Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (27)

Глава 24

Ашли отстъпи крачка и се запита дали сетивата и не я подвеждат. Как бе възможно това същество да говори английски? Вероятно ставаше дума за съвпадение, за редуване на звуци, което по чиста случайност наподобяваше една английска дума.

„Смърт!“ — повтори старото среброкосо същество, като разтърси тоягата си, сякаш се опитваше с този жест да и помогне да разбере смисъла на казаното от него. Сетне подпря тоягата си върху земята и се облегна уморено на нея. Гледаше тъжно. „Добори доби“, каза най-сетне с уморен глас.

След тези думи сред съществата около нея настъпи брожение. Малцината любопитни, които все още бяха останали, бързо се прибраха в пещерите си и бързо закриха входовете им с черги. Никой повече не надникна иззад тях.

Останаха само няколко дребни същества, тези с диамантените копия. Дори и тези войници обаче не скриха, че се чувстват неловко.

— Аш, ще си имаме неприятности — каза Бен. Тя го погледна. Очите му се бяха разширили.

— Какво ще правим, Бен? — попита го, вече смутена от погледите на съществата.

— Откъде да знам? Нали от двама ни ти си антропологът?

— Би трябвало… — започна Ашли, но думите и бяха прекъснати от трясъка, с който тоягата на старото същество се удари в земята. То искаше да привлече тяхното внимание.

— Добори доби! — каза съществото и посочи Бен с дълъг изкривен пръст. После се извърна и като куцаше, се отдалечи.

— Почакай! — извика Бен.

Съществото се извърна към него, но това му струва много усилия. Очевидно бе уморено. Кашляше силно и с мъка се крепеше върху тоягата си.

То погледна Бен с огромните си влажни очи. Повдигна пръст и докосна с него края на ухото си. Отмести пръста към центъра на рисунката върху гърдите си, непосредствено над сърцето. Извърна се и след малко изчезна в отвора на една пещера.

— Аш, ти какво разбра?

— Трудно ми е да преценя. Той искаше да ни съобщи нещо. Какво обаче?

Тя преглътна, тъй като в гърлото и се бе образувала бучка. Огледа се. Не видя нищо. Заедно с Бен бяха останали сами. Там, където започваха жълтите ниви. Пред тях бяха стените, върху които бе разположено селото.

Обърна се и видя, че на открито са останали десет стражи. Бяха застанали пред стълбите, които водеха към втория ред на жилищата. Нямаше стражи, които да им попречат да се завърнат в нивята.

Тъкмо щеше да предложи да си тръгнат, като се опитат сами да открият пътя през полето, когато от скалата се разнесе дълбок тътен, бавен и ритмичен. Ниските вибриращи звуци стигнаха до гърдите и и пронизаха цялото и тяло, сякаш то представляваше изопната струна на лък. Знаеше, че дори и да запуши ушите си с пръсти, пак щеше да чува глухия звук.

— Барабани — обясни Бен, без това да е необходимо.

— Много култури използват барабани при церемониални ритуали — уточни тя и отново погледна към жълтите ниви. Особено при ритуалите, свързани със смъртта, помисли си, но премълча това.

Бен обаче знаеше какво означаваха барабаните. Бе гледал много филми за Тарзан и си даваше сметка, че туземците изпитват безпокойство. Колкото и да е странно, самият той се чувстваше спокоен. Даваше си сметка, че бе редно сърцето му да тупти ускорено и дланите му да са овлажнели от страх. Чувстваше се обаче разтоварен, сякаш наблюдаваше събитията с чужди очи. Още от момента, когато старецът докосна гърдите си с пръст, Бен се изпълни с необяснимо спокойствие. С всеки пореден барабанен тътен главата му започна да се изпълва с мисли. Сякаш барабаните му казваха нещо. Бум. Наближава смъртта. Бум. Трябва да оцелеем и да живеем. Бум. Има само един изход. Бум. Докажи каква е кръвта ти.

— Бен? — Пред него се появи лицето на Ашли. Гласът и изглеждаше тънък в сравнение с тътена на барабаните. — Бен, добре ли си? — попита тя, като размаха ръка пред очите му.

— Добре съм. Просто се опитвам да съобразя какво става.

— Ти мърмореше нещо. Каза нещо за кръвта.

— А, нищо особено.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо?

— Като се има предвид нашето положение, чувствам се чудесно — отвърна той с усмивка, надявайки се тя да не разбере лъжата му. В същото време се чудеше какво става с него. — Чудесно се чувствам — повтори. При все това тревогата и не се разсея.

— Имаш ли представа какво гласят? — попита тя, като продължи да гледа скалите.

