Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (20)

Глава 17

— Как така да я няма Линда? — попита Ашли, като отмести поглед от радиостанцията. Не бе успяла да се свърже с никого. — Нали казах никой да не напуска тунела? Майкълсън опакова радиостанцията и посочи пространството зад себе си.

— Съжалявам. Обърнах се с гръб към нея и към Халид само за секунда и после видях, че са изчезнали. Изходът от тунела е на сто метра от нас.

— Това е само заради клаустрофобията — вметна Бен. — Тук е прекалено тясно.

— В търбуха на някой от тези хищници ще и се види още по-тясно.

— Халид междувременно огледа следващата пещера — каза Майкълсън. — Самият аз не съм я виждал, но той ми обясни, че е безопасна. Там имало само един тесен втори тунел. Твърде тесен, за да се промъкнат през него тези създания.

— Чудесно — отвърна Ашли. — Ами ако там има други хищници? Достатъчно малки, за да пътуват из тези тунели?

Майкълсън повдигна рамене.

— Добре, да продължим напред — каза Ашли. — Искам да не се делим повече — добави. После помогна на Майкълсън да намести спящия Вилянуева. Той изстена, когато го докоснаха. Челото му бе влажно, но нямаше треска. Нуждаеше се от бърза помощ. Проклетата радиостанция пък не отговаряше.

Майкълсън тръгна нагоре по тунела, като дърпаше тюлена зад себе си. Ашли пък тикаше шейната отзад. Коленете и се разраниха, докато достигнаха изхода. Накрая вървеше Бен, който влачеше раниците. Един последен тласък, и тюленът се озова извън тунела. Ашли, като се препъваше, го последва. И се оказа в страната на чудесата.

— За Бога! — възкликна Бен, който след миг също се измъкна от тунела. — Струва ми се, че съм умрял и съм се оказал в небесата!

Ашли бе изумена. Пещерата имаше размерите на малък салон за танци. Бе почти уютна. Подът и стените и бяха покрити със сияещи кристали. Някои, малки като нокти. Други, с големината на пъпеши. Пречупваха светлината в безброй примигващи искрици. Навсякъде се виждаха небесни дъги. Като пристъпваше внимателно по неравната повърхност, Ашли отиде до центъра на помещението. Бе зинала от удивление.

— Знаеш ли какво представлява това? — запита Бен, като я стисна за ръката.

Тя поклати глава. Линда и Халид, застанали на няколко метра от тях, разглеждаха един от по-големите кристали.

— Намираме се във вътрешността на гигантски геод — каза Бен.

— Това какво означава? — полита тя без особен интерес, тъй като все още бе замаяна от природното великолепие.

— Няма как да не си ги виждала. Това са кухите камъни, които продават в магазините за минерали. Строшиш ли ги, виждаш, че отвътре са покрити с чист кварц или с лилави аметистови кристали. Образуват се предимно във вътрешността на вулканите и излизат на повърхността при изригване.

— Виждала съм ги, как не. Рядко обаче са по-големи от топки за бейзбол.

— Това ми е известно — додаде той и огледа още веднъж пещерата. — Такова нещо досега не е откривано. Да не забравяме все пак, че се намираме на километри под активен вулкан.

Тя го погледна в лицето. Изглеждаше грубовато в отразената светлина. Волевата му брадичка бе още по-видима, докато гледаше тавана. Възбудата му и се стори заразителна. Тя го стисна за ръката.

Майкъл сън направи крачка напред:

— Ако това е наистина кварц, възможно е да се отразява по някакъв начин на радиовръзката. Съмнявам се обаче да е така.

Тя не се бе замисляла върху това. Започна да се изпълва с надежда. Може би…

— Това не е кварц — обади се Халид.

— Така ли? — попита тя, изненадана от обаждането му. Той обикновено бе сдържан човек. — Какво е в такъв случай?

— Диамант.

— Точно така, диамант — засмя се Бен.

— Кой от нашата компания е геолог? — попита Халид. — Погледнете само под какъв ъгъл кристалите пречупват светлината. Това е диамант.

Изумени от чутото, всички започнаха мълчаливо да оглеждат кристалите около себе си. Халид леко се изкикоти.

— Боже мой! — възкликна Линда, като взе в ръката си парче диамант с размерите на топка за голф.

Ашли си спомни за диамантената статуетка. Колко ли други подобни пещери имаше тук? Тези богатства…

Възбудата обаче не успя да разсее тревогите и. Пусна ръката на Бен.

— Преди да започнете да си броите стотинките, не забравяйте, че първо трябва да се измъкнем оттук — каза. — Майкълсън, направи още един опит за връзка. Останалите да подготвят бивак за нощта.

След тези думи цялата и умора внезапно се стовари отгоре и. Заболяха я изведнъж всички мускули. Почувства нараняванията и драскотините по цялата си кожа. Имаше усещането, че е тичала в течение на дни. Погледна часовника си. Минаваше полунощ.

— Все още никой не отговаря — каза Майкълсън и изключи радиостанцията.

Бен бе седнал върху надуваемия си дюшек и наблюдаваше геопозиционния си компас.

— Това също не работи — констатира той. — Майкълсън може би е прав, че тук има някакви смущения. Компасът ми е настроен на вълната на радио маяк в базата. Това чудо продължава да работи, но не може да улови сигнала на радиофара.

Ашли кимна с разбиране. Бе твърде уморена, за да може да разсъждава ясно, и същевременно твърде разтревожена за Джейсън.

— Нищо чудно да има повреда в електрозахранването на базата — предположи тя. — Сутринта ще направим още един опит за връзка.

Разтри очите си с юмруци и се опита да прогони образа на Джейсън. Ако мислеше непрестанно за него, щеше да се разплаче. А и какво можеше да направи сега? По-добре щеше да бъде да изчака сутринта.

Доближи се Бен, който току-що бе надул и нейния дюшек.

— Леглото ви е готово — каза той с поклон.

