде ръката си.

Тя погледна мазолестата му длан. Ако тръгнеше заедно с него, той можеше да я убие със същата лекота, с която уби Вилянуева. Ако обаче останеше тук, при това невъоръжена, щеше да означава сигурна смърт.

Като скръсти ръце и пренебрегна подадената и ръка, Линда взе решение.

— Ще дойда с теб — каза.

 

Слава Богу, рече си Майкълсън, когато Бен спря пред него. Успя да заеме по-удобна поза след като се опря до рамото на австралиеца. Коляното го болеше. След повторното изкачване до пещерата с гнездата на бърза ръка му поставиха шина. Можеше да върви, обаче бавно и неуверено. Майкълсън примига от досада, като видя колко още много път им оставаше до изхода от „детската градина“.

— Чу ли нещо? — попита Бен, като отмести глава. Ашли поклати глава. Майкълсън се вслуша. Няколко метра зад гърба им малките двуутробни продължиха да съскат, като гребенчетата им продължиха да се изправят и свиват. Протестите им станаха по-малко шумни, след като осъзнаха, че групата бе решила да се отдалечи от гнездото. Тунелът, черен отвор в стената, все още бе разположен твърде далеч.

— Не — каза Майкълсън. — Нищо не чувам.

— Странно. Мога да се закълна, че… — започна Бен. Прочисти ухото си с пръст и продължи напред.

Майкълсън го последва, като куцукаше с наранения си крак.

— Как се чувстваш? — попита го Ашли.

— Добре, но все още си мисля, че би трябвало да продължите без мен. Само ви задържам.

— И без това е по-добре да напредваме бавно — намръщи се Ашли. — Не можем да знаем какво ни чака отпред.

Примирил се с думите и, Майкълсън закуцука след Бен, без да откъсва поглед от входа на тунела — възприе го като цел. Започна да брои крачките си. При всяко нечетно число изпитваше болка, тъй като тежестта на тялото му падаше върху наранения крак.

При трийсет и третата крачка той най-сетне достигна отвора. Подпря се на стената на тунела с чело, плувнало в пот. Започна да усеща болка и в десния си хълбок. Дявол да го вземе, навярно бе пукнал и ребро, помисли си, като разтри хълбока си с ръка.

Бен отиде при него. Докато Майкълсън се съвземаше, успя да огледа тунела пред тях. Погледна Майкълсън, който разтъркваше тялото си, повдигна вежди, но благоразумно не зададе никакъв въпрос. Майорът все още се чувстваше неловко от това, че австралиецът го беше отървал, когато разяреният звяр започна да го изтегля. Ако не беше това забавно хрумване на Бен, той щеше вече да е мъртъв.

— Какво откри? — попита го.

— Там, долу, е ужасна плетеница. Навсякъде се пресичат какви ли не тунели. Едни от тях са осветени от гъбите, а другите са чисти. Ще трябва да бъдем предпазливи.

— Поне ще разполагаме с много пътища за отстъпление.

— Така е. Но през кой тунел ще се измъкнем оттук? — Има само един начин да се разбере това — отвърна Майкълсън, като сдържа усмивката си. Махна с ръка към входа на тунела. — Заповядай.

Бен насочи светлината на фенерчето си напред и се вмъкна в тунела. След няколко метра Майкълсън установи, че Бен се бе изразил твърде меко. Още на първия кръстопът се появиха пет различни прохода, водещи в различни посоки.

— А сега, накъде? — попита Бен. Въпросът му бе насочен към Ашли.

Майкълсън направи крачка напред. Бе жегнат от това, че Бен го бе изключил от споразумението за взимане на решения. Макар и инвалид, той бе все още най-старшият военен командир в групата. Сигурността на всички бе все още негова отговорност.

Ашли освети последователно петте тунела. Задържа светлината по-дълго време върху един от тях.

— Този проход, изглежда, води нагоре — прецени тя. — Освен това има светещи мъхове по стените.

Майкълсън надникна във въпросния тунел. Реагира на думите и с изръмжаване с неутрален характер. Ашли го погледна.

