Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (37)

Глава 34

Ашли бе сигурна, че синът и бе жив и здрав. Нямаше как да бъде иначе. Тя прекара целия ден в работа в пещерата на умбо, като се стараеше ръцете и умът и да са непрестанно заети. Оглеждаше и измерваше различни неща и после правеше записки в бележника си.

Погледна часовника си. Вече бе късна вечер. Бен трябваше да е тръгнал обратно към селището. Ами ако не бе научил нищо за Джейсън? Или пък ако въобще не се завърнеше? Колко още време можеше Ашли да издържи, без да обезумее?

Въздъхна, седна и се вгледа в силуета на дремещия Моамба, седнал със затворени очи. Бе единственият и страж. Бе наредил на другите да се махнат и нареждането му бе изпълнено безпрекословно.

Погледна черния отвор, в който бе потънал Бен. Можеше да се опита да се скрие в него. Ако Моамба наистина дремеше, може би… После поклати глава. Щеше да и се наложи да пълзи дълго време. Сигурно щяха да я заловят. Пък и не можеше да изостави Майкълсън. Дори и ако станеше някакво чудо и тя успееше да избяга, щяха да убият него вместо нея.

Моамба внезапно отвори очи и я погледна. Той се опита да се изправи на крака, но от дългото седене се бе схванал. Ашли отиде до него и му помогна да стане.

Той погледна отвора на пещерата, водещ към селото.

— Какво става? — попита тя.

Той запуши устата и с ръка и и даде знак да го последва. Като използва тоягата си като патерица, той се промъкна през изхода и я отведе в сенчеста вдлъбнатина от другата страна на тунела.

Какво всъщност ставаше? Не и се наложи да чака дълго, за да разбере това. По тунела се разнесе мекият звук на кожа, стъпваща върху камък. Някой идваше. Кой обаче?

Тя втренчи поглед в слабо осветения тунел, но Моамба я придърпа в сенките. Тя зачака и затаи дъх. От стъпките стана ясно, че идват поне няколко души.

Групичката премина покрай скривалището и и влезе в пещерата на умбо. Тя преглътна, когато разпозна хилавото тяло на един от тях. Бе Синджари.

Другите двама бяха съвършено различни от него. Докато той бе висок и костелив, те бяха прегърбени и мускулести. Бе обаче съвършено ясно кой е старшият. Бе достатъчно Синджари просто да се намръщи, за да почнат останалите двама да се суетят. А суетене имаше доста. От жестовете и командите на Синджари ставаше ясно, че той издава нареждания, които се изпълняват с неохота.

Накрая, след като началникът им излая нещо, двамата яки скотове се пъхнаха в тунела, водещ към пещерата Алфа.

Какво ставаше? Ашли не разбра и думичка, но Моамба очевидно бе разбрал всичко. Тя почувства, че и той е напрегнат, и част от неговото напрежение се предаде и на нея. Усети, че и тя стиска юмруци. Синджари очевидно се гласеше да направи нещо лошо, нещо, което да навреди на нейната група.

Моамба внезапно изскочи от укритието и това я стресна. Той нахлу в пещерата на умбо и тя бързо се устреми след него. Синджари се извърна към тях с широко разтворени очи и зинала от удивление уста.

Моамба се засили към него и почти го докосна. Удари така силно по пода с тоягата си, че от нея се разлетяха трески. Синджари отстъпи крачка, очевидно смутен от внезапната поява на своя враг.

Ашли застана до Моамба, когато той обсипа Синджари с разгневени думи. Синджари даваше вид, че отстъпва под напора им. Докато обаче очите на слугите му бяха изпълнени със страх, от неговите бликаше ненавист и заплаха. Ашли успя да види как той посяга към ножа, втъкнат в пояса му.

Отвори уста, за да предупреди Моамба, но думите заседнаха в гърлото и. Как можеше да го предупреди? Не разбираше и дума от езика му. Видя как Синджари стисна дръжката на ножа. Моамба обаче бе виден водач. Синджари нямаше да се осмели…

Без каквото и да е предупреждение Синджари скочи напред и заби дългата диамантена кама в гърдите на Моамба. Ножът прекъсна сърдитата му тирада. Старецът погледна дръжката, стърчаща от гърдите му, с любопитство, сякаш наблюдаваше странна буболечка. Изкашля се и на устните му се появи кръв.

Ашли, застинала от изненада, най-сетне изкрещя, когато Синджари измъкна камата и я заби за втори път в гърдите на Моамба. Старецът се олюля и се освободи от острието.

