Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (5)

Глава 2
Блек Рок, Австралия

Бенджамин Бръст проследи с поглед как една кафява хлебарка прекоси белия умивалник. Върна се при решетките и прокара ръка върху четината, израсла по бузите му през седмицата, откакто бе задържан. На това място вонята на стара пикоч, която се носеше в килията, се усещаше по-слабо. Униформеният военен тъмничар откъсна за миг поглед от списанието „ГК“, което държеше в скута си. Бенджамин му кимна. Тъмничарят не отговори на поздрава му и възобнови четенето.

За щастие Ханс Бидерман, клиентът на Бен, се възстановяваше бързо. И слава Богу. На Бен никак не му се искаше като капак на всичко да му лепнат и убийство по непредпазливост. Господин Бидерман още днес щеше да отлети обратно за Германия. За извършеното правонарушение му се размина само с леко мъмрене. В същото време за Бен, в качеството му на организатор на експедицията, се очертаваше един доста дълъг престой във военен затвор.

През изминалите пет години Бен се бе специализирал в придружаването на хора, разполагащи с достатъчно пари, за да досетят екзотични места и наблюдават редки гледки. Тези пътешествия често налагаха известно заобикаляне, а понякога и нарушаване на действащите разпоредби. Бен се бе профилирал в подземни приключения посещения на изоставени диамантени мини в Южна Африка, на развалините на манастири, погребани под Хималаите, и на подводни тунели по крайбрежието на Карибско море. Тук в Австралия, бе развеждал туристи в изумително красиви пещери, чието посещение от граждански лица бе забранено от военните.

Пещерите се намираха в периферията на военната база Блек Рок. Бяха открити и картографирани от самия Бен преди четири години, когато бе служил в базата.

Всичко си вървеше както трябва до момента, когато хер Бидерман, шкембестият германски клиент на Бен, се бе подхлъзнал и си бе счупил крака. Бен би го оставил да си изгние там, задето пренебрегна предупрежденията му. Вместо това обаче се опита да измъкне нещастника от пещерата. Стенанията на хер Бидерман привлякоха военната полиция и Бен бе възнаграден за усилията си с арест.

Отстрани се от решетката и се отпусна върху проядения от молци матрак. Отметна глава назад и започна да изучава петната върху тавана. Чу как по коридора се разнесоха тежки стъпки и някой прошепна нещо на тъмничаря.

Тежкото списание тупна върху пода.

— Ей, там е, сър. Четвъртата откъм оня край.

На Бен се стори, че в гласа на тъмничаря се промъкнаха нотки на страх.

Тежките стъпки наближиха килията и секнаха пред нея. Бен се повдигна на лакти, за да види кой е застанал там. Разпозна лицето на бившия си командир. Плешива глава, нос като клюн и пронизващи сиви очи.

— Полковник Матсън?

— Открай време имах предчувствието, че някой ден непременно ще се озовеш тук. Винаги си бил смутител на спокойствието — каза полковникът. Усмивката в ъглите на устните му обаче смекчаваше строгото му изражение. — Как се чувстваш тук?

— Като в „Хилтън“, сър. Само дето обслужването по стаите е малко мудно.

— То навсякъде е такова — вметна полковникът и даде знак на тъмничаря да отключи килията. — Елате с мен, сержант Бръст.

— Сега съм просто господин Бръст, сър.

— Няма значение какъв си — отвърна полковникът. — Предстои ни разговор.

— Да му сложа ли белезници, сър? — обади се тъмничарят. Бен дари полковник Матсън с най-невинния си поглед.

— Да — разпореди се полковник Матсън, — По-добре му сложи. На тези цивилни не трябва да се хваща вяра.

— Добре де, вие спечелихте — каза Бен и застана мирно. — Сержант Бръст се явява по заповед, сър.

Полковник Матсън кимна с разбиране и даде знак с ръка на тъмничаря да се отдръпне.

