Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (11)

Глава 8

Седем часът сутринта? На нея и се струваше, че е все още полунощ. Ашли поклати глава и се втренчи през предното стъкло на електрокара. Поради затвореното пространство и опасността от пренасищане на пещерите с въглероден окис двигателите с вътрешно горене бяха забранени. Изключение бе направено единствено за няколко моторни лодки.

Електрокарите, подобни на колички за голф и кръстени „мулета“ от войниците, бяха единственото истинско превозно средство, използвано за придвижване в пещерата Алфа.

Ашли забърса с ръка запотеното стъкло на мулето. Мракът се нарушаваше единствено от светлината на предните фарове. До нея бе седнал доктор Симски, млад и луничав мъж, току-що сдобил се с научната си степен, и стискаше здраво с две ръце кормилото.

Откъм задната седалка хърканията на Бен, наподобяващи изстрели с двуцевки, заглушаваха тихото бръмчене на електрическия двигател. Тя се извърна и го погледна. Как можеше човек да спи в такава обстановка? Вече пътуваха цял час по неравен път. След едно по-яко подскачане на мулето тя зае предишната си поза.

— Трудно ми е да повярвам, че седя до известната професор Картър — каза доктор Симски. — Четох вашите материали за проучванията в Гила. Бяха удивителни. А сега ето ви тук, при нас.

— Благодаря — отвърна Ашли. Младият учен и се стори прекалено ентусиазиран. Сутрешното кафе все още не и бе подействало, а от мириса на озон, разнасящ се откъм батериите на мулето и се гадеше.

— Жалко, че не бяхте с нас още от самото начало. Боя се, че тук вече не е останало нищо за изследване. Успяхме да изследваме, да огледаме и да опишем всеки квадратен сантиметър. Всичко се съдържа в материалите, които ви изпратих снощи.

Тя разтри зачервените си очи. Бе чела тези материали до четири часа сутринта. След два часа сън само няма как да се събудиш с удоволствие.

— Щеше да е хубаво, ако ми бяхте изпратили тези материали по-рано по факс. Добре е да бях успяла да се запозная с тях много по-внимателно, преди да видя тази находка.

— Права сте, но всичко това се смята за поверително. Бе ни наредено да не го обнародваме преди вашето пристигане.

— Пуста тайнственост! — промърмори тя, докато наблюдаваше как мулето пълзи из сенките.

— Ще ви покажа основните райони веднага щом пристигнем. Като гид, ако нямате нищо против.

Майната ти, помисли си тя.

— Сигурна съм, доктор Симски, че вашият екип е работил най-старателно. Вих предпочела обаче да изследвам обекта сама. За да усетя мястото, ако щете. Изучаването на един археологически обект предполага нещо повече от описване и документиране.

— Какво искате да кажете?

Тя си пое дълбоко дъх. Как да се изрази това с думи? Колкото повече работиш на едни разкопки, толкова повече усещаш тяхната индивидуалност. Или характер, ако щеш. Разкопките в Гила бе почувствала по един начин, а разкопките в Чако, по друг. Именно това „усещане“ и помагаше да разбере в дълбочина някогашните обитатели на селищата и техните обичаи.

— Не ми обръщайте внимание. Просто имам този навик.

— Както желаете. — Той повдигна рамене. — Ще ви оставя да оглеждате сама. Исках да проверя повторно някои обекти.

Тя кимна с разбиране. Чудесно. Бе започнал да и лази по нервите.

Отпусна се отново на седалката и позволи на пътя да я приспи. Тъкмо бе притворила повторно очи, когато доктор Симски с рязко движение закова мулето.

— Пристигнахме — каза той.

Тя се огледа. Отвъд светлините на фаровете цареше пълен мрак.

— Къде е? — попита Ашли.

— Първо трябва да включа генератора — обясни докторът и отвори вратата. Вътрешното осветление на електрокара се включи. Бен се събуди с недоволно ръмжене.

