Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (31)

Глава 28

Майкълсън се бе надвесил над арсенала си и го оглеждаше; една сгъваема карабина, един десантен Калашников 47, два пистолета и четири кутии с муниции калибър 34. Защо ли не бе взел и един гранатомет за тази мисия? Тъжно поклати глава.

Намръщи се, тъй като си даде сметка, че при каквато и да е битка, нямаше да имат шанс да излязат живи от тази пещера. Приклекна и лицето му се изкриви от болка, тъй като коляното му се обади.

Зад гърба му една двойка се съвкупяваше, без въобще да се крие от останалите ловци, и техните охкания и стонове нарушаваха тишината. След като през миналата нощ той преспа тук заедно с Хари почти успя да свикне с тази непосредственост. През нощта също стана свидетел на бурна изява на подобни страсти. Въпреки това той предпочете да им даде гръб. Започна да наблюдава един от воините, който правеше нещо в ъгъла.

Съществото изглеждаше старо и с посивели слепоочия. Бе мършаво, но с остър поглед. Държеше в едната си ръка диамантен връх на копие, а с другата намаза повърхността му със сива паста. Дори на бледата светлина на гъбите пролича как в необработения диамант започна да сияе червеникава светлина. Като цъкна с език в знак на удовлетворение, то намаза още по-плътно със същата паста краищата на необработеното острие. Те започнаха да сияят със силна яркочервена светлина.

Изуменият Майкълсън проследи с поглед как оръжейникът с помощта на друго сечиво започна да обработва върха, като наточва краищата на вече размекнатия диамант. Пастата сякаш бе омекотила повърхността на кристала и и бе придала друга плътност. Ако се съдеше по напрегнатите мускули на ръцете на съществото, все още бе запазила някаква твърдост, може би като на оловото. Майкълсън видя как занаятчията превърна диаманта в острие със зловещ вид.

Значи така го правеха тези хитреци, помисли той. Обработваха парчета диамант с помощта на паста, размекваща кристала. Накрая старото същество потопи творението си в гърне с вода. След това измъкна от него все още мокрото острие и го почука с костен чук. То закънтя, подобно на кристална чаша. Бе се втвърдило достатъчно.

Майкълсън се изправи и се опита да разкърши крака. Любовната двойка бе приключила сексуалните си занимания и бе задрямала прегърната. Той успя да раздвижи краката си, но ниският таван не му позволи да се изправи.

Внезапно оживление при изхода на пещерата на ловците привлече вниманието му. Шумотевицата на тълпата издаваше страх. Майкълсън допусна, че причина за това може да е опит на групата на Ашли да се изтегли, и взе зареден пистолет. С лакти си проби път до малката тълпа, струпала се в центъра на помещението. Като отмести един ловец, застина, след като видя причината за оживлението.

Четирима ловци бяха донесли тяло, положено в грубо оплетена мрежа. Неподвижният труп бе положен до краката му. Майкълсън забеляза, че униформата на тюлена бе по-кървава, отколкото при последната им среща. Като съзря бледото лице и стъкления поглед разбра, че няма смисъл да се опитва да му измерва пулса.

— Вилянуева, дявол да го вземе — промърмори. Прибра пистолета си, коленичи до тялото на приятеля си и стисна ръката му.

— Майната му! — изруга. На челото на тюлена имаше дупки от куршуми. Две. Това очевидно не бе самоубийство. Някой го бе убил. Кой ли?

 

Ашли успя да се удържи и не изкрещя. Сякаш бе малко това, че изгубиха цял един ден, а сега и Моамба, единственият им съюзник, ги предаде. Тя стисна юмруци и раменете и потрепериха. Точно в този момент Джейсън можеше да е изложен на опасност. Затвори очи. Детето и трябваше да е добре…

— Сигурно не си разбрал правилно това, което каза Моамба — обърна се Бен към Хари. — Той обеща да ни помогне.

