Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (23)

Глава 20

— Започни с греблата! — изкрещя силно Блейкли, надвивайки рева на водопада.

Направи последен опит да запали двигателя на лодката. Той само изпърпори и угасна. Блейкли видя как течението започна да влачи лодката към бездната. Оттук бе невъзможно да се определи височината на водопада. Шумът обаче беше неописуем. Звуците, предизвикани от водата и ехото на скалите, вещаеха голяма опасност. Блейкли стисна греблото до единия борд на лодката. Видя, че Джейсън, заел позиция до другия борд, се опитва да гребе.

— По-живо, Джейсън, по-живо! — викна той на момчето, като се включи в борбата с течението. Раменете му бяха изтръпнали от напрежение.

— Опитвам се, но нищо не се получава! Не мога да намаля скоростта!

Блейкли се извърна. Кърмата на лодката вече бе достигнала ръба на водопада. Видя как течението понесе лодката отвъд него.

— Дръж се! — изкрещя Блейкли и се хвана за въжетата на понтона. Джейсън направи същото.

Когато лодката достигна ръба на водопада, сякаш за миг застина. Блейкли си пое дъх, когато тя се прехвърли отвъд прага му. За миг се оказа обградена от водни стени. Стори му се, че ще падне върху тях. Понечи да изкрещи, но в този момент лодката достигна дъното, без да се обърне. И двамата се оказаха притиснати към пода и, докато наоколо им струеше вода. За тяхно щастие лодката не се преобърна.

Блейкли повдигна глава. Водопадът се оказа висок само около пет метра.

— Не мога да повярвам! Та нали…

Лодката се наклони над втори водопад. Изненаданият Блейкли насмалко не изпусна въжето, когато лодката се плъзна по водата и се удари в дъното. Независимо от силния шум, предизвикан от ревящата вода, чу се съвършено ясно как единият понтон бе раздран. Дявол да го вземе! Лодката бързо се изпълни с вода. Въздухът, останал в другия понтон, едва успя да я задържи над водата.

Блейкли придърпа Джейсън към здравия понтон. Момчето се извърна и погледна през рамо.

— Има още един! — извика.

Преди Блейкли да успее да провери истинността на думите на момчето, лодката се прехвърли над ръба на поредния водопад. Пробитият понтон, действащ като котва, завъртя лодката около оста и. След миг тя се стовари във водовъртежа под тях.

Преди да се озове под водата, Блейкли видя как Джейсън излетя от лодката, макар и да бе протегнал ръце, с които да се захване за нещо. Веднага след това Блейкли потъна в солената вода, която нахлу в носа му, накара го да се закашля и така да изпразни дробовете си от животоспасяващия въздух. Той затвори плътно уста, макар че гърдите го заболяха. Като се изтласка от здравия понтон, той се оказа встрани, в сравнително спокойни води. Благодарение на спасителната си жилетка след малко се подаде на повърхността.

Като си поемаше въздух, започна да се оглежда. Видя поредицата от три водопада, през които бяха преминали. Опита да разбере дали напред ги очакват нови водопади. За щастие повече нямаше. Бяха достигнали дъното на дълбоката пещера. Течението го отнесе към малко заливче, където водата се движеше лениво. Пещерата сияеше, осветена от широки ивици фосфоресциращи гъби. Огледа се отново. В полумрака той забеляза оранжево петно, мърдащо до отсрещния бряг. Това бе Джейсън. Блейкли се раздвижи енергично. Ботушите му бяха пълни с вода. Джейсън не даваше признаци на живот. Изглежда, тялото му просто плаваше в заливчето. Съществуваше опасност водата всеки миг да изтегли момчето от тихите крайбрежни води и да го върне в основното течение.

— Дръж се, момчето ми! — извика Блейкли, заплува бързо и след минута вече успя да хване края на спасителната жилетка на Джейсън. Успокои се за миг, когато установи, че Джейсън диша. Измъчено, но силно.