— Благодарение на този мъх ще спестим енергия от батериите си — продължи тя. — Все още не знаем колко време ще ни се наложи да пътуваме, докато се измъкнем от тази дупка, така че трябва да пестим енергията на фенерите. Ще трябва да вървим по осветените коридори, когато имаме такава възможност. Пък и колкото повече светлина виждам наоколо си, толкова по-спокойно се чувствам.

Майкълсън кимна одобрително. В думите и имаше логика. И той щеше да вземе подобно решение.

— Да вървим.

Бен отново ги поведе. Намали силата на фенера си, така че да може да осветява само някои от най-тъмните изпъкналости. Мъхът осигуряваше достатъчно светлина. Бен им даде знак да изключат фенерите си, включително и лампите върху каските си.

Майкълсън тръгна след Бен. Последна вървеше Ашли с пистолет в ръка. Майкълсън заскърца със зъби. Както от болка, така и при мисълта за сегашното си физическо състояние. Редното бе той да води групата, за да открие пръв опасността или да защищава тила им. Сега се бе оказал в средата, подобно на някакво мамино синче. Но нямаше как да възрази срещу подобно подреждане. Бен се бе откъснал на няколко метра напред, а Майкълсън се стремеше да не изостава. Като стъпи върху здравия си крак, погледна през рамо. Видя, че Ашли оглежда тунела зад тях. Тя забеляза погледа му и му се усмихна, сякаш се опитваше да му вдъхне кураж.

Като присви сърдито вежди, Майкълсън заподскача по-силно. Зад гърба му останаха много странични тунели и кръстовища. Той не се опита да запомни пътя, не изпускаше от поглед Бен и се стремеше да не изостава. Горещата му кръв му помагаше да преодолява болката от нараняванията, но въпреки това след известно време смени ускорения ход с измъчено куцукане. Бен изчезна зад един завой. Майкълсън, задъхан, усети как пред очите му заиграха искри. Цялото му коляно се изпълни с болка.

Спря и се облегна на стената. Целият му хълбок гореше.

Ашли го докосна по рамото. Гласът и бе изпълнен едновременно със съчувствие и укор.

— Престани да се пресилваш. Не сме тръгнали на състезание. Оттук ще можем да се измъкнем само ако вървим спокойно.

— Аз ви забавям — процеди Майкълсън през стиснатите си от болка зъби.

Внезапно пред тях се появи лицето на Бен. Австралиецът можеше да се придвижва безшумно, когато пожелаеше. На лицето на Бен бе изписана загриженост.

— Чувствам се добре — каза Майкълсън на Бен, сякаш се опитваше да спори.

— Радвам се да чуя това — прошепна Бен, — защото ми се струва, че ни следят.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ашли.

— Чувам как в съседните тунели някой стърже с нокти и души въздуха. При това се стреми да не изостава от нас.

— Може би си чул само ехо от собствените ни стъпки — каза Ашли, но очите и издадоха, че не е убедена в думите си. — Аз нищо не чух. А ти? — обърна се към Майкълсън.

Той поклати глава, но знаеше, че не е специалист по въпроса. В момента единственото, което чуваше, бяха собственото му затруднено дишане и пулсът на сърцето в ушите си. Всъщност той не чу дори приближилия се Бен.

— Искам да сте наясно в какво трябва да се вслушвате — изсъска тихо Бен. — Естествените звуци в една пещера са ми добре известни. Звуците, които чух, не са такива.

— В такъв случай какво да правим? — попита Ашли. — Трябва да се отървем от този преследвач, но той познава тунелите по-добре от нас. Единствената ни надежда е в скоростта. Трябва да му избягаме.

Майкълсън нямаше как да не съобрази защо при тези думи Бен не погледна към него. И Ашли не погледна. Настъпи неловко мълчание. Знаеше какво мислят. Трябваше да се измъкнат бързо, но нямаше как да го изоставят.

Понечи да каже нещо, но точно тогава м той чу звука. Чуха го и останалите. Три чифта очи се устремиха едновременно назад. Нещо невидимо стържеше по скалите зад тях. Чуха звук от паднало камъче. Там имаше нещо.

— Оставете ме — нареди Майкълсън. Извади пистолета и го насочи не към тунела, а към Ашли и Бен. — Веднага.