— Последвай ме, сержанте. Отиваме в моя кабинет. Бен го последва. Излязоха от затвора и след кратко шофиране пристигнаха в административната сграда. Кабинетът на полковника не се бе променил. Голямо дъбово бюро с петна, оставени от чашите с кафе. Знамена на Старата гвардия покрай стените. Грамоти, покриващи страничната стена. По време на пътуването иначе напористият полковник издаваше известна неувереност и Бен остана с чувството, че му предстои да чуе нещо важно.

Полковникът покани Бен да седне, след което подпря лакти върху бюрото си и започна да го изучава. Лицето му бе каменно. Бен положи известни усилия, за да не започне да примигва. Накрая бившият му командир започна да говори с уморен глас.

— Какво, по дяволите, се случи с теб? Беше най-добрият измежду най-добрите, а просто напусна.

— Получих по-добра оферта.

— Каква? Да придружаваш невротизирани юпита, зажаднели за силни усещания?

— Предпочитам да говоря за приключения. Освен това печеля достатъчно пари, за да опазя бащината си овцеферма от фалит.

— И освен това си си спечелил репутацията на голям пещерняк. И аз научих за тази спасителна акция в Щатите. Та май си станал голям герой, така ли?

Бен присви рамене.

— Обаче ти не напусна армията заради това. Напусна заради Джак, нали?

Лицето на Бен изстина, когато чу името на приятеля си.

— Аз вярвах в гвардията. И в честта. Вярвах и във вас.

Полковник Матсън се намръщи.

— Понякога политическият натиск променя правилата и от честта не остава нищо.

— Не бе справедливо! — Бен гневно поклати глава. — Синът на министър-председателя отнесе съвсем основателно боя от Джак, след като се държа по този начин с неговата приятелка.

— Един министър-председател има могъщи приятели. Този бой не можеше да остане ненаказан.

— Не е така! — отвърна Бен и удари с юмрук върху стола. — На негово място и аз щях да направя същото. Изправянето му пред военен съд бе чист фарс!

Бен си пое дъх, преглътна и продължи с по-спокоен глас — Джак бе лишен от всичко, което съставляваше мъжкото му достойнство. Може ли след това да се учудвате, че напуснах?.

Матсън въздъхна, очевидно удовлетворен от чутото.

— Този път махалото се разклати в различна посока. Политическият натиск е в твоя полза.

Бен присви вежди.

— Какво искате да кажете?

— Би трябвало да се престоря, че не съм получавал никакво писмо. Ти ни създаде много неприятности и напълно заслужаваш да изкараш две годинки зад решетките.

— За какво писмо става дума?

— За писмо от командването. Нареждат ни да те пуснем на свобода.

Що за шега? Нима щяха да го освободят просто така. Бен забеляза как върху лицето на Матсън премина сянката на тревога.

— Какво всъщност става, господин полковник?

— Има една уловка.

Имаше си хас пък да няма някаква уловка. Винаги имаше уловки.

— В замяна на това ще си задължен да се включиш в една международна експедиция. Един американски учен е настоял да бъдеш включен като консултант в изследването на пещера. Става дума за някаква много секретна операция. Не знам други подробности. Готови са да се откажат от всички обвинения срещу теб и да ти заплатят за работата. Ето го и писмото. — Полковникът подаде на Бен един лист.

Бен прочете набързо писмото, като задържа по-дълго погледа си върху числото, посочено в най-долния ред. Погледна многото нули и не посмя да повярва на очите си. Това не можеше да е вярно. След като всичко приключеше, можеше да стане пълноправен собственик на овцефермата. Нямаше да му се налага да се занимава с полулегални туристически пътешествия.

— Вижда ти се прекалено добро, за да е вярно, нали? — попита Матсън и положи ръце върху раменете на Бен. — На такова предложение обаче не може да се откаже.

Бен, неосвободил се от изумлението, кимна утвърдително.

— Нещо обаче ми подсказва, че трябва много да се пазиш, Бен — продължи полковникът, върна се зад бюрото и повторно седна. — От теб са се заинтересували големите момчета, а те имат склонността да мачкат малките хора. Не забравяй какво се случи с твоя приятел Джак.