— Благодаря, Бен — отвърна тя, като взе дюшека си с уморена усмивка.

— Ей, там открих едно местенце със сравнително равен под. Колкото за двама души — каза Бен. В крайчеца на устните му се бе появила усмивка. Естеството на поканата му бе съвършено ясно.

В отговор тя отиде до посоченото от него място и остави там дюшека си. Усмивката му ставаше все по-широка с всяка нейна крачка.

— Кой ще застъпи пръв на пост? — попита тя.

— На пост ли? — учуди се Бен. Тя кимна утвърдително.

— Да. Тук живеем в един непознат свят. Пълен с хищни охлюви, с акули, — големи колкото китове, а сега и с двуутробни хищници. Нямаме представа какви други твари живеят още. Ей така, за всеки случай някой ще трябва да остане на пост… Ще се редуваме.

— Готов съм да застана — каза Майкълсън. — Тъй като пещерата има два отвора, предлагам на смяна да има по двама часовои.

— Много разумна идея — съгласи се Ашли. — Има ли желаещ да застъпи заедно с Майкълсън? — попита, като погледна Бен право в очите.

Той издържа погледа и за няколко секунди, сетне въздъхна и вдигна ръка.

— То се е видяло, че май все на мен се случват такива работи.

След решението хората, които не бяха на смяна, се оттеглиха в леглата си. Ашли се отпусна в дюшека си, сякаш в прегръдката на любим. След миг бяха изключени всички фенери с изключение на един. Ашли затвори, очи, очаквайки да бъде погълната от мрака. Какво за Бога…? Тя приседна върху дюшека. Пещерата не бе станала по-тъмна. Продължаваше да свети.

— Хей, така ще спестим от батериите! — възкликна Бен.

— Светлината идва от стените — каза биоложката Линда. — А след това диамантите я пречупват.

Отиде до една стена, където няколко диаманта бяха паднали на земята. След като си поигра малко с острието на ножа си, извърна се към тях и им го показа. То светеше с мека жълта светлина.

— Гъби — поясни Линда.

Превъзходно, няма що, помисли си Ашли. Като гледам какъв ни бе досега късметът, сигурно имат някакво вредно излъчване.

— Страхотна находка — каза Линда, след като се настани върху дюшека си и избърса острието на ножа в чантата си за събиране на образци. — Това е петият фосфоресциращ вид, който открих досега. Дори и в базата Алфа рибите фосфоресцираха, защото върху люспите им бяха полепнали фосфоресциращи гъбички. Това обаче е нещо друго. Заради него почти си заслужава да те преследват чудовища.

— Едва ли си заслужава обаче чак да загинеш, затова — каза Майкълсън, като приседна и положи пушка върху коленете си.

Усмивката изчезна от лицето на Линда и тя побърза да затвори чантата си.

Думите на майора отрезвиха екипа и скоро умората ги надви.

Ашли се уви с вълненото си одеяло като в пашкул.

Погледна празния дюшек на Бен. Чу как двамата мъже тихичко разговарят помежду си, докато стоят на пост. Затвори очи, като докосна с края на езика си наранената долна устна. Спомни си целувката на Бен и потъна в дълбок сън.

Нечия ръка докосна рамото на Ашли и я събуди едва ли не веднага. Тя се отдръпна от светлината на фенера.

— Ставай, спяща красавице, твой ред е — прошепна Бен в ухото и. — Дори съм ти приготвил кафе.

Тя изстена и се опита да приседне, като разтърка подпухналите си очи. Струваше и се, че крайниците и са налети с желязо.

— Благодаря ти, Бен. Много мило, че си се сетил за кафе.

Той и помогна да се изправи.

— Вкусът му е като на кал, но все пак ще помогне да се разтворят тези хубави клепачи.

Тя му отвърна с уморена усмивка. Забеляза, че Майкълсън вече се пъхаше под одеялото си.

— Опитай се да се наспиш пълноценно. До сутринта остават само няколко часа — каза му.

— Ще заспя още щом главата ми докосне възглавницата — отвърна и той, докато развързваше обувките си.

Тя му завидя. Разхвърлялото и легло никога не и се бе струвало толкова привлекателно. Прозина се и отиде при импровизирания пост до лагерната печка. Забеляза с изненада, че Линда бе седнала до Халид.

— Ти пък какво правиш тук? — попита я. — Предполага се, че сега на пост трябва да бъдем ние с Халид.

— Знам — отвърна Линда и и стори място. — Не мога обаче да заспя. Превъзбудена съм. Искаше ми се да направя няколко полеви теста. Пък и все пак успях да подремна, а на мен много сън не ми трябва.

Ашли видя, че биоложката бе подредила инструментариума си върху една сравнително равна скала. Линда взе малка стъкленица, постави я пред фенерчето и я разтърси. Фосфоресциращото сияние в стъкленицата се засили.

— Удивително — изрече биоложката и записа нещо в тефтерчето си.

Ашли погледна Халид. Като държеше пистолет в лявата си ръка, той предпазливо повдигна топлия чайник от печката. — После наля част от сладникавата течност в тенекиено канче.

Линда разсеяно му подаде и своето канче, без дори да поглежда в посока на Халид. Досущ като стара семейна двойка по време на закуска. Линда отпи от канчето си и се намръщи.

— Това е ужасно — промърмори, но отпи още една глътка и въздъхна. — Знаеш ли — каза на Ашли, — след като аз така или иначе ще остана будна, защо не си полегнеш?

Ашли не бе мислила за такъв вариант, но и се стори разумен и привлекателен.

— Ако наистина си решила да… — започна.

— Ти действително се нуждаеш от сън — каза Линда. — Очите ти са направо кръвясали.

Ашли усещаше, че са зачервени, и погледна хъркащия Бен. Реши да не изчаква повторна покана от Линда.

— Добре. До утре.

— Преди това обаче бих искала да ти задам един въпрос — каза Линда.

— Какъв въпрос? — попита неохотно Ашли, която искаше час по-скоро да си легне.