Той повдигна рамене. Съществата можеха да ги убият по най-различни начини. Като ги намушкат с копия. Като ги обсипят с камъни. Като насъскат подобните на вълци животни срещу тях. Като ги хвърлят на пиявиците да изсмучат кръвта им. Кой можеше да знае това? Бен разтри слепоочията си. Колкото и да е странно, той знаеше. Щяха да бъдат нападнати от въздуха. Смъртта наближаваше. Как обаче, по дяволите, знаеше това?

Извърна се и погледна нагоре, към пространството над нивите. Върху покрива на този свят се виждаха само светещи гъби. Той обаче бе сигурен в това, което предстоеше да се случи. Дори знаеше от коя посока ще бъдат нападнати. Присви очи и погледна наляво. Тогава ги видя. Представляваха черни точици на фона на зеленикавото сияние. Приближаваха бързо и размерът им видимо се увеличаваше. Посочи ги с пръст.

— Погледни натам, Ашли. Виждаш ли ги?

— Какво? Къде?

Той хвана брадичката и и намести главата и в правилната посока.

— Навярно се отзовават на повика на барабаните — каза Бен. — Очевидно ги възприемат като покана за вечеря.

— Какво представляват? — запита тя.

— Нещо гладно. Много бързат да се озоват при нас.

— Колко патрона каза, че са ти останали? — Ашли посочи с поглед пистолета на кръста му.

— Само два — отвърна той, като огледа отново хоризонта. Опита се да преброи летящите черни фигури. Вече бяха доста по-големи и се виждаше как размахват широките си криле. — Според мен в ятото има не по-малко от петнайсет животни.

— Значи няма да можем да се спасим със стрелба — констатира Ашли. — Може би трябва да се скрием в полето. Там няма стражи.

— Не, там ще бъдем напълно беззащитни. Трябва да си намерим прикритие — каза Бен и погледна към селото. Барабаните вече кънтяха по-силно и на по-малки интервали, като му пречеха да мисли ясно. Огледа селото. Всички отвори вече бяха надеждно закрити с плътни тъкани. Нервните стражи, застанали при стълбищата, го следяха с присвити очи и стискаха здраво копията си. Между него и няколко отвора на най-ниското равнище нямаше пазачи. Той сръга Ашли с лакът и и посочи шестте черни отвора.

— Какво ще кажеш да се скрием в някой от тях?

— Стражите ще ни позволят ли? Тези техни копия никак не ми харесват.

— Забележи, че те пазят само пътя, водещ нагоре. Колкото до жилищата на най-долния етаж, никой не ги охранява.

— В такъв случай по-добре е да рискуваме. Погледни! — Що за твари са, за Бога? — възкликна Бен. Ятото вече бе наблизо. Създанията имаха ципести кожени криле, широки по няколко метра, криви черни клюнове и абаносови опашки, по-дълги от ръката му. Очите им бяха неописуеми. Досущ като очите на голямата бяла акула, черни и немигащи.

— Страхотни хищници, няма що! — каза Ашли. — Навярно са наследници на птеродактилите. Хайде да се скрием някъде, че вече са съвсем наблизо.

Бен отмести поглед от наближаващото ято, което вече бе само на петдесетина метра от тях.

— Бягай! — изкрещя и я блъсна напред. Стражите не направиха никакъв опит да ги спрат. Барабаните внезапно спряха и на тяхно място се възцари тягостна тишина. Бен ускори ход, за да не изостава от Ашли.

Зад себе си чу силен тътен, последван от още няколко, сякаш нещо тежко падаше върху земята. Ятото бе кацнало и наоколо се разнесе зловещо грачене.

Ашли вече почти бе достигнала най-близкия отвор. Останалите пет се открояваха като черни дупки върху стената. Той внезапно си спомни посланието, чуто от барабаните: „Има само един изход.“ Отново огледа отворите. Бяха шест. А изходът бе само един. Забеляза малка рисунка, издълбана върху входа, към който се бе запътила Ашли. Представляваше кръг с триъгълник в него. Не бе символът, който му трябваше. Не биваше да се влиза там.

Той ускори ход и успя да спре Ашли тъкмо в момента, когато тя се канеше да се шмугне през отвора. Изтъркаля се по земята, като удари рамото си.

— Бен, какво правиш?

— После ще ти обясня. Последвай ме.

— Бен, пази се! Зад тебе е!

Той рязко се извърна и извади пистолета си в движение. Знаеше какво ще види. Животното бе по-високо от щраус, но за разлика от стройната птица бе цялото от мускули и клюн. Нападна го, като се опита да го изкорми с кривия си клюн. Дявол да го вземе! Вече бяха започнали да му омръзват създанията, които се опитваха да го изядат. Стреля два пъти в черепа му, втория — почти от упор.

— Разкарай се! — изкрещя и отдръпна Ашли. Сетне започна да оглежда изображенията над отворите. Чу как трупът на убития от него звяр е разкъсван от събратята си. Върху задната част на крака му падна струя от гореща кръв. Той се затича и започна да се моли да успее да спечели достатъчно време благодарение на това занимание на хищниците.

