Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (25)

Глава 22

От умора и изтощение Майкълсън се унесе. Бяха изтекли часове, откакто Ашли и Бен го бяха напуснали. Напрегна се, за да чуе преследвачите си. Не чу нищо. Безмълвието се стовари като тежест върху тъпанчетата му. Въздъхна. Добре, че болката в глезена му бе затихнала и се бе превърнала в поносимо смъдене. Реши, че по-късно ще трябва да се опита да оправи и коляното си, но в момента се чувстваше твърде уморен за това. Притвори очи, за да може да се съсредоточи по-лесно. При все това тишината започна да го поглъща. Прозина се и главата му се отпусна. Повдигна я, тъй като знаеше, че трябва да остане буден. Огледа коридора. Бе чист. След няколко минути клепачите му започнаха отново да се затварят. Дишането му стана по-дълбоко. Остана потопен в това странно преходно състояние между съня и бодърстването.

Усети, че нещо докосва ръката му. Отвори веднага очи и рязко отметна глава назад, като насмалко не строши черепа си в стената. Насочи автоматично пушката си към стоящия пред него мъж. Той бе облечен в униформата на морски пехотинец, само че с отпрани ръкави. Това бе невъзможно! Той примига няколко пъти. Сигурно сънуваше. Фигурата обаче не изчезна и му се усмихна. Погледът на Майкълсън се сблъска с погледа на неговия отдавна изчезнал брат.

— Хари? За Бога, та ти си жив!

Брат му отмести цевта на пушката на Майкълсън с крайчеца на пръста си.

— Ако натиснеш спусъка на тази пушка, няма да съм жив — каза уморено Хари.

Майкълсън захвърли пушката встрани и без да обръща внимание на болката в глезена, скочи и прегърна брат си. Не се разплака и започна да се моли всичко това да не е плод на въображението му. Веселият смях на брат му обаче нямаше как да е резултат от халюцинация. Брат му бе напълно реален.

— Слава Богу, слава Богу, слава Богу… — пропя Майкълсън, положил глава върху раменете на Хари.

— Братко, не ни беше лесно да те догоним — каза Хари, като отмести ръка и я прокара през черните си коси.

Майкълсън познаваше добре този жест. Не бе го виждал от дълги години. Косата на Хари от десетилетия бе подстригана късо, по армейски, но тук, в пещерите, жестът се бе завърнал, подобно стар приятел.

Гласът на Майкълсън застина в гърлото му. Понечи да прегърне отново брат си, но изведнъж забеляза, че по цялата му дясна ръка имаше белег. Бе все още розов, съвсем скорошен. Майкълсън присегна с ръка и го докосна.

— Какво ти се случи? — попита.

Хари го изгледа мрачно. Майкълсън се взря по-внимателно в лицето на брат си и забеляза, че под сините му очи се бяха образували кръгове. Имаше погледа на преследван човек. Освен това бе отслабнал. Останките от униформата му висяха върху тялото като върху закачалка.

— Това е дълга история — каза Хари.

— Е, според мен разполагаме с време да ми я разкажеш.

— Не съвсем. Трябва да побързаме. Краканите са близо.

— Кои?

— Чудовищата — поясни Хари и му даде знак да го последва. — Хайде, войниче, взимай си вещите, че трябва да се махаме оттук.

Майкълсън му подхвърли пушката си и се извърна, за да прибере раницата и манерката. Когато излезе от пещерата, видя, че брат му разглежда пушката с усмивка на лицето. Хари му върна пушката с известна неохота.

— Хубаво желязо. Щеше да ми свърши добра работа, когато охранявах учените. Може би тогава… — той не довърши мисълта си и изражението му стана сурово.

Майкълсън се доближи до брат си и положи ръка върху рамото му. Все още допускаше, че той може да изчезне като облаче дим. Подобно на дух, възприел образа на брат му. Забеляза, че неговите ръце бяха празни. Как бе успял да оцелее тук без оръжие?

— В раницата си имам пистолет… — започна да обяснява.

— Не ми е нужен. Имам приятели.

Приятели ли? Майкълсън огледа още веднъж пустия коридор. Кого имаше предвид Хари?

Брат му издаде звук, от който по гърба на Майкълсън полазиха-тръпки. Звукът бе нещо средно между вой и стон, нещо съвсем нечовешко. Чу се обаче съвсем ясно. Хари продължи да издава странните звуци и Майкълсън го погледна с удивление. Да не би брат му да се бе побъркал по време на усамотяването в пещерите?

— Не стреляй по тях — каза му Хари със съвсем сериозно изражение на лицето.

— За кого, по дяволите, говориш? — попита Майкълсън. Тогава усети някакво движение покрай стените на коридора. Малки фигурки, които дотогава се бяха притиснали към тях, се появиха в тунела. На зеленикавата светлина на мъховете се виждаше, че са въоръжени с ножове и копия.

