Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (17)

Глава 14

Джейсън се отпусна шумно в креслото в офиса. Въздъхна достатъчно силно, за да привлече вниманието на своя „детегледач“. Вече чакаше пет минути. Цели пет минути! Щеше да закъснее за урока по карате.

Роланд откъсна поглед от документите. Очилата му се бяха свлекли до края на тънкия му нос.

— А, Джейсън, ти още ли си тук? Мислех, че вече си тръгнал за гимнастическия салон.

— Добре знаеш, че това не ми е разрешено — каза Джейсън, като наблягаше на всяка сричка.

— Защо?

Джейсън погледна към тавана.

— Доктор Блейкли нареди да не напускам нито една от сградите, без да съм придружен от някакъв тъп детегледач — отвърна. Смръщи лице и се опита да имитира носовия говор на Блейкли. — Каза, че това било за мое добро.

— Е, чак толкоз… Гимнастическият салон е съвсем наблизо. Ако си добро момче, ще отидеш дотам сам. Все още има цяла камара документи, които трябва да прегледам и заведа.

Лицето на Джейсън засия. Чудесно! Отскочи от креслото с рязко движение, от което то изскърца, и изтича навън. Продължи да тича и докато излизаше от сградата. Сакът със спортните му принадлежности се удряше в крака му. Измина десетте метра до следващата сграда на бегом. Лейтенант Бръсерман навярно вече го чакаше. Джейсън прекоси вратата и усети познатата миризма на гимнастически салон: миризма на запотени памучни анцузи, на лака, с който се покриваше пода на баскетболното игрище, и на дезинфекциращи средства.

Отиде в залата за аеробика и потърси с поглед лейтенант Бръсерман, но не го видя. Джейсън прекоси салона и отиде при гардеробите. Пътьом мина покрай баскетболното игрище. Там завари майор Чан, с когото вчера бяха гребали заедно.

Майор Чан си даде почивка и отиде при Джейсън. Бе задъхан и говореше трудно.

— Здрасти, малкия. Обади се лейтенантът. Виж какво, каза, че днес няма да може да дойде и помоли да го извиниш. Каза, че ще се видите утре — предаде му майорът. После имитира боксов удар в посока на Джейсън и се върна при баскетболното табло.

— В такъв случай какво да… — започна да пита Джейсън. Сърцето му се сви. Майорът вече бе възобновил играта си и щурмуваше коша.

Какво, да прави? Не му се искаше да се завърне в офиса на Роланд. Бе му омръзнало да прелиства скучните списания за живота във ВМС.

Отвори вратата и се измъкна навън. Покрай него премина група учени с бели халати и се запъти към жилищните помещения. Смееха се и си разменяха шеги.

Джейсън седна на стъпалата и реши да се порови в сака, за да открие някакво развлечение. Играта „Нинтендо“? Не, беше му омръзнала. Комикса за Спайдермен? Бе го прочел. Като въздъхна, все пак прерови съдържанието. Няколко монети издрънчаха и в ръцете му попадна пакетче дъвка. Като се намръщи, той го взе и го тикна в страничния джоб на сака. Докато правеше това, напипа в джоба нещо твърдо и кръгло.

Извади го оттам. Точно така. Огледа стария червен фишек. Фойерверк. Усмихна се, като си спомни как го бе получил от Били Сандерсон срещу един брой на комикс за „Мъжете Хикс“. Почти бе забравил за тази дреболия. Като я огледа още веднъж с искрици в очите, замисли се дали не си струваше да се скрие някъде и да я запали.

Тъкмо тогава откъм един ъгъл се появи учен с бял халат и се запъти към него. Бързо върна бомбичката в скривалището и. Може би щеше да е по-добре да я възпламени, когато се завърне в Щатите. Ако майка му научеше за това негово малко съкровище… Не, по-добре щеше да бъде да изчака.

Затвори ципа на чантата си и продължи да се пита как да оползотвори свободното си време.

Изправи се и премести сака в другата си ръка. Точно тогава откъм къщичката на другия ъгъл се зададе група офицери. Един от тях бе украсен с толкова много медали, че и слон трудно щеше да издържи тежестта им.

Човекът с медалите свали фуражката си и изтри челото си.

— Тук винаги ли е такава шибана жега? — запита.

— Не е толкова горещо, колкото влажно — обади се един от придружаващите го офицери.

— Проблемът е в жегата, лейтенанте — произнесе властно мъжът.

— Тъй вярно, гусин адмирал.

Джейсън бе впечатлен от страха, който този мъж внушаваше у околните, и застина на мястото си.

— Къде е този Блейкли? — попита адмиралът, като отново нахлузи фуражката си.

— Насам, гусин адмирал — козирува един лейтенант и тръгна напред.

Явно, предстоеше да се случи нещо важно. Джейсън надникна иззад ъгъла. Мъжете изчезнаха в една от циментените сгради.

Джейсън познаваше тази сграда. Бе свързочният център. Беше влизал в нея точно три пъти, когато му позволяваха две минутни разговори с майка му. Разговорите обикновено се състояха от въпроси: майка му се интересуваше дали слуша „детегледачите“ си. Независимо от многото паразитни шумове бе му приятно да чува гласа и.

Като се почеса зад ухото, Джейсън се запита какво ли искат военните от доктор Блейкли. Присви устни. Може би щеше да разбере. Знаеше, че майка му ненавижда подслушването, но не можеше да удържи на изкушението. Освен това може би щеше да научи нещо и за нея.