Синджари повдигна отново камата, като се прицели във врата на Моамба. Ашли обаче вече се бе нахвърлила върху нападателя. Заби тока на ботуша си в ребрата му и го отхвърли встрани. Докато той изгуби време, за да запази равновесие, тя застана пред Моамба. Старецът вече се бе свлякъл на пода. Измежду пръстите му, притиснати към гърдите, струеше кръв.

Синджари се извърна към нея.

— Махай се оттук, мръсно копеле! — изкрещя Ашли.

Той разтри удареното си ребро с една ръка, а с другата си поигра с камата. Усмивката му бе само от зъби и не излъчваше никаква топлота. Той имаше нож, а тя нямаше.

Тя погледна тоягата, изхлузила се от ръцете на Моамба.

Синджари не и предостави време да си изготви план за действие. Нахвърли се върху нея. Тя обаче бе живяла дълги години с четирима братя и бе тренирала карате, което бе изострило рефлексите и. Отскочи встрани и успя да улови забързалия се Синджари за китката. Като премести тежестта си върху единия крак, с удар с бедрото успя да събори мръсника на пода. Тя чу пукота, издаван от чупеща се кост, и се усмихна. Ножът на Синджари се затъркаля между камъните.

Тя направи две крачки и ножът се оказа в ръката и. Дай да видим какво ще направи това копеле, след като си разменихме ролите, помисли си. Синджари бе започнал да се отдръпва, като стискаше лявата си ръка. Отдалечи се от нея и се премести в другия край на пещерата. Очевидно бе се отказал от битката.

Без да откъсва поглед от Синджари, тя отиде до Моамба. Бе легнал на гръб и дишаше тежко и учестено, вперил невиждащ поглед в тавана. Бе изпаднал в шок.

Нуждаеше се от незабавна помощ. Как обаче да му я окаже?

Ашли скочи, след като видя как Синджари внезапно се изправи. Даде му знак с ножа, обаче той не се доближи. Вместо да направи това, се оттегли към малкия отвор. Погледна я с изпълнени със злоба очи, след което се пъхна в него и изчезна.

Веднага след изчезването му тя чу звука на много крака, разнасящ се откъм тунела. Слава Богу, идваше помощ.

Тя се извърна тъкмо в момента, когато в пещерата нахлуха група воини с извадени копия. Всички започнаха да стенат, когато видяха проснатата върху пода окървавена фигура на Моамба. Сетне почти едновременно погледите им се извърнаха към нея. Бяха пълни с гняв и осъждане.

Тя погледна окървавената кама, която все още държеше в ръката си. Дявол да го вземе.

 

— Успокой се — каза Бен, като се опита да хване Нобкоби за трескаво движещите се ръце. Опита се да разбере жестовете му и гърлено изречените му думи, но без никакъв успех. Опитите му да постигне това само изнервиха и двамата.

Бен погледна Санди. Тя се бе свила в най-отдалечения ъгъл на кабинета на Блейкли и мълчеше. Нямаше как да получи помощ от нея.

Пусна ръцете на Нобкоби. Защо го нямаше Хари? Той владееше техния език.

Нобкоби внезапно присегна и докосна с пръст челото на Бен. После докосна с пръст собственото си чело. Бен го изгледа озадачено. Дребничкият ловец повтори жеста си и очите му започнаха да се изпълват с раздразнение.

Тогава Бен разбра — Нобкоби искаше да общуват с помощта на умението му на хери-хути. Ловецът не можеше пръв да установи контакт, тъй като не разполагаше с тази способност, но това бе по силите на Бен. Трябваше да повторят това, което постигнаха в тунела.

Бен с кимане даде знак, че е разбрал, и прикани с жест Нобкоби да седне на дивана. Ловецът изгледа подозрително големия кожен диван и вместо това седна на пода със скръстени крака. Бен повдигна рамене и направи същото, като застана с лице срещу ловеца.

Като затвори очи, Бен се опита да забави дишането си и да успокои възбудения си разум. Опита се да си представи, че се намира в задния двор на овцефермата на баща си с топла бира в ръка и предстоящ безметежен ден.

— Какво правиш? — внезапно го попита Санди. Бен се намръщи и повдигна ръка, но не отвори очи.

— Всичко е наред, Санди. Ще те помоля за известно време да не вдигаш шум.

— Но…

— Просто се успокой — каза той. Думите му бяха насочени не само към Санди, но и към самия него. Трябваше да е спокоен.

Чу недоволното и роптаене, но не и обърна внимание и отпи от топлата си бира, като се отпусна по гръб на стола си. Започна да мисли за Нобкоби и да си представя плоското му лице и мършавия му врат. Внезапно ловецът се появи пред Бен, също седнал на стол.

