Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (8)

Глава 5

Пак съм в самолет, помисли си тъжно Ашли, прилепила нос на прозореца. Далеч под нея от единия до другия край на хоризонта се простираха ледници и гранитни зъбери.

Това бе последният етап от двудневното пътешествие. Вчера бяха прелетели хиляда и триста километра от Буенос Айрес до Есперанса, базата на аржентинската армия накрая на Антарктида. Там Ашли за пръв път вдъхна антарктически въздух и и се стори, че белите и дробове се изпълват с ледена вода. Прекараха нощта в местната казарма и на другия ден се качиха отново на аржентинския самолет. Блейкли бе обещал, че преди обяд ще достигнат назначението си — военноморската база на САЩ Мак Мърдо. Ашли изгаряше от желание да прекара повече от двайсет и четири часа извън самолет. Надигна се, за да провери дали Джейсън се държи добре. Бе се настанил до Бен и му обясняваше нещо оживено, като не пестеше ръкомаханията. Бяха се сприятелили, след като спаха заедно в мъжката спалня на казармата в Есперанса.

Бен забеляза погледа и и и се усмихна. Австралиецът показваше забележително търпение. Разказите на Джейсън понякога бяха много дълги.

— С него всичко е наред — каза седналият до нея майор Майкълсън.

Удивена, тя му се озъби.

— Не съм искала вашето мнение.

— Просто исках… — Той леко се намръщи. — Както и да е, няма значение.

Ашли захапа долната си устна. Човекът очевидно се бе опитал да я успокои.

— Съжалявам за думите си. Не исках да ви обидя. Но започнах да се чудя дали постъпих правилно, като доведох Джейсън тук.

Раменете на майора станаха по-малко напрегнати.

— Синът ви има характер. Ще се справи.

— Благодаря. Какво обаче ще прави Бен? Не се е включил в тази мисия, за да става детегледач.

Майорът се усмихна.

— Може би Джейсън ще успее да му предаде част от зрелостта си.

Тя се засмя.

— Този човек-наистина прилича на странстващ панаирджия.

— Обаче си разбира от работата — каза майорът, като кимна в посока към Бен. — Четох досието му. Известен спасител, специализирал се в спасяването в пещери. Преди две години спасил екип от опитни пещерняци в пещерата Лечугиля. Нямало ги осем дни и никой не успял да ги открие. Бен влязъл сам в пещерата и излязъл оттам със счупен крак и четири спасени пещерняци. Познава пещерите. Има сякаш шесто чувство за тях.

— Нямах представа, че… — Тя отново погледна Бен, който бе започнал да играе на карти с Джейсън. Замисли се върху току-що чутото.

— Вашето досие бе също много впечатляващо — каза майорът.

— Моето досие ли?

— Вие сякаш притежавате удивителната дарба да правите нови открития на разкопки, огледани от безброй експедиции.

Тя реагира на похвалата му само с повдигане на рамене. Майорът бе станал много по-разговорлив. А доскоро бе мълчалив и сдържан. Тя се обърна към него.

— Очевидно знаете много за нас. Самата аз обаче получих единствено билети и разписание на полета. Не знам дори собственото ви име.

— Казвам се Денис — представи се майорът. — Доктор Блейкли ще проведе пълен инструктаж на базата Алфа.

Значи майор Денис Майкълсън, помисли си тя. Със собствено име майорът вече почти приличаше на човешко същество. Тя се настани по-удобно в креслото си.

— Откъде сте, Денис?

— От Небраска. Нашата семейна ферма се намира непосредствено извън Норт Плат.

— Защо постъпихте в Морската пехота?

— С брат ми Хари се записахме заедно. Той-си пада много по машините само му дай коли и мотоциклети. Имаше желанието да се заеме с по-големи машини. Чувстваше се щастлив само тогава, когато ръцете му бяха изцапани с масло. — На лицето на Майкълсън се появи топла усмивка, когато спомена брат си.