Устреми се към брега, придържайки Джейсън зад себе си. Постара се да задържи устните и носа на детето над водата. Рамото му докосна камък. Бе достигнал брега. Като пусна за миг Джейсън, изкатери се върху хлъзгавия бряг. Когато достигна сушата, легна по корем и протегна ръка към Джейсън. Първоначално успя да хване жилетката му само с два пръста, но после го придърпа към себе си и го хвана здраво.

Когато започна да го измъква от водата, Джейсън отвори очи. Обърканото и замаяно момче се уплаши, започна лудешки да мята крайниците си и да се съпротивлява. Ръката му удари Блейкли по слепоочието и докторът насмалко не го изпусна. Повиши глас, като се опита да вложи в него едновременно строгост и успокоение:

— Спокойно, Джейсън! Това съм аз! С мен си в, безопасност!

Думите му, изглежда, достигнаха разума на момчето и то се умири.

— Браво! — каза Блейкли и го придърпа към брега. Направи това със сетни сили, след което се свлече до него. Джейсън се опита да приседне, но Блейкли не му позволи. — Стой мирен! Почини си!

Внезапният прилив на сили у Блейкли секна. Мокрите му крака изведнъж натежаха. За миг оклюма глава и започна да си поема дълбоко дъх. Какво щяха да правят сега?

Джейсън се закашля и отново привлече вниманието му. Той присегна към него и разкопча спасителната му жилетка. После се опита да провери дали момчето имаше наранявания. По тялото му нямаше нито счупени кости, нито рани. Внимателно докосна раната на главата на момчето, навярно я бе получило при удар в някоя скала. Реши, че не бе толкова опасна, колкото изглеждаше, но все пак му бе необходима аптечка. Трябваше да я промие с антибиотик и да я превърже със суха превръзка. Видя, че и повредената лодка бе спряла на няколко метра от брега. Реши, че е по-добре да свали всичко полезно от нея, преди течението пак да я отнесе — хранителни запаси, фенерчета, комплекти за първа помощ. Нямаше представа колко време щяха да останат тук, долу. Погледна Джейсън и видя, че момчето също го гледаше. Погледът му издаваше, че е дошло в съзнание. Джейсън облиза устните си.

— Боли ме главата — прошепна гърлено.

— Знам, момчето ми, знам. Здравата се удари в камъните.

Джейсън докосна главата си, а после огледа окървавените си пръсти. Очите му се разшириха.

— Ще се оправиш — успокои го Блейкли и го потупа по рамото. — Само си се порязал. Ще доплувам до лодката и ще донеса бинтове.

— Но…

— Не се тревожи. Веднага ще се върна — каза Блейкли. Изстена, когато се надигна, тъй като гърдите му го пронизаха с предупредителни болки. Не му се искаше да влиза повторно във водата, но нямаше избор.

Джейсън се повдигна на лакът и започна мълчаливо да го наблюдава.

Блейкли се вмъкна във водата и се насочи към лодката. За щастие тя се бе доближила повече до брега, докато успокояваше момчето. Само след няколко движения той се оказа до наполовина потъналата лодка. Макар и всичко да бе прикрепено към нея с ремъци и въжета, някои неща се бяха изгубили. Успя да открие сухата храна и аптечката за оказване на първа помощ.

Претърси и останалата част от лодката. За беда сандъчето с резервните фенерчета и батерии се бе изгубило. Като се подпря на здравия понтон, той се замисли. В тази пещера светлината нямаше да бъде проблем. Гъбите осигуряваха достатъчно осветление. Ако им се наложеше обаче да я напуснат?

Като поклати глава, реши да изследва и останалата част от лодката. Откри спортния сак на Джейсън, привързан към една пейка. Огледа сака и установи, че е направен от водонепроницаема материя. Вероятно това щеше донякъде да успокои момчето. Прибра и сака. След един последен оглед се изтласка от лодката и се запъти към брега. За щастие той бе наблизо. Въпреки това гърдите му започнаха отново да парят, а лявата му ръка изтръпна от болка.