Продължи да оглежда изображенията. Над следващия вход бе изобразена начупена линия с кръг върху нея. Над следващия — начупена стрела. Над по-следващия — кръг, вписан в друг кръг. Рисунката наподобяваше геврек. Нито един от тези знаци не му вършеше работа и той отмина тези отвори.

Тогава го видя. Над входа на следващия тунел имаше грубо изображение на звезда. То сякаш взриви мозъка му. Веднъж бе сънувал как неговият дядо му даваше знак да го последва в тунел, върху който бе изобразена същата звезда. Това бе мястото, откъдето имаше изход!

Той стремително се пъхна в отвора, като повлече и Ашли. Когато влезе в пещерата, насмалко не се сблъска с една фигура, застанала само на два метра от входа. Светлината бе достатъчна, за да може да различи познатата рисунка върху гърдите и. Старецът повдигна малка ръка и я положи върху рамото на Бен. Измърмори нещо с плътен глас, но думите му бяха напълно разбираеми:

— Ти си един от нас!

Ашли освободи ръката си. Какво всъщност ставаше? Отмести се, за да даде път на стареца. Като използваше тоягата си като патерица, той застана между тях и после отиде до входа. Даде им знак да се приближат.

— Какво става, Бен? — попита Ашли. Той повдигна рамене и отиде при мъжа. Ашли се намръщи и го последва. Наложи и се да се приведе, за да види добре какво става навън.

Навън ятото хищници вече се бе разправило по канибалски с мъртвия си събрат, от когото бяха останали само няколко кости и сухожилия. Две от крилатите чудовища се опитаха да си пробият път към по-горните равнища, но острите копия на стражите ги задържаха на разстояние.

Някъде отляво се чу подсвиркване и от останалите пет отвора излезе малко стадо блеещи копитни животни пришпорвано от копията на други членове на племето. По размери наподобяваха дребни говеда, макар и в главата да приличаха по-скоро на коне с остри извити бивни. Животните се опитваха да отстъпят и очите им бяха побелели от ужас. След като се озоваха на открито пространство, разпръснаха се във всички посоки. Движенията им привлякоха вниманието на ятото и след малко създанията с остри, клюнове се втурнаха след копитните животни.

— Ако бяхме влезнали в който и да е от другите тунели, щяхме заедно с тези животни да бъдем изпратени на заколение — поясни Бен. — Това бе изпитание.

Ашли понечи да отмести поглед от касапницата, но преди да го направи, видя как едно малко копитно животинче се отдели от останалите и застана непосредствено пред пещерата им, когато я видя. Очите му бяха изпълнени с неописуем ужас. Изблея жаловито и я погледна. Тъкмо в този момент един хищник се доближи откъм гърба му и протегна остър клюн с ясното намерение да го убие. Без да се замисля, Ашли изскочи от пещерата, хвана малкото животно за шията и го вмъкна вътре.

— В такъв случай ще осигуря спасение и на това дребосъче — каза тя задъхано и го повлече навътре в пещерата.

Старецът я погледна. Очите му издаваха, че е потресен. Застанал гърбом към входа, той не забеляза, че клюнът се бе устремил към него. Крилатият хищник бе решил да не се отказва лесно от плячката си.

Ашли понечи да го предупреди. Вдигна ръката си и отвори уста.

Още обаче преди да успее да издаде звук, старецът, без въобще да се обръща, извъртя тоягата си. Звукът, предизвикан от сблъсъка между тоягата и клюна, изкънтя в целия тунел. В тези тънки старчески ръце все още се криеше изненадваща сила. Без да откъсва поглед от Ашли, старецът промърмори нещо и после положи ръка на рамото и. Сетне им даде знак да го последват във вътрешността на тунела.

Навън се чу силна шумотевица, сякаш някой дрънкаше с празни тенджери. Бен се отмести от входа и отиде при Ашли.

— След като нахраниха тези гадини, сега ги пропъждат с шум — възмути се той.

— Да, държат се като дресирани папагали — отбеляза тя. После стана и последва стареца. Малкото копитно животинче заситни след нея, като блееше тихо.

— Можеше да загинеш — каза Бен, като погледна животното.

— Действах импулсивно — обясни Ашли. — Реших, че ако ти не бе направил правилния избор, навън на негово място можеше да се окажем ние двамата. Не можех просто да го оставя да загине — въздъхна тя. Малкото животинче започна да се трие в нея и опря нос до ботуша и.

— Струва ми се, че си спечели нов приятел — усмихна се Бен, като я стисна за рамото.

— И без това Джейсън винаги е искал да си имаме домашно животинче — сподели тя и се облегна върху него.

Продължиха да вървят заедно по тъмния тунел, осветен само тук-там от ивици фосфоресциращи гъби.

