Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (15)

Глава 12

— Ела — извика Бен към Ашли. — Виж това.

— Какво откри? — попита тя, като изтри ръце върху комбинезона си. След тридневно пребиваване в още неизучената територия вече успя да привикне към непрестанното мърморене на Бен. Той и показваше необичайните пещерни образувания — кучешки зъби, каменни кутии, пещерни бисери — и нерядко се обиждаше, когато тя не реагираше с необходимата доза почуда. Отиде при него и се надвеси над приклекналото му тяло. В ръката си той държеше тенекиено канче. Бе смачкано от едната страна и без дръжка. Бе досущ като канчетата, който имаха в раниците си.

— Това пък с какво те впечатли?

— С това, че не е наше.

— Сигурен ли си? — Коленичи до него и взе канчето. — Може би го е изгубил някой от нас.

— Не е. Намерих го потънало наполовина в стара тиня. Няма как да не е принадлежало на някого от първия екип. Мисля, че те са изкарали една нощувка тук. В пещерата има питейна вода — каза Бен. Посочи поточето, преминаващо през средата на малката пещера. — Погледни само как е утъпкана калта. Готов съм да се обзаложа, че ако започнем да търсим, ще открием и други следи от техния лагер.

— Струва ми се, че си прав — въздъхна тя. Наскоро не бяха попадали на следи от предишните изследователи. — Редно е да уведомим Майкълсън. Нервен е като разгонена кобила, откакто изгубихме следите на първия екип.

— Тази новина би трябвало наистина да го оживи — изсумтя Бен.

Прекосиха пещерата, като прескочиха малък поток, прокопал русло насред нея и виещ се покрай многото сталагмити, стърчащи от пода. Напред вървеше Бен, като светлината на шлема на Ашли осветяваше гърба му. Тя проследи с поглед как той изкачи малко възвишение, при което мускулите под влажния му и окалян гащеризон се напрегнаха. Преглътна и насочи светлината на лампата си встрани, вляво от Бен. Прокара ръка през веждите си. Проклетата пещера бе гореща като ада.

От лявата и страна нещо шавна. Сепната, тя насмалко не се подхлъзна върху един кален камък. Насочи фенера си в посока на шума, но видя единствено обичайните криви сталагмити. Там нямаше нищо. Бен бе забелязал, че е спряла, и се обърна към нея:

— Трябва ли ти нещо? — попита.

— Не. Просто ми се стори, че ей там нещо помръдна. — Тя кимна наляво. — Не видях обаче нищо. Предполагам, че това просто е било игра на сенките.

Бен се престори на уплашен и бързо огледа пространството от двете си страни.

— Може да е бил хищният охлюв, зажаднял за още една порция от кръвта на Халид — засмя се той. — Представям си го като герой на заглавие „Антарктическите плужеци вампири“.

— Да вървим — подкани го тя.

След малко достигнаха следващия тунел. Останалите членове на експедицията бяха застанали до входа му, подпрени на скалите. Линда преглеждаше ръката на Халид. Всички изглеждаха изтощени с изключение естествено на двамата тюлени. Ашли си помисли, че може би трябваше да спрат и да си устроят бивак за през нощта. Потърси, с поглед Майкълсън и не го откри никъде. Чудесно, само оставаше да е предприел самостоятелно търсене! Ашли не бе казала на никого, че брат му е бил в състава на първата експедиция. Бе решила, че той е в правото си да запази това в тайна. Не бе престанала обаче да го наблюдава и бе забелязала, че с течение на времето бръчките на челото му ставаха повече и по-дълбоки. Ако бе тръгнал някъде сам…

— Къде е Майкълсън? — обърна се тя към Вилянуева.

— На разузнаване — отвърна той и кимна към отвора на тунела пред тях.

Дявол да го вземе, този човек не бе успял да се сдържи. Бе тръгнал пред останалите, за да открие следи от брат си.

— Не съм разрешила на никого да се движи самостоятелно — подчерта тя.

— Вас ви нямаше — повдигна рамене Холоуей.

— Е, сега вече ме има. Очаквам да се завърне тук, при нас.

На лицето на войника се появи снизходителна усмивка.

— Ще му кажа, когато се върне.

— Намери го още сега — нареди Ашли и докосна с пръст гърдите на войника.

Върху лицето на тюлена се спусна тъмен облак. Пред Холоуей тя приличаше на мишка, застанала пред лъв.

Ашли не му остави време да и възрази.

— Чухте заповедта ми, войнико — произнесе тя, като го прониза с поглед. Холоуей стисна зъби, а сетне върху лицето му съвсем неочаквано се появи студена усмивка.