Нобкоби се огледа наоколо си с присвити очи. Стана и се подпря на верандата, като огледа огромното небе. От единия до другия край на хоризонта нямаше нито, един облак. Той сякаш се уплаши, а сетне се извърна към Бен и го погледна.

— Тук всичко е толкова голямо! — каза Нобкоби и потрепера.

Бен изпита известно неудобство от това, че бе показал на клетия човек такъв необичаен за него ландшафт. Нали обаче Моамба бе постъпил по същия начин със самия него? Освен това имаше много силно желание да види овцефермата.

— Успокой се, Нобкоби. Размерите не са най-важното — каза.

— Какво?

— Няма значение. Това бе една глупава шега — каза Бен и отпи още една глътка от бирата. Вкусът и наистина бе божествен. — Та кажи сега, какво искаше да ми съобщиш?

Нобкоби нервно преглътна.

— В пещерата чух много странен звук. Нещо, което не бях чувал преди.

— Що за звук беше?

Нобкоби смръщи лице и възпроизведе чутия звук. Прозвуча като тананикане. На Бен му се стори, че му звучи познато.

— Повтори го, ако обичаш — помоли Бен и се концентрира, като затвори очи. Къде бе чул това нещо? Внезапно отвори широко очи и подскочи от стола. — За Бога, та това бе проклетото дрънчене на играта „Нинтендо“ на Джейсън! Бе слушал тези дразнещи звуци поне хиляда пъти, откакто беше тук.

— Къде чу това? — попита глухо Бен.

— Отидох да го търся. Отидох да търся нещото, което издаваше този звук. Насмалко обаче не се сблъсках с проклетия кракан, който ни преследва. Хитрия кракан. Той също тръгна по посока на звука.

— Дявол да го вземе! — изруга Бен и се измъкна рязко от съня си. Картината се разпадна на многоцветни ивици и той отново се оказа пред Нобкоби в кабинета на Блейкли. Изправи се бързо на крака. Нобкоби направи същото.

— Санди, ти стой тук — каза Бен, докато поставяше нов пълнител в пистолета си. — Заключи вратата. Ако започнем да чукаме, отвори я бързо.

— Какво става? — попита го тя, след като с кимане му даде знак, че е разбрала.

— Сега нямам време да ти обяснявам. Просто заключи вратата и не вдигай шум — отвърна Бен и излезе в коридора. Чу как вратата хлопна зад него, а след малко и щракането на ключалката.

— Заведи ме до мястото, където се разнасяше звукът — каза Бен на Нобкоби. Ловецът го погледна с недоумение. Дявол да го вземе, нямаше време за нов контакт.

Бен възпроизведе мелодията и започна да се озърта, след което повдигна рамене.

Нобкоби с кимане даде знак, че е разбрал, и тръгна към вратата Бен стисна дръжката на пистолета така силно, че пръстите му побеляха от напрежение. Дали не бе закъснял? Не, нямаше как да е закъснял?

Заедно с Нобкоби излязоха навън. Тъкмо когато завиваха зад ъгъла, пред тях внезапно се появи Хари. Изненаданият Бен насмалко не го простреля.

— Виждам, че си успял — каза Хари, целият плувнал в пот. — Хайде, да прибираме статуята и да се махаме оттук. Останалите ловци все още отклоняват краканите оттук, но няма да издържат дълго. Трябва да…

— Вече я взех — прекъсна го Бен.

— Чудесно!

— Имаме обаче друг проблем. При това трябва да побързаме — каза Бен. Даде знак на Нобкоби да продължи и набързо описа обстановката на Хари.

— Значи, мислиш, че е момченцето на Ашли, така ли?

Бен кимна утвърдително.

— Лоша работа. Моментът съвсем не е подходящ за видеоигри.

Нобкоби им даде знак да замълчат и прошепна нещо на ухото на Хари. Той се намръщи и преведе чутото на Бен.

— Точно на това място Нобкоби е видял Малкия Тим. Музиката се раздавала от близката съборена сграда.

Бен даде знак, че го е разбрал. Този път реши да стъпи здраво с двата крака върху твърда скала, преди да продължи. Не му се искаше да повтори предишната, груба грешка, която бе привлякла вниманието на глутницата. Групата продължи тихо, като заобиколи смачкана палатка, преди това използвана за войнишка столова. По земята около тях се търкаляха тенджери и тигани.

След минута тихо придвижване чуха познат звук нечии нокти стържеха по камъка и се чуваше тежкото дишане на голямо туловище. Нобкоби, който се движеше на няколко метра пред Бен и Хари, подаде глава иззад купчина съборени дъски, за да проучи обстановката.

