Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (21)

Глава 18

Надвесил се над борда на зелената понтонна лодка, Джейсън наблюдаваше следите, които пръстите му оставяха върху водата. Искаше му се майка му да е при него. Не беше уплашен. Първоначалният ужас, изпитан по време на вчерашното им бягство, вече бе утихнал. Просто майка му му липсваше.

Зад гърба му хъркаше Блейкли. Близо ден бяха пуснали котва тук, на сто метра от брега. Нямаше какво да правят, нямаше и какво да видят. Бреговата линия бе закрита от димна завеса. Вчера брегът от време на време се осветяваше от пожари. Днес обаче имаше само мрак и мазен дим. Трудно бе да се определи дори посоката, в която се намираше базата. Отвсякъде бяха обградени от пустота, сякаш се намираха в космоса.

Джейсън легна в лодката по гръб. Закопчалката на оранжевата му спасителна жилетка му убиваше. Намести се по-удобно и започна да изучава света над главата си. Фенерът на лодката осветяваше тавана на пещерата. През черната мъгла се подаваха сталактити. Имаше чувството, че го сочат с пръст. На Джейсън се стори, че сталактитите продължаваха да го сочат дори и след като ги отминаваше. След това изчезваха в мъглата.

Джейсън внезапно седна и разклати лодката. Почакай малко. Та те нали бяха закотвени? Не бе редно да преминават покрай сталактитите. Значи лодката се движеше. Носеше се по течението.

— Доктор Блейкли, нещо не е наред! — извика Джейсън, като допълзя до доктора.

— Какво, Джейсън? Пак ли видя някоя риба? — изстена Блейкли, като се намести върху седалката. Намести очилата си, останали само с едно стъкло след вчерашния ден. Започна да присвива незащитеното си око. На Джейсън се стори, че докторът му намига.

— Погледнете нагоре, доктор Блейкли! Движим се!

Блейкли въздъхна и отегчено вдигна глава. Изражението на лицето му обаче внезапно се промени и очите му се разшириха.

— Дявол да го вземе, наистина се движим!

Блейкли присегна към борда и започна да тегли въжето на котвата. Мокрото въже започна да се събира при краката на Джейсън. Той подритна хлъзгавите и миризливи намотки.

— Проклет шанс, останахме без котва! — каза Блейкли, като не откъсваше поглед от прерязания край на въжето, който държеше в ръката си. — Изглежда, че нещо го е прегризало. Течението тук е май доста силно. Движим се доста бързо — добави, след което седна до кормилото.

— Какво ще правим?

— Преди всичко, Джейсън, трябва да разберем накъде се движим — отвърна Блейкли, като огледа двигателя.

— Иди при лампата и я включи.

Джейсън се придвижи бързо до носа на лодката, залови се за поставката на лампата, включи я и насочи лъча пред тях. Той обаче бе спрян от дима. Облак от мазна мъгла спираше светлината само на няколко метра пред лодката.

— Джейсън, защо не освободиш греблата? Може да ни се наложи да гребем.

— Защо? Не е ли по-добре да използваме двигателя?

— Нямаме много бензин в резервоара — поклати глава Блейкли. — При такава плътна мъгла бързото движение може да се окаже самоубийствено. Може да се блъснем в брега. А и в тази чорба кой може да ти каже, дали наистина сме близо до него? Така или иначе по-добре е да не привличаме ничие внимание. Хайде да се хванем за греблата.

Джейсън с кимване даде знак, че е разбрал думите му. После застопори фара и отиде при двете пластмасови гребла. Тъкмо хвана едното, когато чу как Блейкли изруга. Джейсън повдигна очи.

Бяха се устремили към широка стена от назъбени скали. От стените и от водата се подаваха черни ножове. Течението бе насочило лодката им към най-голямото струпване на остри камъни. Джейсън изведнъж реши, че плаването върху надути балони е най-глупавият начин на придвижване.

— Момчето ми, иди на десния борд и греби като луд — извика Блейкли и завъртя с все сили кормилото.

Джейсън разбра откъде идва опасността и се устреми към десния борд, след което бързо намести греблото си. Спомни си как майка му го бе учила да гребе, докато веднъж се спускаха с кану по река Колорадо. Започна да гребе бързо, като потапяше дълбоко греблото.