Бен погледна отново числото, посочено в най-долната част на листа. Наистина всичко изглеждаше прекалено добро, за да е вярно.

След като се завърна в килията и закри лицето си с ръка, Бен потъна в сън и бързо бе погълнат от кошмар, който не бе сънувал от детството си. Отново бе малко момче и вървеше покрай дебели метър каменни колони в огромна пещера. Познаваше това място. Дядо му някога го бе довеждал тук, за да му покаже рисунки на аборигените.

Пещерата не се бе изменила, но сега от каменните колони излизаха клони, натежали от плодове. Изпълнен с удивление, присегна към червен месест плод, но той се оказа много далеч. Когато отдръпна ръката си, усети във врата си нечий поглед. Извърна се, но не видя никого. Сега обаче отвсякъде го наблюдаваха много очи. С края на окото си долови някакво движение зад една голяма колона.

— Има ли някой тук? — извика той и бързо отиде зад колоната. Там имаше само празно пространство. — Има ли някой тук?

В главата му се появи думата „призраци“.

Започна да бяга…

Усети как нещо го следва и го вика. Не му обърна внимание и продължи да бяга, търсейки изход. Каменните стълбове се сгъстиха и забавиха движението му.

После усети как някой леко го докосна в основата на врата и прошепна нещо в ухото му.

— Ти си един от нас.

Той изкрещя и се събуди.

Събуди се върху нара, все още с разтуптяно сърце. Разтри слепоочията си. Дяволите да го вземат. Защо трябваше да се връща онзи стар кошмар? Затвори очи и си спомни, че този кошмар го бе навестил за пръв път след един спор с дядо си в Пещерата на аборигените, намираща се непосредствено до Дарвин.

— Не, това не е вярно — бе изплакал тогава тринайсетгодишният Бен с очи, изпълнени със сълзи, след като бе чул откровението.

— Това е съвършено вярно, млади човече. И знай, че не обичам да ме наричат лъжец. — Дядо му извърна към него набръчканото си лице. — Знай, че тази пещера някога е била родово жилище на баба ми — повтори и след това го сръга в гърдите. — Твоя пряка родственица, както разбираш.

Мисълта, че в жилите му тече аборигенска кръв, тогава го ужаси. Заедно с приятелите си винаги се бе подигравал на тъмнокожите аборигенски деца в училището. А сега само с една дума го бяха обявили за един от тях. Поклати глава.

— Не съм някаква гадна чернилка!

Веднага отнесе шамар по бузата.

— Ще се държиш с уважение към прадедите си!

Дори и сега този спомен му бе неприятен. Като малък се бе срамувал от такова потекло. Аборигените тогава бяха смятани за граждани втора категория, стоящи малко над животните. За негово щастие благодарение на натрупалата се в течение на поколения в него европейска кръв това му потекло лесно бе опазено в тайна. Тайната си остана в него. Именно тогава започнаха кошмарите.

Безброй нощи се бе събуждал с чаршафи, прилепнали към мокрото му тяло, и с очи, изпълнени със сълзи. Като стискаше чаршафите, молеше се никой да не узнае тайната му.

След време порасна и започна да уважава и цени това свое уникално потекло. Сънищата се прекратиха и бяха забравени, подобно на стари играчки, захвърлени в картонена кутия. Забравени, тъй като не бяха необходими.

Поклати глава от удивление. Защо трябваше тези сънища да се завръщат точно сега? Защо трябваше да се възраждат ужасите от детството му?

Вероятно е заради тази идиотска килия, реши и се зави по-плътно с протритото одеяло. Е, благодарение на писмото скоро щеше да се измъкне от това шибано място.

 

След трийсет дни в Блек Рок се получи телеграма от тайнствения благодетел на Бен и той само за двайсет часа се премести от мръсната килия в Австралия в апартамент в хотел „Шератон“ в Буенос Айрес, Аржентина.