— Без глупости, моля те — отвърна Бен. — Не сме герои в някакъв идиотски филм за Рамбо. Знаем, че няма да ни застреляш.

— Няма да допусна всички да загинем само заради моите рани. — Майкълсън допря студената цев до топлата кожа на слепоочието си. — Махайте се или ще стрелям.

— Майкълсън, та ние сме екип — уверяваше го Ашли с глас, изпълнен с тревога.

— Тръгвайте. Ще ви прикривам дотолкова, доколкото ми стигнат силите.

— Не! Ще дойдеш с нас — настояваше Ашли.

— Тръгвайте — заповяда сега той и свали предпазителя. — Веднага, че след три секунди няма да има кой да ви охранява тила.

Видя как Ашли преглътна и с поглед помоли Бен за помощ. Ако някой от тях се опиташе да го обезоръжи, щеше да натисне спусъка. Той знаеше, че трябва да ги принуди да го изоставят. Тъкмо тогава някъде зад тях се изтърколи второ камъче.

Бен се обърна към Ашли. Стойката му изразяваше колебание.

— Той е прав — опита се да я убеди Бен. — Длъжни сме да помислим и за останалите. Ако не докараме навреме помощ, и те ще загинат.

— Ненавиждам такива разсъждения — ядоса се Ашли и сви юмруци. Кокалчетата и побеляха. Бен положи ръка на рамото и и погледна Майкълсън:

— Знам, че си падаш камикадзе. Че ти допадат самоубийствените мисии и така нататък. На пет метра оттук обаче има една съвсем малка пещера, в която има и вода. Достатъчно е голяма, за да се скрият в нея цели трима морски пехотинци. Предлагам да потърсиш укритие там. Хем ще останеш незабелязан, хем ще бъдеш добре защитен, ако ти се наложи да стреляш.

— Вие поемайте. Аз ще огледам пещерата после — каза майорът с известна недоверчивост.

— Да тръгваме — подкани Бен Ашли. — Може би ще успеем да отклоним, преследвачите от него.

Тя позволи на Бен да я притегли към себе си, но преди това погледна майора в лицето за последен път с разплакани очи.

— Денис, пази се! Не прави глупости! — пророни тя.

Той си взе довиждане с нея, като и махна с ръката с пистолета. После видя как двамата с Бен изчезнаха зад завоя, без да се обръщат назад. Изчака стъпките им да заглъхнат по тунела и да се възцари пълна тишина. Вслуша се внимателно с напрегнат слух. Искаше да се убеди, че те окончателно го бяха напуснали. Искаше също да долови и звуците, издавани от преследвачите.

Не чу нищо друго освен ударите на сърцето си в туптящите слепоочия. Продължи да чака. Измина близо час, но през това време не чу и не забеляза нищо. Може би на Бен тези звуци му се бяха просто причули, но не биваше да се разчита на това предположение. Бен разбираше твърде много от пещери, за да бъде измамен от ехото на естествени звуци.

Майкълсън облиза пресъхналите си устни, покрити с прах и солена пот. Повдигна манерката, висяща на пояса му. Бе почти празна. Може би трябва да последва съвета на Бен и да огледа пещерата. Да напълни манерката и да се барикадира там.

Намръщи се и като стъпваше колкото се може по-тихо, насочи се към пещерата. В пълната тишина допирът на подметката му със скалистия под му прозвуча почти като взрив. За щастие наложи му се да направи само няколко крачки, преди от дясната страна на тунела да се появи малък черен отвор. Включи фенера и освети помещението. Там бе тъмно. Не се виждаха никакви светещи гъби, имаше само мрак. Покривът бе нисък. Прекалено нисък, за да се движи изправен, но достатъчно висок, за да се премества приведен. Малка струйчица вода се стичаше от задната стена и образуваше локвичка върху пода.

Провери я на вкус. Очевидно бе годна за пиене, макар и да съдържаше много минерали. След като изпи остатъка от съдържанието на манерката си, постави я под струята, за да се напълни с прясна вода.

Доволен от обстановката, зае позиция покрай отвора. Стените на тунела, покрити със светещи мъхове, му позволяваха да има обзор откъм двете посоки. Укритието си го биваше. Зачака, насочил пушката си към тунела.

