Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (35)

Глава 32

Първото нещо, което изненада Джейсън, когато се приближиха до базата, бе миризмата. Бе по-силна дори от вонята на мазни сажди. Джейсън защипа носа си с пръсти и се опита да диша през устата. Изпита желание да превърже лицето си с кърпа.

Линда потупа арабина по гърба. На лицето и бе изписана тревога.

— Халид, вече сме близо до базата — каза. — На таймера на Джейсън остават още седем минути.

— В такъв случай ускори ход. Ще го настроя едва след като достигнем лагера.

— Опасно е да се придвижваме така бързо. Нищо чудно наоколо да има още от тези чудовища. Би трябвало да вървим по-бавно.

— Димът навярно ги е прогонил от пещерата, по това няма да трае вечно. Трябва да нанеса удара сега, преди пушекът напълно да се е разсеял.

— Джейсън, хайде да побързаме — подкани го Линда. Джейсън погледна бомбения си колан и видя как цифрата след примигване се промени от шест на пет. Без майтап.

Когато наближиха периферията на базата, източникът на вонята стана видим и всички забавиха ход.

— Джейсън, по-добре не гледай — помоли Линда и се опита да го придърпа към себе си.

Джейсън пренебрегна предупреждението и и проследи с поглед как Халид заобиколи отдалеч трупа на един мъртъв звяр. Линда и Джейсън го последваха. Когато наближиха трупа, разбраха причината за смъртта на чудовището. Стомахът му бе разкъсан от някакво взривно вещество. На метри от туловището се търкаляха късчета метал и части от вътрешности. Джейсън преглътна и насмалко не повърна. Трудно му бе да определи кое бе по-противно, миризмата или гледката.

След като заобиколиха вонящия труп, Линда внезапно изстена и притисна главата на Джейсън към гърдите си. Преди това той обаче успя да види обезглавеното тяло на един от хората от базата, захапано от челюстите на чудовището. Този път не се опита да се измъкне от прегръдката на Линда.

Когато отминаха останките, Линда го пусна и го потупа по гърба. Видя, че Халид бе спрял, очевидно потресен от видяното. Лицето му бе побледняло.

— Не искам Джейсън да гледа повече такива неща — каза Линда. Халид кимна с разбиране.

— Всъщност ние почти достигнахме мястото, където исках да се озова. То се намира недалеч оттук. Движете се тихо.

Халид тръгна по пътеката между две разрушени дървени сгради. Когато го последва, Джейсън видя как изпод купчина счупени дървени греди и стъкла стърчат крака във войнишки обувки. Веднага отмести поглед от тях.

Базата бе съвсем безмълвна и единственият звук бе шумът от техните стъпки.

Халид спря за миг и се огледа, сякаш, за да определи координатите им, и сетне продължи на север. След по малко от минута достигна един от широките над метър естествени стълбове, свързващи далечния таван с пода на пещерата.

Свали раницата от гърба си и я разтвори. Извади оттам алпинистко въже и го подхвърли на Линда.

— Вържи момчето тук — нареди той.

— Какво? — Тя захвърли въжето и отказа да изпълни заповедта, — Останали са му три минути. Ще пренастроя таймера едва след като го вържеш.

— Защо…

— Времето ти изтича! Направи го веднага.

Линда погледна таймера на Джейсън. Сетне се наведе и взе въжето.

— Съжалявам — каза на Джейсън, докато го притискаше към каменната колона.

— Вържи първо ръцете зад гърба му.

Джейсън видя, че на лицето и се изписа тревога, докато омотаваше въжето около китките му. Забеляза, че е на път да се разплаче. Това го разтревожи повече, отколкото самото завързване.

— Няма страшно — прошепна и.

Тя омота въжето и около кръста му.

— Завържи го както трябва. Ще пропилееш скъпоценни секунди, ако се наложи аз да го вържа повторно.

Линда стегна въжето и завърза набързо един възел.

— Приключих — каза тя и приседна с оклюмала глава. — Направих, каквото поиска — рече му сърдито. — Хайде! Пренастрой таймера!