Захвърли върху брега това, което бе успял да събере, и после го последва. Подхлъзна се няколко пъти при опитите да се изкачи на брега. Най-сетне, след като си нарани сериозно коляното, се дотътри до брега и се изправи.

— Джейсън, къде си? — извика, след като видя празната спасителна жилетка.

Момчето го нямаше.

 

Като се пребори с погнусата си, Линда хвана протегнатата ръка на Халид. При допира с него насмалко не отдръпна ръката си, но неговата ръка, суха и силна, я стисна здраво. С неохота позволи да бъде изтеглена към последния метър от каменния сипей. Позволи си да погледне водопада от камъни, който току-що бяха изкачили. Подът на пещерата, осветен от вездесъщите гъби, се намираше на няколкостотин метра под тях.

— Бях прав — каза Халид, като посочи пукнатината в стената на върха на сипея. — Това е пукнатина от разлом. При това продължава нагоре. Усещаш ли въздушното течение?

Тя почувства лек повей върху бузата си. Тъмното гърло на тунела пред тях сякаш се опитваше да ги засмуче.

— Изглежда обещаващо — отвърна тя и се насили да се усмихне.

В отговор той се ухили още по-широко. Тя го погледна в очите и ги възприе като две черни дупки. След като той се обърна, почувства желание да побегне и да се спусне повторно по каменния сипей. Краката и обаче последваха Халид и влязоха в пукнатината с формата на буквата „V“.

След няколко метра Халид включи лампата на каската си. Светлината разкъса девствения мрак. Върху тези полегати стени не растяха гъби. Тя включи и своя ръчен фенер, като разшири лъча му. Стените от двете им страни наподобяваха каменни криле. Таванът, разположен далеч над главите им, бе сякаш направен от цяло парче скала, поставено небрежно на мястото си. Изглеждаше крехък и неустойчив. Струваше и се, че е достатъчно да издаде някакъв по-силен звук, за да се срине покривът над главите им и ги погребе под километри скална маса.

— Това е сравнително младо образувание — каза Халид. — Младо от геологическа гледна точка, разбира се. Едва ли е на повече от хиляда години. Тази скала не е така изгладена от водата, както скалата в предишната пещера. Забележи колко са остри ръбовете и, сякаш е била издялана с нож. Тази пукнатина навярно е била създадена от съвсем неотдавнашен сеизмичен трус.

— Тук няма и гъби — промърмори тя.

— Какво?

— Не виждам гъби. Ако пукнатината бе на милион години, гъбите щяха да достигнат и това място.

— Права си.

— Където и да си устроим бивак, ще трябва първо да проверим дали наблизо няма гъби. Ще трябва предварително да го огледам — каза тя. Установи, че от собствените и думи ужасът в сърцето и започна да отслабва. — По време на предишните почивки анализирах различни образци от гъбите. Не са еднакви. Сигурна съм, че по-голямата част от тези светещи гъби са безопасни. Хищният вид обаче има съвсем различна структура. Ще трябва да се пазим от него.

— Права си. Трябва да бъдем по-предпазливи — отвърна той.

Линда изпитваше желание да продължи разговора, за да се освободи от мисълта, че е тръгнала в компанията на хладнокръвен убиец.

— Как те избраха за тази мисия? — попита. — Заради познанията ти по геология или винаги си бил…

Насмалко щеше да каже „терорист“, но не си позволи да изрече тази дума.

— Не съм геолог — отвърна той. — Тази мисия ми бе възложена преди две години. През това време учех интензивно геология. Не само за да мога да превъплътя личността на Халид, а и за да бъда в състояние да разбера по-добре какво бих могъл да открия тук. Разполагах с много време за учене, докато се възстановявах от пластичната хирургия.

— Значи ти не си истинският Халид Наджмон? — запита тя, след като осъзна откровението му.

— Приликата ми с истинския Халид и без това бе много голяма — отвърна той, докато и помагаше да преодолее каменна купчина. — Именно заради това и бях избран за тази мисия. Моите началници обаче са старателни хора. Настояха приликата да е пълна.