Отдръпна се незабавно и се притисна към дъските. Даде знак на Бен и Хари да не мърдат.

Бен видя как голямата опашка на звяра помете няколко търкалящи се тенджери. Кънтящият им звук отекна силно в безмълвието на мъртвия лагер. После опашката изчезна от полезрението им.

Нобкоби даде знак с ръка да продължат. Бен тръгна пръв. Подаде се едва-едва иззад ъгъла, за да огледа пространството пред тях.

Животното бе с гръб към него и опашката му се мяташе. Поглеждаше ту наляво, ту надясно, като шумно ръмжеше. Зави встрани и за миг спря, сякаш бе видяло нещо.

Бен затаи дъх. След като едрото животно се отмести, и той видя това, което то бе забелязало. Джейсън бе вързан за една от колоните. Очите му бяха разширени от ужас. Краканът обаче започна да кръжи около колоната, като душеше въздуха и ръмжеше. Очевидно бе озадачен от това, че жертвата му не се опитва да избяга. Досущ като котките е, прецени Бен, не е свикнало храната му да е неподвижна. Бързо се извърна и показа на Хари това, което бе видял, преди да го заговори шепнешком.

— Искам да разкараш това копеле оттук. Така, както си разкарал останалите. Дай ми възможност да освободя Джейсън и да го отведа на безопасно място. После ще се срещнем в кабинета на Блейкли.

Хари даде знак, че го е разбрал.

— Бъди обаче много внимателен — предупреди го Бен. — Това копеле е голям хитрец.

Хари размени няколко тихи реплики с Нобкоби. След това двамата тръгнаха в източна посока, за да отвлекат вниманието на звяра от мястото, където се намираше Бен.

Той изчака да заемат позиция и затаи дъх. Молеше се да не чуе писъка на Джейсън. Създанието едва ли щеше да чака още дълго. Необичайната гледка щеше да му омръзне и щеше да нападне.

Бен, напрегнат до краен предел, внезапно подскочи. На изток от него внезапно се разнесе дрънченето на тенджери и тигани. Това бяха Хари и Нобкоби. Бе време да действа. Внимателно надникна иззад ъгъла, за да проследи реакцията на кракана.

Той бе застинал с щръкнали уши. Сетне бавно извърна глава в посока към звука. После спря и отново погледна вързания за колоната Джейсън. Нямаше да се поддаде на уловката. Поне нямаше да стори това, преди да види сметката на безпомощната плячка. Направи крачка към Джейсън.

Върви по дяволите, каза си Бен и вдигна пистолета. Преди обаче да успее да стреля, в откритото пространство внезапно изскочи Хари с две смачкани тенджери в ръце.

— На теб говоря, дебеланко. Не искаш ли да си поиграем? — обърна се Хари към звяра и за по-голяма убедителност удари двете тенджери една в друга.

Гласът и дрънченето привлякоха вниманието на животното. То изрева и се устреми към войника. Бързината на реакцията му очевидно изненада Хари, защото насмалко не падна, когато отстъпи крачка назад. Бен стисна зъби. Бягай, войниче! Хари сякаш чу безмълвната му заповед, защото веднага изчезна в мрака.

Бягащият човек се оказа прекалено голямо изкушение за чудовището. То се затича зад Хари и също изчезна в мрака.

Бен не чака повече. Затича се към Джейсън веднага след като престана да вижда опашката на чудовището.

По почернялото от сажди лице на Джейсън се стичаха сълзи. Момчето все още гледаше в посока към изчезналия звяр. Слава Богу, изглеждаше, че иначе нищо му няма. Бен се доближи до него. Шумът, издаден от стъпките му, привлече вниманието на Джейсън. Лицето му за миг се изкриви от ужас, преди да разбере, че пред него е Бен. Сетне последва поток от нови сълзи.

Бен се оказа до него след броени секунди. Прегърна го, силно и измъкна кърпата от устата му, като се зачуди кой бе вързал момчето. Сега обаче нямаше време за въпроси. Джейсън трепереше.

— Не се безпокой, синко. С мен си в безопасност.

Джейсън обаче продължи да плаче, като се мъчеше да каже нещо между хлипанията си.

— Опитах се… да привлека вниманието ти… с моята играчка — проплака той. Сетне изпусна електронната игра и тя издрънча върху каменния под.

— Правилно си постъпил — каза Бен. Извади ножа си и започна да реже въжетата.

— Мама… мама добре ли е?

— Добре е. И тя е на безопасно място.

Джейсън внезапно се разтрепери сред разрязаните въжета. Трепереше така силно, че затрудни Бен, когато започна да развързва ръцете му. Накрая все пак Бен успя.