— А вие? Вас кое ви откъсна от фермата?

— Трябваше да наглеждам Хари. А и както вече казах, фермата ни е непосредствено извън Норт Плат. А Норт Плат е извън света.

— И така, постъпихте на служба, за да видите свят. И сега сте тук, служите на дъното на света.

— Да — каза той почти ожесточено. — Норт Плат никога не ми е домилявал толкова, колкото в този момент.

— Защо тогава не напуснете армията и не се завърнете във фермата?

Лицето му внезапно помрачня. Той свъси черните си вежди и поклати глава, но не каза нищо. Опита се да научи още нещо от него.

— И как така се вързахте с тази скучна мисия? Да пазите група учени?

— Сам подадох молба да бъда включен в нея.

Тя се навъси. Такова решение изглеждаше необяснимо за професионален военен. Една командировка в най-затънтената част на света не носеше нито уважение, нито слава.

— Защо го направихте?

Той повдигна рамене.

— Имам причини — отвърна. Сетне разкопча колана си и стана, като промърмори, че трябва да отиде до тоалетната.

Останала без компания, тя започна отново да изучава пейзажа, простиращ се пред ските на самолета. Върху леда играеха отраженията на слънцето. Колкото повече опознаваше съекипниците си, толкова по-малко ги разбираше. Дали пък това бе нещо ново? Тя май така и не успяваше да разбира хората. Да вземем брака и. Нестихващ меден месец, продължил цели осем години, докато една сутрин, когато се завърна от утринни разкопки — бе и станало лошо, — завари съпруга си в семейното легло в компанията на неговата секретарка. Това я изненада. Дотогава не бе имало никакви предупредителни сигнали. Никакви следи от червило по ризата му или руси косми по сакото му. За нея това си остана пълна мистерия.

Ашли сложи ръка на корема си. Изневярата на Скот не бе най-лошото в тази история. Тя си спомни изведнъж режещата болка и кръвоизлива. Емоционалното претоварване, предизвикано от изневярата му, бе станало причина тя да пометне. Загубата на детето насмалко не я уби. Не се лиши от разум единствено заради Джейсън, тогава седемгодишен.

Оттогава бяха изминали години, но все пак част от нея страдаше, когато си спомнеше за загубата си — Имаше предвид не само загубата на бебето, но и загубата на вяра в хората. Бе решила никога повече да бъде така доверчива, така уязвима.

Отпусна се в креслото и заби поглед в заскрежения прозорец. На самия край на хоризонта се виждаше кула от дим, тъмен образ на фона на синьото небе. Изправи се от седалката. Докато самолетът продължаваше да бръмчи, появи се и източникът на сивия дим. Подобно на пробуждащ се гигант, от плоската равнина изникна планината Еребус.

 

Вътрешността на камиона додж вонеше на цигари, а самият камион подскачаше в такт със звуците, издавани от касета на Пърл Джем. Зад върха на планината Еребус се подаваше уморено обедно слънце. Шофьорът, млад моряк, движеше главата си в такт с музиката.

— Почти сме у дома — каза им през рамо. — След следващия леден завой сме там.

Пътят от Уилямс Фийлд до базата Мак Мърдо бе грубо издълбан в леда. При завоя камионът подскочи така силно, че ги заболяха зъбите. След това Ашли видя местоназначението им.

Забърса с ръкавица запотения прозорец. Забеляза, че и останалите членове на експедицията правят същото. Базата Мак Мърдо представляваше черно петно на фона на синия леден шелф, обкръжаващ Морето на Рос. На юг се виждаше промишлен комплекс от сиви сгради, зад който имаше огромно сметище. Камионът подскочи още веднъж покрай запалена кофа за боклук, от която се издигаше мазен дим към синьото небе.

Ниско над камиона прелетя вертолет на ВМС, от чийто шум прозорците задрънчаха. На самата база бръмчаха други хеликоптери. Ашли потупа шофьора по рамото.

— Тук винаги ли е така оживено?