Тя втренчи поглед в гърба му, докато той продължаваше да се катери пред нея. Едва сега започна да и се прояснява дълбочината на мотивите и неговия фанатизъм.

— Какво се случи с истинския Халид?

Той я погледна с тъмните си очи. Погледът му изразяваше неодобрение, сякаш въпросът и бе глупав.

— Кое е истинското ти име?

Той пренебрегна и този неин въпрос и отмести поглед от нея.

— Отгоре се вижда светлина — каза.

Линда се доближи до него, внезапно изпълнена с надежди. Дали това не бе изход? Тунелът се разшири и придоби размерите на малка пещера. Зад един завой се появи сияние. Зелената светлина не остави никакви съмнения у нея какво ги очакваше по-нататък.

— Гъби — каза уморено.

— Да — съгласи се той. — Вслушай се обаче.

Чу далечен глух тътен. Подобен шум бе чувала в близост до дома на дядо си в град Квебек.

— Звучи ми като водопад.

— И аз мисля, че е водопад. Стана обаче вече късно. При всички тези гъби добре е да лагеруваме тук. Утре сутрин ще се отправим към водопада.

С кимане тя даде знак, че е разбрала думите му. Нямаше желание да отблъсква друго нападение на хищните растения, боеше се от настъпването на този момент. Предстоеше и да прекара нощ в присъствието на човек, за когото знаеше, че е убиец.

Внезапно в тунела пред тях прокънтя писък. Изумената Линда несъзнателно се доближи до Халид. Някой се обаждаше. Гласът звучеше от много далеч, но несъмнено бе човешки.

 

— Джейсън, къде си, по дяволите?

Не може ли човек малко да се отдалечи, запита се сърдито Джейсън. Закопча ципа на панталоните и се подаде иззад сталагмита.

— Трябваше да се… — започна да обяснява на доктор Блейкли. — Цял ден се стискам.

Докторът дотърча при него. От мокрите му дрехи все още се стичаше вода. На лицето му бе изписан гняв.

— Не прави това повече!

— Кое?

— Не изчезвай така.

— Та аз бях съвсем наблизо. Ей там. — Джейсън посочи импровизираната си тоалетна.

— Няма значение. Тук ни дебнат всякакви опасности — предупреди Блейкли. Лицето му се отпусна, но дишането му бе все още тежко. — Джейсън, трябва да бъдем предпазливи. Да не се делим един от друг.

— Добре, добре. Не исках да…

— Всичко е ясно. Дай сега да видим цицината ти. Джейсън бавно се дотътри до една малка скала и приседна. С намръщено лице позволи на Блейкли да промие раната му. Оказа се, че това съвсем не го заболя. Усещането дори беше почти приятно. Той се отпусна и притвори очи. Внезапно челото му сякаш се подпали.

— Леле!

— Престани да мърдаш. Сложих ти малко йод.

— Пари!

— Това е добре. Щом пари, значи върши работа — прецени Блейкли и покри раната с лейкопласт. След това приседна наблизо, за да се порадва на резултата от труда си. — Това ще трябва да го сменяме два пъти дневно.

Джейсън отчаяно погледна към тавана. Ужас.

— Гладен ли си? — попита Блейкли, като започна да се рови сред вещите, които бе успял да вземе от лодката.

— Не, никак. Освен, ако си открил някакъв шоколад. Блейкли взе кутията с храната и я отвори. Бръкна в нея и извади нещо, обвито със станиол. Очите на Джейсън светнаха от радост. Протегна ръка. Докторът разчупи шоколада на части и му подаде една от тях.

— Ще трябва да ползваме припасите си най-пестеливо — поясни. Джейсън се намръщи и взе парчето шоколад. Тази работа никак не му харесваше.

— Как ще се върнем горе? — попита.

— Няма да се завръщаме. Нямаме фенерчета.

— Какво ще правим в такъв случай?

— Ще чакаме. Ден или повече. Някой ще ни открие.

