Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (18)

Глава 15

Настъпи тишина. От момента, когато от тунела се разнесе вой, бяха изминали десет дълги секунди. Димът, предизвикан от стрелбата в тунела, започна да се разнася. Бяха ли успели да убият създанието. Като преглътна, Ашли погледна цевта на пистолета си. С крайчеца на окото си видя главата на Холоуей. Тя все още лежеше на метър от крака и и я гледаше въпросително, сякаш искаше да я запита защо бе позволила да се случи това.

Тя се осмели да стрелне набързо с поглед Бен, застанал от дясната и страна. Той усети погледа и и повдигна рамене. Може би това, което бе убило тюлена, бе мъртво. Може би бяха извадили късмет…

Със зверски рев то изскочи от тунела.

Пред очите им се стрелнаха зъби. Остри като игли и назъбени като триони.

— За Бога! — изкрещя Ашли. Шокирана, залитна назад и не успя да се прицели.

Бен я блъсна встрани, далеч от насочилите се към тях челюсти, и сетне я придърпа зад купчина скали.

Нейде отдалеч се раздаде писъкът на Линда.

— Какво, по дяволите… — започна Ашли, но Бен запуши устата и с ръка.

Убежището им се изпълни с вонята на мърша. Грамадна глава, подобна на крокодилска, се надвеси към тях откъм една скала. Шията на звяра бе люспеста. Широко разтворените му ноздри душеха въздуха. Черепът и челюстта бяха покрити от мазна черна кожа. Муцуната се насочи към тях. Голямо, лишено от клепач черно око, сякаш направено от полиран обсидиан, погледна към нея.

Бен, застанал до Ашли, се мъчеше да освободи пушката си. Пространството обаче бе твърде тясно.

Ашли понечи да се прицели с пистолета си, но ръката и се оказа празна. Бе го изпуснала при падането. Дявол да го вземе!

Вилянуева не мърдаше. Страхуваше се, че едно евентуално негово движение ще привлече вниманието на звяра и ще му попречи да се прицели. Изучи мишената си и се опита да разбере кои са слабите и места.

Какво, по дяволите, бе това?

Вилянуева го взе на мушка. Бе високо над три метра, черно като катран и се клатушкаше на два тежки и масивни задни крака, балансирани от голяма опашка. Предните му крайници изглеждаха хилави в сравнение със задните, обаче в края си имаха остри нокти, подобни на котешки. Ноктите, остри като бръсначи, ту се прибираха в крайниците, ту се подаваха отново от тях, докато звярът стържеше по повърхността на скалата.

Вилянуева продължи да го наблюдава, докато то се движеше напред и назад. Главата му, пъхната зад скалата, не се виждаше. Задните му крайници, с нокти като ятагани, стържеха пода на пещерата.

Как да го убие? Създанието имаше широка гръд, покрита с кал и защитена от люспи, които изглеждаха твърди като желязо. Дали куршум, изстрелян от карабина, можеше да достигне сърцето му? Може би. Това обаче щеше да бъде рисковано. Можеше да стреля само веднъж. Прицели се отново. Трябваше да го улучи в главата.

Създанието все още се въртеше около купчината камъни, зад които се бяха скрили Бен и Ашли, така че Вилянуева не можеше да види главата му. Внезапно тялото му настръхна и опашката му престана да мърда. Очевидно бе открило нещо зад камъните. Това нещо можеше да бъде само Бен или Ашли.

Създанието изсъска зловещо. Досущ както при побесняло куче, по ръба на шията му и по протежение на целия му гръбнак настръхна остра четина.

Покажи главата си, гнусно чудовище, помисли си Вилянуева. Дай ми възможност да се прицеля както трябва.

Стисна зъби. Ако първият му изстрел не беше смъртоносен, той щеше само да разяри звяра и да се лиши от възможността за втори изстрел. Безпомощно проследи с поглед как мускулите на чудовището се напрегнаха, сякаш се подготвяше да скочи върху жертвите си.

Трябваше да го отклони от тях!

Кокалчетата на ръцете на Вилянуева побеляха от напрежение, докато стискаше пушката си.

Трябва да се оттеглим, помисли си Майкъл сън. Бяха му възложили да отговаря за Линда и Халид.