— Пристигнахме ли? — попита с дрезгав глас и прокара ръка през косите си.

— Да — отвърна тя, като се опита да вложи в гласа си колкото се може повече презрение. Ако искаш, сега можеш да си доспиш.

— И да изтърва гледката? И дума да не става.

Тя проследи с поглед как младият доктор с фенерче в ръка отиде до отсрещната стена, където се намираше генераторът. Той се приведе и започна да бърника в устройството. Ашли се намръщи и слезе от електрокара. Много се боеше да не би тромавите военни изследователи да бяха увредили разкопките. Историята на древни общества нерядко бе унищожавана под краката на невежи хора.

След малко генераторът кихна, изкашля се и започна да бръмчи равномерно. Започнаха да се включват прожектори, от чиято светлина очите я заболяха след дългото пътуване в мрака. Северната стена се освети подобно огромна театрална сцена.

— Леле! — възкликна Бен, застанал междувременно до нея.

Покрай цялата стена, изпълнена с изкуствени пещери, бе изградено огромно скеле от метални тръби и груби дъски. Жилищата бяха разположени на пет различни равнища. Според нея най-високите се намираха на около четирийсет метра височина. Различните равнища на скелето бяха свързани помежду си с метални стълби или с груби дървени стъпала. Тя погледна наляво. Изкуствените жилища се простираха дори над езерото. Тук-там над водата, подобно тераси, стърчаха каменни площадки.

— Е, Ашли, как ти се струва? — попита Бен.

— Бих могла да прекарам тук години.

— Кой според теб е построил тези неща?

— В едно съм сигурна — това не е построено от homo sapiens.

— От кого в такъв случай?

— Предполагам от някаква по-ранна разновидност на човека. Обърни внимание на размера на пещерите. Няма нито една по-висока от метър и двайсет. Прекалено малки са, за да са построени от съвременен човек. Може и да са прокопани от homo erectus, но и в това се съмнявам. Тя се усети, че започва да разсъждава на глас — Да ги е прокопало неандерталско племе? Не знам. Никъде не са открити следи от толкова голямо неандерталско селище. А и как биха могли да дойдат тук неандерталците? Ще трябва да огледам пещерите отблизо.

— Не е ли редно да изчакаме доктор Симски?

— Не вярвам да е необходимо — каза тя и се запъти към стената. В движение сложи на главата си миньорска каска. Зад гърба си чу хрущенето, предизвикано от обувките на Бен.

— Стъпвайте внимателно! — извика доктор Симски. — Наоколо има много пукнатини. Някои са дълбоки.

Тя му махна с ръка в знак на благодарност, но не му обърна внимание. Той за каква я взимаше, за неопитна новачка ли? Ускори ход.

Внезапно нещо я хвана изотзад. Тя реагира инстинктивно с рязко движение на лакътя си.

— Ох! — каза Бен, като я пусна и направи, крачка назад. — Опитах се да те опазя от стъпването в тази дупка.

Посочи и дупката пред краката и без да престава да разтрива слънчевия си сплит.

— Ти този лакът специално ли си го наточила?

— Извинявай — каза тя и покри лакътя си с длан, сякаш се опитваше да го прикрие. Черната дупка, дори и след като Бен я предупреди, едва-едва можеше да се различи от черната скала.

— Можеше да си изкълчиш глезена.

— Благодаря.

— Няма защо. Все пак следващия път, когато те докосна, опитай се да не ме убиваш.

Тя поруменя от неудобство и се зарадва, че все още не бяха достигнали осветените от прожекторите скатове. Благодарение на мрака той не успя да забележи червенината по лицето и.

— Да проверим долните жилища — каза тя, като се откъсна от него. Бе и трудно да определи дали бе смутена от собствената си неловкост, от неговите действия, или от нещо друго. Бен никак не приличаше на бившия и съпруг. Скот с душевността на счетоводител бе поначало затворен и често мрачен. Много рядко споделяше какво мисли. Колкото до Бен, неговата откритост и добро настроение изглеждаха неизчерпаеми.