— А сега кажи ми как откри правилния отвор — попита тя след няколко минути. Почувства как тялото му се напрегна.

— Аш, сигурно ще си помислиш, че съм откачил.

— След това пътуване вече мога да повярвам във всичко — отбеляза тя и погледна гърба на старото същество, вървящо пред тях. Същество, което говореше английски и чието племе бе с милиони години по-древно от човечеството. Да, вече наистина бе готова да погледне много по-широко на света.

— Добре — започна той и си пое дълбоко дъх. — Помниш ли, че ти казах, че бях виждал и преди символа върху гърдите на стареца?

— Да. Май беше сънувал дядо си.

— Е, точно така е. В този сън дядо ме отведе до отвор на тунел, върху чийто вход бе изобразен същият знак. Каза ми, че е безопасно.

— Ти сериозно ли говориш? — запита тя, като спря.

— Нали сме живи? — засмя се тихо Бен.

— И преди ли си се проявявал като ясновидец?

— Не. Ако бях притежавал и по-рано това качество, сега нямаше да си имам тези неприятности. Щях да се грея на слънцето в Лас Вегас в очакване на поредното си представление.

— Защо в такъв случай това се получи сега? Той и отвърна с нервен смях и ускори ход.

— Имам едно предположение, но ми се струва много неубедително.

— Какво е то?

— Става дума за сънищата, свързани с това място. Имах доста такива сънища още от деня, когато взех решение да се включа в тази експедиция. Откакто се спуснахме долу, станаха по-чести и по-ясни.

— Значи смяташ, че това има нещо общо с пещерата?

— Не с пещерата, а с него. — Той посочи голия гръб на стареца. — Струва ми се, че той установи контакт с мен. Още, когато започнаха да бият барабаните, главата ми се изпълни със странни думи и мисли.

— Телепатия ли имаш предвид? Защо обаче се получава само при теб?

— Знам ли? Дали пък това няма някаква връзка с моята аборигенска кръв?

Тя отново погледна сините му очи и русата му коса.

— Ако съдя по външността ти, тази кръв едва ли ще да е много.

— Навярно е в достатъчно количество.

— Защо смяташ, че това има някаква връзка с твоето потекло?

— Имам предвид образите в моите сънища. Първо се появи дядо ми, облечен в традиционна аборигенска носия. След това се повтори кошмарът от детските ми години, свързан с пещерата. После чух думите, изречени от барабаните: „Докажи каква е кръвта ти.“ Всичко това ме навежда на мисълта, че става дума за някаква способност, свързана с древната ми кръв.

Тя си пое дълбоко дъх. Здравият разум и логиката насмалко не я накараха да се подиграе на тези думи. Те нямаше как да не бъдат бабини деветини. От друга страна пък, Бен бе доказал истинността им, като избра спасителния вход. Ашли се сети и за думите на свой колега, защитил дисертация за аборигенските племена. Бе и казал, че в живота им има много мистика. Че разговарят с духове. Че сред тях има старци, способни да контактуват на големи разстояния с помощта на сънища.

— Самият аз първоначално реших, че това са глупости — продължи Бен. — Един мой приятел, абориген, с когото бяхме изследвали заедно пещери, ми разказа много странни неща. Така обаче и не му повярвах.

Ашли разсеяно побутна малкото копитно животинче, тъй като то се тикаше в краката и. То изблея и се отмести встрани.

— Каква връзка може да съществува между австралийските аборигени и едно неизвестно племе от разумни антарктически двуутробни? — попита тя.

— Нямам представа. Не съм забравил обаче скалното изображение, което ти откри в пещерните жилища в базата Алфа. Все още му се чудя.

— Какво точно имаш предвид?

— Става дума за овала с мълнията. Спомняш ли си, че тогава ти казах, че вече бях виждал това изображение? В австралийските скални рисунки.

— Да, ставаше дума за някакви духове на аборигените.

— Точно така. За духовете, които уж научили аборигените да ловуват. За духовете „мими“.

Старецът се извърна и ги погледна. Промърмори нещо под нос. То прозвуча като „гота трифлука мими-суи“. Ашли и Бен се спогледаха.

— От нас двамата ти си телепатът — прошепна Ашли. — Какво каза?

Бен присви рамене и поклати глава.

Старецът, изглежда, усети тяхната обърканост и тежко въздъхна. Посочи гърдите си. „Мими-суи“, каза. След това очерта с ръка пространството около себе си, цялата мрежа от тунели на племето. „Мими-суи“, повтори.

— Все още не мога да разбера нищо — озадачи се Бен. Ашли го спря с жест.

— Ми… ми… суи — засрича, като се постара да произнесе с правилно произношение. После посочи стареца с пръст.

Старата му шия изпука, когато я приведе. После се извърна.