Промъкна се покрай ъгъла и се доближи безшумно до вратата. Нямаше никого. Санди, секретарката, не беше на бюрото си. Бе извадил късмет, Вмъкна се вътре. Когато присегна към бравата на вратата на основния коридор, тя се завъртя и вратата се отвори.

Пред него бе застанала Санди. Държеше поднос с наполовина пълна кана с кафе.

— Ха, Джейсън! — изненада се тя и му се усмихна, като оправи кичур руса коса зад ухото си. — Не знаех, че ще идваш.

Джейсън прехапа устната си и отстъпи крачка, готов да побегне. После се изкашля.

— Просто исках да кажа нещо на доктор Блейкли. Тя остави подноса с каната върху масата и извади нов филтър.

— Съжалявам, миличък, но докторът е много зает. Можеш да го разкажеш на мен, пък аз ще имам грижата да му го предам.

— Как да ти кажа… — започна да заеква той, разтворил широко очи. — Става дума за нещо много… много лично.

В отговор тя първо се нацупи, а после върху лицето и се появи усмивка.

— Разбирам. Защо в такъв случай не седнеш? Можем заедно да изчакаме доктор Блейкли.

Той кимна в знак на съгласие. Така обаче нямаше да стигне до никъде. Може би най-добре щеше да бъде да си тръгне и да каже, че по-късно ще поговори с Блейкли. Именно това щеше да бъде разумното, но изведнъж реши друго.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Добре, миличък. Първата врата вляво. Естествено това вече му бе известно. Нещо повече, тоалетната се намираше и до главната свързочна стая. Джейсън се отправи към вратата.

— Благодаря.

В отговор Санди се усмихна иззад компютъра си и му смигна.

Като затаи дъх, Джейсън излезе в коридора. Гуменките му заскърцаха по излъскания балатум. В коридора нямаше никого, но приглушените гласове, раздаващи се от различните офиси, се чуваха съвсем ясно. Като запристъпва на пръсти, тръгна надолу по коридора, опитвайки се да се придвижва колкото се може по-тихо. Стигна до вратата, водеща към главната свързочна стая. Застина на място и се заслуша. Гласът на Блейкли бе ясен и твърд.

— Защо, по дяволите, според теб поисках тази свързочна система. От моите доклади чудесно знаеш, че там, долу, се крие някаква неясна опасност. Трябва да… Гласът на адмирала го прекъсна.

— И така да е, вечерният рапорт на твоя екип засега закъснява само с един час. Според мен обявяването на бойна тревога е преждевременно.

— Ако не е бил възпрепятстван, Майкълсън нямаше да закъснее и секунда с рапорта.

— Майорът прие тази мисия прекалено присърце. Има си лични причини за това. Въобще не трябваше да го включваш в екипа.

— За това вече сме говорили. Така или иначе, вече е сторено. Сега искам да разбера какви мерки си решил да вземеш.

— Никакви.

— Виж какво, сензорите направо се побъркаха. Вчера в Четвърти сектор изчезна още един човек. Сега пък връзката с екипа закъснява. И ти си решил да не правиш нищо? Да си седиш на задника и да изчакаш да изчезнат още хора?

Следващите думи бяха толкова студени, че Джейсън затрепера.

— Не. Вашингтон ми възложи да свърша само една работа. Да преценя дали си годен да продължиш да ръководиш обекта. Ти улесни решението ми. От този момент се смятай за освободен от длъжност.

Настъпи мълчание, след което се чуха думи, изпълнени с гняв.

— Вие, глупаците, отдавна бяхте планирали тази работа, нали? Въобще не искахте да допуснете да се запази гражданският характер на проекта. Кога точно решиха фуражките да ми отнемат този обект? Когато изчезна първият екип? Или още от самото начало?

Последва тягостна тишина.

Вратата рязко се отвори и Джейсън не успя да реагира. Блейкли с обезумял поглед неволно блъсна момчето и го събори.

— Джейсън!

— Аз…

— Какво правиш тук?

— Щях да… Исках да…

— Няма значение. — Блейкли се наведе и помогна на Джейсън да се изправи. — Да вървим.

Джейсън, поведен към вратата, се препъна.

— Какво става? Мама добре ли е?

Старецът не му обърна внимание.

— Трябва да те отведа на безопасно място. Въобще не трябваше да допускам да слизаш тук, долу.

Адмиралът излезе в коридора.

— Ако това е Джейсън Картър, нека остане. Отсега нататък аз ще отговарям за него.

— Върви по дяволите! — изкрещя му в отговор Блейкли и изведе Джейсън през вратата. Придружен от Блейкли, Джейсън се озова в приемната. Бе го страх да мисли, като се стараеше единствено да върви поне крачка напред от разгневения доктор. Неволно се блъсна във вратата.

Санди зина от изненада и прекъсна писането си.

— Какво става?

Никой не и отговори. Джейсън излезе бързо навън, прегърнат през рамото от Блейкли. По лицето на детето започнаха да се стичат сълзи. То притисна сака към гърдите си.

Когато излязоха на чист въздух, Блейкли се поуспокои.

— Съжалявам, Джейсън. Не исках да те плаша. Редно е обаче да знаеш…

Изведнъж в пещерата започна да вие сирена. Воят и бе така пронизителен, че Джейсън притисна ушите си с ръце.

— Какво е това? — извика.

— Това са периферните сензори. Има нападение срещу базата. Побързай — каза Блейкли, като хвана Джейсън за ръката.