Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (24)

Глава 21

Ашли изпищя, защото нещо космато я хвана силно за глезена, като го стисна като менгеме. Какво, по дяволите, бе това? Тя отскочи рязко встрани, като успя да измъкне крака си. Блъсна се в Бен, и по-точно, в ръката, в която държеше пистолета. Той неволно стреля в посока към далечния таван и така се лишиха от един ценен куршум.

— За Бога, жено! — промърмори Бен, като я тикна зад себе си, без да откъсва поглед от глутницата вълкоподобни животни, притиснали лапи към земята.

— В тунела има нещо. То ме хвана за крака. Той се устреми към тунела. Не видя нищо.

— Не виждам никакво… Боже мой!

Сега настъпи ред на Бен да отскочи от отвора, тъй като нещо започна да се измъква оттам.

— Майната му!

Ашли първоначално реши, че вижда пред себе си малко мръсно дете. Голо и потънало в кир. Когато то се изправи и я погледна, тя разбра, че бе сгрешила. Отстъпи още една крачка.

Съществото бе високо около метър и двайсет сантиметра. Бе напълно голо и ако се съдеше по разголените му полови органи, очевидно бе самец. Сплъстената му черна коса бе стегната с кожена лента. Гърдите и краката му бяха покрити с груба, гъста козина.

Ашли първоначално реши, че вижда пред себе си антропоид или доисторически човек. Може би някакъв неандерталец джудже. Някои от чертите му подкрепяха тези и изводи. Над огромните си очи съществото имаше плътни костни гребени. Имаше широк и плосък нос, който душеше въздуха в посока към нея. Изпъкналите му челюстни кости уподобяваха лицето му на муцуна.

Ашли бе изучавала изкопаемите останки на всички хоминиди и въобще на всички предци на човека. Това дишащо и вонящо същество обаче не приличаше на нито един от тях. На пръв поглед наподобяваше австралопитек, но всъщност силно се различаваше от него. Тялото му, макар и мускулесто, не бе така едро, като на ранните хоминиди. Шията му бе прекалено дълга и тънка. Ушите му бяха изумителни: космати и изострени, движеха се напред и назад. Нито един от древните хоминиди не бе притежавал такива черти.

Съществото внезапно направи крачка към тях. Бен повдигна пистолета си.

Като видя оръжието, съществото разтвори уста и оголи острите си зъби. Сетне се извърна към глутницата и махна на животните с мускулестата си ръка. „Унк, унк“, изръмжа им и те с точността на добре сработил се екип се извърнаха и изчезнаха в нивята. Сетне съществото се извърна към Бен и скръсти ръце.

— Какво ще кажеш, Аш? — попита тихо Бен, като насочи пистолета към земята.

— Не знам — отвърна удивено тя. — Струва ми се все пак, че се срещнахме с един от нашите пещерни жители.

Едно от ушите на съществото се отмести от тях. Изглежда, вслушваше се в нещо, тъй като притвори очи. След няколко секунди отново ги отвори. Извърна се и започна да се отдалечава от тях. Походката му бе игрива.

Ашли не откъсна поглед от него. Много и се искаше да го докосне. И костната му система изглеждаше странна, не приличаше на тази на хоминидите. Какво представляваше това същество?

То се отмести на няколко метра, след което спря и отново се обърна към тях. Повторно скръсти ръце. Чакаше ги.

— Струва ми се, че иска да го последваме — каза тя и направи крачка напред. Бен я хвана за лакътя и се опита да я спре.

— Не знаем къде, по дяволите, ще ни завлече — прошепна. — Нищо чудно да сме вече предвидени в нечия вечеря.

Сетне се обърна към очакващото ги същество и заговори със силен глас:

— Задръж малко, мой човек. Накъде ще ни водиш?

То стрелна с поглед Бен, след което се извърна и започна да се отдалечава.

Ашли не откъсна поглед от отдалечаващата се фигурка. Непременно трябваше да научи нещо повече за тези същества. След като реши, че няма какво да губи, тръгна подир него. Преди това се извърна и се обърна към спътника си.

— Според мен няма нищо страшно, Бен. Ако ни бе мислил злото, щеше да насъска срещу нас тези вълци.

Бен поклати глава, но с предпазлива крачка я последва.

Като вървяха на няколко метра зад водача си, озоваха се върху тясна пътека сред жълтата растителност. Преди да продължи по пътеката, съществото измъкна от пояса си — неговото единствено облекло — дълга кама. Представляваше дълъг кристал. Бе диамант!