Джейсън винаги разбираше кога го лъжат, но предпочете да премълчи. Докторът и без това си имаше достатъчно грижи, за да му създава нови. Като се изправи, Джейсън забеляза добре познатия му червен сак.

— Та това е спортният ми сак! Спасил си го! Благодаря! — каза Джейсън. Отиде бързо при сака си, отвори го и започна да се рови в него. — Тук е! — възкликна.

Измъкна своята игра „Нинтендо“ и с въздишка приседна на петите си. Завъртя няколко пъти копчето за включване и след малко наоколо им се разнесе познатата му мелодия.

— Страхотно! — Джейсън се облегна на един сталагмит и се зае с играта си. Поне щеше да има с какво да си запълва времето, докато чакат. Потънал в света на „Нинтендо“, стори му се, че си е у дома. Ако майка му беше тук, досега вече щеше да е недоволствала от звуците на играта. Въздъхна. Включи я на дванайсето равнище.

— Джейсън, изключи, моля те, това нещо — каза Блейкли, като се изправи. — За шума ми е думата.

Джейсън се намръщи. И докторът бе досущ като майка му. Какво им ставаше на възрастните.

— Джейсън, моля те, побързай! — в гласа на доктора се появи тревожна нотка.

Джейсън изключи играта, изправи се и се приближи до Блейкли.

— Какво ста…

— Тихо! Стори ми се, че чух нещо.

Джейсън затаи дъх и си представи как едно от чудовищата отново ги дебне. Застана по-плътно зад доктора. В течение на няколко напрегнати минути запазиха пълна тишина. Водопадът бе твърде наблизо, за да могат лесно да различават други звуци. От силния шум на водата ушите му започнаха да свирят. Джейсън преглътна. Устата му бе пресъхнала. Може би на доктора просто му се бе сторило. Може би ставаше дума за нещо, подобно на миражите в пустинята, само че озвучено. Много му се искаше да е така. Блейкли поклати глава:

— Не знам дали…

— Алооо! — раздаде се вик. Гласът закънтя из пещерата и двамата подскочиха от изненада.

— Тук има някой! Просто не мога да повярвам! — каза Блейкли, като погледна Джейсън.

Джейсън проследи с поглед как Блейкли се покатери върху една скала. Старият човек се поизмъчи, докато стигне дотам. Джейсън пъргаво се покатери до него.

— Кой може да е според теб? — попита.

— Не знам, но ще проверя — отговори Блейкли. Постави ръце около устните като фуния и изкрещя:

— Ние сме тук! В подножието на водопада! Зачака отговор. Чу го след няколко удара на сърцето си.

— Идваме! Стойте там!

— Казах ти, че ще ни открият. Че непременно ще ни открият — рече Блейкли. Внезапно придоби болезнен и изтощен вид, когато слезе от скалата.

Джейсън забеляза, че докторът се свлече на колене. Нещо не бе наред. Веднага дотърча при него. Докторът се закашля, след което се свлече на една страна и припадна.

— Доктор Блейкли! — извика Джейсън, като го дръпна за ръката. Докторът не реагира.

Сърцето на Джейсън лудо затуптя. Започна отчаяно да се оглежда. Ръцете му затрепериха. Джейсън се изкачи върху скалата и закрещя в посока на сенките:

— Помощ!

 

С раница, провиснала върху едното рамо, Линда се опита да настигне Халид. Огледа се из пещерата.

— Стори ми се, че това е гласът на сина на Ашли — каза.

Халид в отговор изръмжа и продължи да напредва в пещерата. Искаше да достигне подножието на водопада.

В лявата си ръка държеше пистолет.

— Ако това е Джейсън, навярно сме близо до базата — рече най-сетне. — Блейкли едва ли би позволил на момчето да се отдалечава много от лагера.

— Какво си решил да правиш? — попита го тя, като погледна пистолета.

— Решил съм да приключа мисията си.

— Какво искаш да кажеш?

— Това зависи от теб.

— Виж какво, Халид, не искам повече убийства — каза Линда, като преглътна.