Майкълсън чу как зад него пада камъче. Извърна се и забеляза, че други подобни същества се бяха появили и откъм тила му.

— Кои са те, Хари?

— Приятели са. Спасиха ми живота.

Едно от съществата се отдели от групата и се доближи до тях. Тръгна към Хари, но не откъсна поглед от Майкълсън. Той стисна карабината си. Съществото, напълно голо, бе високо само метър и двайсет, но тялото му бе жилаво и мускулесто. Рошавата му коса с цвят на пясък бе вързана с кървавочервена превръзка. Огромните му очи огледаха Майкълсън от глава до пети. Щръкналите му уши се движеха във всички посоки, подобно радарни чинии.

Малката фигурка се доближи и Майкълсън огледа въоръжението и. На кръста си имаше пояс, в който бе втъкнат дълъг нож с грубо кристално острие. В ръката си с четири пръста стискаше огромно копие.

Съществото отиде до Хари, подаде му копието и се отдалечи.

— Кои са те? Какво представляват? — попита Майкълсън.

— Те наричат, себе си „мими-суи“.

Едно от съществата направи рязко движение, което стресна Майкълсън, и се озова при Хари.

— Дода фераго — рече съществото, като посочи тунела зад себе си. — Дода кракан!

— Каза, че не сме сами — поясни Хари на Майкълсън. — Краканите са усетили миризмата ни и се приближават. Време е да се махаме.

Сякаш в потвърждение на истинността на това твърдение, зад тях се раздаде рев. Втори и трети рев му отговориха. Ревовете се чуваха от различни места. Животните ги обкръжаваха.

Майкълсън се сети за Ашли и Бен, изгубени в плетеницата от тунели. Доближи се до Хари.

— Слушай, Хари, тук съм с членове от екипа, които… — започна да му обяснява.

— Знам. Някои от моите приятели ги издириха. Твоите хора сега са на безопасно място.

— Къде?

Разнесе се втора поредица от животински ревове.

— Ще ти го покажа — обеща Хари. — Хайде да тръгваме, преди да сме се превърнали в нечия вечеря.

Майкълсън се прилепи плътно до брат си. Някои от малките фигурки го задминаха, други останаха зад него, за да го прикриват. Той се опита да не изостава, като захапа долната си устна, но нараненият му глезен започна отново да се обажда. Разстоянието между него и брат му се увеличи.

Хари спря, хвана ръката на Майкълсън и я метна през рамото си. Тилът им остана да се охранява само от двама или трима от дребните ловци.

— Няма да те изоставя, Денис — каза Хари.

— Аз ви забавям. Не се спуснах тук, за да ускоря смъртта ви.

— Не говори така, братко. Днес убити няма да има — обеща Хари и стисна рамото на Майкълсън. — А и нали точно по този начин спечелихме синята лента на панаира в Кърни за бягане на три крака.

— Ти тогава ги измами — припомни Майкълсън, като лицето му се изкриви от болка.

— Не си спомням и ти да си върна лентата.

Зад гърба им внезапно започна оживен разговор. Един от ловците отиде при тях и прошепна нещо на Хари. Лицето му придоби сериозно изражение и той изръмжа нещо неразбираемо в отговор. Кимна и се придвижи напред. Зад тях остана само една дребна фигурка.

— Какво ти каза?

— Един от краканите се приближава към нас. Не е сигурно дали ще се окажем в безопасност.

Майкълсън стисна зъби. Бе поставил в опасност живота на брат си.

— Казах ти, че…

— Знам, знам, ти винаги си прав, — отвърна Хари. Последният ловец, чернокос и с белег на дясната страна на лицето, спря до него. — Денис, ти тръгни напред и се опитай да достигнеш другите. Нобкоби и аз ще се опитаме да забавим преследвача. Ти помогни на другите да спечелят време.

— Майната му! Имам пушка.

— Вярно е. Аз пък имам опит. Хайде, действай! Майкълсън съзря добре познатата му упоритост в погледа на брат си и разбра, че няма смисъл да се спори.

— Добре. Поне вземи пушката ми — предложи той.

— Може да ти потрябва — отказа Хари и повдигна дългото копие, което държеше в дясната си ръка. — Освен това използването на нетрадиционни оръжия намалява шансовете ни да се сдобием с „ил-джан“ от схватката.

— С какво?

— Става дума за нещо като войнска доблест. Като уважение и признание — поясни той. В тунела се чу стърженето на нокти по каменния под. — Хайде, тръгвайте!

Майкълсън кимна утвърдително и продължи по тунела. В никакъв случай обаче не смяташе да остави брат: си да води битка само с копие. Шмугна се в първия страничен тунел и се огледа. Брат му и другият ловец бяха допрели главите си, като малката фигурка жестикулираше енергично с ръце.