— За тези двуутробни ми е думата. Те безспорно са хищници. Откъде могат такива едри животни да си набавят тук достатъчно храна?

— Нямам представа — повдигна рамене Ашли.

— Мисълта ми е, че те трябва да се намират в най-горната част на една хранителна верига. Кой обаче се намира под тях? Да погледнем например африканските лъвове. Изхранването на дори едно немного числено семейство лъвове изисква наличието на множество растителноядни: антилопи, биволи и зебри например. От биологическа гледна точка и тукашните хищници се нуждаят от изобилна плячка.

— Навярно си права — отвърна Ашли и разтри уморените си очи.

— Та къде е тази плячка? — попита Линда, като отпи още една глътка кафе. — Откъде си набавят храна?

— За мен е важно ние да не станем част от нея — вметна сърдито Халид.

Ашли кимна с разбиране. Въпросът бе наистина интересен. Какво ловуваха тези създания? Нападенията им в предишната пещера бяха осъществявани групово. Значи притежаваха някакъв първичен разум. Дори и хитрост.

— Не знам. За мен това е тайна, която ще трябва да бъде разкрита от някой от следващите екипи.

Линда кимна с разбиране и огледа внимателно втора епруветка, фосфоресцираща в жълт цвят.

— Твърде много тайни се насъбраха тук, долу… — прошепна тя. После погледна в бележника си и присви устни.

Ашли и пожела лека нощ и се вмъкна под одеялото си, все още запазило топлината на тялото и. Въздъхна и затвори очи, но продължи да мисли над въпроса на биоложката. С какво се хранеха все пак?

 

Бен започна да се мята насън. Знаеше, че сънува, но не бе в състояние да прекъсне съня си. Отново се бе озовал в проклетата пещера. Продължаваше да върви сред отрупаните с плодове дървета. Червените месести плодове висяха едва ли не предизвикателно.

— Здрасти — извика той в посока към дърветата. Отговор не последва.

Последния път, когато бе тук, бе видял образа на дядо си. Тук, в пещерата. Къде обаче се намираше тя? Тръгна в посока, която му се стори позната. Премина покрай ниски храсталаци с малки сини цветя. Не бе ли виждал и преди подобни храсталаци? Чувстваше се, сякаш се завръща в родния си край след десетилетия отсъствие. Краката му сякаш бяха запомнили мястото, откъдето бяха минавали преди това.

Когато наближи отсрещната стена, разбра, че се движи в правилна посока. Дори успя да забележи черния отвор в сияещата стена. Защо пък и тя сияеше? Изглежда, това бе същата гъба, която откри във вътрешността на пещерата геод. Странна работа.

Продължи да напредва към стената, като очакваше дърветата да препречат пътя му, както се бе случило по време на предишния му сън. Този път обаче не се появиха дървета, които да го спрат. Направи още няколко крачки и се озова пред стената. От гъбите излизаха малки стъбълца с размерите на главичките на карфици. Разтри стената с ръка и мускусната миризма, която бе усетил преди, стана непоносимо силна. Разумът му се замъгли. Пред очите му избухнаха разноцветни взривове. Опита да се задържи на коленете си и да запази съзнание, обаче разумът му потъна във фантастични видения, изпълнени с цветове и образи. Свлече се на пода и тилът му се взриви от болката, когато главата му се удари в земята.

— Бени, тези твои глупости ми омръзнаха — рече глас зад него.

Този глас му бе познат още от детството. Бе гласът на неговия дядо.

— Хайде, мой човек, свести се.

Зрението му се възвърна, след като дядо му размаха смачкан лист под носа му. Миришеше на мента и череша. С всяко поредно размахване цветните водовъртежи изчезваха, сякаш листът ги изтриваше като гъба.

— Ето те и теб, Бени. Отдавна те очаквах. Естествено това бе сън. Изглеждаше обаче напълно реален. Успя дори да забележи паяжината от разкъсани кръвоносни съдове на върха на носа на дядо си. Забеляза и белите косми, никнещи по ушите му. И насмешката, която никога не изчезваше от погледа му.

— Дядо, ти ли си?

— Ами кой друг може да е?

— Ами, след като знам, че си погребан под два метра австралийска земя не очаквах скоро да те видя — отвърна Бен и се опита да се изправи. Мускусната миризма бе все още твърде силна. — За какво си дошъл?

— Дойдох да те предупредя.

— Ако си решил да ме предупредиш за черните животинки, закъснял си.

— За гадинките ли ти е думата? Не им обръщай внимание.

— „Гадинки“ казваш? Тези гадинки насмалко не изядоха целия ни екип.

Дядо му седна до него и кръстоса крака.

— Бени, трябва да продължиш надолу. Не нагоре.

— Но…

— Надолу ти казах, Бени. Надолу.

Миризмата на мускус отново се появи и закри образа на дядо му с широки морави и оранжеви ивици.

— Нищо не разбирам — каза Бен и отново се отпусна. „Надолу, надолу“, отекнаха в главата му думите на дядо му, докато заспиваше.

— Хайде, Бен, ставай — каза Ашли и го потупа по рамото. Бе изненадана от това, че спи толкова дълбоко. Всички останали вече бяха станали и се бяха приготвили за път. Той бе единственият, който още не се бе измъкнал от леглото си. Дори и Вилянуева, в много по-добра форма отпреди, бе приседнал. Ръката му висеше на груба превръзка.

— Хайде, закуската е почти готова — каза Ашли, като разтърси рамото на Бен. После хвърли поглед към Майкълсън, надвесил се над полевата кухня. Способността му да превръща обезводнените яйца в подобие на денвърски омлет не преставаше да я изненадва. Стомахът и започна да се свива от разнеслото се ухание на печен лук, и консервирана шунка.

— За Бога, каква е тази воня? — изстена Бен, като започна да разтваря очи.

— Това е закуската. Ако не побързаш, за теб ще останат само студени овесени ядки.