Ашли бе удивена. Това бе невъзможно.

— Та той назова името на племето си: „мими-суи“ — обясни тя със затаен дъх, — Мими, скалните духове на аборигените. Става дума за тях.

Очите на Бен се разшириха, когато успя да осъзнае смисъла на чутото. Още преди да успее да изрече и дума, тунелът свърши и се озоваха в голяма пещера, осветена от гъби, прилепнали по стените и тавана. Ашли погледна с удивление колоните, които крепяха високия таван. Не те сами по себе си привлякоха толкова вниманието и. Бяха обвити с гъста растителност. Белите стебла завършваха с месести червени плодове, висящи като японски лампи.

— Дявол да го вземе, отново се озовах тук — промълви Бен зад гърба и.

Бен се поколеба, преди да последва Ашли и стария им водач в пещерата. Огледа, я внимателно, сякаш очакваше да чуе призрачни гласове и да види дядо си нейде из сенките. Нищо подобно обаче не се случи. При по-внимателно оглеждане месестите плодове се оказаха единственото общо нещо между тази пещера и пещерата от сънищата му. Скалните образувания бяха по-различни, а растителността не бе така гъста. Пое си дълбоко дъх и тръгна подир Ашли. Тя спря и протегна ръка към един от червените плодове.

— Струва ми се, че и те са вид гъба. Обърни внимание на отсъствието на листа и на сложната коренна система. Наистина приличат на гъби. Линда би се побъркала от радост, ако види това нещо.

— Всичко това е наистина много интересно. Понеже стана дума за нея, ще ти напомня, че имаме приятели, които разчитат на нас.

— Знам това, Бен. Не съм го забравила. Може би местните хора, щом имат елементарни познания по езика ни, биха могли да ни обяснят как да се измъкнем оттук.

— Тогава, нека ги попитаме — предложи Бен. Ашли обаче поклати глава и продължи да следва стареца.

— Преди всичко трябва да спечелим доверието им. Номерът ти с нашето отърваване от хищниците ни помогна, но ми се струва, че те все още изпитват някакво подозрение към нас. Нямат ни доверие. Трябва да действаме предпазливо, ако не искаме главите ни да се озоват на дръвника.

Междувременно достигнаха центъра на пещерата. Тук подът бе равен и скалните колони и месестите плодове ги нямаше. В самия център бе издълбана плитка яма, с дълбочината на човешка длан. Камъкът около отвора бе излъскан като стъкло и украсен с кървавочервени рисунки.

Старецът се подпря на тоягата си.

— За Бога, погледни рисунките! — възкликна Ашли. Изостави Бен и се доближи до една рисунка, за да я разгледа по-отблизо. Коленичи, за да види изображението на звяр, нападнат от група дребни бойци. — Виж, боята има цвета на тези странни плодове. Гъбите вероятно се използват за направата и.

— Страшна работа — каза той саркастично, — Попаднали сме в ателието на някой смахнат художник.

— Не, според мен това е по-скоро религиозен храм. Примитивните култури отдават особено голямо внимание на изображенията. На идолите, статуите, рисунките и други подобни. Нека разгледам за няколко минути. Току-виж науча нещо от тях. — След това се премести при следващата рисунка, без да обръща въобще внимание на Бен.

Той почувства погледа на други очи. Очите от неговите сънища, които сега сякаш пробиваха тила му. Обърна се. Старецът, застанал от другата страна на рисунките, само стрелна с поглед Ашли, преди да се втренчи отново в него със сивите си очи. После му кимна и седна с кръстосани крака на пода, като остави върху тях тоягата си. Даде му знак да направи същото.

Когато приседна, Бен усети, че краката му са натежали от умора. Вероятно вече бе вечер. Късна вечер. Въздъхна и се намести върху каменния под. Зае удобна поза и започна да си мечтае за голяма бутилка, пълна с топла бира.

После насочи очи към стареца. Забеляза, че той продължаваше да го гледа съсредоточено, без да произнесе и звук. Просто го гледаше внимателно със сивите си очи. Очевидно искаше нещо от него. Какво ли?

Бен го изгледа усмихнато. На лицето му се появи една от тези усмивки, които уж превръщаха и крокодилите в кротки котенца. Старецът обаче само се намръщи в отговор и с изражението си даде да разбере, че продължава да очаква нещо. Ами, с нищо не мога да му помогна, помисли си Бен и позволи на клепачите си да се затворят, като се отпусна още повече. Бе решил достатъчно загадки за този ден. Сега единственото, което му се искаше, бе да открие място, удобно за спане. Главата му бавно се свлече върху гърдите му. Може би имаше нужда само да подремне за малко.