— Е, майор Майкълсън, независимо дали сте привършили, или не, идвам при вас. Завъртя се на петата си и само за секунда изчезна в отвора.

Ашли тихо въздъхна.

Линда и Халид я погледнаха въпросително. Вилянуева, който никак не изглеждаше впечатлен от тази размяна на реплики, повдигна рамене и започна да точи ножа си.

— Чудесно се справихте, капитане. Много плашливо излезе момчето, нали? — каза и Бен, като внезапно я хвана за раменете. От допира с него тя подскочи.

Поради внезапната възбуда, предизвикана от словесната схватка, тя неволно се отпусна в ръцете му, за да се освободи поне малко от прилива на адреналин. Той я притисна малко по-силно и сетне я отведе на няколко крачки встрани от останалите.

— Постъпи правилно, но едва ли си спечели нов приятел — промълви тихо.

Тя кимна утвърдително и се измъкна от прегръдката му.

— Вече си имам достатъчно приятели, Бен. Благодаря ти все пак.

— На твое разположение съм, Аш.

Тя отмести поглед встрани, като едва не се поддаде на изкушението да се отпусне отново в прегръдките му, за да почувства известно облекчение. Удържа се обаче. Двамата просто приседнаха, като коленете им се докоснаха.

Измина доста време, преди да се чуе гласът на Линда:

— А, ето го и майор Майкълсън.

Ашли погледна към отвора на тунела и видя как оттам се подава майор Майкълсън. Мрачният му вид издаваше, че е разочарован от пътуването си.

— Майкълсън, струва ми се, че се бяхме договорили всички да се съберем тук, преди да продължим.

— Знам, обаче много ми се искаше да проверя дали първият екип не е минал оттук.

— Ако не беше толкова нетърпелив и беше претърсил тази пещера по-старателно, както това направи Бен, щеше да намериш това, което търсиш.

— Какво искаш да кажеш? — в гласа му се появи проблясък на надежда. — Да не би да сте открили нещо?

— Само това — каза Бен, като направи крачка напред и му подаде смачканото канче. Не бе особен трофей, но майор Майкълсън очевидно го възприе като Свещения Граал, тъй като очите му светнаха като крушките на коледна елха. Както винаги обаче, не издаде чувствата си.

— Сигурни ли сте, че това канче не е наше? — попита със спокоен глас.

Бен кимна утвърдително.

— Чудесно — продължи майорът и се подпря на една скала, за да намести по-добре раницата си. — В такъв случай на прав път сме. Добре е след почивката да продължим по-нататък. Все още е рано.

— Рано „друг път“ — възрази Ашли. — Денят беше доста уморителен. А след това откритие може би ще е добре да се отправим утре на път съвсем отпочинали.

— Не обичам да възразявам, но в съседната пещера открих препятствие, което може би ще е по-добре да преодолеем още днес — намръщи се Майкълсън.

— И какво е то? — попита Ашли. Усъмни се дали той просто не иска да пришпори целия екип да търси по-бързо брат му.

— Река. Широка е около десет метра и е доста бърза. Пресича следващата пещера. Ще трябва да я прекосим. Струва ми се, че ще е за предпочитане да направим това още днес. Иначе утре ще се намокрим още сутринта и цял ден няма да изсъхнем.

Линда изстена и напусна Халид, за да се присъедини към тях.

— Само не и днес, моля ви се. По-добре да оставим тази работа за сутринта. Ние и така или иначе по цял ден сме мокри. Нима може едно утринно наквасване да промени положението ни?

Халид естествено я подкрепи.

— Вече е късно. И аз мисля, че ще е по-добре да нощуваме тук.

Ашли забеляза как бръчките на челото на Майкълсън стават по-дълбоки. Очевидно канчето бе засилило желанието му да търси брат си. Личеше си, че много му се искаше веднага да продължи.

— Прав сте, майоре — каза решително тя. — Най-добре ще е да прекосим реката по-бързо, за да можем сетне да изсушим дрехите си. Планът ви е добър.

Останалите, макар и с недоволно мърморене, взеха раниците си и приготвиха шейните си. Ашли се обърна към Майкълсън:

— Холоуей долу ли остана да ни чака?

— Холоуей? — възкликна Майкълсън. Присви вежди и започна да се оглежда.

Сърцето на Ашли започна силно да тупти.

— Изпратих го да ви потърси. Реших, че той ви е казал да се върнете тук.

Лицето на Майкълсън придоби хладно изражение.

— Никого не видях — каза.