Присви се зад скалата. Никак не му се искаше да изоставя останалите, обаче не бе в състояние да им окаже някаква реална помощ. Погледна към Линда, която все още трепереше в ръцете на Халид. Трябваше да се оттеглят към по-лесно защитима позиция.

Изтласка се от скалата и отиде при тях.

— Взимайте си раниците. Оттегляме се.

— Ами другите? — Линда обърна към него побелялото си лице.

— Незабавно! — каза той грубо и и подхвърли раницата и.

Халид нарами раницата си и помогна на Линда да вземе своята.

— Той е прав. С нищо не можем да им помогнем. Майкълсън с пушка в ръка поведе двамата си подопечни. След като заобиколиха първата скала, пред тях се разкри панорамна гледка на подобната на купа пещера. Застанал на горния и ръб, Майкълсън можа да огледа спокойно полегатата долина, която бяха прекосили само преди час.

— По дяволите! — изруга той и спря.

— Какво има? — понита застаналият до него Халид.

— Погледни ей там. При следващия зъбер.

Халид се обърна в тази посока и също изруга на родния си език. Линда притисна лице върху рамото му.

Майкълсън хвърли още веднъж поглед към разстлалата се пред очите му панорама. Над обсипаното със скали дъно на пещерата се подаваха четири глави на влечуги с дълги шии и гледаха в посока към тях. Досущ като зловещи огромни лалугери. Докато ги наблюдаваше, една от главите изчезна.

Нямаше представа колко може да са чудовищата, но едно бе сигурно: всеки опит да се прекоси равнината щеше да бъде самоубийствен. Нямаше накъде да се оттеглят. Смръщи лице и стисна още по-силно ремъка на пушката.

С края на окото си долови внезапно движение.

Насочи лъча на фенера наляво. На десетина метра от него се намираше масивен сталагмит, подобен на хилядите други, покрай които бяха преминали, преди да стигнат тук. Там сега нищо не се движеше. Стисна пушката още по-силно. Дали зад него не се криеше нещо? От сталагмита внезапно се подадоха змийска опашка и глава с остра муцуна. Мазната скала представляваше съвършено укритие. Дори и при силно осветление трудно можеше да се разбере къде свършва скалата и къде започва чудовището.

Погледът на черните очи на чудовището се извърна към него. Устата му се разтвори и разкри огромни зъби.

Ашли се присви, когато муцуната се насочи към нея. Звярът съскаше и дъхът му миришеше на леш. Ръката и автоматично започна сама да търси каквото и да е оръжие и докосна фенера, закачен на пояса и. Като грабна огромния фенер, тя го вдигна пред себе си.

Бен прекрати усилията си да освободи пушката.

— Включи го! — изкрещя. — На тесен лъч!

Като изпълни механично неговото нареждане, тя настрои фенера на този режим. От скривалището им излезе светлинно копие и улучи звяра точно в окото.

Създанието изрева и отмести глава.

Когато то я оттегли зад скалата, чу се пушечен изстрел. Това е Вилянуева, помисли си тя. Все още е там. Застана на колене. В този миг се чу втори пушечен изстрел. Този път, зад тях. Ашли обърна въпросителен поглед към Бен.

— Тръгвай! — изкрещя той.

Тя рязко се изправи и отскочи няколко крачки встрани, като освободи място на Бен. През това време пред тях се разнесе поредният пушечен изстрел.

Пещерата се изпълни с гневен рев, след което върху скалите се стовари нещо тежко.

— Пази се! — извика Бен и я бутна напред. Докато падаше, тя се претърколи встрани. Видя как между нея и Бен се изсипа каскада от едри камъни, която запълни мястото, където току-що бе стояла.

— Бен! — извика уплашено.

— Добре съм! — чу се глас отвъд каменната стена. — Не виждам обаче как мога да стигна до теб!

— Опитай се да стигнеш до Майкълсън!

— И дума да не става! Няма да те изоставя!

— Върви!

Тя изпитваше страх за съдбата на Вилянуева. Без да чака повече, тя предпазливо се изкатери до горната част на каменната купчина и надникна.

Очите и се разшириха от ужас.