— Стой мирен за малко. Трябва да махна последното въже Това, което е омотано около теб.

— Искам да видя нещо — изкрещя Джейсън. Изглеждаше много уплашен.

— Какво?

Джейсън повдигна разкопчаната си риза. Бен едва сега забеляза светещия дисплей, поставен върху токата на колана на Джейсън. Върху него светеше цифрата 6.

Джейсън погледна дисплея и изстена.

— Това пък какво е?

— Това е бомба — отвърна Джейсън с поглед, изпълнен с отчаяние.

— За какво, по дяволите, говориш?

Джейсън посочи сивите пакети пластичен взрив, прикрепени към колана.

— Постави ги Халид. За да контролира Линда. Трябва да избухне след шест минути.

— В такъв случай ще го сваля — каза Бен и присегна с ножа си.

— Ако се опиташ да го свалиш, ще избухне. Само декодирането може да го обезвреди.

— Кой знае кода?

— Халид. А той е някъде наблизо и залага други бомби.

Гадно копеле, само да успея да го докопам, помисли си Бен.

— Е, все ще се намери начин да се обезвреди. Хари е специалист по взривните вещества — каза Бен и закри лицето си с ръце. По дяволите. Как щеше да докара тук Хари. Нали си бяха уговорили среща след около половин час при офиса на Блейкли? Стисна юмруци и ги притисна към слепоочията си. По дяволите, човече, мисли!

Бен видя как цифрата 6 върху дисплея бе сменена от цифрата 5.

 

Ашли се отпусна върху възглавниците в малката пещера. Още веднъж я бяха затворили в килията и. На входа и бяха застанали трима пазачи, чиито диамантени ножове блестяха на слабата светлина на гъбите. Тя се бе опитала с жестове и като повтаряше името на Синджари, да ги убеди в своята невинност. Усилията и се оказаха напразни. Единственият и свидетел, Моамба, агонизираше.

Пред входа на помещението се чуха звуци и след малко в него бе въведен и Майкълсън. Той силно куцаше, но успя да запази равновесие и не падна.

— Тези идиоти ми взеха оръжията — каза той, като се доближи до Ашли. — Всичките оръжия. Имаш ли представа какво става тук?

— Съжалявам. Аз съм виновна за всичко — простена тя. — Оказах се на неподходящо място в неподходящо време — добави и му разказа как Синджари бе нападнал Моамба и как тя се бе намесила. — Заловиха ме, тъй да се каже, на местопрестъплението. Когато ни завариха, Моамба бе намушкан в гърдите, а аз се бях надвесила над него с оръжието в ръка. Можеш ли да им кажеш нещо?

— Какво ще се случи, според теб?

— Не знам. В момента всички са загрижени най-вече за Моамба.

— Смяташ ли, че старецът има шанс да оцелее?

— Не ми се вярва. Изгубил е много кръв. При неговите умствени способности той щеше лично да разобличи Синджари, ако му бе по силите. Щеше да направи това телепатически, на всички дължини на вълната. Щом не съобщава нищо, значи и мозъкът му може би е мъртъв. Ако умре, не вярвам и ние двамата да имаме шансове за оцеляване, независимо дали Бен ще се справи със задачата си, или не.

— На Бен му остават още осем часа — каза Майкълсън, като погледна часовника си.

— Сега ми се иска той въобще да не се завръща — въздъхна Ашли. — Както са разгневени, сигурно ще екзекутират и него заедно с нас, дори и да донесе статуята. По-добре ще е да си остане горе.

— Той няма да направи това.

— Знам — каза тя, отпусна се върху една възглавница и даде знак на Майкълсън да направи същото. — Жалко, че няма как да го предупредя. Да предупредя Хари и Бен, че не трябва да се връщат.

— Няма как да го направиш. Хайде, успокой се. Бен ще се завърне заради теб.

— В такъв случай ще трябва да открия някакъв начин да разоблича Синджари пред селяните. Да се опитам да установя контакт с тях. Те обаче едва ли ще пожелаят дори да ме изслушат. Разумът им е замъглен от гняв.

— Може би Хари ще се завърне заедно с Бен, преди Моамба да умре. Хари ще им преведе думите ти.

— Дори и да го направи, смяташ ли, че ще му повярват? Синджари е един от техните старейшини. Неговите думи ще натежат пред моите.

— Тогава ще се нуждаем от доказателства. Какво според теб е смятало да постигне това мръсно копеле?

— Според мен опита се да попречи на мисията на Бен. Иска да я провали.

— Ако можем да намерим доказателства, ще имаме шансове да придадем убедителност на твърденията ти.