Той се повдигна на лакти. Рошавата му коса стърчеше във всички посоки. Почеса се.

— Главата ми сякаш ще се пръсне — каза. — Не е честно да страдам от махмурлук, без преди това да съм прекарал една приятна вечер в кръчмата.

Разтревожена, Ашли постави глава на челото му. За щастие Бен нямаше температура.

— Това е само главоболие. Ще ти дам два аспирина.

— Не е ли по-добре да ми дадеш цяла шепа? — отвърна той с уморена усмивка.

Тя отиде до раницата с полевата аптечка и измъкна три аспирина от пластмасова тубичка.

— Не изглежда добре — прецени приседналият наблизо Вилянуева.

Ашли не можа да сдържи усмивката си при тези думи. Изрече ги човек, чиято риза все още бе подгизнала от собствената му изсъхнала кръв и чиято ръка насмалко не бе откъсната.

— Сигурна съм, че Бен скоро ще се оправи. Ти обаче би трябвало все още да внимаваш. Не е редно дори да заемаш седнало положение.

Вилянуева и отвърна с безизразен поглед, сякаш тя му говореше на чужд език.

Отнякъде се появи Майкълсън и подаде на тюлена димящо канче.

— Това е пилешки бульон — обясни той на Вилянуева, който го изгледа с учудване. — Ти изгуби много кръв, така че ще трябва да поемаш повече течности. Изпий го.

Ашли се усмихна и отиде при Бен. Майор Майкълсън бе започнал да се превръща в милозлива болногледачка.

— Благодаря ти, но вече се чувствам по-добре — каза Бен, когато тя му подаде таблетките. — Като се пораздвижа, ще бъда в по-добра форма от кенгуру.

— Все пак вземи аспирините — настоя тя, като му поднесе и чаша вода. — Очаква ни напрегнат ден.

— Преди малко нали спомена някаква закуска? — попита той, като пое хапчетата. — Открай време съм мечтал да ми носят закуска в леглото.

— Ако си гладен, значи си в достатъчно добра форма, за да закусиш самостоятелно. Добре е всички да закусим заедно, за да решим какво да правим по-нататък. Иска ми се да чуя и твоето мнение.

— Добре, добре. С такива приказки обаче човек може да си увреди храносмилането.

— Престани с глезотиите — прекъсна го тя и му помогна да се изправи.

Престорено сърдит, той я придружи до полевата кухня, където Майкълсън вече бе започнал да раздава чинии, пълни с омлет и пържени картофи.

— Доста папане си ни приготвил, мой човек — каза с признателност Бен, като пое алуминиева чиния от ръката на майора.

— След като за последен път ядохме топла храна вчера на закуска, реших, че днес можем да си позволим едно по-сериозно ядене — отвърна Майкълсън и зареди чинията на Бен.

Ашли си взе една по-малка порция и се разположи върху една плоска скала. Халид и Линда, седнали близо до кухнята, поглъщаха храната с апетит. Вилянуева отпиваше от пилешкия си бульон, като оглеждаше със завист изобилната храна на останалите.

Ашли изчака и Майкълсън да заеме мястото си и едва тогава проговори:

— Трябва да вземем решение какво да правим по-нататък. Разполагаме с храна само за още осем дни.

Единствената реакция на тези и думи бяха киманията на дъвчещи хора. Останалите очевидно очакваха от нея конкретни предложения.

— Имаме няколко възможни варианта на действие. Можем да се опитаме да се завърнем там, откъдето току-що дойдохме, и да се опитаме да си пробием път през алеята на чудовищата. Можем да останем тук и да се надяваме, че след известно време, ако не бъде възобновена радиовръзката, ще изпратят спасителна група да ни търси. Можем и да се опитаме да се завърнем на повърхността по други пътища, без да забравяме, че по тях могат да ни очакват нови неприятности.

— Най-добре е да си останем тук — каза Линда, като размаха вилица. — Сигурно ще изпратят някой да ни потърси.

— Може и да си права — обмисляше Майкълсън. — Не забравяй обаче опита на предишната група. Изпратиха ни тук три месеца след изчезването и. Би могло да ни се наложи да чакаме доста дълго време.

— Вярно е — прецени Бен. — Пък и тези зверове ще издебнат и тях. Няма да е честно да очакваме от някого да се навре в лъвска бърлога, без да сме го предупредили. Да се връщаме сами не е редно. Предлагам да продължим по-нататък.

Ашли кимна одобрително. И тя бе на същото мнение, обаче трябваше да се отчетат и някои други съображения. Посочи с поглед Вилянуева.

— Един от нашите другари е ранен. Продължим ли по-нататък, положението му ще стане по-тежко.

— Аз ще се справя — каза Вилянуева, като отмести канчето от устните си. — Знам докъде ми стигат силите.

— Сигурна съм, че наистина знаеш — съгласи се Ашли. — Какво обаче ще се получи, ако си имаме още неприятности? Раната ти ще затрудни подвижността на групата.

— Ако се стигне до такова нещо, изоставете ме. Не искам заради мен да се излага на опасност цялата група.

— Говориш като рицар, но не виждам как може да те изоставим. Самата аз никога не бих го направила.

— И аз няма да те изоставя, мой човек — добави Бен. — Ако видим зор, или ще се оправяме всички заедно, или няма да се оправи никой.

— Цивилни… — промърмори Вилянуева, като поклати глава и поднесе бульона към устните си.

— Та какво ще правим все пак? — намеси се Халид. — Ще продължим ли, или ще се връщаме? Излиза, че и в двата случая ни е спукана работата.

— Имам предложение — отвърна Ашли. — Линда и Халид ще останат с Вилянуева тук, в безопасност. Останалите ще продължим нагоре. Ще се опитаме да си пробием път до базата и да се завърнем със спасителен отряд.

Настъпи известна тишина, докато обмисляха думите и. След това тя бе нарушена от Майкълсън.