Изстрелът на Вилянуева се оказа безполезен. Не успя да улучи чудовището в главата. Куршумът се плъзна по шията му, но това се оказа достатъчно, за да привлече вниманието му.

Реагира със скоростта на раздразнена змия. Челюстите му щракнаха там, където бе тюленът. Той обаче бе успял миг преди това да отскочи няколко метра назад. Животното отвори устата си и заръмжа. Очите му бяха станали червени. Несигурен, тюленът направи още една крачка назад. Главата на животното се наведе по-близко до земята. Мускулестото му тяло се напрегна. Готвеше се за скок.

Като се прицели от кръста, тюленът натисна спусъка, когато животното се устреми към него. Този път попадението бе точно. Улучи звяра в рамото и оттам бликна кръв.

Това обаче не спря устрема му.

Тюленът отскочи вдясно. Този път не бе достатъчно бърз. Както се опитваше да се извърне, ръката му бе захапана и той падна върху твърдата скала. След миг цялото му тяло се оказа във въздуха. Челюстите на звяра продължаваха да стискат ръката му. Стори му се, че от ужасяващата болка ще изгуби съзнание. Като стисна зъби, опита се да използва пушката си, чийто ремък все още се мотаеше в ръката му. Не можа обаче да я хване. Придърпа оръжието към гърдите си и се опита да го хване с една ръка.

Тъкмо когато го хвана, звярът го разтърси така, както куче разтърсва парцалена кукла. Раменната му кост се измъкна от ставата.

Чу се счупването на кост.

Той потъна в пълен мрак. Тъмнината го обгърна отвсякъде.

Пушката се изхлузи от неподвижните му пръсти.

 

— Върни се! — извика Майкълсън на Линда, като я избута зад себе си.

Зае позиция зад друга скала и се приготви за стрелба, за да прикрие оттеглянето им. Животното се доближаваше и се опитваше да ги накара да отстъпят към стената. Ако се съдеше по стрелбата, тикаше ги в посока към групата, която водеше бой с другото чудовище.

Умно действа, помисли си. То се опитваше да го натика в челюстите на другия звяр.

— Халид, ела насам! — изкрещя. — Приготви се за стрелба! Трябва ми време, за да презаредя!

Отговор не последва.

— Халид!

Погледна през рамото си.

Не видя нито Халид, нито Линда. Къде бяха?

Отново насочи поглед пред себе си. На два метра пред него иззад една скала се подаде глава, голяма като на бик. Подобни на китайски фенери, малки кожести образувания, прилепени към ноздрите и, душеха въздуха. Животното се стресна от светлината на фенера му. Непосредствено зад рамото на Бен се появи една вече добре позната на Майкълсън наранена муцуна. Той отново се прицели.

— Отмести се!

Без въобще да се колебае, Бен скочи при Майкълсън и се извърна назад с пушка в ръце.

Когато видя цялата глава, Майкълсън се прицели и натисна спусъка. Главата се отметна назад и от устата и бликна фонтан от кръв. Тялото на звяра рухна върху пътеката. Опашката му се загърчи няколко пъти, преди също да застине неподвижно.

— Колко са, за Бога? — попита изуменият Бен.

— Видях поне четири.

— Трябва да побързаме — настоя Бен. — Ашли и Вилянуева все още не са се справили с първото.

Точно в този момент се раздаде пистолетен изстрел, а после още един.

— Да вървим — каза Бен. Погледът му издаваше тревога.

— Глезенът ми пострада. Не мога да вървя бързо.

— Тогава върви ти напред — предложи Бен, като захапа долната си устна. — Аз ще прикривам тила ни. Ще се справим както можем.

— Не, ти тръгни сам. Аз ще пристигна, когато мога.

— И дума да не става. Няма да те оставя тук сам и ранен. Хайде, тръгвай, за да не губим повече време.

Майкълсън вече бе опознал упоритостта на австралиеца и си даде сметка, че няма смисъл да спори с него. Отблъсна се от скалата и се намръщи от болка, когато кракът му докосна земята. Започна да се придвижва с подскачания. На всяко движение на наранения му крак се падаха две движения на здравия. Заподскача по-бързо, когато чу думите на австралиеца:

— Имаме компания.