Халид провери състоянието на въздуха и стегнатостта на въжето. Сетне се приведе и натисна нещо по малката клавиатура до дисплея. Появи се числото 120. Джейсън разполагаше с още два часа.

— Защо правиш това? — попита Линда.

— Поради две причини. Първо, момчето ни забавя, а ми предстои да поставя още петнайсет заряда, С твоя помощ ще свърша тази работа за по малко от два часа. Втората причина е свързана с мотивацията ти. Нима да се завърна, за да пренастроя таймера, преди да съм поставил всичките петнайсет заряда. Ти ще се видиш принудена да ми помагаш колкото се може по чевръсто.

— Аз вече ти обещах, че ще ти помагам. Нямаше защо да правиш това.

— Твоята дума нищо не струва — отвърна и той жлъчно. Тя не му каза нищо, Джейсън видя, че Халид взима две носни кърпи и се доближава до него. Опита се да се отдръпне, но въжетата бяха стегнати яко. Халид натисна челото на Джейсън с длан, като прилепи задната част на черепа му към каменната колона. Сетне извади една от носните кърпи и я натика в устата на Джейсън. Преди да се усети, той върза устата му с втората кърпа.

— Остави момчето на мира! — изкрещя Линда и задърпа Халид за ръката. Той грубо я отблъсна встрани и довърши възела.

— Не искам този хлапак да започне да крещи веднага след като се отдалечим. Би могъл да привлече отново чудовищата — каза. После посочи колана на Джейсън. Числото там вече бе 116. — Хайде, че времето си тече.

Линда коленичи до Джейсън и го погали по бузата. Той се опита да запази спокойствие.

— Обещавам ти, че ще се върна — прошепна тя. Джейсън и кимна, като едва сдържаше сълзите си.

Тя го прегърна и не се отдръпна от него до момента, Когато Халид грубо я задърпа.

— Хайде!

Линда за последен път стисна раменете на Джейсън, след което се извърна и тръгна подир Халид. Джейсън проследи с поглед как те изчезнаха в тъмнината. После стъпките им заглъхнаха. Бе останал сам.

 

Лампата на каската на Бен проряза ивица светлина в мрака и той поведе групата към светлините на базата Алфа. Вървеше внимателно. Често спираше и се вслушваше в тишината. Макар и да не виждаше никого, той знаеше, че тримата ловци, въоръжени с ножове и копия, бяха в близост до него и търсеха признаци на присъствието на кракани. Ловците се движеха без фенери и бяха тихи като призраци. Единственото, което Бен чуваше, бе стърженето на ботушите на Хари по скалната повърхност.

Бен премести пистолета в другата си ръка и избърса дланта в панталона. Пожарите бяха нагорещили пещерата и от вонята на дим се дишаше трудно. Облиза напуканите си устни и отвинти капачето на манерката си. Само овлажни устата си с вода, след което се обърна към Хари.

— Очаквах тук да са останали много от тези чудовища.

— Може би горещината и димът са ги прогонили.

— Тази работа не ми харесва. Всичко изглежда прекалено лесно. От опит знам едно най-неприятните неща се случват именно когато всичко изглежда добре.

— Бъди внимателен, приятелю — отвърна Хари и повдигна рамене.

Отдясно се чу шум, който привлече вниманието им.

— Това е Нобкоби — каза Хари. — Да отидем при него. Открил е нещо.

Бен тръгна подир светлината на фенера на Хари, подскачаща по неравния под. Нобкоби бе приклекнал до димяща купчина животински изпражнения. Държеше шепа от тях под носа си. Обърна се към Хари и му каза нещо съвсем тихо.

— Казва, че са пресни — преведе Хари.

— Радвам се да чуя това — каза Бен и запуши носа си. — Щях да съм много разочарован, ако се бяха развалили.

— Той смята, че са на не повече от час. Открил е още една купчина. Предполага, че става дума за глутница от поне пет животни. Две от тях са самци.

— Нима е могъл да разбере всичко това просто като души лайната им?

— Това му е работата.

— Какво да правим в такъв случай? Дали да ги заобиколим?