Бен, разтревожен от мисълта, че може да ги нападне, закри гърдите на Ашли с ръката си.

— Догаомаруби — произнесе то, сякаш обясняваше нещо, и размаха ножа си.

— Добре, добре, приятелю, говори си, каквото си искаш. Само че по-добре прибери този нож отново в гащите си.

— За Бога, той се опитва да разговаря с нас! — възкликна Ашли. — Опитва се да установи словесно общуване! Невероятно!

Съществото отново се извърна и ги поведе през жълтите поля. Подобните на зърна семена, с които завършваха стъблата на растенията, се извисяваха над главата на водача, като достигаха само височината на гърдите на Ашли. Наложи и се да положи усилия, за да върви по тясната пътека, тъй като трябваше непрестанно да разбутва растенията от двете си страни. Съществото, от друга страна, сякаш се плъзгаше по пътеката, без да докосне нито едно стебло. Ашли се почувства като тромава слоница. След час започна по-скоро да блъска растителността, отколкото да я отмества. Бен също си пробиваше път с усилия през гъстата растителност.

— Едно мачете би ми свършило чудесна работа — каза задъхано.

— Или един джип четири на четири — добави тя. — Една почивка би ми се отразила добре.

Сякаш в отговор на молбата им, след малко се озоваха върху разчистена поляна. Пътеката бе пресечена от малък ручей. Над него се издигаше каменен мост. Водачът им ги изчака до моста, като се разположи върху един камък. Не изпускаше камата от ръката си. „Догаомаруби“, повтори, като им посочи две гладки скали.

Ашли погледна озадачено Бен. Той пък — водача.

С жестове им даде знак да седнат. „Догаомаруби“, повтори още по-настоятелно.

— Кани ни да седнем — каза тя, като отиде до един камък и свали раницата си. — Догаомаруби вероятно означава „почивка“.

— Време беше — добави Бен, като се настани на съседния камък.

Съществото се приближи до Бен и му предложи камата си. Бен я взе.

— Благодаря — каза той и се обърна към Ашли. — Да не би да ми я подарява? Трябва ли и аз да му подаря нещо?

— Не знам. Различните култури имат различни обичаи. Понякога се смята за обидно да отвърнеш на подаръка с подарък.

— Какво да направя в такъв случай? Може би той очаква от мен да направя нещо? Да си срежа дланта? Да станем кръвни братя?

Тя повдигна рамене.

Докато разговаряха, водачът им не престана да ги наблюдава. Ушите му мърдаха, докато те си разменяха реплики. По едно време изръмжа шумно и направи крачка към Бен. Взе му ножа, коленичи до него и повдигна крачолите му. — Бен понечи да си отдръпне краката… и застина. Ашли също видя това, което вцепени Бен, и зина от удивление.

— Какво е това? — Приведе се към Бен, за да огледа по-отблизо крака му. Черен плужек, голям колкото дланта и, се бе прилепил към него. Тялото на плужека потрепна и той стана няколко милиметра по-голям.

Водачът им присегна с ножа и умело отстрани животното от крака на Бен. Смукалата му се отлепиха от плътта на спътника и. Две малки розови кръгчета с дупчици в средата показваха къде то се бе заловило за тялото на Бен. От тях изтекоха капчици кръв.

— Гадни пиявици! — възкликна Бен и изтръпна. Изправи се и събу панталоните си. На лицето му бе изписана погнуса. Други пет подобни на пиявици паразита се бяха впили в тялото му. Ашли забеляза, че една от тях бе стигнала чак до дясното му бедро. Погледна собствените си панталони и внезапно и се стори, че по краката и пълзяха хиляди от гнусните създания. Знаеше, че само си въобразява това, но все пак бързо разкопча колана и събу панталоните си. Като затаи дъх, погледна краката си. Две черни твари бяха прилепнали към лявото и бедро, а една, към дясното. Дявол да го вземе! Човек не можеше да знае какви болести носят тези животни.

Бен, гол от кръста надолу, бе позеленял, когато го освободиха от последната пиявица. След като приключи с него, водачът се приближи с ножа към Ашли.

— Аз сама ще се справя — каза тя и подаде ръка, за да поеме ножа.

Водачът погледна първо ръката и, а после — лицето и. Тя подаде ръка още по-настойчиво. Той спря за миг и, изглежда, я разбра. Дори и кимна! Постави дръжката на ножа в ръката и.