Започна да потъва в съня, макар и все още да долавяше със слуха си шума, който предизвикваше Ашли, докато се преместваше от една рисунка към друга. Бе много приятно да се освободиш от натрупаното през деня напрежение, като му позволиш да се просмуче в скалата. Дишането му стана по-дълбоко и дори започна леко да хърка. Ако само можеше да…

— Бени, чедо, време е да се събудиш! Бен рязко отвори очи. Кой, по дяволите… Все още бе в същата пещера. Все още бе обграден от колоните и от месестите плодове. Насреща му обаче вместо древното същество бе седнал с кръстосани крака дядо му. Махна с покритата си с петна ръка в посока към него. Бен се огледа. В помещението нямаше никого, нямаше я дори и Ашли. Той протегна шия и се заслуша. Странна работа. Все още можеше да я чуе, да чуе как се премества наляво и да си говори нещо под носа, но иначе бе станала невидима за погледа му.

— Бени, момчето ми, какво търсиш?

— Къде съм? Дядо му повдигна изкривен от артрит пръст и докосна с него главата си.

— Тук си, момчето ми.

Бен пое дълбоко дъх и пулсът му се ускори. Това бе безумие. Дядо му и цялата пещера започнаха да потъват в мрака.

— Кротко, момчето ми. Трябва да се успокоиш. Ако си възбуден, нищо няма да се получи.

Като преглътна с мъка, Бен започна да схваща какво става. Заповяда на тялото си да се отпусне, като започна с пръстите на краката. Образът отново се избистри.

— Ха така, Бени. Така е наистина по-добре.

С усилие на волята Бен си наложи да диша дълбоко и равномерно.

— Ти не си дядо ми — каза.

— Така е, не съм — каза дядото и широко се усмихна. След малко образът му бавно се сви и сгърчи. Очите му станаха по-големи, а веждите му — по-гъсти. Върху коленете му имаше тояга. На мястото на дядо му се бе появило старото сакато същество.

— Разбира се, именно това е истинският ми образ — каза то. — Името ми е Моамба.

Гласът на древния човек все още звучеше като гласа на дядо му. На Бен се стори много странно, че гласът излиза от такова едно нечовешко лице. Как? Защо? Главата му се изпълни с въпроси.

— Бени, нито един от двама ни не познава езика на другия. Заради това разговарям с теб на езика на нашия разум. Твоят разум превежда моите мисли в образи и думи, които можеш да разбереш.

— Значи, ти открадна спомена за дядо ми, за да ми се представиш, така ли?

— Това не го направих аз, а ти. Твоят разум извика образа на дядо ти, за да ти покаже един хери-хути.

Бей си представи строгото трезво лице на дядо си.

— Какво, по дяволите, представлява един хери-хути? — попита.

— Хери-хути съм аз. Хери-хути си и ти. Това сме хората, способни да общуваме чрез сънищата. Да виждаме отдалеч какво се крие в тъмните пътеки на неизвестното.

— Защо мислиш, че аз съм такъв?

— Защото мога да прочета историята на твоята кръв. В твоите вени още от далечното минало тече кръвта на един силен хери-хути. При това наистина много силен. Все още не си усвоил това умение, обаче с течение на времето то би могло да задмине дори и моето. Това е необходимо на селото, за да оцелее.

— Какво имаш предвид под оцеляване?

— Аз съм последният човек от моя народ, който притежава това качество — каза Моамба и на лицето му внезапно се изписа болка. — В течение на дълги години видях как останалите хери-хути напускат този свят, докато останах само аз. Сега дори и аз не мога да поведа ловците, за да нахранят нашия народ и опазят границите ни от краканите. Ловците се отправят на лов сами, като слепци. Без помощта на един хери-хути е много трудно да разбереш какво се крие зад следващия завой и така изгубихме много ловци. Всички нощи се изпълват с плача на вдовици. Народът ни няма да оцелее дълго време, ако не се открие нов хери-хути, който да го напътства. — Старецът посочи Бен с пръст. — Ти си този хери-хути.

— Аз ли?

— От дълги години зова хора с тази способност в нашето село. Само ти се отзова.

— Не може да няма и други. Други, как да го кажа, като теб. Може би някое друго село ще се съгласи да сподели своя хери-хути с твоето.

— След Разпръсването изгубихме връзката с другите села — поклати глава Моамба. — Понякога, като сънувам, долавям образи на Изгубените. Възможно е обаче и в сънищата си да приемам това, което ми се иска, като действителност.

— Въпреки това не можеш да очакваш от мен да… Моамба отново се превъплъти в образа на дядо му със сърдито лице.

— Кръвта вода не става! Ти си един от нас!

Бен отвори уста, за да възрази, когато внезапно се разнесе гласът на Ашли.

— Бен! Непременно трябва да видиш това! Думите и разпръснаха образите около него и ли на дядо му бе погълнато от мрака. Той отвори очи и отърси глава, сякаш да се освободи от паяжините на съня си.