— Тихо, моля те! — отвърна Хари, като отмести ръката му. — Опитвам се да изясня.

След като отправи обвинението си, Моамба започна отново да говори. Вероятно, ще се опита да затегне примката около вратовете ни още по-здраво, помисли си Ашли. Огледа отново помещението и изходите и започна да брои стражите.

Хари започна да превежда отново. Бавно, но все по-уверено.

— Тези пришълци в нашия свят причиниха гибелта на тинайфори — продължи спокойно Моамба. — Разбрах това от шепота на нашите прадеди.

Откъм страната, където се намираха угодничещите на Борада, се разнесе невъобразим шум на тояги, удряни в пода. Ашли обаче забеляза, че Синджари, дясната ръка на вожда, се въздържа от изразяването на одобрение с подобни удари. На лицето му обаче се появи усмивката на победител.

Моамба поиска тишина със знак на ръката си, преди да продължи.

— Тези пришълци обаче не са демони. Те са същества като нас, направени от кръв, сухожилия и кости. Те ни причиняват зло не поради злонамереност. Правят го поради своето невежество.

Усмивката на Синджари на бърза ръка се преобрази в гримаса.

— Няма значение — прекъсна го той. — Нашите събратя загиват и законът е съвсем ясен в това отношение. Виновниците трябва да умрат. Дори и ти си съгласен, че са виновни. Да гласуваме!

Хари престана да превежда и облиза изсъхналите си устни. После погледна Ашли.

— Казах ти, че този човек е мръсно копеле — процеди той.

В отговор Ашли кимна, без да откъсва поглед от Моамба. На лицето на стария хери-хути се появи сянката на усмивка. Той повдигна ръка.

— Уважаваният Синджари твърди, че законите ни са съвсем ясни по този въпрос. Ще призная още веднъж учеността му. Той е напълно прав. Когато някой е виновен за смъртта на друг, трябва да умре. Законът постановява това — каза Моамба и за миг замълча. Синджари се опита да се обади, но Моамба го изгледа намръщено и той замълча.

Моамба се подпря с мъка на тоягата си, сякаш заседанието бе изсмукало силите му. Започна да говори бавно, за да даде възможност на Хари да превежда спокойно.

— Основната дума в нашия закон е думата „отговорност“. Аз не казах, че пришълците са виновни. Казах, че те са причината за случилото се. Те допуснаха грешки и неволно ни навредиха, тъй като не познаваха нито нас, нито нашия начин на живот. Не можем да искаме отговорност от хора за действия, които са извършили несъзнателно.

— Това са справедливи думи — обади се Борада. — Резултатът е един и същ.

— За думи ли говориш? — отвърна Моамба, като втренчи поглед във вожда си. — Благодарение именно на тези думи твоята дясна ръка все още се държи за китката ти. Спомням си, че имаше едно малко момче, което пусна стадо трефероши от оборите им. Те тогава унищожиха близо една десета от реколтата. Според закона ръка, която вреди на добруването на племето, трябва да бъде отрязана.

— Тогава бях съвсем малък — оправда се Борада. — Не знаех какво правя. Не можеш да ме държиш отговорен за…

Синджари присегна и докосна вожда за коляното. По този начин се опита да го накара да замълчи, за да не говори повече глупости.

Моамба се обърна към останалите старейшини. Изглеждаше още по-прегърбен отпреди.

— Аз съм стар човек — продължи. — Много по-стар от когото и да е от вас. Познавам ви добре и са ми известни вините на всеки. Нито един обаче не се е лишил от ръка, крак или нос. — При последната дума посочи към Синджари. — Грешките са част от всяко учение. Тези пришълци сега се учат. Трябва да ги научим какво да правят, а не да ги убиваме.

В пещерата настъпи оживление. Синджари се разшава върху възглавницата си. Един от неговите приближени се наведе и прошепна нещо в ухото му. Синджари кимна и сетне се изкашля.