Шофьорът направи знак с пръста си.

— Днес е сравнително спокоен ден.

Тя се отпусна отново на седалката си. Прекрасно. Блейкли се усмихна.

— Ще останем на повърхността само един-два часа. Оттам ще продължим направо към базата Алфа. Там е много по-спокойно.

Усмихна се закачливо и погледна през прозореца.

— Всъщност изкараш ли година-две тук, свикваш и с шума, и с миризмата. На мен почти ми липсват — добави той.

— Това място е прекалено замърсено за научна станция — каза намръщено Линда. — Тукашните биосистеми са много крехки.

Блейкли повдигна рамене.

— Отпуснали са ни десет милиона долара за почистване. Ще стане по-красиво.

— Надявам се да е така — отвърна Линда.

Камионът ги остави до циментена сграда. Ашли се загърна по-плътно в анорака си. Вятърът изгаряше бузите и като горещ камшик. Кожата и можеше да замръзне за броени минути, ако не бе защитена. Съекипниците и бързо се устремиха към входа. Тя поиска да се увери, че Джейсън е пред нея. Никак не и се искаше да се загуби някъде.

Топлина. Отвътре сградата бе затоплена, но въздухът бе влажен и лепкав. Усещаше се силна воня на кисела пот. Присви нос и видя, че по коридора бяха закачени много разноцветни анораци.

Блейкли им каза да се съблекат тук.

— Никой няма да ви открадне анораците. Тук за кражбата на анорак бесят.

Ашли помогна на Джейсън да съблече анорака си и го закачи до своя.

— Тук ще останем само за обяд, а после ще продължим направо към базата Алфа — продължи Блейкли. — Столовата се намира в края на този коридор. Нахранете се и си отдъхнете. Ще се срещнем тук след два часа. Непосредствено до столовата има стая за отдих с маси за пинг-понг и билярд. Починете си.

— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита Ашли.

— Не. Трябва да се срещна с командира на базата, за да уточня няколко последни подробности.

След като Блейкли ги напусна, останалите отидоха в столовата. Неколцина моряци ги погледнаха с интерес. Един млад мъж задържа поглед върху Ашли повече време, отколкото и бе приятно, и се наложи тя да го изгледа строго. Като цяло обаче моряците не бяха особено впечатлени от новодошлите. Ашли реши, че след като Мак Мърдо бе база на Националната фондация за научни изследвания, моряците бяха привикнали към постоянен приток на нови лица.

Ашли постави на подноса си две ябълки, дебел сандвич с месо и кутия мляко. Джейсън се бе опитал да зареди своя поднос с пудинги и сладкиши, но тя го накара да ги върне на мястото им.

— Първо ще обядваш, а чак след това ще можеш да хапнеш шоколадов пудинг или един сладкиш.

Джейсън се дотътри до масата с най-малкия сандвич, който можа да открие, без да откъсва поглед от щанда със сладкишите.

На тяхната маса седна Бен. Майор Майкълсън, Халид и Линда заеха съседната маса.

— Почти стигнахме — прошепна Бен на ухото и, докато сядаха. — Намираме се пред прага на един нов свят. Как е самочувствието ви, капитане?

Дали от думите му, или от дъха му, но я полазиха тръпки.

— Чувствам се добре — отвърна. — Все пак малко съм напрегната. Изгарям от нетърпение да погледна пещерите.

— И аз — каза той с широка усмивка и протегна към, нея трепереща ръка. — Ето, ръцете ми треперят, преди да се заема за работа.

Тя не можа да разбере дали той не се шегува.

— Да си толкова близо до целта винаги действа на нервите… — отбеляза тя.

— Знам как се чувствате — кимна Бен с разбиране. От две десетилетия ходя по пещерите. Това за мен е първата възможност да натрупам плячка в една нова система.

— Да натрупаш плячка? Какво означава това?

— Аз знам, мамо — каза унило седналият до нея Джейсън. Говореше с пълна уста. — Това е израз на пещерняците. Означава да си първият, който открива нещо ново.