Хари коленичи и започна да разговаря шепнешком с Нобкоби. Другите двама ловци бяха на метри от тях, като сканираха със слух периферията. Ушите им непрестанно мърдаха. Накрая Хари се изправи и се завърна при Бен.

— Решихме, че е най-добре да тръгнем подир групата — каза. — Изглежда, са се отправили към базата. Краканите се движат на компактни групи. Ако срещнат други животни по пътя си, или ще ги убият, или ще ги накарат да се присъединят към тях. Няма опасност в глутницата да има изоставащи зверове.

— Добре — каза Бен и подритна купчинката тор. — Ако рекат обаче да се завърнат по същия път, самите ние ще се превърнем в кракански лайна.

 

Халид следеше Линда отблизо и проверяваше дали свързва правилно жиците. Много добре. Започнала бе да се учи как да се държи. Това бе деветият заряд. След като той и обясни какво трябва да прави, като постави два заряда, тя свърза последните три. Този път ръцете и не трепереха.

Той постави още един заряд и видя, че тя поглежда часовника си. Халид знаеше, че им остава цял час до момента, когато трябва да бъде пренастроен таймера на Джейсън. Оставаха му само още шест заряда, така че щеше да се справи навреме.

— Сега натисни жълтото копче на приемника — каза и, като го посочи през рамото и.

— Чудесно. Всичко е активирано и е достатъчно само да подам сигнал.

 

Когато наближиха базата, Бен видя глутницата кракани. На фона на светлините на лагера, вече оказал се съвсем наблизо, ясно се очертаваха техните триъгълни глави и четинести гребени.

Глутницата наброяваше общо седем животни — през последния час към нея се бяха присъединили още две. Водеше по-едрият от двамата самци, зад него в рехав строй следваха самките, а накрая вървеше най-малкият самец, когото Бен кръсти „Малкия Тим“. Той очевидно изпълняваше ролята на ариегард на глутницата, тъй като бе малко отдалечен от основната група и често се извърташе назад. Очевидно усещаше, че нещо не е съвсем наред, тъй като често душеше въздуха.

— Много предпазливо копеле е — прошепна Хари на ухото на Бен, докато временно се скриха зад една скала.

В отговор Бен само кимна. Въздържаше се да говори, за да не би да привлече вниманието на зверовете.

Пътуването бе изпълнено с напрежение. По време на похода си глутницата се срещна със самотен войнствено настроен самец. Членовете и веднага го нападнаха като акули и превърнаха в купчина кървави парчета месо.

Бен изтръпна, като се сети за гледката. Тук, на откритото пространство, нямаше много места за криене. Ако глутницата случайно усетеше присъствието им… Бен разтърси глава и пропъди тази мисъл от нея.

Надникна иззад скалата. Видя, че глутницата вече бе навлязла в периферията на базата и бе започнала да потъва в сенките на оцелелите сгради.

— Чисто е — каза Хари и махна с ръка на тримата ловци. — Да вървим!

Бен също се изправи и го последва. Като заобиколи скалата, кракът му попадна в невидима дупка и той падна. Когато пистолетът му се удари в каменния под, от дулото му изскочи огън. Изстрелът прокънтя из пещерата.

Наистина много тихо влизане в базата се получи, помисли си Бен.

От мрака на базата отново се подаде главата на влечуго, което започна да шари насам-натам и да търси нещо. Малкия Тим отново се бе озовал на светло.

 

Джейсън започна да се опитва да се освободи от въжетата, когато чу изстрела. Направи опит да издърпа кърпата в устата си, но не успя дори да си помръдне езика. Бе му почти невъзможно да диша през устата. Уплаши се, че може да се задуши, и пое силно въздух през носа. Сенките около него продължиха да танцуват.

Първата му мисъл бе, че Халид бе застрелян Линда и сърцето му се разтуптя. Сетне из пещерата изкънтя откос, изстрелян от автоматично оръжие. Това не бе. Халид! Опита се отново да се пребори с носната кърпа. Може би щеше да успее и да нададе вик за помощ.