— Как? — попита отчаяно тя.

— Като го заловят на местопрестъплението при завръщането му. Единственият удобен път между пещерата Алфа и селището е през това тунелче. Ако се е вмъкнал там, оттам и ще трябва да излезе.

— И как предлагаш да го хванем, след като сме заключени в тази килия?

— Не мога да имам отговори на всички въпроси — отвърна Майкълсън и повдигна рамене.

Тя се замисли върху безрезултатността на обсъждането им и поклати глава.

— Всичко ще зависи от това, дали Моамба ще е жив, когато Бен и Хари се завърнат — каза. — Ако…

Пазачите пред входа внезапно започнаха да ридаят. Цялото селище също се изпълни с плач. Бе толкова силен, че проби дебелите каменни стени, сякаш бяха от хартия. От този плач космите по ръцете на Ашли настръхнаха.

Майкълсън закри ушите си с ръце и притвори очи.

Плачът секна така внезапно, както започна. Възцари се пълна тишина. Създаде се усещането, че нещо жизненоважно е отстранено от въздуха.

Ашли забеляза, че един от стражите я наблюдава. Очите под косматите му вежди бяха изпълнени със сълзи и с още нещо — с омраза.

— Какво стана? — попита Майкълсън.

— Времето не ни достигна. Моамба умря.

 

Бен тъкмо се изправяше, когато бе застигнат от удара. Стори му се, че пространството между ушите му се взривява. Прималя и се отпусна на коленете си. В първия миг помисли, че е избухнала бомба, подобна на прикрепената към кръста на Джейсън. Когато отвори очи, видя, че Джейсън го наблюдава озадачено.

— Добре ли си? — попита момчето, очевидно неразбрало какво се бе случило.

— Струва ми се, че да… — отвърна Бен и след това светът пред очите му потъна в мрак.

Какво, по дяволите, се бе случило? Опита да се възпротиви, но започна да плува в тъмно пространство без звезди. Нямаше на какво да се опре. Нямаше на какво да се противопостави. В тъмнината пред него се появи бледа жарава. Той я възприе като фар и не откъсна поглед от нея. След миг тя се превърна в ярък пламък. Заговори го с гласа на дядо му, като потрепваше при всяка произнесена дума.

— Бен… Бен… Трябва да побързаш…

Бен разбра, че му се обажда Моамба. Обаче в съвсем неочакван момент.

— Какво става? Нещо не е наред ли? Ашли добре ли е?

— Слаб съм… Уморен съм… — Пламъкът отново се превърна в малка светлинка. — Трябва да побързаш… — продължи гласът и после тя проблесна още веднъж. — Опасност…

Светлинката изгуби блясъка си, а после напълно изчезна. Потънал в мрака, Бен усети пустота в сърцето си. Разбра, че Моамба не бе прекъснал просто контакта, а бе изчезнал. И нямаше да се върне. Когато реалният свят около него се появи отново, Бен усети, че по бузата му се стичат сълзи.

— Бен, какво ти е? — понита го Джейсън и разтърси рамото му.

— Добре съм — отвърна той на момчето и стана от каменната повърхност, върху която бе легнал. Моамба бе мъртъв. Бен бе напълно уверен в това.

— Ти припадна.

— Не се тревожи. Сега ми няма нищо — каза той и потупа момчето по коляното, като се запита за смисъла на последното послание на Моамба. Бе казал на Бен да се завърне незабавно. Да не губи повече време. Защо обаче трябваше да бърза? Нали му оставаха още седем часа до момента на завръщането? Навярно имаше сериозна причина за това. Навярно бе възникнала някаква нова опасност.

Джейсън го погледна загрижено, но не каза нищо.

Бен погледна дисплея върху колана на момчето. Върху него все още светеше цифрата 5. Моамба му бе казал да побърза. Трябваше да открие начин да се свърже с Хари, за да обезвреди бомбата.

Сетне се замисли… За Бога, как не можа да съобрази по-рано?

Та той разполагаше с начин да се свърже с Хари. По-точно, с Нобкоби, който можеше да извика Хари. И той можеше да направи това, което бе направил Моамба. Вярно, че не се бе опитвал да го прави от такова разстояние, а и едва ли Нобкоби щеше да е отпуснат и ненапрегнат, но това бе възможно. Моамба вече го бе правил. Трябваше да се опита и той.

— Джейсън, знам, че това, което ще направя сега, ще ти се стори много глупаво, но трябва да се съсредоточа. Не вдигай шум.

— Добре, но…

— Тихо, ще разговаряме по-късно — каза Бен. Сетне седна, скръсти крака, затвори очи и започна да диша дълбоко. Опита се да си представи дома на своето детство близо до Перт. Оранжевия прах. Кенгурата, скачащи наоколо. Родния край.