Проклети пиявици! С върха на ножа тя отлепи първото смукало, после пъхна острието на ножа под тялото и едва тогава се зае с второто смукало. Последното се оказа малко по-трудно. После намести паразита върху диамантеното острие и го захвърли в ручея така, както бе постъпил водачът им. След това се зае с останалите. Когато приключи и с последния, черното му тяло се оказа върху острието. Водачът им внимателно взе животното с пръсти. Каза „догаомаруби“ и захвърли паразита в ручея.

Бен закопча панталоните си.

— Не вярвам „догаомаруби“ да означава „почивка“ — промълви, той. — Предполагам, че означава „мръсна шибана земна пиявица“.

— Обърни внимание на това, че той не унищожи паразитите — отбеляза тя, докато наместваше раницата си. — Видях, че ги отстранява много внимателно. Сетне проследих какво направи една от пиявиците, пуснати в ручея. Напълни се с вода и изпълзя обратно в нивата.

— Така ли?

— Струва ми се, че ги използват за поддържането на нивите. За напояване. Така, както селяните използват пчелите. Като биологическо оръдие.

— Може и така да е, но пчелите не ти изсмукват кръвта — промърмори Бен.

Ашли го погледна отчаяно и последва водача. Той прекоси моста и запраши отново през нивята. След час съзряха в далечината стадо клатушкащи се животни. Очевидно пасяха. Имаха масивни глави и къси шии. Погледнаха ги, когато преминаха покрай тях.

— Приличат ми на прехранени кенгура — каза Бен.

— Туритури — каза водачът, като посочи животните.

Ашли кимна с разбиране. Бе много удивена от екосистемата, възникнала тук. Неин енергиен източник бяха фитопланктонът и вулканичните газове. Полагаха началото на хранителна верига, основана върху гъби и микроорганизми. Системата нямаше как да не е невероятно крехка и очевидно трябваше да бъде поддържана непрестанно с големи усилия. Подобно на пиявиците, всеки един от живите организми играеше ключова роля за укрепването и защитата на околната среда.

Тя погледна гърба на водача. Какво равнище на разум бе необходимо, за да се поддържа тази екосистема? Едва ли такава богата и разнообразна природна среда съществуваше само по случайност.

Докато вървяха, наблизо прелетя ято птици. Бърз като светкавица, водачът им измъкна прашка и уби една от тях във въздуха. После изчезна в нивята, за да прибере плячката си. След малко се завърна, закрепил птицата на пояса си. Ашли погледна животното. То нямаше пера. Това, което бе взела за птица, всъщност се оказа летящ гущер.

— Надявам се да не ни го поднесат за вечеря — каза Бен, който също бе видял „птицата“.

— По всяка вероятност има вкуса на пилешко — предположи тя и продължи.

Водачът им спря на няколко метра пред тях и приклекна. Ашли последва примера му и направи същото. Опасяваше се, че може би наблизо се е появил хищник. Внимателно огледа саваната.

— Какво става? — попита Бен, който също приклекна зад нея.

Ашли погледна към водача. Оказа се, че той ходи по голяма нужда. Ашли бе изумена.

— Нямат особен вкус към уединението, нали? — усмихна се Бен.

Водачът им приключи заниманието си и се забърса с едно листо. Сетне с помощта на същото листо прибра изпражненията си в малка кесийка на пояса си.

— Чистници са — каза и Бен.

— Просто се грижат за околната среда — подчерта Ашли.

— Какво?

— Енергията на тази екосистема е ограничена. Всичко трябва да се оползотворява. За да може тази крехка система да просъществува, нищо не бива да се пилее.

— Все пак напомни ми да не се ръкувам с този човек.

Водачът им продължи пътя си, без да поглежда назад. Ашли го последва.

След още два часа път и още две почивки за отстраняване на пиявици Ашли забави ход. Цялата бе плувнала в пот. Всички части на тялото и я сърбяха и боляха.

Водачът я погледна. „Дага монд карофи“, каза загрижено.

Тя поклати глава неразбиращо. Отви капачката на манерката си и отпи малко вода.

Водачът посочи отсрещната стена. Пътеката водеше към нея. „Карофи!“ Тя избърса челото си и погледна в същата посока. Сред сенките на стената едва се забелязваха множество черни точици, подредени в редици на различни равнища. Различи структура, подобна на жилищата в пещерата Алфа. Дори и от това разстояние се виждаше, че там е оживено. Сред отворите се движеха малки фигурки.

— За Бога, Бен, погледни! Селище! — извика тя, като се извърна към него.