 

Страхливци, всички сме страхливци, помисли си Ашли. Колкото и логично да изглеждаше решението им да изоставят Майкълсън, Ашли продължаваше да се чувства като куче, бягащо с подвита опашка.

Последва Бен през плетеницата от тунели. Бяха изминали почти пет часа. По време на кратките почивки, когато отпиваше вода от манерката си, чуваше звуците, издавани от техните преследвачи. Понякога се чуваха от разстояние. В други моменти се раздаваха едва ли не иззад ъгъла.

Бен спря пред нея. Веждите му бяха запотени. Отвинти капачката на манерката си и отпи малка глътка. Изтри устните си с ръкав.

— Цялата тази работа не ми се вижда особено смислена — каза. Разтърси манерката и се намръщи.

— Какво имаш предвид? — попита Ашли. Нейната манерка също бе почти празна.

— Досега трябваше или да се отървем от тези преследвачи, или да сме се сблъскали с тях. Това патово положение ми се струва много странно.

— Може би просто сме извадили късмет.

В този момент в тунел от дясната им страна се сринаха камъни. И двамата подскочиха.

— Не вярвам нито в късмета, нито в тези пещери. — Бен присви ноздри, сякаш надушваше нещо нередно във въздуха.

— Да тръгваме — каза Ашли, след като завинти капачката на манерката си. Бе пийнала малко вода, колкото да убие вкуса на каменен прах в устата си.

Бен ускори ход. Стегнатите му рамене издаваха напрежение. В ръката си продължаваше да стиска пистолет.

Непрестанното очакване започна да лази и по нейните нерви. Какво, по дяволите, ги преследваше? Защо не ги нападаше? Стомахът и се изпълни с киселини. Изпитваше желание преследвачите им да ги нападнат. Най-малкото, защото щеше да може да се отбранява. Нещо, което бе за предпочитане пред постоянното тръпнене в страх.

През следващия час прекосиха множество тунели. Едни водеха нагоре, а други — надолу. Едни имаха равен под, а други бяха изпълнени с камъни. Едни бяха осветени от гъбите, други, черни като катран.

— Движим се в неправилна посока. Отдалечаваме се от базата — отбеляза Бен, след като погледна компаса, затворен в сребърната кутия.

— Нима имаме друг избор? — попита Ашли. Гладът и криволичещите тунели я бяха замаяли. В движение дъвчеше сухоежбина, но изпитваше нужда от истинска храна. Започна да мечтае за чизбъргер с много пържени картофи. И за кока-кола, разбира се. Топлата течност в манерката не успяваше дори да накваси устните и.

Препъна се в един камък и падна на колене. Опита да се изправи, но краката и не помръднаха. Мускулите им бяха уморени и напрегнати. Въздъхна и се отпусна.

— Точно сега не можем да си позволим да спрем — настоя Бен, завърнал се при нея.

— Знам — отвърна тя с уморен глас. — Трябва ми само минута почивка.

Той приседна до нея, положи ръка върху коляното и и гальовно прокара ръка по бедрото и.

— Ще се измъкнем оттук.

— Наистина ли вярваш в това? — прошепна тя. Ами ако не успееха да го сторят? Помисли за сина си, намиращ се в безопасност в базата Алфа. Слава Богу, че поне Джейсън бе на сигурно място. Ако и се случеше нещо…

Изскърца със зъби. Не биваше да си позволява подобни мисли. Разбира се, че щеше пак да види детето си. Спомни си глуповатата му усмивка, когато нещо го изненадаше. Спомни си и косата му, постоянно стърчаща зад едното ухо. Отмести ръката на Бен от коляното си и се изправи. Тя щеше отново да види сина си дори ако и се наложеше да види сметката на всички хищници в тази адска дупка.

— Да ставаме. Трябва да се приберем у дома — каза тя на Бен и му подаде ръката си, за да му помогне да се изправи.

— Тази мисъл ми хареса — отвърна Бен с една от широките си усмивки, разкриващи всичките му зъби. Сетне отново продължи по тунела.

Ашли тръгна подире му, вече готова да пробяга и километри при необходимост. След стотина метра обаче Бен спря. Повдигна ръка във въздуха и наостри уши.