Чуха се още изстрели.

Наближаваха ли? Вслуша се. Ушит му затуптяха и не можа да определи посоката ин източника на звука.

Още изстрели.

Да! Той започна да прави още по-трескави усилия. Сетне съобрази нещо и застина.

По какво стреляха?

 

Бен нахълта през вратата на една от малкото оцелели бетонни сгради. Нобкоби, като дишаше тежко, нахълта след него. Бързо огледа помещението и разбра, че е спалня — от двете му страни имаше по ред легла. Бен обаче не се увлече в огледа и бързо надникна през вратата, откъдето бе влязъл. Видя как краят на опашката на един кракан изчезна зад другия ъгъл.

Много добре. За тяхно щастие преследваше ги една от по-бавните самки. Още няколко бързи движения, и щяха да се отърват от нея. Какво обаче бе станало с Хари? Дали бе успял да се промъкне в базата?

Бен стисна юмруци. Добре, че поне самият той бе жив и водеше борба. Замисли се над възможните варианти за по-нататъшни действия и разтри челото си. Можеше да се опита да отиде при Хари, но щеше да му бъде много трудно да го открие. Можеше също така да се опита да достигне офиса на Блейкли и да вземе статуетката. Това щеше да бъде най-разумното, но не му се искаше да остави Хари и останалите ловци на милостта на съдбата.

И все пак какво можеше да направи? Пистолетът, с който разполагаше, нямаше да му бъде от голяма полза. Така или иначе трябваше да се надява, че Хари и другите ще се появят. Хари познаваше добре базата и знаеше накъде ще се запъти Бен.

Отвори вратата на сградата, подаде се навън и се огледа, за да определи координатите си. Вляво се намираше шахтата на асансьора, а през две смачкани палатки бе разположено езерото, така че се ориентира. Добре, имаше приблизителна представа за местоположението си. Офисът на Блейкли се намираше на около километър. Стига, разбира се, мостът, преминаващ над цепнатината, да бе цял. Ако му се наложеше да заобиколи огромната пукнатина, щеше да удължи пътя си с четири километра. Като отчиташе компанията на кръвожадните кракани, предпочиташе да ползва краткия път.

Пое си дълбоко дъх и даде знак на Нобкоби да го последва. Дребният ловец, държащ в ръката си копие, по-дълго от собственото му тяло, го послуша. Бен тръгна напред, като се движеше в близост до сенките и често сменяше едно скривалище с друго.

Погледна Нобкоби. Ловецът се бе подпрял небрежно на дръжката на копието си, очите му бяха полупритворени и чешеше гърба си. Откъде това спокойствие?

Отново се разнесоха пет изстрела, този път още по далеч от тях. Едва тогава Бен съобрази какво ставаше. Хари умишлено стреляше, за да привлече зверовете към себе си и да разчисти пътя на Бен към кабинета на Блейкли.

Бен погледна Нобкоби и леко сръга с лакът ловеца.

— Ти това май го знаеше, приятелю, нали така? Хайде да вървим — подкани Бен и после ускори крачките си, като разчиташе на Хари да примами краканите.

Като ускори ход, Бен достигна цепнатината след две минути, но спря, когато видя моста. Или по-точно това, което бе останало от него.

— Майната му — промърмори. — Няма ли нещо, което да е наред?

От моста бяха останали единствено две счупени греди, стърчащи на около метър над черната зееща бездна. Опита се да прецени разстоянието. Поне десет метра го деляха от другата страна. Прекалено голямо разстояние, за да може да го прескочи. Щеше да им се наложи да тръгнат покрай… Той чу силен шум зад себе си и подскочи. Извърна се и видя как един от краканите се измъкна от пространството между две сгради и застана на площадката пред бездната. Това бе Малкия Тим, препречил единствения път към плетеницата от сгради и палатки. Създанието изсъска и тръгна напред.

— Мамицата ти, мръсно копеле — изруга Бен, като отстъпи крачка и повдигна пистолета си. — Значи Хари не успя да те измами — продължи. Сетне се прицели и стреля.