— Това звучи разумно. Ашли, няма обаче смисъл и ти да идваш. Достатъчно е ние двамата с Бен…

— Майорът е прав — побърза да се обади Бен. — Двама души ще се придвижат по-бързо от трима.

— В никакъв случай — възрази Ашли. — Мога да се движа не по-малко бързо от вас, а и съм по-добър стрелец от двама ви. Пък и колкото повече очи оглеждат пътя ни, толкова по-добре. И аз ще дойда.

Двамата мъже се опитаха да я разубедят със сърдити погледи, но тя не им обърна внимание. Най-сетне Бен се обърна към Майкълсън.

— Няма как, приятел, не извадихме късмет. Ще трябва да се движим в дамска компания. Да не псуваме и да не плюем по пода.

— Добре — съгласи се Майкълсън. — В такъв случай да разпределим припасите и да тръгваме. Не трябва да взимаме много багаж. Само най-необходимото: пистолетите, радиостанцията, манерките и въжетата.

— И повече боеприпаси — добави Ашли, като взе пистолета си.

Докато останалите се подготвяха за път, Халид се отдръпна встрани. Започна да наблюдава изпод вежди как Бен и Майкълсън приготвяха багажа си. Вилянуева се опитваше да помогне, като разглоби радиостанцията и прибра частите и във водо непроницаеми кутии. Халид огледа внимателно тюлена, сякаш се опитваше да разбере колко още сили са останали в него.

— Я виж това! — възкликна Линда. Той се извърна към нея.

— Погледни! Има някаква фосфоресцираща плесен, която расте вътре в диаманта! — каза Линда. После затисна в дланите си стъклообразното парче и се доближи до него, като блокира светлината и докосна с коса бузата му. Кристалът с размерите на топка за голф сияеше с мека жълта светлина между дланите и. — Защо не го добавиш към твоите образци?

Образци ли? Отне му само миг, за да съобрази какво иска да му каже. Очевидно тя имаше предвид набора от огромни диаманти, които бе събрал в раницата си. Бе и казал, че ги възприема като геологически образци, като предмети с научна стойност.

— Добра идея — каза, като прие подаръка и. Отвори раницата си и внимателно намести диаманта сред останалите. Прокара пръст върху тях. Бяха дванайсет. Независимо от заръката на работодателя си нямаше намерение да напусне тази пещера с празни ръце.

 

Линда наблюдаваше със смесени чувства как останалите се измъкнаха през отвора. От една страна, бе и неприятно, че групата се разделя. От друга, радваше се, че се е укрила в пещера, недостъпна за хищниците.

Забеляза, че Халид бе започнал повторно да изучава диамантите. Интересуваше го сякаш единствено тяхната стойност. Започна да събира и други диамантени късове, търкалящи се наоколо. Вилянуева дремеше върху надуваемия си дюшек.

След малко проследи с поглед как и светлината от фенера на Бен изчезна зад един завой в тунела. Какви ли нови открития щяха да направят? Какво ли щеше да изпусне заради това, че оставаше тук? За миг у нея се появи искрица завист. Бързо угасна обаче от мисълта за ужасите, с които останалите може би щяха да се сблъскат.

Като огледа още веднъж малката пещера, сияеща на светлината на фенерчето, усмихна се при мисълта, че тя, Линда Фюрстенбург, страдаща от клаустрофобия, се бе оказала в капан, разположен на километри под земната повърхност. Нека останалите открият нови чудесии. В тази пещера тя обаче нямаше да се превърне в ничия вечеря.

Отиде до миниатюрната лаборатория, която си бе устроила в пещерата. Тук имаше доста неща за изследване. Седна и прегледа още веднъж изчисленията си. Огледа и новия образец под микроскоп. Измъкна и пластинка с образец от предишната гъба и също го разгледа.

— За Бога, та това не е хлоропласт! — промърмори.

— На мен ли говорите? — попита Вилянуева, който дремеше близо до нея.

— Не, извинявай. Просто тази плесен ме изумява.

— Какво открихте? — попита Вилянуева, като приседна, Все още бе обезсилен, но очевидно лежащата поза го уморяваше.

— Първоначално реших, че става дума за диморфен вид, за две различни форми, на една и съща гъба. Сега обаче разсъждавам иначе. Струва ми се, че става дума за два самостоятелни вида, живеещи в симбиоза. Всеки един съществува благодарение на другия.

— Боя се, че не ви разбирам.

— Единият вид плесен, светещата, получава енергията си от водородния сулфид, съдържащ се в остатъчните вулканични газове. Растежът му обаче е прекалено бърз, за да можем да го обясним с наличното количество газ, а и за излъчването на това сияние изразходва твърде много енергия.

— Как в такъв случай го постига?

— Точно това е впечатляващото. Преплетен е с друг вид гъба. Този втори вид гъба е наситен с хлоропласти. — Тя посочи пластинката с образеца като доказателство.

— И какво се получава? — продължи тюленът.

— Втората гъба използва сиянието на първата така, както едно растение използва слънчевата светлина. Храни се от тази енергия, и при това не само се храни, но и произвежда достатъчно водороден сулфид, за да захрани светещия си партньор.

— Излиза, че всяка една от двете плесени храни другата.

— Очевидно. Обаче съществува и още някакъв фактор. За поддържането на тази връзка е необходима повече енергия. Нямам представа откъде идва: дали от термалната топлина, от нещо от скалите, от разлагането на органични вещества, или от друго. Тук има много неща за откриване. Изследването дори само на тази взаимовръзка би могло да ми отнеме години.

— Чудесно. И все пак бих предпочел да се измъкна оттук — заключи Вилянуева, започнал да губи интерес от откритието и.

— И аз. Но все пак гъбата обяснява някои странности.

— Какви например? — Вилянуева се прозина.

— Защо хищниците, живеещи тук, все още притежават зрение. Защо умеят да се прикриват толкова умело зад скалите. За същества, изолирани в течение на хилядолетия във вечния мрак, поначало би изглеждало недопустимо да притежават зрение и да умеят да се крият. Повечето видове, съществуващи в пещери, където цари вечен мрак, са слепи и албиноси.