— Ах да… Разбрах. — Тя се усмихна на сина си, пожелал да я впечатли със знанията си.

— Бен ми го обясни. Той и други неща ми разказа. Как се казваше това? Ах, да, девственият проход.

— Какво? — Ашли се обърна към Бен — Вие какви, по дяволите, неща сте разказвали на сина ми?

— Разказах му за девствените проходи — отвърна Бен, като с мъка сдържаше смеха си. — Това са проходи, през които дотогава не е преминавал човек. Така им викат.

— О, да! — каза тя, като изпита внезапен прилив на неудобство. — Аз пък си помислих…

Той я прекъсна с палава усмивка.

— Сетих се какво сте си помислили.

— Значи вие се смятате за следващия Нийл Армстронг?

— Кого имате предвид?

Тя отвърна със снизходителна усмивка на неговото невежество.

— Първия човек, стъпил на Луната. Този, който направи „една гигантска стъпка за човечеството“.

Очите на Бен засияха.

— Точно така! Искам да бъда първият човек, видял нещо дотогава непознато! По-вълнуващо нещо от това няма!

Тя си спомни за тайната гробница на анасазите, която бе открила. Спомни си как пулсът и се ускори и дъхът и секна, когато отмести последния камък, зад който се криеше тайното светилище на първосвещеника. Спомни си влажното ухание на древната погребална камера. За слънцето, което огряваше шията и. Тогава бе първата, която видя тайна, неразкрита в течение на столетия. Сега предстоеше да открие нещо, укривано в течение на хилядолетия. Какво ли щеше да намери? От вълнение започна да чува собственото си сърцебиене. Да, тя разбираше чудесно възбудата на Бен.

— Ще сгреша ли, ако кажа, че и вие се гласите да натрупате плячка? — попита той.

Тя се усмихна.

— Не. Никак. Надявам се, че ще ни остане време, за да разгледаме тези скални жилища. Готова съм дори да пропусна обяда, ако мога да ги видя още днес. — Отхапа голям залък от сандвича си и установи, че хлябът е влажен, а месото има вкус на гума. — Особено такъв обяд.

Бен се засмя — Военната кухня май много-много не ви допада?

Ашли стана.

— Ще отида да си взема малко пудинг и един сладкиш.

— Това не е честно, мамо! — извика Джейсън.

Джейсън забърса с пръст всички трошици от сладкиша, останали в чинийката му. След това облиза пръста си, наслаждавайки се на вкуса на шоколад.

— Мога ли да си взема още един сладкиш? — обърна се към майка си.

— Ти вече изяде два. Това е достатъчно. По-добре иди в тоалетната и се измий.

— Добре — отвърна Джейсън, промърмори нещо под носа си и стана от стола.

Бен се раздвижи.

— Искаш ли да поиграем малко билярд, след като се измиеш?

Лицето на Джейсън се оживи.

— Може ли, мамо?

— Може, но побързай, защото скоро ще тръгваме.

— След малко ще съм с теб, Бен — извика Джейсън и се затича от столовата в посока към тоалетната, разположена срещу нея. Там нямаше никого. Джейсън се вмъкна в средната клетка и започна да си разкопчава колана.

Докато се наместваше върху седалката, чу как вратата на тоалетната се отваря. Оттам нахлу шум, който секна веднага, след като вратата се затвори. Някой, подсвиркващ си тихо, се вмъкна в клетката отдясно на Джейсън. Без да престава да си подсвирква, остави раницата си на пода. Непосредствено до Джейсън.

