Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (36)

Глава 33

Линда, присвила се в полуразрушената тоалетна, осъзна две неща. Първо, че не бе възможно да поставят с Халид всички взривни заряди, преди времето на Джейсън да изтече. Оставаха само двайсет минути, през които трябваше да поставят цели три заряда. Второ, разбра, че Халид въобще не бе имал намерение да освобождава Джейсън.

Погледна Халид, подал глава през счупената врата на сградата. Силно миришеше на дезинфектиращо вещество с ухание на шишарки. След започването на стрелбата той прекрати поставянето на заряди и се скри в най-близкото убежище.

— Времето на Джейсън изтича — каза му Линда.

— Знам, но престрелките се водят точно между нас и момчето — каза Халид. — Очевидно има оцелели. Не знам по какво стрелят, но предпочитам да съм по-далеч от него.

Отвратително копеле, помисли си Линда. Веднага си намери извинение. Мръсникът въобще не бе имал намерението да се връща при Джейсън. Така или иначе проумя намеренията на Халид. Той поставяше взривните заряди в основата на най-големите колони. На тези, които свързваха пода на пещерата с тавана и. Намерението му бе да взриви основните от тях така, че таванът да се срути. Вулканът да се стовари върху пещерите.

Забеляза освен това, че той се движеше в кръг и крайният му пункт беше близо до асансьора. Смяташе да постави зарядите, да се качи на асансьора и да избяга. Като остави Джейсън, превърнат в човешка бомба.

Разбира се, стрелбата наруши хитро скроените му планове.

Внезапно из пещерата се разнесе сърдит рев. Бе едно от тези създания. Изглеждаше ядосано. Тя забеляза, че при всеки пореден рев Халид се присвива. Тези създания предизвикваха у него нещо по-силно от обикновен страх. Започна да мърмори под носа си нещо на арабски. Звучеше като молитва.

Стана и приятно да наблюдава как хладнокръвният Халид най-сетне се бе уплашил. Бе парализиран от страх и се боеше да излезе от скривалището си. Времето обаче изтичаше.

— Трябва да тръгваме — каза твърдо Линда. Халид я погледна с мътни очи. Тя не изчака той да я наругае и продължи.

— Стрелбата се доближава до нас, Халид — каза тя и посочи към вратата. По каквото и да стрелят, то идва в тази посока. Към нас.

Той стисна юмруци, но жестът му издаде, не гняв, а страх и безсилие.

— Ами тогава, да тръгваме — каза. Обикновено спокойният му глас този път бе изпълнен със страх.

— Да тръгваме.

След като Малкия Тим събори стълба, на който бе вързано въжето, прозвуча изсвистяване, подобно на удар с камшик. Бен стисна с все сила омекналото въже, когато полетя в бездната. Надяваше се Нобкоби да бе успял да го закрепи здраво откъм другия край. Примига, когато видя как стената на бездната стремглаво се доближава към него. Щеше много да го заболи, но не трябваше да изпуска въжето. Ако го пуснеше, щеше да се превърне в размазано петно върху дъното на пропастта.

Извърна се, за да поеме удара в стената с краката си, но това не се оказа от голяма полза. Когато се удари в стената, стори му се, че е скочил от десететажно здание. Ударът на лявото му бедро в стената почти го заслепи от болка, но той не му обърна внимание. Бе съсредоточил вниманието си само върху едно нещо да не изпусне въжето, да накара своите десет пръста да го стискат с все сила. Отблъсна се от стената и после отново се доближи до нея. Този път двата му крака поеха спокойно сблъсъка и той остана да виси на пет метра от ръба на пропастта.

От другата и страна Малкия Тим си съдираше гърлото от гняв. Суетеше се като безумец напред-назад около разрушения мост, сякаш търсеше начин да премине от другата страна.

— Върви по дяволите! — изкрещя му Бен в отговор.

Малкия Тим застина при този звук и се наведе ниско над пропастта. Бен знаеше, че животното го вижда. За миг се побоя дали краканът няма да скочи върху него, независимо че щеше сам да загине. Чудовището обаче вместо това изсъска за последен път и се устреми обратно към плетеницата от сгради. Слава Богу, отърва се от него.

Бен въздъхна и реши за малко да си почине. Усещаше как във вътрешността на единия му крачол течеше кръв. Трябваше да се изкачи, преди силите му да отслабнат.

Омота единия си крак с въжето и си позволи да освободи едната си ръка, за да го прикрепи по-здраво към пояса си. Вече обезопасен, започна спокойно да се изкачва нагоре.

Когато достигна ръба на пропастта, Нобкоби му помогна да се претърколи над ръба и. Бен легна на каменния под и започна да диша учестено. Ловецът докосна с пръст окървавения крачол на панталоните му и каза нещо на гърления си говор. В думите му прозираше загриженост.