Достигнаха входа на едно от жилищата.

— Давам път на дамата — каза Бен.

Ашли отбягна погледа му и приклекна, като освети вътрешността на пещерата с лампата на каската си. Помещението имаше дълбочина от около пет метра. Стените, неукрасени с нищо, съвсем очевидно бяха издълбани в скалата и после полирани. Тя поглади гладката повърхност с ръка, изненадана от съобразителността и упорството на тези ранни човеци. С примитивните им инструменти навярно им бе отнело години да оформят така всяка една пещера.

Пещерата бе празна. В нея нямаше нищо, което да съдържа сведения за някогашните и обитатели. Тя се приведе и запълзя навътре. Нямаше да е зле да огледа помещението отблизо.

Каската и започна да стърже по тавана, когато се промъкна през малкия отвор. На пода, в близост до входа, имаше малка вдлъбнатина. Вероятно бе древно огнище. Тя навлезе навътре. Нищо. Приседна за миг и се замисли кой ли е построил тези домове.

— Откри ли нещо?

Тя се обърна към Бен, коленичил до входа с каска на главата. Блокираше изхода.

— Много странно — каза тя.

— Кое?

— Къде ли са отишли?

— Вероятно са измрели. — Той сви рамене. — Изчезнали са. Досущ като динозаврите.

— Не. Това никак не се връзва със състоянието на тези жилища.

— Какво искаш да кажеш?

— Първите изследователи са открили само шепа счупени сечива и примитивни каменни съдове. Истината е, че подобни примитивни жилища поначало са претъпкани от артефакти. Тук обаче няма нищо.

— Вероятно са се преместили другаде и са взели имуществото си със себе си.

— Точно така! — кимна тя, впечатлена от интуицията на Бен. — Защо обаче са напуснали? Защо са прекопавали тези жилища в течение на десетилетия, а после внезапно са ги напуснали? Как ще обясниш диамантената статуетка? Защо са я оставили?

Бен не каза нищо.

— Ох, да можех да прекарам повече време тук — каза тя и удари скалата с опакото на ръката си.

— Защо? Доколкото разбрах, вече са пречесали всичко с гребен.

— Не е така. — Ашли поклати глава. — Често пъти се пренебрегват важни следи. Дори и след години разкопки. Ще ми бъде необходимо повече време.

— Защо трябва това да те тревожи? Нищо чудно да открием много отговори на тези въпроси по време на нашата експедиция.

— Надявам се да си прав — отвърна тя и започна да пълзи обратно към изхода. Бен и подаде ръка. Пое я и усети, че е гореща. Той я придърпа към себе си и тя бе изненадана от силата му. Левият и крак се подхлъзна в кухината на огнището и тя падна на гръб, като Бен се стовари върху и. Носът на Бен се бе оказал на сантиметър от гърдата и.

— Разчитам този път да не ме удряш — каза той.

— Извинявай, подхлъзнах се — оправда се тя. Бе поруменяла, тъй като тялото му силно притискаше нейното.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна ухиленият Бен и се изкашля. — Още няколко такива подхлъзвания и ще трябва да се оженим.

— Просто се махни от мен — нареди тя сърдито. Искаше и се гласът и да прозвучи строго, но не успя да постигне това. Започна да се смее шумно и неудържимо. — Говоря ти сериозно… — успя да му каже между два пристъпа на смях. — Слез от мен!

Като я изгледа удивено, той се отдръпна от нея.

— Смехът ти е приятен — отбеляза.

Ашли избърса сълза от окото си, без да престава да се смее. Отпусна глава на пода, опитвайки се да си поеме дъх. Погледна нагоре. И го видя. Бе там, на тавана, непосредствено до изхода.