 

Легнала върху шейната си, Ашли надничаше от отвора на тунела. При всеки изстрел примигваше. През изминалите петнайсет минути изстрелите бяха спорадични. Първо чу пет последователни изстрела. После цяла минута не се чу нищо. Сетне последва нов откос. През последните две минути обаче в пещерата цареше тишина. Не се чуваше никакъв звук. Безмълвието и причиняваше болка.

Хайде, Бен, просто се върни.

Някъде в дъното на тунела се чуха стоновете на Вилянуева. От морфина почти бе изпаднал в безсъзнание. Ръката му бе бинтована и притегната към гърдите. С помощта на доста голяма доза обезболяващи медикаменти и рязко изтегляне бе успяла да намести раменната му кост. Сетне той изпадна в дрямка. Дявол да го вземе, жилаво копеле се оказа.

При все това се нуждаеше от по-сериозна помощ от тази, която можеше да му се окаже с полева аптечка. Щом пристигнеха на безопасно място, трябваше веднага да поискат помощ по радиото. Най-добре миномети.

Линда и Халид бяха пренесли раниците и бяха помогнали за вкарването на тюлена в тунела. Ашли се бе разположила на самия вход и наблюдаваше пещерата. Къде си, Бен? Напрягаше очи и се опитваше да съзре нещо в мрака пред нея. Зад гърба си чу шума на колела, стържещи по скалното дъно.

— Виждаш ли нещо? — попита Линда.

Ашли я погледна през рамо. Лицето на Линда бе бледо и тя дишаше учестено.

— Не — отвърна и Ашли. — Тази тишина ми се струва прекалено неприятна.

— Ашли, трябва да изляза на открито. — В тунела си в по-голяма безопасност.

— Не мога да дишам. Нуждая се от въздух.

Ашли най-сетне разбра истината. Как не се бе досетила по-рано?

— Ти страдаш от клаустрофобия. Познах ли? Линда не отговори на въпроса. Едва след малко се обади.

— Моля ти се.

— Добре. И аз ще дойда с теб.

Ашли излезе първа. Включи фенера и освети района непосредствено около тях. Обърна се, за да даде знак и на Линда да излезе. Биоложката обаче вече бе застанала до нея. Краката и едва я държаха. Направи няколко крачки, като дишаше дълбоко.

Ашли огледа пещерата. Все още не се виждаше признак за присъствието на каквото и да е живо същество.

— Какво мислиш за това… създание? — чу се треперещият глас на Линда.

Ашли се обърна към нея. Дребната жена бе застанала до трупа на звяра. Задната част на главата му се бе превърнала в кървава каша. Биоложката я докосна с крак.

Ашли повдигна рамене. Нямаше настроение да обсъжда такива неща. Поне докато Бен бе в неизвестност.

— Не знам.

Линда коленичи до огромното създание и смръщи нос, като усети миризмата му. Прокара пръст над костната дъга на здравото око.

— Очната орбита е твърде странна за влечуго. Костта на скулата не е такава, каквато би трябвало да бъде. Повече прилича на костта на млекопитаещо. Костите на краката му също са странни. Нали запомни как се движеше? Като птица. Краката и ставите му са като, на птица — говореше сякаш в полусън, без да си дава сметка какво точно изрича. — Не съм виждала подобно нещо.

Ашли повдигна рамене и освети стената на пещерата.

— Та то е живяло в пълна изолация тук най-малкото от векове — уточни тя. — Може ли да знае човек какво еволюционно развитие е създало това чудовище? — добави замислено. Бе обаче твърде разсеяна. Съзнанието и бе изпълнено само с една мисъл. Бен, къде си?

Линда продължаваше да изучава тялото на създанието, като се разхождаше покрай него.

— Хъм. Ела да видиш това.

Ашли отиде при Линда и я освети. Биоложката опипваше подобните на четина бодли, растящи по гръбнака на животното.

— Това не са люспи. Косми са. Заинтригувана, Ашли се доближи.

— Внимавай — предупреди я Линда. — Не изключвам да са отровни. Обърни внимание на блясъка по краищата им и на жлезите в основата им.

Линда се отмести и продължи огледа на трупа.

Ашли коленичи до обезобразения череп и внимателно докосна един от бодлите с ръка, облечена в ръкавица. Сетне приклекна.