— Това е дреболия. Нищо ми няма — каза той, като се повдигна на лакти. — Да не забравя, приятелю благодаря ти за спасението. По едно време си помислих, че чудовището ще ни изяде.

Нобкоби, объркан, смръщи вежди.

— Както и да е, това няма значение. — Бен се опита да стане. Раненият му крак обаче му попречи. Не беше счупен, но адски го болеше. Като заподскача на един крак, Бен се отдалечи от ръба на пропастта.

— Да вървим, че трябва да намерим касата. Нобкоби го последва, но след няколко метра хвана Бен за ръката и му посочи капките кръв, които капеха от раната му.

— Казах ти, че ми няма нищо. В кабинета на Блейкли трябва да има пакет за оказване на първа помощ — обясни Бен и понечи да продължи. Дребният ловец обаче бе настоятелен и не го пусна. Почна да поема въздух с носа си и след това доста убедително възпроизведе ръмженето на кракан.

— Искаш да кажеш, че оставям следа? Всъщност прав си. По-добре е да не им оставяме такива покани.

Бен съблече окървавените си панталони и ги изцеди. Останал по гащета, огледа раната си. Бе голям разрез, преминаващ по горната част на бедрото. Щеше да остави грозен белег, но нищо повече. Като се намръщи, използва последните капки вода в манерката си, за да промие раната. Сетне пристегна горната част на бедрото си с кърпа, за да спре кървенето.

— Сега доволен ли си? — попита Бен, като навлече отново панталоните си.

По лицето на ловеца отново се бе изписало отегчение. Очевидно бе доволен.

— Добре, да тръгваме — каза Бен и отново започна да се прехвърля от една сянка към друга. Една среща с миризливите кракани му бе достатъчна и не искаше да се сблъсква с други.

Пътят бе чист. След пет минути се озова пред вратата на офиса на Блейкли. Стъклената врата бе разбита, но инак бетонната административна сграда бе непокътната. Като се промъкна през развалините, стигна до металната врата, водеща към канцеларските помещения. Нищо и нямаше. Опита се да я отвори, но бе заключена.

— Майната му! — изруга и удари с юмрук по вратата. Натисна още веднъж дръжката.

— Ало? Има ли някой там? — чу се глас иззад вратата. Слава Богу! Някой бе оцелял. Бен забарабани с юмрук по вратата.

— Отворете! Аз съм Бен Бръст от изследователския екип.

— Това безопасно ли ще е? — попита гласът след малко.

— Засега — да. Отворете.

Той чу как ключалката щрака и след миг вратата се отвори. Пред него бе застанала дребна блондинка с права коса. Хубавият и някога костюм сега висеше върху отслабналото и тяло като върху закачалка.

— Санди? — Бен разпозна Секретарката на Блейкли. — Добре ли си?

— Слава Богу, че си тук! — каза тя, затича се към него и го прегърна.

Нобкоби се доближи до Бен и промърмори нещо, като сочеше към вратата.

Санди едва сега забеляза голия дребен ловец. Очите и се разшириха и пръстите и стиснаха с все сила ръката на Бен. Леко изписка и се отдръпна.

Бен даде знак на Нобкоби да излезе навън, за да не я плаши повече. После хвана Санди за ръката и я поведе към офиса на Блейкли.

След като влязоха в него, Бен отиде до касата, където се съхраняваше диамантената фигурка. Идолът на племето мими-суи. Не знаеше как да я отвори, но в базата щяха да се намерят достатъчно експлозиви и взриватели за целта. Хари знаеше къде се намират тези неща и как да се използват. Къде обаче бе сега Хари?

— Какво беше това… това създание? — попита Санди, след като седна в едно кресло.

— Приятел е. Един от жителите на пещерата.

— Как… Искам да кажа, кога…

Той се доближи до нея.

— Историята е много дълга, но можеш да ми повярваш, че е приятел. Няма да ти стори нищо лошо.

Тя притисна ръце към гърдите си и потрепера.

— А ти как така остана тук? — попита Бен. — Защо не се евакуира заедно с другите?

От погледа и пролича, че тя го взе за обезумял.

— Нямаше никаква евакуация. Те ни нападнаха внезапно. Не остана време за евакуация. Всички са мъртви.

— Как така? Нима отгоре не изпратиха подкрепления?

— Радиовръзката бе прекъсната почти веднага. В деня след нападението чух двигателя на асансьора и отидох да погледна какво става.

Лицето и побеля, когато разказа какво се бе случило.

— Асансьорът бе пълен с войници. Те обаче нищо не знаеха — каза и погледна Бен с изпълнени със скръб очи. — Нищо не знаеха! Шумът привлече дузини от тези създания. Когато вратата на асансьора се отвори, войниците бяха буквално накъсани на парчета. — Санди закри лицето си с ръце. — След това никой не направи опит да слезе.

Бен кимна с разбиране.