— Дявол да го вземе!

Присви очи и погледна още веднъж тавана. Да, това не и се бе сторило.

— Дявол да го вземе! Тя приседна.

— Какво ти е? — попита Бен. На лицето му бе изписана тревога.

— Тези пусти любители казаха, че са огледали всеки квадратен сантиметър. Че не са открили никакви произведения на изкуството. Никакви рисунки. Какво, по дяволите, е това в такъв случай? — каза тя, като посочи към тавана.

— За какво говориш? — попита Бен, като се опита да извие глава.

— За да го видиш, трябва да легнеш. Струва ми се, че точно поради това не са го открили.

Тя се отмести встрани, за да може и той да легне до нея. После обърна глава, за да освети мястото с лъча на фенерчето на каската си.

— Погледни точно там!

В кръга на светлината на фенерчето имаше древна каменна рисунка. На тавана бе издълбан овал с дължината на човешка ръка. Бе разделен на две от начупена линия, наподобяваща мълния.

Бен присегна, докосна рисунката с ръка и подсвирна. Продължи шепнешком.

— Знаеш ли, това ми се вижда познато.

— Какво искаш да кажеш? — Тя се побоя да не би да и отвърне с пошла шега.

— И друг път съм виждал нещо подобно. Показа ми го дядо ми.

— Шегуваш се.

— Говоря ти съвсем сериозно — отвърна той с глас, в който личеше изненада от видяното. — Прапрабаба ми е била чистокръвна гагуджа, член на едно от аборигенските племена в района Джувар. Не съм ли ти говорил за това?

— Не.

— Това е самата истина, драга госпожо — каза той и се усмихна на сантиметър от носа и.

Този човек не преставаше да я изненадва. Или пък си измисляше разни неща. Тя го погледна и забеляза, че сините му очи я гледат напълно сериозно. Не каза нищо и погледна отново рисунката.

— Нещо конкретно ли ти напомня?

Той присви рамене, при което я докосна по рамото.

— Това, което съм виждал, не е съвсем същото. Много прилича обаче на символа, който използват гагуджите за изобразяването на един от своите призрачни народи от духове. Става дума за един от най-древните им народи, народа мими.

Тя се опита да осмисли тази информация. Възможно ли бе да има някаква връзка? Това да бе дело на някое загубено аборигенско племе? Тези жилища обаче бяха на възраст от над пет милиона години. Бяха съществували еони време, преди аборигените да се появят на австралийския континент.

Погледна още веднъж овалната рисунка и леко се намръщи. Вероятно ставаше дума за съвпадение. Нерядко най-различни култури ползваха едни и същи универсални символи. Дали и в този случай не е нещо подобно?

— Какво още можеш да ми кажеш за духовете мими? — попита тя. — Що за духове са били?

— Ох, става дума просто за бабини деветини!

— Продължавай, ако обичаш. В много митове има зрънца от истина. Кажи ми какво знаеш.

— Мими са били духове, обитаващи скалите — каза той и докосна стените на пещерата.

Тя сякаш внезапно осъзна, че отвсякъде са обградени от скали, и студена тръпка пролази по гърба и.

— Мимитата научили първите бушмени да ловуват и рисуват. Към тях изпитвали голямо уважение. И голям страх…

Точно тогава при нозете им се появи доктор Симски.

— Какво правите? — попита. В гласа му укорът се бе примесил с неловкост.

Ашли осъзна позата, която бяха заели, и се измъкна от пещерата.

— Струва ми се, че бяхте правили оглед на този район.

— Така е. Защо казвате това?

— Погледнете какво има там. На тавана. — Тя кимна към мястото до Бен.

Докторът се вмъкна в пещерата и легна до австралиеца.

— За Бога! — възкликна. — Наистина е удивително.

Какво според вас означава това?

— Нямам представа, но съм решила на всяка цена да го разбера — отговори тя, като сложи ръце на бедрата си.