Бен опита температурата на водата във ваната с крак. Зарадва се на топлината и се усмихна. Чудесно. След месец, прекаран в затвора в Блек Рок, през който се бе радвал единствено на хладни душове, едва успяващи да проникнат в слоя мръсотия, просмукал се в порите му, една гореща вана щеше да бъде нещо като оргазъм. Вмъкна се във ваната и се потопи в горещата вода. Завъртя крана, регулиращ водните струи. Гъделичкащите струи започнаха да го масажират отвсякъде, като образуваха малък водовъртеж. Това наистина му подейства почти като оргазъм. Въздъхна, облегна се във ваната и остави тялото си да се отпусне и разхлаби.

На вратата се почука.

Бен не обърна внимание на почукването и се разположи по-удобно под струите.

Отново се почука, този път по-настоятелно.

С помощта на лактите си той се надигна във ваната.

— Кой е?

— Извинявайте, господине, но доктор Блейкли ви очаква в салон „Пампас“ на партерния етаж — отвърна приглушен глас. — Останалите гости вече са се запътили натам.

— След пет минути идвам — отвърна Бен и разтри зачервените си очи. Измъкна се от горещата вана и от охладения от климатичната инсталация въздух голите му крака настръхнаха. След като облече стар кафяв спортен костюм, запъти се към заседателната зала.

За негова радост в предверието и имаше подвижен бар. Барманът, раздаващ пиенето, се бе скрил зад редица от бутилки. В залата вече имаше доста мъже и жени, събрали се на малки групи.

Огледа се. Никой не му обърна внимание. Не го вълнуваше липсата на официално посрещане. Огледа залата още веднъж и реши, че едно уиски ще му помогне да се включи по-лесно в „купона“. Запъти се към бара.

— Какво желаете, господине?

— Уиски и бира.

Подпря се на облицовката от черна изкуствена кожа на ръба на плота и огледа още веднъж стаята. Компанията не бе от тези, които му допадаха. Не се чуваше гръмогласен смях и нямаше нито разлети напитки, нито сърдити пияници. Скучна работа. След като изсипа уискито направо в стомаха си, остави празната чаша, понаслаждава се известно време на появилото се топло усещане и се зае с бирата.

Зад гърба си чу женски глас.

— Уиски, ако обичате. Чисто.

Бен се извърна, за да види кой има вкус, подобен на неговия. Жени, пиещи уиски, вече се срещаха по-рядко, отколкото кокоши зъби. Не остана разочарован.

Дамата, без да бърза, взе питието, поставено пред нея. Дълги пръсти и къси нокти. Чисти. Никакви пръстени. Никакви венчални халки — това беше добре. Бе висока колкото него — ръст, който не се срещаше често при жените. Кожата и бе бронзова с тъмен меден оттенък, свидетелстващ за дни, прекарани на слънце. Дъхът му обаче секна най-вече от дългата и черна коса, спускаща се на меки вълни до кръста и.

— Може ли да ви предложа още едно? — попита Бен, като наблегна на австралийския си акцент. Той винаги привличаше вниманието на дамите.

Тя повдигна лявата си вежда.

— Без пари са. Плаща фирмата. Усмивката му стана още по-сваляческа.

— В такъв случай да ви предложа две.

Тя просто го изгледа със зелените си очи. Подаде и ръка.

— Аз съм Бен Бръст. От Сидни.

— Разбрах го по произношението ви — поясни тя без следа от усмивка. — Само дето този провлечен селски говор ми напомня повече за Западна Австралия, отколкото за Нов Южен Уелс.

— Ами аз всъщност израснах в овцефермата на татко Перт, в Западна Австралия. Повечето хора обаче не могат да различат Сидни от…

— Така и си помислих — прекъсна го тя. Взе чашата си и даде да се разбере, че ще го напуска. — Заседанието скоро ще започне.

Той реши да направи един последен опит.

— А вие сте…!

— Ашли Картър — произнесе тя и премина покрай него.

Бен проследи с поглед вървежа и. Походката и определено не бе професорска. Той погълна остатъка от бирата си, докато се наслаждаваше на отдалечаването и.