— Може би това е неизвестен вид динозавър — каза — Струва ми се, че съзирам някои от първичните черти на влечуго. Дори и люспите му приличат на люспите на плезиозавър, вид динозавър. Какво обаче можем да кажем за останалата част от тялото. Челюстната става е разположена прекалено ниско на черепа. Може да откача долната си челюст, подобно на змия, и да разтвори устата си достатъчно, за да погълне цяло прасе. Не знам обаче да е имало динозаври с козина.

— Ашли, погледни това.

— Какво откри? — попита Ашли и се доближи до биоложката.

— Не е динозавър. Не е и влечуго. Не е и бозайник — каза Линда и присегна към корема на животното. На туловището му имаше торбичка. — Това е двуутробно животно.

Разсеяната Ашли си спомни думата, но не успя да осъзнае веднага точния и смисъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е торбесто животно, което снася яйца. Подобно на австралийската птицечовка. Тези създания притежават черти както на влечугите, така и на бозайниците. Предполагало се е, че са задънена улица на еволюцията.

Откъм тунела се разнесе задавеният стон на ранения тюлен.

— Много странна задънена улица — коментира Ашли.

 

Голямата Берта все още го преследваше. От няколко метра разстояние Бен проследи с поглед най-едрото от трите животни, които вървяха по петите му. Тя се приведе, посегна с нокът и повдигна една гилза от пушката му. Изръмжа недоволно и после я захвърли. Другите две животни се струпаха около нея, но тя ги прогони със съскане.

Бен се скри отново зад скалата. Трима срещу един.

Шансовете му не бяха големи. Може би не биваше да праща Майкълсън напред. Планът, който според него трябваше да му спечели време, сега изглеждаше напълно погрешен. Пушечният огън бе привлякъл вниманието им към него. Гадините обаче бяха хитри. Шмугваха се зад скалите и му бе трудно да се прицели в тях. Колкото и бързо да тичаше, те не изоставаха от него. Само преди няколко минути едно от животните насмалко не го изпревари и дори се опита да го нападне изненадващо. Той стреля, куршумът рикошира и улучи животното в опашката. Така спечели достатъчно време, за да се измъкне.

Отблъсна се от скалата и побягна. Трябваше да направи нещо, за да отвлече вниманието им. За да спечели допълнително време. Зад гърба му се разнесоха тихите стъпки на преследвачите му.

Мисли, дявол да те вземе! Не може да не си по-съобразителен от едно тъпо пещерно чудовище!

Изведнъж в главата му просветна една идея. Да, можеше и да сработи… Ускори ход и потърси с поглед най-подходящото място за целта. Късметът му не го бе напуснал. Зае позиция сред едно струпване на камъни. Обмисли плана си. Ако останеше там, скрит от камъните… Да, можеше да се получи нещо. Присегна към колана си и започна да подготвя капана.

След като приключи своето занимание, пъхна се в тясното пространство между два къса от една нащърбена скала. Намести се внимателно, като остави свободно място за ръката, с която държеше пушката. От тази позиция имаше обзор върху целия открит район. Ръчният му фенер бе поставен в една близка пукнатина. Осветяваше района пред него, като самият той оставаше в сянка.

Намести пушката си и започна да чака, като броеше ударите на сърцето си. Пещерата бе безмълвна като гроб. След малко обаче се чу тихо шумолене, последвано от сърдито съскане. Голямата Берта се озова в осветения кръг. Бе предпазлива и се озърташе. Сетне се устреми напред. Дявол да го вземе, наистина се движеше много бързо. Само за миг се оказа в центъра на осветеното място, привлечена от лъскавия предмет. Другите две животни, очевидно по-млади от нея, я последваха. Звярът взе в лапата си снопчето патрони, които Бен бе залепил с анкерпласт.

Той подпря буза до приклада и внимателно се прицели. Позволи си лека усмивка. Любопитството можеше да бъде и смъртоносно.

Берта повдигна снопчето до носа си и започна да го души. Бен се прицели в него и натисна спусъка. Пещерата бе разтърсена от ужасяващ гръм.