— При положение, че Мак Мърдо е на края на света, няма нищо учудващо — каза. — Вероятно ще им бъде нужна поне седмица, за да предприемат контраофанзива. Дотогава ще трябва да разчитаме само на себе си.

Санди започна да хлипа.

— Ще се справим. — Потупа я по ръката, опитвайки се да я успокои.

— Всички избягаха оттук — проплака тя. — Останах сама. Нищо не можах да направя.

— Какво стана с Блейкли?

— Когато го видях за последен път, бягаше оттук заедно с момчето Джейсън.

— Знаеш ли дали са успели да стигнат до безопасно място? — попита Бен с разтуптяно сърце.

— Нямам представа какво се е случило. Заключих се тук. Обаче писъците… Писъците продължиха цели дни. След това настъпи тишина. Нищо не се чуваше. Абсолютно нищо. Това нещо, безмълвието, беше най-страшното — каза тя и го погледна. — Реших, че съм оцеляла само аз.

— Б, не си само ти — отвърна и той и се изправи. Какво щеше да каже на Ашли? Погледна часовника си. Бяха изминали четиринайсет часа, а му предстоеше да разбие касата и да се завърне в селото на племето. Нямаше да му остане достатъчно време, за да огледа цялата база, след като наоколо се разхождаха зверове. Спря пред касата и стисна юмруци. Къде, по дяволите, бе Хари? Реши да се обърне към Санди.

— Дали случайно не знаеш каква е комбинацията на касата на Блейкли?

Тя кимна утвърдително и му каза комбинацията.

Е, може би най-сетне късметът му щеше да проработи. Завъртя диска според указанията и и тежката врата на касата се отвори. За миг му се стори, че статуята не е там, но после я откри, опакована в кафява хартия. Повдигна я, махна хартията и погледна статуята срещу светлината на лампата. После прокара пръст по изпъкналия и корем. Реши, че статуетката ще му донесе късмет.

Точно тогава в стаята нахлу Нобкоби, На лицето му бе изписана уплаха.

Бен съобрази, че късметът още не му се бе усмихнал.

 

По лицето на Джейсън се стичаха сълзи на безсилие. Все още не можеше да повярва на ушите си. За миг му се бе сторило, че само си въобразява, но нямаше как да сбърка акцента. Това бе Бен. Чу го как разговаря с някого и удря с юмрук по нещо. При това бе съвсем наблизо. Не успя да различи думите му, но това несъмнено бе Бен. Джейсън се опита да изкрещи, но кърпата бе затиснала гърлото му и успя да издаде само тих стон.

После чу хлопването на врата, след което отново настъпи тишина. Напрегна се, за да чуе отново гласа на Бен. Не чу нищо. Навярно Бен бе влязъл в сградата.

Джейсън се опита да се освободи от въжетата. Щеше да му бъде достатъчно да освободи само едната си ръка, за да махне превръзката. Трябваше да открие някакъв начин да се обади на Бен, когато той излезеше от сградата. Защото ако не успееше… Погледна дисплея на колана си. Докато го наблюдаваше, числото 11 бе сменено от числото 10.

Трябваше му помощ, и то бързо. Опита се отново да се пребори с въжетата, но безуспешно. Значи трябваше да опита нещо друго.

Както бе вързан към стълба, внезапно го осени една идея. Може би…

Раздвижи бедрата си. Трябваше да бръкне с лявата ръка в джоба на якето си. Затвори очи, докато се гърчеше и напрягаше. Почувства как пръстите му докосват познатата пластмасова кутия. Като внимаваше да не я изпусне, успя да я измъкне от джоба си. Тя обаче се заплете в плата. Спря и си пое дъх. Не биваше да бърза. Съсредоточи се, бавно я измъкна от джоба си и въздъхна с облекчение. Играчката бе единственото нещо, което Халид му бе позволил да запази.

Помоли се на Бога батериите да не са се изтощили, когато включи играта. Кутийката започна да издава познатия му звън. Постави звука на максимум. Звукът не бе особено силен, но ако Джейсън извадеше късмет, странният звук щеше да бъде чут от Бен, когато излезеше от сградата.

Започна да чака. Моля те, Бен, побързай. Какво щеше да стане, ако батериите се изтощят? А и Бен дали вече не си бе тръгнал? Ами ако таймерът стигнеше до нула, преди Бен да го чуе? Главата на Джейсън се изпълни със страшни мисли.

Съобрази обаче, че бе забравил още едно основание да се тревожи. Някъде вдясно се подаде черна остра муцуна. Ами ако звукът бе привлякъл не Бен, а някой друг? Джейсън чу съсък и видя как ноздрите на муцуната започнаха да се отварят и затварят. Изтърва играчката си и застина. След малко видя цялото създание. От корема и шията му се стичаше кръв, но то не обърна внимание на раните си, когато бавно се насочи към него.