Джейсън проследи с широко разтворени очи как ръка, обрасла с черни косми, присегна към раницата и я разкопча. Чу драскането на кибритена клечка. След малко усети миризмата на запалена цигара. Последва шум от разкопчаването на колан, като подсвиркването не секна. Когато свирукащият седна, неволно подритна раницата си и тя падна. От нея в клетката на Джейсън се изсипа малка купчинка кубчета от вещество, наподобяващо сив пластилин, обвити в целофан. От съседната клетка последва порой от ругатни на непознат език. Джейсън проследи с поглед как ръката се присегна към пода и изправи раницата. Сетне тя бръкна и в неговата клетка и прибра кубчетата. Той едва успя да си повдигне краката навреме. Последваха още ругатни. Джейсън забеляза и края на нечий нос, когато човекът се наведе, за да провери дали е събрал всичките кубчета.

Точно в този миг вратата на мъжката тоалетна отново се отвори. Новодошлият се насочи към писоарите. Джейсън чу дръпването на цип, а след малко и добре познатото шуртене. Човекът при писоарите въздъхна. Джейсън чу как съседът му по клетка си закопчава панталоните и после взима раницата си.

Съседът му излезе от клетката.

Човекът при писоарите се обади и Джейсън разпозна акцента на Бен.

— Халид, приятелю, тук не е разрешено да се пуши.

— Знам де, знам, но тези американци са измислили толкова много забрани. Откъде да знам с коя да се съобразявам и с коя не? Искаш ли цигара?

— Благодаря ти, но точно сега ще играя билярд. Вратата на мъжката тоалетна се отвори и Халид излезе.

Джейсън стъпи на пода и се изправи. Докато закопчаваше колана си, огледа клетката. Египтянинът бе пропуснал да прибере едно от кубчетата в целофан. Бе се изтъркаляло до другия край на клетката. Джейсън се присегна и го взе, чудейки се какво да го прави. На допир наподобяваше твърд пластилин. Знаеше, че е редно да го върне на Халид, но в такъв случай той щеше да разбере, че Джейсън го е подслушвал. Тъкмо започна да го пъха в джоба си, когато вратата на клетката рязко се отвори.

— Ето те и теб! — каза Бен. — Майка ти бе започнала, да се страхува дали не си паднал в чинията.

Джейсън се ухили и довърши пъхането на пластилина в джоба.

— Ти какво криеш, приятелю? Да не си успял да докопаш трети сладкиш? — попита го усмихнато Бен.

— А, не, няма нищо — отвърна Джейсън и се засмя.

— Чудесно. Хайде да поиграем малко билярд.

 

Блейкли се озова под силен вятър, когато пресичаше територията на базата. Кабинетът на командира и се намираше в другия и край, далеч от сметището. Ако Блейкли не се нуждаеше толкова много от това проклето оборудване, щеше да продължи направо към базата Алфа. За съжаление всичките молби и увещания на Роланд бяха пренебрегнати от заинатилия се командир. Без тези проклети схеми свързочното оборудване нямаше да проработи.

Изкачи се по стълбите пред сградата на щаба и един часовой провери документите му. Блейкли го изгледа мрачно, докато чакаше. Един червен вертолет на ВМС на САЩ премина наблизо, като опръска будката на часовоя с ледени парчета. Намръщеният часовой погледна Блейкли.

— Документите ви са наред, доктор Блейкли.

— Благодаря — отвърна Блейкли и влезе в сградата. Проклети правила. Закачи анорака си и тръгна по коридора. Кабинетът на командира се намираше в ъгловата стая на първи етаж. След малко Блейкли се озова при секретаря му, писар с очила с черна рамка и невоенна стойка.

— Трябва да разговарям с командира Сун — каза Блейкли още преди писарят да успее да си отвори устата.

— Имате ли уговорен час с него?

— Кажете му, че е дошъл доктор Блейкли. Той ще ме приеме.

— В момента е много зает.

Блейкли веднага разбираше кога го лъжат. Поклати глава.

— Предайте му, че съм тук.

— Само за момент — каза секретарят и натисна едно копче върху табло с жълти светлинки. Обърна се с гръб към Блейкли, когато говореше, но той успя да дочуе думите му.

— Извинете ме, сър, но тук е дошъл някой си доктор Блейкли и иска да разговаря с вас. Последва пауза, след което секретарят започна да говори още по-тихо — Опитах и това, сър, но той е много настойчив.