Хари отправи към Ашли поглед, който сякаш казваше „пак почна“. Започна да превежда думите на Синджари така, сякаш оставяха горчив вкус в устата му.

— Моамба, както винаги, е мъдър и думите му ни дават повод за размишление — започна той. — Откъде обаче му е известно, че вредата, нанесена на нашата защитна тинайфори, е неволна? Как пришълците са нанесли тази вреда? По какъв начин?

Страхотен въпрос, помисли си Ашли. Как ли щеше да отговори старецът?

— Разсъждавах по този въпрос дълги дни и получих отговор на него — каза Моамба. — Чрез своите грешки те нарушиха равенството между женския дух она и мъжкия дух умбо. Предизвикаха неравновесие, което разкъсва тъканта на нашия свят.

В помещението се разнесе шепот. Дори Синджари не каза нищо.

— Как може да се спре това? — попита Джусири.

— Ще ви обясня това и всичко ще ви стане ясно — отвърна Моамба. — Тогава ще разберете защо закрилям тези чужденци. Убием ли ги, ще се лишим от единствения начин да поправим стореното.

— Това е хитрост — възрази презрително Синджари. — Единствената му цел е да отложи гласуването. Нека да гласуваме сега. Нека да ги унищожим, преди те да са унищожили нас.

Борада положи тежката си ръка върху рамото на Синджари и му даде знак да замълчи.

— Нерядко са ме обвинявали, че съм склонен да действам прибързано — каза. — Този път обаче ще се подчиня на решението на съвета. Според мен трябва да изслушаме Моамба. Въпросът е твърде сериозен.

От думите на вожда Синджари сякаш се смали.

— Обясни ни, Моамба — продължи Борада, — как се е случило това и как трябва да го спрем.

Моамба кимна и се отправи към изхода на залата. Останалите членове на съвета го последваха. Стражите дадоха знак на Ашли и групата и да тръгнат след старейшините.

— Знаех си, че старецът няма да ни предаде — каза Бен на Ашли.

— Все още не сме се измъкнали оттук — отвърна Ашли, но за пръв път се почувства обнадеждена. Племето познаваше чудесно пещерната система, така че с негова помощ може да се озоват в базата Алфа час по-скоро. Нагоди крачките си към тези на старейшините, макар да и се искаше да ги подкани да вървят по-бързо.

След като прекоси няколко тунела и се изкачи по вито стълбище, прокопано в скалата, съветът се озова в пещера, която едва можеше да го побере. За да надзърне в нея, на Ашли се наложи да се промъкне между стената и Тругула, който миришеше на мокро куче.

— Къде сме? — прошепна Ашли.

Хари повдигна рамене и неволно бутна Тругула с рамото си. В отговор водачът на ловците изръмжа нещо сърдито. Хари присви очи и се наведе към Ашли.

— Само не искай от мен да ти преведа това.

— Ти за пръв път ли идваш в тази пещера? — попита Ашли.

— Да. Тази част от селището принадлежи на религиозната секта. Твърде затворени хора. Аз обикновено си стоя при ловците.

Ашли примига и се опита да види Моамба. Всички погледи бяха съсредоточени върху него.

Нещо светна със силен блясък в краката на стареца, но тя не успя да открие източника на светлината.

— Повдигни ме — обърна се тя към Бен.

Той и помогна да стъпи върху прегънатото му коляно и да се повдигне. Тя застана на един крак, като се подпря с едната ръка на рамото на Бен, а с другата, на стената, за да запази равновесие. Главата и се издигна високо над тълпата, така че видя цялата фигура на Моамба. Хари започна да превежда думите му.

— Доведох ви тук, защото на всички ви е добре известно значението на тази пещера. Това е домът на умбо, на мъжкото начало — каза Моамба и посочи нещо с тоягата си.