Напрегната, Ашли също се вслуша. Не чу обаче нищо обезпокоително.

— Какво има, Бен?

— Бриз — отвърна той, като и посочи един страничен тунел.

Тя застана до него и усети лек полъх, който дори раздвижи черната и къдрава коса.

— Какво означава според теб?

— Струва ми се, че сме достигнали края на този лабиринт.

— В такъв случай да продължим — каза тя и тръгна напред.

Тунелът пред тях започна да се стеснява и изпълва с остри завои. Полъхът на вятъра стана все по-осезаем. Светещите гъби, растящи по стените, започнаха да намаляват. След малко им се наложи да включат както ръчните фенери, така и лампите на каските си.

— Дявол да го вземе — изруга Бен, след като изминаха още около два километра.

— Какво?

— Предстои ни да прекосим още един страничен тунел. Там биха могли лесно да ни устроят засада. Няма да имаме пътища за отстъпление.

Тя се намръщи, но не спря. Още нещо, за което трябва да се тревожат. Така или иначе бяха взели решение, от което нямаше как да се отметнат. Щяха да продължат право напред.

След следващия остър завой таванът на тунела се спусна. Тя се приведе и продължи. Бризът междувременно се бе превърнал във вятър, който брулеше лицето и и развяваше косите и. Сякаш им даваше знак да се върнат обратно. Силното въздушно течение засвири в ушите и.

— Ти чу ли това? — попита я Бен.

— Какво?

— Вече са близо до нас. И бързо съкращават разстоянието.

Тя продължи напред с решително стиснати устни. Ускори ход, като се приведе напред, за да се справи по лесно със силното въздушно течение. След следващия завой установи, че тунелът свършваше след няколко метра. Вятърът вееше от равен отвор, разположен в края на тунела. Първия такъв отвор, който бяха видели след навлизането им в лабиринта.

Тя се затича напред, като се молеше тунелът да води нагоре към дома. Коленичи до отвора и светна с фенера. Изстена от разочарование. Тунелът не само че бе наклонен надолу, а се спускаше под невероятно стръмен ъгъл дълбоко в сърцето на континента.

До нея се появи Бен. Вече бе извадил шейната си и я разгъваше.

— Аш, по-добре побързай. Намират се само на стотина метра зад нас.

— Води надолу. При това, струва ми се, доста надолу — каза мрачно тя, като посочи тунела.

— Така или иначе не можем да се върнем — отвърна той и и помогна да свали шейната си. — Имам подозрението, че бяхме умишлено подмамени към това място.

— Какво? — простена тя, докато разгъваше шейната. Съвсем близо до тях се разнесе стъргането на нокти върху скала.

— Нямаме време — каза Бен и махна с ръка към отвора. — Дамите са с предимство — добави, като насочи пистолета си назад.

Ашли насочи поглед първо към черния тунел зад тях, после към Бен. Пое си дълбоко дъх и се спусна в отвора с шейната си. Стръмният наклон бързо и придаде ускорение. Опита се да използва облечените си в ръкавици ръце и краищата на обувките си като спирачки, но успя да забави движението си съвсем слабо.

Чу как Бен влезе в отвора след нея и колелата на шейната му се раздвижиха.

— Та това е като пързалка! — възкликна той. — Ха да видим сега дали тези копелета ще успеят да ни хванат!

Вече бе набрала такава скорост, че ръцете и независимо от дебелите ръкавици започнаха да я болят, когато ги използваше като спирачки. По стените на тунела се появиха ивици от фосфоресциращите гъби.

— Попаднали сме в тирбушон! — изкрещя Бен. — Усещаш ли центробежната сила?

Тя я усещаше. При всеки пореден завой шейната и се издигаше все по-високо върху стената. Вее бе невъзможно да се правят опити за забавяне на скоростта. При спускането гъбените налепи ставаха все по-плътни и по-плътни. Светлината им започна да я заслепява. Освен това гъбата правеше стените хлъзгави, така че и обувките на Ашли вече не успяваха да действат като спирачки. Надяваше се, че тунелът ще стане хоризонтален. Че ще им даде възможност да забавят скоростта. Никак не и се искаше да излети от него и да бъде изстреляна направо върху някой дебел сталагмит. Вгледа се пред себе си и започна да се моли наклонът да се измени.