Създанието отскочи леко встрани от изстрела и докосна с лапа шията си. Бен видя, че там има тънка струйка кръв. Бе улучил мишената си, но куршумът не бе навредил особено на дебелокожото животно. То се устреми към него.

Когато Бен стреля повторно, Нобкоби се скри зад него. Този път Бен не улучи, но шумът от изстрела спря животното. То се задържа на едно място и започна да оглежда противника си.

Мръсното копеле едва ли не кроеше план за действие. Бен отстъпи още една крачка. Пропастта бе вече само на около метър зад гърба му. Извърна се, за да каже на Нобкоби да се опита да се спаси, докато самият той отвлича вниманието на животното, но не видя никого зад себе си. Нобкоби вече бе изчезнал. След миг обаче Бен забеляза дребничкия ловец, стъпил на гредата на моста на няколко метра над него. Завързваше въже на остатъка от осветителен стълб. Какво бе намислил?

Бен отново обърна лице към противника си. Звярът просто поклащаше глава и оглеждаше пистолета, сякаш се опитваше да разбере дали представлява опасност за него.

Кракът на Бен се подхлъзна върху гладката скала, когато отстъпи още една крачка. Позволи си да рискува и надникна още веднъж през рамо. Нобкоби се бе отдалечил от моста и стоеше на една ръка разстояние от Бен.

— Какво си намис…

Преди Бен да довърши въпроса си, Нобкоби се затича към повредения мост. За Бога, той ще се опита да скочи над пропастта, помисли си Бен. Това бе самоубийство. Видя как Нобкоби се затича уверено по единичната тънка греда, сякаш бягаше по равна повърхност. В последния миг дребният ловец изнесе копието си напред, подпря тъпия му край в гредата и полетя във въздуха. После се претърколи върху земята от другата страна на бездната.

Бен едва сега забеляза, че Нобкоби бе вързал другия край на въжето за кръста си. Въжето сега висеше над бездната.

Силен рев го накара да се обърне. Малкия Тим се бе втренчил в избягалата плячка и очевидно бе раздразнен от това. Погледът на черните му очи се пренасочи към Бен. Той видя как на муцуната на звяра се появи нещо като усмивка и успя да оцени дължината на жълтите му зъби. Животното направи крачка към него.

Бен, чийто пистолет бе насочен все още към главата на животното, си даде сметка, че шансът да го улучи там е малък. А пък да му нанесе смъртоносен изстрел на това място направо не му бе по силите. Насочи пистолета към една по-достъпна мишена, корема на животното. Ако бе разбрал правилно намерението на Нобкоби, Бен щеше ща се нуждае само от няколко допълнителни секунди.

Натисна спусъка. Куршумът потъна в хълбока на Малкия Тим и животното отстъпи няколко крачки.

Бен не чака повече. Извърна се и се затича към повредения мост. Както бе предположил, Нобкоби вече бе завързал другия край на въжето на един стълб на отсрещната страна. Бен вече разполагаше с въжен мост, прекаран над бездната.

Зад него се разнесе рев. Животното идваше! Бен насмалко не се подхлъзна, когато под краката му вместо каменна повърхност се оказа дървена. Като разпери ръце, достигна края на гредата и скочи.

Опита се да се хване за въжето, като протегна ръцете си колкото се може по-широко встрани. Успя да се залови за въжето с една ръка и се намръщи, тъй като рамото го заболя от рязкото движение. Сетне се хвана за въжето и с другата ръка. Остана да виси една секунда в това положение, като дишаше тежко.

Въжето се разлюля. Какво, по дяволите, ставаше? Бен се извърна и видя как Малкия Тим бе започнал да блъска стълба, на който Нобкоби бе вързал въжето. Ако стълбът не издържеше, въжето нямаше да има на какво да се крепи.

Бен погледна надолу и видя още веднъж черната бездна. Започна да се придвижва с ръце по въжения мост, но засилващото се люлее на въжето затрудняваше движенията му.

Нямаше да успее.

Когато въжето внезапно омекна в ръцете му, разбра, че е познал.