— За Бога, как можеш да заспиваш в такъв момент — възкликна удивено надвисналата над него Ашли.

— Какво казваш? — попита той и разтри слепоочията си. Все още леко пулсираха.

— Ела да ти покажа нещо — подкани го Ашли, не обърна внимание на последния му въпрос. Отдалечи се на няколко метра, коленичи до една рисунка и даде знак да се приближи.

Бен погледна към стареца. Той все още не откъсваше поглед от него.

Като потрепера леко, Бен се изправи и отиде Ашли, без все още да знае какво да и каже.

— Какво откри, Аш?

— Погледни този петроглиф. Представлява триптих.

— Трип… Какво?

— Триптих. Три свързани рисунки. Погледни последната. — Бе се надвесила над три червени кръга и гледаше последния от тях.

Бен коленичи до нея, без да вярва напълно на очите си. В третия кръг бе изобразена картата на континентите в Южното полукълбо.

— За Бога, та това е Австралия!

— Знам. Рисунката е груба, но доста точна. Сега виж останалите две.

Бен огледа рисунките. В първата бе изобразен австралийският континент, свързан с антарктическия с широка сухопътна ивица. Във втората бе показано как връзката между двата континента се прекъсва.

— Какво ще кажеш за това?

— Това е връзката! Това обяснява как австралийските мими или поне някои от тях в крайна сметка са се озовали тук.

— Все още не мога да те разбера.

Ашли въздъхна, сякаш вече му бе дала изчерпателен отговор.

— Преди много хилядолетия между континентите е съществувала сухоземна връзка. При движението на континенталните плочи и промяната на равнището на океаните сухопътните връзки са се появявали и изчезвали често, понякога само в течение на месеци. Вкаменените останки на различни животни също потвърждават наличието им. В Антарктида са открити множество вкаменени останки на изчезнали двуутробни видове.

— Значи според теб…

— Точно така! Виж първата карта. Това е сухопътната връзка. На втората карта тази връзка изчезва. На третата са показани континентите, вече откъснати един от друг.

— Как обаче са могли тези хора да научат за тази работа? Че и да нанесат знанията си върху карта?

Ашли приклекна.

— Те очевидно са станали свидетели на това нещо. После са го нанесли на карта. Така, както са направили американските индианци. После с помощта на устни предания и на рисунки са запазили спомена за случилото се.

— Ашли посочи Австралия и Антарктида върху третата карта. — Някога между тези континенти е имало връзка. После нещо е накарало тези хора или поне някои от тях да напуснат Австралия. След прекъсването на сухоземната връзка са се оказали в плен тук.

Бен погледна още веднъж изображенията. Представи си народ, принуден да се укрие в ледения континент, вървящ по каменен мост. Докосна с пръст Антарктида. Две племена били разделени.

— За Бога, той спомена Разпръсването — промърмори. — Нищо чудно Моамба да е имал предвид точно това.

— Кой? — попита Ашли, като отлепи носа си от средната рисунка.

— Аш, може би ще е най-добре да приседнеш, преди да чуеш това, което ще ти разкажа сега — помоли Бен. Забеляза, че тя с присвити вежди го слуша много внимателно. След като обясни как бе общувал преди минути със стареца, веждите и се раздалечиха и се повдигнаха.

— Ти искаш да ми кажеш, че той може да ти говори — възкликна, след като го изслуша. — Значи те наистина владеят някаква първична телепатия. Той в момента слуша ли ни? — попита, като погледна стареца. — Чете ли мислите ни?

— Не ми се вярва. Необходимо е и двамата да сме в състояние на транс. Подобно на аборигените, които трябва да потънат в сън, за да установят контакт помежду си.

— Той наистина ли е последният човек от племето, притежаващ тази способност?

— Да. С изключение на мен — потвърди Бен.

— От гледна точка на популационната генетика, загубата на тази черта у племето изглежда логична — рече замислено Ашли. — Тази общност е просъществувала в състояние на пълна изолация в течение на хиляди поколения. Браковете в тази затворена група, лишена от притока на свеж генетически материал, няма как да не отслабят сложната плетеница от гени, обуславящи тази способност, и в крайна сметка да я разкъсат — добави. После се обърна към Бен. Широко разтворените и очи бяха придобили стъклен блясък. — Бих могла да посветя целия си живот на изучаването дори само на тази една-единствена черта на тази популация. Това би променило коренно антропологията. Думата ми е, че…

— Аш, всичко това е наистина много интересно, но все пак трябва да се измъкнем оттук. Най-малкото, за да спасим Майкълсън и останалите.

— Прав си — отвърна Ашли, внезапно изтрезняла от думите му. — Ще разполагаме с много време за изследване, след като се завърнем в базата Алфа. Ти попита ли Моамба как да се измъкнем оттук? — Тя кимна към стареца.