— Няма да успеем! — крещеше Блейкли с все сила.

Паническите нотки в гласа му се оказаха заразителни. Гребането на Джейсън стана трескаво. Опита се да съсредоточи вниманието си върху водата, с която се бореше. При все това не престана да се вслушва. Кръвта затуптя в ушите му. Бе готов да чуе във всеки момент шума на раздран понтон.

Раменете го заболяха от напрежение, обаче продължи да гребе усърдно.

— Завиваме! — забеляза Блейкли. В гласа му се появи нотка на надежда.

Джейсън погледна през рамото си. Лодката вече се доближаваше към стената странично. Продължи да гребе.

— Запали двигателя! — извика на Блейкли.

— Нямам време. Не смея да пусна кормилото. Джейсън често бе плавал с кану и бе наясно, че няма да успеят. При все това продължи да гребе. Внезапно през мъглата се появи отвор. Голямо черно гърло. Ако успееха да го улучат, може би щяха да се разминат със стената от остри скали. Блейкли също видя отвора.

— Това е единственият ни шанс! — възкликна той.

Джейсън започна да гребе като бесен. За щастие течението също се бе устремило към отвора. Докато гребеше, то понесе още по-силно лодката.

— Пази си главата! — предупреди го Блейкли.

Джейсън се приведе тъкмо в момента, когато лодката премина под една ниско надвиснала скала. Щяха да се ударят в стената! Прилегна и започна да очаква сблъсъка. Силното течение обаче изведнъж извърна лодката и я завлече в черния тунел.

— Успяхме — каза Джейсън.

Навлязоха с лекота в тунела. Джейсън отиде при фара на носа. Завъртя го, за да освети, и огледа стените. Не се виждаха никакви каменни копия. Стените бяха гладки като стъкло.

— Изглежда безопасен — предположи Блейкли. — Това е тунелът, от който се изтича езерото. За наше щастие с течение на годините водата е полирала тези стени.

Гласът му закънтя, тъй като думите му се отразиха в стените на тунела.

Реката завлече лодката навътре в тунела. В светлината на фара се видя, че пред тях има завой.

— Накъде ли води? — попита Джейсън.

— Нямам представа, но едва ли точно сега трябва да проверяваме. Да се опитаме да завъртим лодката, а аз сетне ще запаля двигателя.

Джейсън подаде на доктора другото гребло. Момчето започна да гребе напред, а докторът — назад. Лодката се завъртя около оста си тъкмо в момента, когато течението навлезе в завоя. Ъгълът на стичане на водата стана по-стръмен. Лодката увеличи скоростта си и отново зае предишната си позиция.

— Дръж се, Джейсън! — извика Блейкли, когато лодката се устреми в бурните води.

Джейсън преглътна и се хвана за едно въже. Лодката се оказа в бързей и движението и се ускори още повече. Фарът и осветяваше пенещата се вода. Това, което видя Джейсън, го накара да се залови за въжето и с другата си ръка.

Пред тях имаше още един завой. Реката извиваше под невъзможен ъгъл покрай надвиснала каменна стена.

— Дявол да го вземе! — изруга Блейкли, като за миг се опита да почисти пръските от очилата си с ръкава на ризата. После трескаво стисна греблото.

Лодката се вмъкна в бързея и на завоя се издигна високо нагоре. Джейсън остана с чувството, че се движеха сякаш в канавка. Видя как бордът на лодката откъм Блейкли се извиси над главата му. Докторът се опита да се задържи на мястото си, но краката му започнаха да се плъзгат по влажното дъно на лодката. Джейсън се приведе, започна да се моли лодката да не се преобърне.

След малко течението се успокои, лодката зае отново хоризонтално положение и Джейсън се пльосна на пода.

— Влизаме в друг завой! — изкрещя Блейкли. Този път Джейсън се подготви за него. Сега лодката се извиси откъм неговата страна. Видя плешивината на главата на доктора. После лодката отново зае хоризонтално положение.

— Как ще спрем? — попита Джейсън.

— Нямам представа — отвърна Блейкли и посочи с поглед тунела пред тях. — Дано течението се успокои и успеем да забавим ход. Дръж се! Отпред има нов завой!