— От думите ти излиза, че тези създания живеят главно в осветени райони.

— Или най-малкото в периферията на осветени райони.

— Това е добра новина. Значи дето има такива гъби, би трябвало да се навъртат и хищници.

— Точно така.

Когато излязоха от поредния тунел, Ашли забеляза две неща. Колкото повече се спускаха надолу, толкова по-горещо ставаше и толкова по-силно и ярко светеше плесента.

Бяха пътували половин ден, като само от време на време спираха, за да се опитат да установят радиовръзка. Никой не отговори на обажданията им.

— По-добре ще е да не ползваме батериите — каза Бен.

— Светлината е достатъчна, за да можем да виждаме.

Бе съвършено прав. Дори и след като изключиха фенерите, пълната видимост се запази. Тя избърса веждите си. Пещерата пред тях бе изпълнена с бълбукащи изворчета, от които се издигаше пара. Бе горещо като в сауна. Миришеше на развалени яйца.

— Навярно наближаваме някакъв горещ вулканичен тунел — предположи Бен, като и подаде манерката си.

— Трябва да открием път, водещ нагоре. И то скоро — каза тя.

— Желанието ти ще се изпълни, Ашли — обади се Майкълсън, намиращ се на няколко метра от тях. — Открих пукнатина. Проходима е и, изглежда, по нея ще можем да се изкачим поне сто метра нагоре. Може би това е пролуката, която търсим.

Ашли бързо отиде при него. Бе готова да изкачи дори и вертикална скала, само и само за да се измъкне от убийствената горещина и от миризмата на сяра. Включи фенера си и освети пукнатината. Бе с грапаво дъно и стени и имаше много места, където човек да намери опора с ръце и с крака. Горният и край не се виждаше. Чудесно.

— Открих още един отвор на южната стена — каза Бен. — Води надолу.

— Има ли значение накъде води? Ще тръгнем оттук.

— Не съм сигурен дали трябва да го направим — промърмори Бен, като погледна нагоре.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя смутено. — Та това изглежда идеален път.

— Не му се вижда краят. Откъде можем да бъдем сигурни, че ще ни отведе отново в пещера. Възможно е краят му да е запушен.

— Обърни внимание на въздушното течение, Бен. То направо ще те засмуче нагоре. Нали ти ми бе казал, че подобни течения говорят за наличието на други тунели?

— Вярно е. Аз ти го казах — прошепна той.

Тя го погледна в очите, като се опита да разбере какво го смущава. Невъзможно бе да е самото изкачване. Та то и на нея щеше да бъде по силите.

— Бен?

Той разтърси глава, сякаш отмяташе паяжини.

— Да, разбира се, ти си напълно права — съгласи се. — Добре, да си подготвяме въжетата. Ще се изкачваме.

Ашли се вгледа отново в австралиеца. Познаваше го от малко време, но реакциите му вече и бяха понятни. Очевидно нещо продължаваше да го смущава.

— Бен, сред нас ти си експертът по пещерите… Той закрепи въжето си и се насочи към процепа.

— Напълно съм съгласен с теб. Просто у мен се появи един внезапен порив да…, Както и да е, няма значение. Да вървим.

Тя забеляза, че лявата му ръка потрепера, когато направи първата крачка.

 

Линда се събуди внезапно. Главата и пулсираше. Халид, легнал наблизо, силно хъркаше. Очевидно бе я разбудило именно неговото хъркане. Тя погледна часовника си. Бяха изминали четири часа, откакто двамата решиха да подремнат след обяда. Погледна Вилянуева. Той също спеше дълбоко.

Странна работа. Тя не обичаше да си подремва. Още по-малко пък в течение на цели часове. Стана и се протегна. Разбира се, сегашните обстоятелства бяха необичайни. След като вчера цял ден бе бягала от чудовища, тялото и заслужаваше малко почивка.

Изправи се и пещерата веднага се завъртя около нея. В ретината и се взривиха светещи точици. Причерня и пред очите и насмалко не се свлече на колене. След няколко секунди кръженето на свят секва. Вероятно се изправих твърде рязко, помисли си и поклати глава. Сърцето и туптеше в ушите и сякаш раздуваше слепоочията и. Тя се присегна към манерката и отпи голяма глътка.

Като дишаше тежко, видя нещо, от което насмалко не изтърва манерката си. Стените! От покритата с гъби, но гладка доскоро повърхност се подаваха множество топки. Докато ги наблюдаваше, няколкостотин от тях избухнаха и от тях се изсипа прашно облаче. Спори! На светлината на фенера се виждаше как цели облаци от спори се носят из пространството. Видя как Халид вдиша от наситения със спори въздух.

Това нямаше как да е здравословно. Тя коленичи до Халид и го стисна за рамото. Той не се събуди. Опита се да го разтърси. Отново никакъв резултат. Повдигна клепачите му. На ярката светлина видя, че зениците му бяха разширени и не реагираха. Дявол да го вземе, спорите действаха като наркотик! Приспиваха ги. Даде си сметка, че ако продължават да вдишват спорите, това щеше да бъде гибелно.

Гъбата се опитваше да ги убие!

Въпреки че бе превъзбудена, усети как се затруднява дишането и. Пред очите и заиграха цветни пламъци. Отново спорите! Трябваше да запази спокойствие. Да диша по-бавно. Да поема по-малко наркотик. Задържа въздух. Въпреки това продължи да и се вие свят. Измисли нещо, дявол да го вземе!

Хрумна и нещо. Взе носна кърпа и я намокри. Сетне я закрепи върху устата и носа си. Влажният плат трябваше да изиграе ролята на филтър. Поне на това се надяваше.

С бързи движения постави подобна маска и върху лицето на Халид, за да го опази от поемането на повече спори. Само не си позволявай да умреш, помисли си.