Отново се намести върху скърцащ стол на верандата, този път без бира. Вместо това съсредоточи цялото си внимание върху образа на Нобкоби и си представи, че ловецът е седнал до него. Представи си подробно всички черти на ловеца. Белега върху бузата му и сивата ивица коса върху главата му. След известно време образът се превърна в реалност и изненаданото лице на Нобкоби го погледна и изчезна.

Дявол да го вземе! Бен започна отново да се съсредоточава. Стой там, Нобкоби, нали ме видя за миг? Знаеш какво искам. Хайде, изслушай ме.

Не се появи нищо. Бен продължи да се съсредоточава и му се стори, че изтичат минути. Минути, които не му достигаха.

Тъкмо когато му идеше да изкрещи от отчаяние и да се откаже, Нобкоби се появи. Изглеждаше недоволен.

— Какво искаш? — изръмжа. — Препънах се и насмалко не паднах при първото ти обаждане. Нали сега трябва да…

— Достатъчно! Искам Хари да дойде при мен, и то веднага!

— И без това се бяхме запътили към теб. Този кракан очевидно никак не те обича. Отказа се да ни преследва и тръгна обратно към теб. Ти в безопасност ли си?

— Не. Имаме проблем. Искам с Хари да забравите за Малкия Тим и да се срещнем в офиса. Тичайте колкото се може по-бързо.

— Добре ще е и ти да сториш същото. Краканът тича към теб.

— Побързай — отвърна Бен, но Нобкоби вече бе изчезнал.

Бен излезе от състоянието си и видя, че Джейсън го наблюдава.

— Какво правиш? — попита детето.

— Това е много дълга история. Хайде, че скоро можем да имаме компания — отвърна Бен. Въздъхна с облекчение, когато видя, че дисплеят сочи цифрата 4. В света на сънищата времето течеше по твърде странен начин. Струваше му се, че е прекарал в него много повече от миг. — Можеш ли да тичаш?

— Разбира се — отвърна Джейсън, като раздвижи краката си. Личеше си, че е изпълнен с енергия.

— Да тръгваме тогава — каза Бен, хвана го за ръката и двамата започнаха да се отдалечават от мястото, където се намираха. А и започна да се чува шумът от стъпките на приближаващия кракан. Двамата смениха бързия ход с бързо тичане. Офисът се намираше на по-малко от сто метра от тях. Бен стигна до него, теглейки Джейсън за ръката, за по-малко от минута. Цифрата на дисплея се промени от 4 на 3 тъкмо когато влязоха в коридора. Побързай, Хари, побързай.

Бен стигна до вратата, водеща към офисите, и почука.

— Аз съм, Бен — извика. Чу отключването на бравата и вратата се отвори. Оттам се подаде разтревоженото лице на Санди. Тя забеляза Джейсън и очите и се разшириха от изненада.

— Открил си момчето! — възкликна. Затича се към него и горещо го прегърна.

— За какво беше това бързане? — чу се глас зад тях и в помещението се появи Хари. Зад него тихичко стъпваше Нобкоби.

Бен забеляза как очите на детето се разшириха от изненада, когато видя за пръв път представител на племето. После стисна Хари за рамото и го придърпа към себе си.

— Джейсън е опасан с взривни вещества. Разполагаме само с няколко минути, преди да избухнат. Искам да ги обезвредиш.

— Какво става, по дяволите? Я да видя — каза Хари и отиде при Джейсън.

Като чу думите на Бен, Санди пусна Джейсън, сякаш бе чумав, и отиде в другия край на коридора.

Джейсън посочи колана, но така и не откъсна поглед от Нобкоби, докато Хари коленичи пред него. Цифрата 2 светеше с яркочервен цвят. Хари опипа устройството и накара Джейсън да се обърне с гръб, за да може да го огледа внимателно.

— Хъм. — Бе единствената му реакция.

— Е? — каза Бен.

— Това вече съм го виждал. Конфекция е. Взривателят е поставен в тази малка тенекиена кутийка. Дори и да разполагах с време и инструменти, не бих могъл да го обезвредя, без да рискувам. Ако не знаем кода, това чудо ще гръмне.

— Мамицата му! — изруга Бен. — Значи спукана ни е работата!

Хари повдигна рамене и присегна към колана.

— Не го прави! — изкрещя Джейсън, Хари въобще не му обърна внимание и разкопча колана. Той просто се разтвори и се свлече от кръста на Джейсън. Хари се изправи и взе колана. Държеше го далеч от себе си, сякаш бе отровна змия.