След още пет подобни завоя Джейсън започна да усеща стомаха си. Сухата храна, която бе поел на закуска, се бе превърнала в бучка.

— Лошо ми е — измънка.

— Тихо! — отвърна Блейкли. — Слушай!

Лодката сякаш бе забавила ход, но течението бе все още силно. Като спря да стене, Джейсън се ослуша. Какво може да е това? След малко разбра. Звукът наподобяваше гъргорене. Засили се и постепенно се превърна в тътен.

— Водопад! — изстена Блейкли с изражение, сякаш от тази дума го бе заболяла устата. Стисна кормилото. — Ще трябва да направим обратен завой и да запалим двигателя!

Джейсън огледа тесния тунел, в който се движеха. Нямаше място за обръщане дори и при спокойни води. Сетне се сети нещо, на което го бе научила майка му.

— При следващия завой ще го направим! — провикна се, като надви тътена с гласа си.

— Какво? — попита Блейкли и погледна Джейсън така, сякаш бе обезумял.

— При завоя силата на водата може да ни помогне да обърнем лодката.

— Това е опасно.

— Ами това? — Джейсън посочи с поглед течението пред тях.

— Сериозен довод. Та, какво трябва да направим? Джейсън се опита да му обясни с думи и жестове.

— При следващия завой извърти кормилото в посока, противоположна на течението. Тикни носа на лодката в стената. Тогава течението ще я обърне и носът и ще се окаже от другата страна. С мама веднъж опитахме.

— И получи ли се нещо?

— Не, лодката се обърна с дъното нагоре.

— Браво.

— Поначало трябва да се получи. Ние просто не го, направихме както трябва.

— Както и да е, имаме само тази възможност — добави Блейкли, като се опита да надвие рева на водата. Джейсън бързо отиде при него, готов да помогне за завъртането на кормилото.

— Завърти, когато ти дам знак! — изкрещя. Докторът с кимване показа, че е разбрал.

— Сега! — извика Джейсън, когато лодката навлезе в завоя. Заедно с Блейкли натисна кормилото с все сила. Носът на лодката се удари в стената и плавателният съд за миг зае почти вертикално положение.

— Не отпускай! — крещеше Джейсън, след като усети, че докторът бе започнал да отслабва натиска. — Изчакай да се обърнем!

Лодката за миг се залюля, след което кърмата се измести напред, а фарът на лодката започна да осветява пътя, откъдето бяха дошли.

— За Бога, успяхме! — въздъхна Блейкли с разширени очи.

Джейсън се извърна, за да види накъде продължава да ги носи течението. На стотина метра по-нататък реката влизаше в голяма пещера. Той примига, като видя наближаващия отвор. Странна работа, рече си. Разтри очи и се загледа в стените на тунела. Не изчезваха.

— Изглежда, че стените на тунела тук излъчват светлина.

— Така е, това е някакъв светещ мъх — потвърди Блейкли, като протегна ръце. Издърпа въжето, което запалваше двигателя. Той изпръхтя, но угасна.

— Я виж! — посочи Джейсън.

Блейкли вече бе видял това, което искаше да му покаже Джейсън, и започна трескаво да дърпа въжето.

Пред тях сред сияещите стени се виждаше водовъртеж, изпълнен с пяна. Ревът на водата вече бе пробил тъпанчетата им и се чуваше направо в мозъка им. На това място реката изчезваше зад една скала.

— Побързай! — каза Джейсън на доктора. Лодката бързо се устремяваше към водопада.

Блейкли с все сила дръпна въжето. Двигателят изпърпори… и най-сетне запали! Блейкли даде газ и той започна да се бори с течението. Първоначално не се почувства нищо и течението продължи да носи лодката към водопада. Най-сетне обаче, едва на няколко метра от бялата пяна, двигателят започна да печели битката. Лодката сякаш замръзна в реката, докато моторът се справяше с течението.

— Давай, давай, давай… — обърна се Джейсън към лодката.

Тя сякаш го чу и разбра, започна да се придвижва напред. В началото с няколко сантиметра, а сетне все по-бързо и по-бързо…

Джейсън въздъхна облекчено. На лицето на Блейкли се изписа усмивката на победител.

Докато двигателят угасна.