Изражението на лицето му бе странно. Представляваше смесица от изненада и страх.

— Не чуваш ли нещо? Нещо като бръмчене? — попита я. Погледът му се отмести нагоре и тя видя бялото на очите му.

— Бен?

Той започна да се олюлява, а след малко се свлече върху полето.

Бен се опита да се пребори с мрака. Можеше да чува гласа на Ашли, но така, сякаш се раздаваше от дълбок кладенец. Мракът постепенно го погълна.

Усети как някой го докосна по рамото. В началото, нежно, след това, по-грубо. Бен отвори очи. Дядо му отново го разтърси.

— Бени, нямаш време за дрямка. Трябваш ни — каза дядо му.

Само това ми липсваше, рече си той, като огледа познатата пещера. Отново бе обграден от скали с червени месести плодове. Отново сънуваше. Какво обаче можеше да сънува? Дядо му сега бе гол. Бе облечен само с набедрена превръзка. Гърдите му бяха разкрасени с ярки цветове.

— Какво искаш? — попита го Бен.

— Последвай ме — отвърна дядо му и му посочи пещера, над чийто вход бе издълбана звезда. — Оттук. — Отиде до отвора и влезе вътре.

Бен се опита да го последва, но установи, че не може дори да приседне. Бе сякаш парализиран. — Не мога да се движа! — извика.

— Ще дойдеш, когато можеш. Ти и ние сме едно цяло — отвърна му глас от пещерата.

Мракът го погълна още веднъж. Той се опита да го прогони и този път успя. Около него избухна светлина и той видя пред себе си разтревоженото лице на Ашли.

— Бен? Какво ти стана?

— Не знам — каза той и приседна. — Съвсем не знам.

Когато наближиха селището, Ашли го погледна и зина от удивление. Опита се да преброи жилищата, издълбани в ската, но след като достигна стотното, се отказа. Жилищата бяха отрупани върху склон с формата на мида, дълъг около километър и половина, нещо като естествен амфитеатър. Домовете бяха разположени на поне двайсет равнища, свързани помежду си с издълбани върху склона стълби. На няколко места връзката се осъществяваше с помощта на дебели въжета и примитивни скрипци.

Тези пещерни жилища, макар и да приличаха на откритите в пещерата Алфа, за разлика от тях съвсем не бяха спартански. Напротив, имаха вида на уютни домове. Стените и входовете им бяха покрити с многоцветни черги със сложен рисунък. На други бяха изобразени странни животни и сложни ловувалия. Много площадки бяха осеяни с каменна керамика с жълт, червен и син цвят.

Бен я хвана за ръката, когато излязоха от жълтите ниви и навлязоха в селището. Тя стисна ръката му и забеляза, че каменната повърхност бе полирана почти като стъкло. Такъв блясък можеше да се постигне само след години усърден труд или чрез столетия пешеходно движение.

Продължиха да следват водача и видяха как около тях се насъбра тълпа. Някои ги наблюдаваха отдалеч с широко разтворени очи. Други се престрашиха и докоснаха ръката и дрехите на Ашли. Трети се скриха зад други и само надничаха иззад гърба им. Ашли повдигна поглед към скалистия скат. Видя, че множество малки ръце бяха отместили чергите, за да зърнат пришълците. Стълбите, издълбани в ската между отделните равнища на селището, се изпълниха с хиляди любопитни лица. Безброй малки дечица се бяха струпали около родителите си.

Всичките бяха голи, досущ като водача им. Неколцина обаче бяха украсени с примитивни гердани или шапки от плетена тръстика. Група самци, всичките покрити с черни косми, бяха забучили в носовете си изострени кости.

Водачът им се спря и коленичи върху един камък. Сведе глава и зачака.

Ашли и Бен застанаха зад него. Като погледна над рамото му, Ашли спря погледа си върху една възрастна самка. Бе малко по-слабо окосмена от водача им. Пълните и гърди с големи тъмни зърна бяха провиснали до изпъкналия и корем. Имаше всички признаци на бременност. Ашли тъкмо щеше да отмести погледа си, когато едно внезапно движение привлече вниманието и. От изпъкналия корем на самката се подаде малка ръчица. Присегна нагоре и се залови за козината под едната и гърда. Като използва тази опора, едно писукащо бебе, розово и безкосмено, се изтегли от корема на самката и започна да бозае. Майката не му обърна внимание и продължи да зяпа Ашли. Тя, изумена от видяното, примига. Бебето се разтревожи от оживлението, което бе предизвикало, и се спусна обратно в скривалището си. В една торбичка!