— Бях разбрал, че ще избухне, ако се свали — каза Джейсън.

— Кой ти каза това? — попита Хари.

— Халид.

— Излъгал те е. На самия колан няма никакъв кабел.

Джейсън се разтрепера.

— Значи, аз съм могъл всеки момент да го сваля… — каза. Бен остана с чувството, че момчето изглеждаше разстроено повече от това откритие, отколкото от възможността да бъде взривено.

— Добре. А сега, ако нямате нищо против — каза Хари и посочи цифрата 1, светеща на циферблата — това нещо ще избухне.

Бен грабна колана от Хари.

— Всички идете в задната част на сградата — разпореди той. — Аз ще го захвърля колкото се може по-далеч, и сетне ще тичам.

Хари поведе всички към коридора, докато Бен се запъти към изхода.

— Не хвърляй като момиченце — каза Хари на Бен. — Това чудо е бъкано от пластичен взрив.

— Ти по-добре отведи хората в другия, край на сградата — извика Бен и изскочи като мълния оттам. Отдалечи се от нея, за да намери открито пространство, където да захвърли колана. Тъкмо когато замахна с ръка, пред него се появи звярът. Застанал само на десетина метра пред него, раненият кракан зае позиция, наведе глава и започна да съска заплашително. Бе блокирал пътя на Бен.

Той присегна към пистолета си, но не го откри. Бе го оставил в помещението. Отстъпи няколко крачки.

Малкият Тим разтвори челюсти и издаде тържествуващ рев.

— Майната ти! — каза Бен, захвърли колана към зиналата паст, сетне се обърна и се затича към сградата. Позволи си да надзърне през рамо и видя, че чудовището се опитва да измъкне колана от устата си с помощта на предните си лапи.

Мръсно копеле, току-що захапа по-голям залък от този, който можеш да поемеш.

Бен прекоси разбитата входна врата и се устреми към коридора. Тъкмо когато достигна прага, взривът разкъса света зад него. Силата на взривната вълна го повдигна във въздуха и го захвърли в коридора.

Той се опита да падне правилно, когато докосна пода, но все пак нещо в тялото му изпращя. Върху него заваляха парчета мазилка. Веднага последва вълна от задушаващ дим.

— Бен, добре ли си? — попита внезапно появилият се до него Джейсън.

Бен в отговор само изстена.

— Я да го видя — каза Хари и коленичи до него. Бен се повдигна на ръце и колене и започна с кашляне да изхвърля отровния дим от дробовете си. Нещо в основата, на врата го заболя. Струваше му се, че бе изкълчил рамото си. Щеше обаче да оживее. Сетне погледна загриженото лице на Джейсън.

— Когато се измъкнем от цялата тази бъркотия ще ти купя тиранти — обеща му. — Не ни трябват повече колани.

 

Когато взривът избухна, Халид разбра, че духът на Линда е сломен. Това пролича в погледа и. Тя изгуби доста време за поставянето на последното взривно устройство, като се стараеше да не поглежда часовника си, макар че времето на Джейсън изтичаше. Бе свързала два кабела неправилно и насмалко не задейства детонатора. Халид тъкмо поправяше грешката и, когато откъм базата се разнесе експлозията.

След като ехото и утихна, Линда просто погледна Халид.

— Не ни достигна времето — опита се да се оправдае той, макар че въобще не бе мислил да спасява детето. Погледна я внимателно. Очакваше тя да се развика или да се нахвърли върху него. Тя обаче не го направи. Просто го погледна с хладни мъртви очи. Бе жена, която вече се бе предала.

Чудесно. Точно сега не му трябваше жена, която да му пречи. Значи бе започнала да се учи на изпълнителност. Пустинното слънце изгаряше тези, които не се движеха достатъчно бързо. Той поклати глава.

— Да довършим започнатото — разпореди се бързо. Тя се извърна и погледна базата, където се бе издигнал облак от дим.

— Нищо не се получи — каза глухо.

— Кое? — попита той, като спря за миг да работи с малката си отвертка.

— Стълбът… Стълбът, за който бе вързан Джейсън. Нищо му няма.

Той се взря в стълба. Тя бе права. Стълбът въобще не бе повреден. Как се бе получило това?

Огледа разсейващия се облак. Нещо не бе наред. Взривът бе избухнал на запад от стълба.

— Момчето сигурно е успяло да се отвърже и се е отдалечило от стълба — предположи той.

Думите му сякаш запалиха у нея искрица надежда, но след това тя наново оклюма. Взривът така или иначе бе избухнал, макар и не до колоната.

— Да тръгваме — каза Халид.

Тя не възрази.