На мястото на крайника на Берта сега имаше окървавен чукан, от който бликаха струи черна кръв. Муцуната и се бе превърнала в раздробени кости и хрущяли. Звярът се залюля и рухна върху пода в предсмъртни гърчове.

Другите две животни, ужасени, отскочиха встрани. Едно от тях дори се покатери върху една висока скала. Започнаха да си разменят писъци, като размахваха сърдито опашки. Като се възползва от тяхното объркване, Бен се измъкна от скривалището си, взе фенерчето и побягна.

Случилото се щеше да отвлече вниманието им за известно време. Поне така се надяваше. Започна да тича още по-бързо. Трябваха му само пет минути. След десет метра си позволи да се озърне назад. Видя две големи змийски глави. Вече не си разменяха сърдити съскания. Бяха разгадали хитрината му и знаеха добре кой бе виновникът за случилото се.

Обърна се напред и нареди на краката си да се движат по-бързо. После отново се озърна и не видя главите.

Преследването продължаваше.

 

Ашли погледна торбичката на животното.

— Значи двуутробно е? Как така? Линда повдигна рамене.

— Някога са съществували какви ли не двуутробни. Имало е времена, когато са запълвали всички биологически ниши. Били са и хищници, и жертви, и какво ли не. Според мен това тук е ранен прототип. Нещо, което след време е измряло по еволюционния път. Независимо от това, че…

Изведнъж чуха шума на приближаващи стъпки. Ашли рязко се извърна. Иззад една скала на няколко метра от тях се появи единичен фенер, държан с неуверена ръка, Ашли насочи лъча на своя фенер към него.

Майкълсън със страдалческо изражение на лицето куцукаше към тях.

— Къде е Бен? — попита тя, като се опита да надникне зад гърба му.

— Бе зад мен и ме прикриваше — отвърна Майкълсън и погледна разтревожено към отвора на тунела. — Скоро обаче не съм го чувал да стреля. Чух само един силен взрив.

— И ти просто го изостави? Остави го сам?

— Той настоя…

Тя го прекъсна с жест.

— Ще ми обясниш по-късно. Сега искам и двамата да влезете в тунела. Тук сме прекалено изложени на нападения.

Майкълсън поклати глава.

— Ще остана да прикривам тунела, докато дойде и Бен.

— С това нараняване няма да се справиш — каза Ашли, като погледна глезена му. — На пост ще остана аз.

Макар и неохотно, той изпълни заповедта и.

След малко Ашли се оказа сама пред входа на тунела с пистолет в едната ръка и с фенер — в другата. Сърцето и туптеше така силно, че според нея се чуваше и в другия край на пещерата. Хайде, Бен. Не ме изоставяй.

— Има ли признаци за идването на Бен? — разнесе се гласът на Майкълсън от вътрешността на тунела.

— Още не. Влез по-навътре. Ще ти се обадя, когато видя нещо — отвърна Ашли. Дланите и вече бяха потни и пистолетът се плъзгаше в ръката и. Бяха изминали десет минути от идването на Майкълсън. Бен досега трябваше да се е върнал. Тя си представи какви ли не ужаси. Просто се върни, обърна се безмълвно към Бен.

Изведнъж в другия край на откритото пространство се появи лудешки подскачащ фенер. Слава Богу, рече си тя и насочи в тази посока лъча на фенера си. Към нея се бе устремил галопиращият Бен. В движение метна пушката си през рамо и и махна с ръка.

— Бягай! — изкрещя.

Зад него в откритото пространство се появиха две големи туловища. Шиите им се извиваха напред и назад, но не откъсваха погледи от измъкващата се плячка.

— Влизай вътре! — изрева Бен.

Насмалко не се подчини, но не го направи. Та как щеше Бен да… Рязко се извърна, пъхна пистолета в пояса си, взе шейната му и изкрещя:

— Дръж!

Хвърли я към него и видя как той я хвана във въздуха. Сетне направи най-трудното нещо в своя живот — обърна се с гръб към Бен и бързо се шмугна в тесния отвор на тунела. Затаи дъх и се плъзна навътре. Когато се оказа на безопасно разстояние, спря и надникна през рамо. От този ъгъл успя да види как Бен се е устремил към тунела, като непосредствено зад рамото му се виждаше муцуната на влечуго. Побързай!