Там върху каменен пиедестал бе положено нещо, познато на Ашли. Нещо, което блестеше ярко на слабата светлина. Сякаш я събираше и връщаше обратно във вид на сияйни стрели. Бе кристален идол, висок около половин метър. Диамантен. Подобен на този, който и бе показал Блейкли преди няколко месеца. Този обаче имаше ясна изпъкналост под голия си кръст. Бе близнак на другия, само че от мъжки пол.

— Това е умбо — заяви Моамба. — Тук му е мястото и тук трябва да остане. За да защищава нашия свят. Не му е по силите обаче да го защищава сам. Той е само половината от цялото. Другата половина, она, женският дух, я няма.

— Вярно е — обади се Синджари. — Пришълците я откраднаха.

— Не са я откраднали. Първото ни селище бе опразнено. Нямало е как да знаят, че тя бе нашата връзка с далечното ни минало. Тя бе оставена там, за да помогне на нашите прадеди да ни открият в новото ни селище. Сега я няма. Равновесието между умбо и она бе нарушено от хора, които не познават нашите обичаи, и смути силите, осигуряващи целостта на нашия свят. Това взаимодействие трябва да бъде възстановено.

— Ще се постигне, като убием нашествениците — заяви Синджари. Огледа се наоколо, за да види реакцията на останалите, но видя само разтревожени лица.

— Не е така — каза Моамба. — Равновесието може да бъде възстановено единствено като се върне она на мястото и.

Логиката на стареца изглеждаше безупречна. Така я възприе и Ашли, макар и да не повярва в нито една дума от чутото. Старейшините около нея, включително и вождът на племето, закимаха в знак на съгласие. С изключение на един от тях.

Синджари отиде в центъра на пещерата. Кокалестото му тяло започна да се тресе от вълнение.

— Моамба още веднъж доказа мъдростта си — рече и се извърна към тълпата. — Ясно е, че трябва да убием пришълците, оцелели след нападението на краканите, и да си възвърнем она. Да я върнем на мястото, където трябва да бъде!

Думите му бяха последвани от одобрителни възгласи, но не се чуха удари с тояги по пода. Това, изглежда, го смути. Той удари силно с тоягата си, сякаш се опитваше да подкани останалите да сторят същото.

Моамба обаче не позволи на одобрителните възгласи да продължат. Хари следеше думите му.

— Гневът на уважавания Синджари, изглежда, го е заслепил и го е накарал да забрави един важен закон на племето. — Моамба се обърна към якия вожд. — Борада, кажи ни какво се случи, след като ти изпусна трефероши от обора и те унищожиха посевите ни.

— Заедно с баща ми поправихме обора и засадихме повторно изпотъпканите площи. Това ни отне три цели дни без почивка.

— Точно така. Бе ти дадена възможност да поправиш грешката си. Пришълците заслужават и на тях да се предостави такава възможност. Нека те поправят собствената си грешка.

Сред тълпата отново се чуха одобрителни възгласи. Дори и Тругула удари по земята с тояга в знак на съгласие. Синджари обаче не бе готов да се признае за победен.

— Пришълците не са от нашето племе — рече. — Нашите закони не важат за тях. Какво може да им попречи да избягат, като вземат она и оставят нашия свят да загине?

— Те наистина са различни — съгласи се Моамба. — Достатъчно е човек да ги погледне, за да види това. Различията обаче са незначителни — добави. После обърна тоягата си към Ашли, Хари и Бей. — Елате при мен.

Какво ли ще стане? Ашли реши, като отчиташе пит-булската настойчивост на Синджари, че ще бъде опасно да се окажат отдалечени от единствения изход, преграден от целия съвет и от стражите.

Бен помогна на Ашли да стъпи на земята и разтри крака си.

— Добре, че не си с обуща с високи токове — оплака се той.

— Бен, ние направо ще рискуваме живота си, ако отидем там.

— Довери се на стареца — каза Бен. — Той ще ни измъкне от това положение.