— Погледни, Бен — каза Ашли, като думите и веднага накараха зрителите да отстъпят крачка назад. — Погледни онази майка. Носи детето си в торбичка.

— И какво от това? Ти видя ли пазачите пред входа? Видя ли, че са въоръжени с копия и държат вълци на ремък? Ако решим да се измъкнем оттук, няма да ни е лесно.

— Тази мисъл никак не ме вълнува. Няма да си тръгна оттук, освен, ако не ме изгонят. Има страшно много неща за изучаване. Даваш ли си сметка какво означава това?

— Кое?

— Само двуутробните носят малките си в торбички.

Тези същества очевидно са произлезли от двуутробни животни.

— Страхотна работа! Пленило ни е стадо кенгура! Тя не обърна внимание на думите му и продължи да разсъждава на глас:

— Големите хищници, които ни нападнаха, също бяха ранни двуутробни. Изглежда, че в тази екосистема всички ниши са били запълнени от двуутробни. Как обаче? Как са успели да дойдат тук? Как са успели да оцелеят?

Бен присви рамене.

— Замисли се върху това, Бен. Тук се е развила цяла двуутробна екосистема, при това съвсем изолирано от конкуренцията на бозайниците. В тези пещери еволюцията се е осъществила по един съвършено различен начин.

Шумящата дотогава тълпа внезапно затихна. Настъпи пълна тишина. Бен сръга Ашли и с кимване и даде знак да погледне пред себе си.

От входа на най-голямата пещера излезе прегърбено същество. Бе мъж, покрит с черни косми, но брадата му бе посребряла. Съществото бе с една глава по-високо от техния водач и раменете му бяха широки и мускулести. Придвижваше се с помощта на дълга тояга, която държеше в дясната си ръка. На върха и имаше рубин с размерите на грейпфрут.

Водачът им повдигна глава и започна бързо да говори. Другият, очевидно ръководител на общността, само от време на време отговаряше с кратки реплики. Ашли проследи с поглед разговора. Искаше и се да разбере какво си говорят. Водачът им приключи изложението си и опря чело на камъка пред него.

Вождът им най-сетне се обърна към тях. Погледна първо Ашли, а после, и Бен. Докато ги изучаваше с поглед, разсеяно чешеше корема си. После излая нещо към тях. Ашли естествено не разбра думите му, но от тях тълпата трепна и се отдръпна от пришълците. Някои дори побързаха да се скрият в жилищата си.

Ашли се обърна към Бен.

— Тази работа не ми харесва — прошепна той и повдигна рамене.

Вождът удари с тоягата си по земята и се отдалечи.

В този миг от една съседна пещера излезе крехка фигура, покрита с груба сребърна козина. Придвижваше се така бавно и предпазливо, че на Ашли се стори, че може да чуе пукота на костите му. Подобно на вожда, и той се придвижваше с помощта на тояга. За разлика от вожда обаче наистина се нуждаеше от нея. На върха си тоягата му имаше не рубин, а диамант с формата на круша.

Ашли забеляза, че на гърдите му бе изобразена рисунка с жълт и червен цвят.

— Сигурно ще откача напълно — каза застаналият до нея Бен и се размърда.

— Тихо! — прошепна тя. — Едва ли ще е възпитано да разговаряме помежду си точно сега.

Старецът ги погледна. Тялото му очевидно бе старо и немощно, но погледът му издаваше остър ум и пъргав мозък. Погледна Бен и му кимна. Сетне започна да обяснява нещо на вожда.

— Аш, тази рисунка вече съм я виждал — каза Бен. — Имам предвид рисунката върху гърдите на стареца.

— Какво? Къде? — прошепна тя.

Той преглътна. В гласа му се прокрадна страх:

— В един сън… Бе изрисувана върху гърдите на покойния ми дядо.

— Виж какво, за това ще поговорим по-късно — прекъсна го тя, като стисна ръката му. — В момента най-важното е да разберем какво смятат да правят с нас.

Докато те си шепнеха, спорът между стареца и вожда се разгорещи. И двамата започнаха да повишават тон и да удрят тоягите си в земята. Най-сетне вождът се озъби, строши тоягата си в коляното на две и сърдито се отдалечи.

— А сега, какво? — попита Бен.

Старецът се извърна към тях и вдигна тоягата си. Произнесе само една дума: „Смърт“.