 

Линда, седнала върху едно одеяло, наблюдаваше как вълните на езерото заливат крайбрежните скали на метър от нея. Водата, кристална като прозоречно стъкло, бе изпълнена с малки рибки и други морски създания. До нея имаше разтворена кошница с храна, приготвена от готвача във войнишката столова. Върху книжна чиния бяха оставени два недоядени сандвича от салам и кашкавал.

— Приличат на малки чудовища — каза Джейсън.

Усмихната, Линда хвърли поглед към момчето, надвесило се над обектива на портативния и микроскоп „Никон“. Наблюдаваше образци от езерна вода.

— Тези с конусовидната форма се казват тинтиниди — поясни тя. — Правоъгълните се казват диатоми.

— Те какво представляват? Малки буболечки?

— Не съвсем. Повече наподобяват растения. Заедно с други подобни организми образуват семейство, наречено фитопланктон. Поемат слънчева светлина и я превръщат в енергия така, както правят това растенията.

— Щом обаче им трябва слънчева светлина, като на растенията, как оцеляват тук, в тъмното? — попита сериозно Джейсън.

— Въпросът ти е съвсем уместен — каза тя, като разроши косата му. — Нямам представа. Допускам обаче, че някъде има подводно течение, което докарва част от повърхностната вода тук, в подземното езеро. Водата му е много солена. Наподобява разредена морска вода.

— А какво им е толкова важното на тези… — Джейсън надникна отново в микроскопа. — На тези буболечки?

Докато Линда обмисляше отговора си, погледът и се плъзна върху лагера. Забеляза, че военните, които бяха в близост до цепнатината, разделяща лагера на две, бяха много оживени. Вероятно провеждаха някакво учение.

— Та какво им е важното? — повтори въпроса си Джейсън.

— Искаш ли да ти изнеса една научна лекция? — обърна се тя към момчето.

— Разбира се! — отвърна то с въодушевление.

— Добре, ти сам си го изпроси — усмихна се тя, приятно изненадана от неговата любознателност. — Планктонът е строителната материя на живота. Когато се намираме на сушата, тревата превръща слънчевата светлина в енергия. После кравата изяжда тревата. После ние изяждаме кравата. Това е начинът, по който ние поемаме слънчевата енергия. В морето обаче слънчевата светлина се превръща в енергия от фитопланктона. После него го изяждат малки създания като тези медузи. После пък тях ги изяждат малки рибки. Тях пък ги изяждат по-големите риби и така нататък. Както виждаш, дори и в морето енергията на слънчевата светлина се предава като щафета. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да. Че тези малки планктончета са като нашата трева.

— Точно така. Те са затревените площи, които крепят тази екосистема.

— Чиста работа — кимна Джейсън с разбиране.

— Значи ние направихме първата стъпка и установихме, че водата е жива. След като доядем сандвичите си, ще трябва да уловим някои от създанията, които живеят във водата. Видях съвсем близо до брега няколко морски звезди и морски гъби. Ще ми помогнеш ли да хванем някои от тях?

— Разбира се!

— Един от морските пехотинци ми обеща после да ми улови някои от светещите риби — каза Линда. Фосфоресцирането на големите риби бе събудило интереса и. Никога дотогава не бе виждала подобни създания и мисълта, че би могла да открие нов вид, я вълнуваше.

— Защо не се заемем с това още сега? — попита Джейсън, като се надигна. — Видях…

— Не бързай, моето момче! — Тя му посочи чинията с недоядените сандвичи. — Първо трябва да приключиш със закуската си. Докато майка ти се прибере, аз отговарям за теб.

— Добре, добре — Джейсън присви устни и се отпусна отново върху одеялото.

— Да побързаме обаче, че ни предстои риболов — каза тя и, му подаде сандвича. Отхапа и залък от своя.

— Ще ловим само големи риби — отвърна той с усмивка. — Само най-големите. Може и да ги сготвим за вечеря.