Бен се промуши през тесния проход, направен от тълпата, като спря за миг само колкото да хване Ашли за ръката и я поведе със себе си. Зад тях тръгна и Хари.

Когато се оказаха изправени пред стена от втренчени в тях очи, Моамба застана между нея и Бен и отново започна да говори. Хари продължи да им превежда.

— Тези чужденци могат да се сторят странни и дори грозни на някои от нас. Някой обаче би могъл да реши, че и Тругула с неговите белези и рани също е странен и дори неугледен, но това не му пречи да бъде един от нас… Важното у хората е състоянието на духа — добави и се потупа по гърдите с тоягата. — В това отношение не сме толкова различни.

Моамба направи пауза и посочи с тоягата си Хари.

— Ето един чужденец, който доказа доблестта на своя народ. Доказа, че този народ заслужава ил-джан не по-малко от нашето племе. Ето още един чужденец, притежаващ способностите на хери-хути. — Този път обърна тоягата към Бен. — Тази способност е дар от боговете. Щяха ли нашите духове да дарят някого с тази способност, ако не го смятаха достоен за нея?

Накрая той посочи с тоягата си Ашли.

— Боговете ни разкриха доброто у тези хора и по друг начин. Пришълецът с дарбата на хери-хути пося семето си в нея по време на последния сън. — Моамба постави ръка върху корема на Ашли. — Семето пусна корени и боговете я благословиха с дете. Дете, заченато тук, в нашето село. Ново дете на племето.

Ашли примига няколко пъти, вгледана в ръката върху корема и. Този човек се шегуваше! После погледна Бен. Бе зинал от удивление.

— Това, че боговете ги благословиха с дете, означава, че са ги признали за достойни хора. Кои сме ние, за да ги съдим?

В този момент Синджари удари с тояга по земята.

— Твърдиш, че този… нашественик е хери-хути. Отде да знаем дали е така?

Мълчанието бе прекъснато от Борада.

— Достатъчно, Синджари. Да се обвинява в лъжа Моамба, който е служил на нашето племе в течение на поколения, е грубост, която няма да позволя. Отстранявам те от по-нататъшното обсъждане на този въпрос. — След тези думи докосна рубинения накрайник на тоягата си с устни.

Тълпата издаде възглас на удивление. Ашли погледна въпросително Хари. Той се наведе към нея.

— Подобно нещо се случва тук много рядко. Тукашното общество е много отворено за свободното слово. Такова запушване на устата се смята за голямо наказание.

— Дано устата на Синджари си остане запушена — промърмори под нос Ашли и нетърпеливо се размърда. Какво щеше да реши съветът? Щеше ли да ги накаже със смърт, или да ги оправдае? Успял ли бе Моамба да ги убеди? Тя погледна корема си и преглътна. Моамба наистина можеше да бъде много убедителен.

Оказа се, че Борада не бе приключил изказването си.

— Вярвам на Моамба. Смятам, че на чужденците трябва да се предостави възможност да поправят грешките си. Ти знаеш ли къде се намира она? — обърна се към Бен. Хари побърза да преведе думите му.

Бен кимна утвърдително.

— Ще я върнеш ли на мястото и?

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Бен.

— В такъв случай ще гласувам екзекуцията да бъде отменена, в случай че тази мисия бъде изпълнена успешно. И аз обаче имам някои резерви, подобни на съмненията на Синджари. Нуждая се от гаранция. Самката ти ще остане тук, докато изпълниш мисията си. Ако това не бъде сторено в рамките на един ден, тя ще загине — приключи вождът и удари с тоягата си по пода.

След тези думи старейшините сториха същото в знак на съгласие. Всички с изключение на Синджари, комуто бе забранено да изказва мнение, и на Моамба. Старият хери-хути просто изгледа първо Бен, а после, Ашли. И двамата видяха, че очите му бяха изпълнени с тъга, когато в крайна сметка повдигна тоягата си и удари с нея три пъти по пода. По този начин даваше израз на своето съгласие.