Той скочи към отвора с шейна, притисната към гърдите си. Сърцето и се сви. Нямаше да улучи отвора и щеше да се блъсне в стената!

Вместо това обаче той се приземи с шумна въздишка и стремително се вмъкна в тунела.

Бен успя! Тя отпусна стиснатите си от напрежение юмруци и въздъхна.

Блъсна се в нея. Усмихна и се. Лицето му издаваше едновременно напрежение и облекчение.

— Тук е уютно, нали? — Той стисна краката и с грубите си ръце. Ашли усети желание тези ръце да я прегърнат и притиснат. Присегна се към него и стисна ръката му.

Тунелът внезапно се изпълни от разгневен вик. Един от преследвачите бе тикнал главата си в тунела и разтворил широко челюсти.

— Време е да тръгваме! — каза Бен и я тласна силно напред.

Тя разтвори ръце и понечи да се изтласка напред, когато чу вика на Бен. Обърна се.

Бе започнал да се отдалечава от нея. Животното бе успяло да докопа обувката му и го измъкваше от тунела. Бен започна да го рита по муцуната с другия си крак.

Тя легна на гръб и така пожертва шейната си, която се устреми към вътрешността на тунела. После извади пистолета си.

— Бен, лягай! Притисни се към земята!

Бен видя дулото, прилепи се към земята и закри главата си с ръце.

Ръцете и стиснаха дръжката на пистолета. Над гърба на Бен съзря окото на звяра. Натисна спусъка и изстрелът и изпълни с оглушителен шум целия тунел.

Веднага последва изпълнен с болка рев. След миг Бен повторно се устреми към нея. Преди тя да успее да реагира, устата му докосна нейната. Устните им се сляха. Той внезапно се отдръпна, сякаш бе шокиран от допира. Тя го погледна удивено с все още разтворена уста.

— Дявол да го вземе — каза той.

— Ох! — извика Бен и раздвижи бедрата си под нея. — Ще ме смачкаш!

Легнала на гърба на Бен, тя почувства как мускулите му се движат под нея, докато той тикаше шейната напред. Чувствата и бяха много смесени: облекчение от невероятното спасение, тревога от това, което предстоеше, и засилващо се желание към мъжа под нея.

— Извинявай — промълви Ашли, положила глава на неговото рамо, като го държеше за кръста. Тялото му, подобно пещ, излъчваше силна и постоянна топлина. Тя притвори очи и бузата и докосна основата на врата му.

— Виждам светлина пред нас — каза Бен. Тя надигна глава и погледна напред.

— Това са другите. Казах им да ни изчакат в тунела. Придвижиха се още напред. Най-близо до тях се оказа Майкълсън. Той отмести огромното си туловище и ги погледна. На лицето му се изписа искрено облекчение, когато ги видя. Това бе по своему трогателно.

— Боже мой, много се разтревожихме! — каза Майкълсън, — Първо чухме писъци и стрелба, а после видяхме празната ти шейна.

— Решихме да пътуваме заедно — усмихна се Бен. — Така се пести бензин, пък и се опазва по-добре околната среда.

Ашли го ощипа за кръста, при което той за миг свъси лице от болка. Тя изви врата си, за да погледне отвъд главата на Майкълсън.

— Как е Вилянуева? — попита.

— Все още е замаян, но състоянието му се стабилизира. Вече диша равномерно. Пулсът му също е наред.

— Чудесно. Нека си отдъхнем за малко. Опитай се да се свържеш с базата. Радиостанцията подръка ли ти е?

— Вече се опитах — отвърна Майкълсън.

— И?

— Чува се само пращене.

Тя се намръщи. Ако не успееха да установят контакт и да поискат помощ…

— Може би сме се озовали на твърде затънтено място. Цялата тази скална маса…

— Не. Това няма значение. Тук винаги сме обградени от скална маса.

— Какъв е проблемът в такъв случай? Да не би радиостанцията да е повредена?

— Не. Проверих я. Всичко и е наред. А и в свързочния център на базата има денонощно дежурство. Щом не ни отговарят… — той не довърши мисълта си.

— Какво имаш предвид?

— Там трябва да се е случило нещо наистина сериозно.