Отиде при Вилянуева. За миг и се стори, че е престанал да диша. След като се взря по-дълго обаче, се убеди, че гърдите му се повдигат. При все това лицето му бе започнало да придобива синкав оттенък. Цианидово отравяне. Тя намокри трета носна кърпа и я уви около лицето на тюлена. Огледа го по-внимателно. Дишането му бе измъчено и слабо. Неговият отслабнал организъм очевидно бе по-уязвим за наркотика.

Линда се огледа още веднъж. Фосфоресциращата гъба бе започнала да свети по-слабо по време на отделянето на спорите. Очевидно съхраняваше част от енергията си за тяхното производство. Какво обаче я бе задействало? Топлината, излъчвана от телата им? Или пък промяна в концентрацията на въглероден двуокис в резултат на тяхното дишане? Така или иначе сега нямаше време за отговори. Незабавно трябваше да се измъкнат оттам. Къде обаче можеха да отидат? Дали пък в съседната пещера не се криеха чудовища? А и можеха ли да знаят какво друго ги дебне, ако вземеха решение да тръгнат по следите на предишния екип?

Едно нещо обаче бе сигурно. Ако останеха тук, щяха да умрат.

Отиде до отвора, в който Ашли и придружителите и се бяха вмъкнали преди няколко часа. Отдолу идваше лек бриз, който развя нежно кичури от русата и коса. Въздухът бе по-хладен и чист откъм спори.

Тя взе решение. Ще и се наложи да довлече двамата мъже в този тунел. Ако нещо ги застраши от другата страна, там ще бъдат в безопасност. По-важното — бе, че бризът щеше да отхвърли спорите далеч от входа на тунела. При мисълта, че може да и се наложи да се крие в течение на дни в тесния тунел, я обхвана тревога, но бързо съумя да я потисне. Отново погледна мъжете. Щеше да и бъде трудно да ги влачи по грапавата повърхност. Назъбеният диамантен под правеше шейните безполезни. Можеше да ги използва едва след като достигнеше отвора на тунела.

Отиде при двете неподвижни тела. Като хвана тюлена за краката, започна да го влачи към отвора на тунела, задъхвайки се от усилие. След петнайсетина минути и двамата мъже се оказаха в тунела, проснати върху шейните си. Слепоочията и пулсираха, по лицето и струеше пот. Олюляваше се като пияна и не знаеше как да обясни безсилието си, дали с умората, или с въздействието на спорите.

Наплиска лицето си още веднъж с вода, преди да продължи. Пое си дъх и се опита да не обръща внимание на стените около себе си. Съсредоточи мислите си единствено върху мъжете, лежащи пред нея. Тласна напред неподвижното тяло на Халид, при което рамото му се блъсна в шейната на Вилянуева. Тя се придвижи няколко метра и спря.

Напредването по този начин бе бавно. Колкото повече обаче се отдалечаваше от пещерата, толкова по-ясни ставаха мислите и. Линда се спря за миг, за да си отдъхне, като подпря бузата си с ръка. Бе успяла! Въздухът тук бе чист.

Халид изстена. Бе започнал да се пробужда. Тя си позволи лека усмивка. Удовлетворението и бе помрачено единствено от надвисналите над нея скали. Този път обаче те предизвикаха у нея само досада, а не паника. Тунелът бе изгубил властта си над нея. Тя бе успяла да спаси спътниците си.

 

Ашли тръгна подир Бен, като стъпваше и се залавяше за местата, където бе минал той. Пръстите я боляха, а тялото и бе изтръпнало. Стените бяха хлъзгави заради налепите от гъби по тях, но колкото по-нависоко се изкачваха, толкова повече се разреждаха гъбите. В един момент им се наложи да запалят лампите на каските си. Вечният мрак отново се спусна над тях, след като налепите изчезнаха.

Вървящият подир Ашли Майкълсън понякога и помагаше, като я изтласкваше нагоре в по-трудните места.

Тя проследи с поглед как Бен закова длето в една цепнатина и прикрепи въжето си към него. Той си тананикаше тихо, докато работеше. След двучасовото катерене това тананикане я раздразни.

— Бен, колко още път ни остава? — попита Майкълсън.

— Около час.

Ашли изстена и подпря лице на скалата.

— На десетина метра над нас, изглежда, че има широка площадка — продължи Бен. — Добре ще е да обядваме и да си починем там, преди да покрием последната част от трасето.

Като чу тези думи, Ашли благодари на боговете, отговарящи за изкачванията.

— Да побързаме да стигнем на нея, Бен, че ми омръзна да вися — каза. После проследи с поглед как Бен се хвана за една изпъкналост и се изтласка нагоре.

— Именно ти настоя да минем оттук — отвърна и той весело. — Аз ти предложих да тръгнем по по-лекия път, така че престани да мрънкаш.

Предишното му колебание относно избора и, изглежда, бе напълно изчезнало в хода на катеренето. Първият час от изкачването премина лесно. Той обаче се оказа едва ли не само предварително загряване за почти вертикалното изкачване, запълнило втория час от пътуването им.

Ашли протегна ръка, за да се залови за мястото, където допреди малко се бе намирал кракът на Бен. Не успя обаче да го достигне. Потърси друго място, за което да се залови. Нямаше. Пред очите и се намираше само равна скална повърхност. Дявол да го вземе.

— Бен, не мога да се изкача по-нагоре — извика тя, като се опита да прикрие уплахата си.

— Не се тревожи, Аш. Просто се отпусни. Аз ще те издърпам с въжето нагоре до следващото удобно място. Тук има за какво да се заловиш.

Тя преглътна. Здравият разум и казваше, че трябваше да си остане долепена до стената.

— Не се безпокой, няма да те изтърва — каза и бодро той, сякаш четеше мислите и.

Смутена от съмненията си, тя отпусна ръце. Карабинерите я задържаха, когато тя увисна свободно на въжето на няколкостотин метра височина. Усети рязко дръпване, което я издигна нагоре.