— Не. А и не вярвам той да пожелае да ми съдейства в това. Иска да остана тук. Да заема неговото място в племето.

— Това би могло да се превърне в проблем — разтревожи се Ашли, като забарабани с пръсти върху брадичката си. — В цялата тази работа обаче отсъства логика. След като си чак толкова важен за племето, защо се опитаха да те убият?

— Не знам.

— Очевидно не всички в племето споделят становището на Моамба. Онова младо биче с рубинената тояга, вероятно вождът на селото, едва ли желае да се мотаем тук. Може би…

Зад гърба им внезапно настъпи оживление. Бен се обърна и видя една добре позната му фигура да куцука към тях измежду колоните. Последва я малка група въоръжени същества, които разклатиха с копията си червените гъби.

— Та това е Майкълсън! — възкликна Ашли.

Погледът на Бен се плъзна върху множеството копия, които следваха майора. Огледа групата въоръжени бойци. Повечето държаха небрежно преметнати през рамо копия, а други бяха подпрели ръце върху ножниците си.

Бен отиде до Майкълсън и го потупа по рамото. Забеляза кървавите петна по лицето му.

— Какво се случи? Изглежда, че и ти си минал през месомелачката.

Ашли се присъедини към тях. Лицето и придоби загрижено изражение, когато огледа раните му.

— Нищо ми няма — заяви Майкълсън смутено, като избягваше да среща погледите им. — Повечето от тази кръв не е моя. А и това не е най-важното. Вижте какво, не разполагаме с много време.

Групата бойци зад тях се раздвижи. Майкълсън се обърна. През тълпата си проби път висока фигура на мъж, облечен с извехтяла и разкъсана военна униформа. Когато се доближи до Майкълсън, Бен успя да забележи родовата връзка между двамата. Същото съчетание от черна коса и сини очи. Същия крив нос.

— Това е брат ми Хари — поясни Майкълсън.

— Не се шегуваш, нали? — попита Ашли. — Значи най-сетне успя да го откриеш.

— Всъщност той ме откри. От три месеца живее в компанията на тези… тези същества.

Бен забеляза как Хари одобрително разглежда тялото на Ашли.

— Каза ли им? — обърна се Хари към брат си.

— Не. Тъкмо щях да го направя.

— Съжалявам — каза Хари на Бен и Ашли. — Помислих си, че сте бегълци.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бен.

— Мислех, че вече знаете — каза Хари. — Иначе щях да се постарая да ви открия по-рано.

— За какво става дума? — настоя Ашли. Искаше и се да накара Хари да им съобщи най-сетне това, което продължаваше да премълчава.

— Става дума за базата Алфа — отвърна вместо него Майкълсън, след като се изкашля. — Разрушена е. Била е нападната от тези динозаври.

Ашли застина с отворена уста. Сетне се извърна бавно към Бен. Очите и бяха изпълнени със страх.

— Това не може да бъде — прошепна тя. — Ами Джейсън?

— Успокой се — каза Бен, като я прегърна и притисна към себе си. — Сигурен съм, че още при първите признаци за опасност Блейкли го е извел на подходящо място.

Неговите думи сякаш и подействаха. Поне и дадоха основание, върху което да гради надеждите си. Тялото и престана да трепери. Измъкна се от прегръдката на Бен и на лицето и се изписа решителност.

— Трябва по-скоро да отидем там — каза. — Длъжна съм да узная какво точно се е случило.

Бен почувства, че тя е готова да се разплаче.

— Разбирам те — отвърна. — Ще тръгнем незабавно за базата.

— Слушайте, не можем просто така да… — започна Хари. Спря по средата на изречението и подскочи, прекъснат от силен шум.

Бен рязко се извърна и видя как към тях се е устремил вождът на селото. Удари с новата си тояга по пода и шумът от удара закънтя в пещерата.

— Май някой е много ядосан — прошепна съвсем тихичко Бен.

При появата на селския вожд Моамба се изправи с усилия, помагайки си с тоягата. Обърна се към него и го заговори. Размениха си разгорещени реплики и накрая вождът след поредица от ръмжения удари с тоягата си по тоягата на Моамба. Лишен от опора, старецът се свлече на пода.

Бойците, обкръжили групата, изохкаха от ужас. Неколцина от тях се обърнаха с гръб. Вождът изгледа уморено останалите, като дишаше тежко. Накрая донякъде се поуспокои и помогна на Моамба да се изправи. Спорът между двамата продължи по-тихо и накрая дори настъпи момент на неловко мълчание, след като погледите им се срещнаха. Вождът изръмжа, удари още веднъж с тояга по земята, сякаш, за да даде знак, че разговорът е приключил, и се отдалечи.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се Майкълсън към Хари.

— Предстоят ни неприятности — отвърна Хари. Лицето му бе изцяло побледняло.