Последва още една пауза, при която лицето на секретаря почервеня. Никак не бе трудно да се разбере, че в момента му триеха сол на главата. Разговорът приключи с едно „Тъй вярно, сър“. Секретарят с капчици пот на челото се обърна отново към Блейкли.

— Благодаря ви за търпението, сър. Командирът веднага ще ви приеме.

На Блейкли му стана жал за писаря. Докато заобикаляше бюрото му, успя да го утеши.

— Не се тревожи, синко. Всички знаят, че Сун е задник.

— Пожелавам ви късмет — отвърна секретарят с измъчена усмивка.

Човек сам създава късмета си, помисли си Блейкли, когато отвори вратата, водеща към кабинета.

Командир Сун се бе разположил зад огромно махагоново бюро, така силно лакирано, че изглеждаше мокро. Пред него имаше няколко разтворени папки. Той побутна една от тях с пръст към Блейкли с жест, издаващ погнуса.

— Прочетох молбата ти, Ендрю.

Блейкли никак не обичаше да се обръщат към него с малкото му име, особено пък самодоволни бюрократи като Сун. Не за пръв път си кръстосваха шпагите. В качеството на старши изследовател в Националната фондация за развитие на науката Блейкли неведнъж бе имал проблеми със Сун, старши офицер от ВМС. Нерядко между науката и военните възникваха конфликти особено когато ставаше дума за вещи, съхранявани в бедните складове на тази отдалечена база. Враждебността между двамата се засили, след като Блейкли откри диамантения идол. Все още си спомняше как Сун позеленя от яд, че се бе разминал с толкова много пари и слава. Оттогава сътрудничеството с военните в базата се превърна в нещо, наподобяващо изваждането на болен зъб.

— Струва ми се, че бях съвършено ясен — продължи Сун с презрителна усмивчица в краищата на устните. — Тези интегрални схеми са последните, които имаме на склад. Не мога да разреша ползването им, преди да е пристигнала новата партида.

— Говориш глупости и чудесно го знаеш. Тези схеми са ми необходими за ремонта на една жизненоважна свързочна система.

— Извадил си лош късмет. Не съм ти виновен аз, че твоите схеми са се скапали — каза Сун и повдигна рамене.

— Нямаше да се скапят, ако ми беше дал нови схеми, а не стари, които си свалил от бракувано оборудване — отвърна Блейкли и положи свитите си юмруци върху масата. — Тези нови схеми са ми необходими веднага. Няма да ти позволя да провалиш този екип.

— В такъв случай ще трябва да изчакаш следващата доставка. Ще пристигне след три седмици.

— И без това закъсняваме.

— Решението, което ти съобщих в качеството си на командир на базата, е окончателно — заяви Сун и се отпусна в креслото си.

На Блейкли му омръзна да си губи времето с това мръсно копеле. Изправи се и се присегна през бюрото. Сун веднага отскочи назад с шокирано лице. Блейкли потисна усмивката си. Копелето бе решило, че Блейкли ще го бие. Глупак! Блейкли придърпа телефона. Това, което му гласеше, беше много по-неприятно.

Без да обръща внимание на възраженията на Сун, набра един номер и съобщи парола. Сигналът премина през няколко телефонни оператора и накрая връзката бе установена. Като чу добре познатия му глас, Блейкли започна да докладва за проблема си.

— Сър, не мога да се разбера по един въпрос с командира на базата. — Настъпи кратка пауза. След това Блейкли продължи… — Точно така, сър! Той е тук.

С усмивка подаде слушалката на Сун.

— Началникът ти иска да говори с теб.

Блейкли проследи с поглед как лицето на командира първо побеля, а после стана яркочервено. Разбра, че отново става свидетел на триене на сол на главата.

— Да, да, разбрах — каза Сун с бодър глас. — Да, господин министре, незабавно! Разбрах указанията на президента.