След още едно дръпване тя се оказа редом до него, висяща на петдесетина сантиметра от стената. Той и подаде ръка. Тя също протегна ръка към него. Пръстите му се плъзнаха по дланта и, преди да я стиснат за китката. Очите му така и не се отлепиха от нея, когато я придърпа към себе Си. Хвана я през кръста и тя усети през влажната си от пот тениска силата на ръката му, докато се залавяше за стената с ръце и крака.

— Благодаря ти, Бен.

— Няма защо, любов моя — прошепна той на ухото и и сетне докосна бузата и с устни.

Ашли поруменя и отмести погледа си.

— По-добре ще е да продължим пътя си. Майкълсън ни чака.

Той се завърна при стената и продължи изкачването. Направи и впечатление, че той се катери с лекотата на планинска коза, разперил широко крака. Все още поруменяла, тя отмести поглед от него, преди да продължи.

След десетина минути и тримата бяха седнали на площадката. Пиеха топла вода и дъвчеха сухари и сухо сирене.

Бен седна плътно до Ашли, като краката им се докоснаха. Хранеха се мълчаливо, тъй като всички бяха уморени. Майкълсън изглеждаше погълнат от собствените си мисли.

Ашли най-сетне изтърси трохите от скута си и се изправи. Мускулите на краката я боляха. Като сложи ръце на кръста си, погледна склона. За щастие изглеждаше удобен за изкачване. Ако и се бе наложило да катери още една вертикална стена, щеше да и трябва поне един ден почивка.

— Готова ли си? — попита Бен. Тя кимна утвърдително.

— Добре. В такъв случай да се възнасяме. — Взе омотаното въже и я привърза към себе си. Бе застанал съвсем близо до нея, докато връзваше възлите. — Някой ден ще трябва да направим това и когато не се изкачваме — каза с дяволита усмивка.

— Да вървим — подкани тя, като погледна отчаяно нагоре.

Като възобнови проклетото си тананикане, Бен отново се заизкачва по склона. Ашли го последва. Голяма част от движението всъщност бе просто вървеж, пълзенето се налагаше само на кратки участъци. Когато наближиха върха обаче, пътят отново стана стръмен. Наложи се да търсят внимателно места, за които да се захванат с ръце и крака. Всеки пореден метър се изминаваше с много усилия и съобразителност.

По едно време лицето на Бен се появи само на метър от нейното. Върху него бе изписана широка усмивка.

— Хайде, продължавай, какво ти пречи? — попита той.

— В такъв случай махни се от пътя ми — отвърна тя с подобна усмивка.

Той я придърпа към себе си и я целуна по устните. Отстъпи назад и я прихвана така, че тя се озова върху него.

Ашли се засмя шумно, когато се оказа върху гърдите му. Започна да предвкусва удоволствието от края на изкачването. Носът на Бен бе само на сантиметри от нейния. Този път обаче той не се смееше. Просто я гледаше в очите. Сериозният му поглед я отрезви. Бе жадуващ.

Желание, което тя никога не бе виждала изразено толкова открито. В очите му имаше въпрос. Когато погледите им се срещнаха, поривът и да се разсмее секна. Като се поколеба само за миг, тя отговори на въпроса му. Приведе се към него и отвърна на целувката му. В началото нежно, но след това даде воля на страстта си, В отговор той я притисна плътно към себе си. Телата им се сляха така плътно, както и устните им.

— След като вие, влюбените гугутки, приключите, бих се радвал на малко помощ — разнесе се глас под тях.

Ашли се изчерви, отмести се встрани от Бен и приседна.

Майкълсън, който мъкнеше най-голямата раница, се опитваше да се прехвърли на площадката. Бен улови раницата, придърпа я към себе си и след малко майорът се озова при тях.

— Е, ето ни най-сетне тук — каза майорът. — Какво обаче означава „тук“?

Като се изкашля, Ашли погледна виновно Бен. Беше редно досега да бяха започнали огледа на местността. Тя включи ръчното си фенерче. Двамата мъже я последваха.

— Хайде да проверим какво има тук — предложи Ашли. Бен измъкна геопозиционния компас от-раницата си и го включи.

— Все още не работи — констатира той и започна, да се рови отново в раницата. — Аман от всички тези модерни компютризирани боклуци. Понякога е най-добре да се използват старовремските техники.

Измъкна издраскана сребриста кутия с размерите на дланта си и я целуна.

— Ето го и моя любимец. Най-прост магнитен компас с вграден барометър за измерване на атмосферното налягане. За приблизителното измерване на дълбочини няма грешка — каза и започна да чете показанията на малкия уред. — Изкачили сме се на около двеста метра. Значи сме много по-близко до дома — добави. — Би трябвало да продължим оттук.

Ашли тръгна начело на групата. Зад нея закуцука Майкълсън.

След малко пред очите им се появи просторна пещера. Една изпъкналост пред входа не им позволи да я видят цялата веднага. Ашли първа се покачи върху изпъкналата част. Когато освети с фенера си дъното на пещерата, застина. След малко до нея застана Бен.

— Майната му! — изруга.

Ашли разшири обхвата на лъча на фенера си. Пред очите им имаше хиляди бели яйца с размерите на зрели дини, които покриваха целия под на пещерата. Повечето бяха събрани на обособени групи. Гнезда. Виждаха се и няколко ивици от начупени празни черупки. В средата на пещерата се бяха скупчили три малки двуутробни създания с размерите на понита. Когато лъчът на фенера падна върху тях, започнаха пискливо да мяучат.

Ашли разбра, че Линда бе права. Снасяха яйца, като птицечовките.

— Това не ми харесва — сподели Ашли. — Никак не ми харесва.

Пещерата имаше само още един изход. Голям, през който можеше да мине влак. Писуканията на малките продължиха и дразнеха слуха, подобно на човешки нокът, стържещ по черна дъска. Трите животинчета се успокоиха едва в момента, когато в отговор на писуканията им от тунела се раздаде глух рев.

Нещо голямо и сърдито се бе насочило към пещерата.