— В такъв случай затваряй си устата — каза той, като я погледна изпод вежди. — Докато не знаят нищо за мисията ми, ще ги пощадя.

— Никому няма нищо да кажа — отвърна тя, като си спомни бързото и безсмислено убийство на Вилянуева.

Халид кимна и ускори ход. След няколко метра се спря и посочи нещо напред.

— Ей, го там. Това е момчето. Оттук се вижда. Качил се е върху една скала.

Тя присви очи. Навсякъде се виждаха само камъни. Едва след малко съзря малка фигурка, размахваща ръце. Обади му се:

— Джейсън, стой там! Идваме!

Джейсън ги видя. Двама души с каски. Светлините на лампите им проблясваха в осветената от гъбите пещера. Бяха го забелязали. Един от тях му извика нещо, но шумът на водопада заглуши думите му. Това впрочем нямаше значение. Важното бе, че идват.

Слезе от скалата и отиде при Блейкли. Докторът бе съвсем пребледнял. Устните му бяха придобили морав цвят. Все още продължаваше да диша, но при всяко вдишване в дробовете му сякаш издрънчаваха камъни.

— Моля ти се, докторе, не умирай, идва помощ — започна да говори Джейсън. Побързайте, обърна се негласно към тях.

Седна до Блейкли и стисна ръката му. Стори му се много студена. Разтри я, както Аладин бе разтрил вълшебната лампа, с надеждата докторът да се почувства по-добре. Сякаш в отговор на действията му старецът изстена. Джейсън започна да разтрива ръката му още по-усърдно. После се зае с другата.

— Хайде, докторе, хайде.

Очите на доктора се разтвориха. Погледът му в началото бе блуждаещ, но сетне се фокусира. Простена още веднъж и след това започна тежко да диша.

— Джейсън, ти ли си?

— Добре ли сте?

— Подай ми лекарството… нитро… нитроглицерина — промълви със свити от болка устни.

— Къде е? — попита Джейсън.

Докторът се опита да повдигне ръка, но тя безсилно се свлече на земята.

— В джоба… В джоба… на якето ми.

Джейсън опипа с ръка дрехата на доктора и откри малка изпъкналост във вътрешния джоб на якето. Извади от него червена пластмасова тубичка.

— Това ли е?

— Да…

— Какво трябва да направя?

— Подай ми едно, не, по-добре две хапчета…

На Джейсън му бе необходима минута, за да свали капачката, защищаваща лекарството от деца. Изсипа две хапчета в дланта си.

— Добро момче — каза докторът, като отново отвори очи. Гласът му звучеше призрачно. — Пъхни ги под езика ми.

Джейсън се присегна и постави хапчетата в устата на доктора. Видя как Блейкли ги раздвижи с език. Сетне докторът затвори очи и си пое няколко пъти дълбоко дъх.

Като въздъхна облекчено, Джейсън благодари на този, който ги наблюдаваше отгоре който и да бе той.

Тъкмо тогава един глас прозвуча непосредствено зад гърба му. Момчето подскочи от уплаха.

— Джейсън, за Бога, какво се е случило?

Той се извърна и видя познато лице. Косата и бе покрита с кал, а под очите и имаше тъмни кръгове, но все още бе прекрасна.

— Линда! — възкликна Джейсън, скочи и се хвърли в прегръдките и.

Тя го притисна силно и от очите му потекоха сълзи.

Той се разплака. Изплака за миг всичкия ужас и страх, които бе преживял през последните два дни.

— Успокой се, Джейсън, успокой се! Нищо ти няма! — каза тя, като го залюля в прегръдката си.

Той продължи да плаче. Знаеше, че не бива да прави това, но не можа да спре сълзите си. Искаше му се да бъде прегръщан и успокояван. Тялото му се разтресе от хлипания. Не искаше да пусне Линда.

Мислите му бяха прекъснати от глас с чуждо произношение. Джейсън отвори просълзените си очи и видя стоманения пистолет в ръката на египтянина. Застина в прегръдката на Линда.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита Халид.