Не извади такъв късмет. Изходът на тунела се появи непосредствено след следващия завой. Не и остана време да се опита нито да спре, нито поне да намали скоростта. Успя само да защити главата си е ръце и да се превие.

Излетя от тунела и се озова в следващата пещера. Заслепена от внезапната ярка светлина, тя запримига. Шейната и продължи по леко неравната повърхност. Когато привикна към светлината, видя, че се е устремила към плътна стена от жълта растителност. Затвори очи и се блъсна в дебелите стъбла. От сблъсъка падна от шейната си, но растенията омекотиха удара и тя се изтърколи на няколко метра.

След като спря, застана на колене. Тъкмо щеше да се опита да се изправи, когато в нея със силен вик се блъсна Бен. И двамата се прекатурнаха в растителността.

— Е, това наистина си го биваше! — каза Бен, легнал до лявото и коляно.

Ашли се освободи от растенията, изстена и се изправи. Цялото и тяло бе натъртено. Успя да се огледа, докато Бен се изправяше на крака. Навсякъде около нея пространството бе покрито с жълта растителност, висока до гърдите и и подобна на пшеница. Растителността се простираше в протежение на километри. Километри! Пещерата бе изумително голяма, по-голяма дори и от пещерата Алфа. Наподобяваше Големия каньон, само че с капак. Стените се простираха на стотици метри над нея. Таванът, някъде в безкрая, бе покрит с плътен слой гъби и сияеше почти със слънчева светлина. Тя огледа още веднъж равните жълти поля, простиращи се из широката равнина. Тук-там се виждаха само островчета от хилави дръвчета.

— Струва ми се, че не сме в Канзас — промълви зиналата от удивление Ашли.

Вниманието и бе привлечено от внезапно шумолене из растителността. Нещо бе започнало да си проправя път през нивята, като заобикаляше дръвчетата. Създанията бяха твърде ниски и не можеха да се видят през високите класове. Движенията им наподобяваха движението на акула, стрелкаща се под повърхността.

Тя погледна Бен и отстъпи крачка назад. Той и посочи нещо вляво. Още две животни се приближаваха към тях. Тя огледа повторно нивята и забеляза следите на още три животни. Значи бяха общо шест.

Отстъпи крачка, като се залови за ръкава на Бен, Той не възрази.

Като се препъваше, тя се отдалечи от нивите и се завърна на скалистата площадка до отвора на тунела. Шейните им се бяха изгубили някъде в нивята. Присегна към пистолета си и ръката и докосна празен кобур. Дявол да го вземе, пистолетът навярно се бе изгубил по време на падането.

Извърна се към Бен. За щастие той държеше пистолет в дясната си ръка.

— Изгубих моя — каза му тя.

— Няма страшно. Аз пък изгубих пълнителите. А в този пълнител имам само три патрона.

Тя погледна следите от шестте животни, които бавно се приближаваха към тях. Това, което видя, не и хареса. Най-близката следа се намираше само на десетина метра от тях. Животното бе спряло и заело позиция. Чакаше. Скоро и другите го последваха.

— В тунела ли да отида? — попита тя.

— Добра идея. Влез вътре.

Думите им сякаш дадоха знак на животните, спотаили се в нивите, да излязат на открито. Ашли, подобно на сърна, заслепена от автомобилни фарове, буквално замръзна до отвора. Шестте животни изскочиха едновременно през растителната стена и след това също така едновременно спряха. Бяха застанали на четири крака. Козината по гърба им бе настръхнала. Бяха готови да скочат.

Приличаха на кръстоска между вълк и лъв. Козината им бе златиста, а около шиите им имаше дебела грива. Очите им бяха огромни, с продълговати зеници. Дългите им челюсти бяха изпълнени с остри зъби. Глутницата заръмжа.

— Не мърдай! — заповяда Бен. — Не прави резки движения.

Застинала под погледа на шест чифта немигащи очи, тя нямаше никакво желание да върви. Готова бе да остане в тази поза неопределено време, но от отвора се подаде нещо и я хвана за глезена. Тя нададе силен, изпълнен с ужас вик.