Като се освободи от раницата, Майкълсън свали пушката от рамото и се прилепи към пода на тунела, без да губи от поглед коридора. Зачака, вслушвайки се в засилващия се шум, идващ от приближаващия хищник.

Брат му внезапно се напрегна и премести копието си напред. Очевидно бе забелязал нещо, което бе извън полезрението на Майкълсън. Малкият ловец се притисна плътно до стената. Хари намести основата на копието в една вдлъбнатина на пода и го подпря с крак, като наклони копието така, че острието му да е насочено към вътрешността на тунела. Приведе се, стиснал здраво копието.

В тунела закънтя гневен рев. Сетне се появи и самото чудовище, като запълни цялото пространство. Бе изключително едро, по-голямо от всичките си събратя, срещнати дотогава от Майкълсън. Черно, сякаш намазано с катран, то извиваше глава наляво и надясно и шумно душеше въздуха. Когато съзря Хари, застина и застана върху двата си мускулести задни крака. Направи крачка назад и протегна шия напред, а сетне отвори уста и зарева.

— Майната ти! — изруга Хари на чудовището, като не се отмести от позицията си.

Майкълсън си позволи лека усмивка. Самонадеяният му брат продължаваше да не се плаши от нищо. Легнал по корем, присви очи и подпря приклада на пушката на рамото си. Опита се да се прицели, но брат му бе застанал между него и звяра. Майната му.

Звярът гневно изрева и стремително се нахвърли върху брат му, като преодоля разстоянието между двама им. Всичко стана така бързо, че Майкълсън не успя да реагира. Хари рязко се приведе, когато главата се устреми към него, и сетне се отметна встрани точно в момента, когато звярът се метна върху копието, което проби гърдите му. Дръжката на копието се счупи на две, докато Хари се изтърколи встрани.

Точно тогава дребничкият ловец отскочи от страничната стена и се метна върху шията на чудовището. В ръката си бе стиснал дълъг нож. Със зловещ смях се прицели в очите на звяра. Той отвърна с изпълнен с болка рев и отметна глава, като се освободи от ловеца. Дългото острие на ножа остана да стърчи от лявото око на животното.

Дребният ловец падна върху пода, обаче бързо се отдалечи от разбеснялото се чудовище и запълзя към Хари.

Хищникът забеляза ловеца със здравото си око и разтвори челюсти. Хари се опита да стигне пръв до другаря си и да го измъкне извън обсега на нападателя, но не му достигнаха няколко сантиметра. Малкият човек се озова между челюстите на чудовището. Хари сграбчи половината от дръжката на копието. Явно бе решил да я използва като оръжие, с което да спаси своя приятел.

Майкълсън стисна зъби. Тялото на брат му все още му пречеше да стреля. Хари очевидно бе решил да не остави дребничкия ловец в челюстите на чудовището. Дявол да го вземе! Като затаи дъх, Майкълсън се прицели и натисна спусъка. Изстрелът изтрещя оглушително в тясното пространство.

От този звук всички застинаха. Хари прекрати устрема си към чудовището, като все още държеше в ръка остатъка от копието. Чудовището също замръзна.

— Хари! — изкрещя Майкълсън, и от крясъка му живата картина се разпадна. Звярът се свлече мъртъв на земята с куршум, пронизал мозъка му. При падането освободи плячката си и ловецът изпадна от челюстите му. Хари се затича към приятеля си.

Майкълсън изпълзя от скривалището и се доближи до брат си. Огледа трупа на звяра, който лежеше в средата на тунела.

— Как е? — попита Майкълсън.

— Ще оживее — отвърна Хари, като помогна на малкия ловец да се изправи на крака. — Те са жилаво племе. Размина му се само с няколко дупки на рамото. Няма сериозни увреждания.

— Радвам се да чуя това — каза Майкълсън. После коленичи до ловеца от племето мими-суи и постави ръка върху здравото му рамо.

— Денис, струва ми се, че ти казах да се махаш оттук.

— Не само съм по-възрастен от теб, но съм и по-старши по звание — отсече намръщено Майкълсън.

— Драго ми е да чуя, че си израсъл в службата по-бързо от мен. Иначе можеше и да ме послушаш — произнесе Хари със сериозен вид. — Благодаря ти, Денис.

Мъничкият ловец започна да говори нещо непонятно. В погледа му се четеше болка. Хари му кимна делово. Мъничката фигурка присегна с ръка към нараненото си рамо и накваси пръста си с течащата кръв. После се обърна към Майкълсън.

— Нобкоби иска да сподели своя ил-джан с теб — поясни Хари. — Това се смята за нещо почетно от неговия народ. Нещо като нашето кръвно братство.

Косматият ловец присегна с ръка и остави с пръста си кървав отпечатък върху челото на Майкълсън.

— Бра… братко — изръмжа.