— Светещите риби ли? Страхотно.

— Така е. И да спре токът, пак ще можеш да знаеш какво ядеш.

Джейсън се разсмя. Тя също се усмихна, като почти забрави километрите скална маса, надвиснали над главите им.

 

Бен забеляза как Ашли се навежда, за да огледа по-добре олтара. Тялото на тази жена наистина имаше приятни извивки. Той свали каската си и избърса потното си чело с червена кърпа. Времето напредваше и стомахът му бе започнал да се обажда. Слава Богу, че това бе последната пещера, която им предстоеше да разгледат. Въздъхна, след като видя как тя изважда рулетка. За днес е достатъчно, промърмори под носа си. Още от сутринта се чувстваше непотребен, като пето колело на каруцата, докато се мъкнеше подир Ашли и доктор Симски. Отбиваха се във всяко отделно жилище, като правеха измерения, стържеха пода и стените и взимаха проби от нещо. Скучна работа. Бе се надявал да остане повече време насаме с нея, обаче след откриването на рисунката двамата доктори се държаха като хрътки, попаднали на гореща следа. Нищо не можеше да ги отклони от работата им. Нито шега, нито приказка. Бе станал невидим за тях.

— Значи, това е мястото, където открихте диамантената фигурка? — попита Ашли, като се надвеси над нисък каменен пиедестал, извисяващ се от пода на една от пещерите. — Пиедесталът е издълбан в самата скала, образуваща пода. Това навежда на мисълта, че това помещение още от самото начало е било предназначено за тази цел. Във всички останали помещения на това място има отвори за огнища. Тази пещера е единствената, където няма овално изображение над изхода.

Бен бе застанал върху скалната изпъкналост, която изпълняваше ролята на стъпало към пещерата. Хвърли поглед към водната повърхност, разстилаща се под него. Пещерата се намираше на най-горния ред и бе разположена върху частта от скалата, надвиснала над езерото. Ако нямаше скеле, и на него щеше да му е трудно да я достигне.

Ашли се обърна към доктор Симски, приклекнал в дъното на пещерата.

— Когато вашите хора откриха статуетката, тя накъде гледаше? Навътре или навън?

— Ами… — Докторът застърга с крак върху повърхността. — Тук се получи една малка неприятност. Първият, който влезе вътре, я блъсна, така че не знаем накъде е гледала.

— Кажете ми какво друго сте забатачили — каза Ашли, като докосна с ръка каменния олтар.

Доктор Симски поруменя.

Бен, комуто цялото това мотаене бе омръзнало, реши да се обади.

— Че какво от това? Има ли значение дали е гледала навътре, или навън или е лежала на шибания си гръб?

— Да, има огромно значение — отвърна троснато Ашли с присвити очи. — Това е единственият значим артефакт, открит в обекта. Някога без съмнение е имал огромно значение за тукашната култура. Ако е гледала навън, статуетката, по всяка вероятност е била пазач, който е трябвало да прогонва злите духове. Ако е гледала навътре, най-вероятно да е била използвана при ритуали.

Бен се почеса зад ухото. Под каската му бе потекла струйка пот.

— Добре де… Ако погледнем нещата в тяхната цялост, има ли значение дали е бил пазач, или просто ритуален предмет? Това как ще ни помогне да проумеем голямата тайна, да разберем къде са отишли?

Ашли отвори уста да му отговори, но веднага я затвори със звук, наподобяващ щракане.

— Отказвам се — промълви едва-едва, докато мина покрай него и се спусна надолу.

Бен веднага съжали за думите си. Инстинктивно разбра, че бе обезсмислил всичките си опити да впечатли и очарова Ашли.

— Почакай! — извика подире и доктор Симски я последва.

— Вървете по дяволите и двамата! — извика тя, без дори да се обръща.

Пътуването до базата Алфа премина мълчаливо.