Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята (10)

Глава 7
База Алфа, Антарктида

Ашли огледа с доволна усмивка тичащия из стаята си Джейсън. Собствената и стая в двустайния апартамент бе не по-малко впечатляваща. Все още и бе трудно да повярва, че всеки член на експедицията разполага със собствен апартамент в жилищното помещение на базата. Удоволствията от участието в мисията ставаха все по-големи. Дантелени завеси, орехови мебели, масивни тапицирани кресла, скъпи тапети. Кой можеше да повярва, че се намират на три километра под земята?

— Виж, мамо, истински „Пентиум“! — възкликна Джейсън, като посочи едно бюро в ъгъла на стаята. — Не е някоя бавна кутия!

Не и бе приятно да разваля доброто му настроение, но рано или късно щеше да и се наложи да го стори.

— Това е, за да има на какво да си пишеш домашните. Джейсън се извърна към нея с отворена от удивление уста.

— Та лятото едва сега започва, мамо!

— От теб искам да учиш само по два часа дневно. Докато не съм при теб, ще трябва да си оползотворяваш времето. В базата има библиотека. Искам да вземеш две книги оттам, докато отсъствам, и после да преразкажеш писмено съдържанието им.

— Чудесна лятна ваканция, няма що! — възкликна тъжно изненаданият Джейсън.

— Ще я прекараш много приятно. Роланд ще… — Тя бе на път да каже „ще те наглежда“, но знаеше, че Джейсън няма да и прости това. — …Роланд ще ти прави компания. Ще те навестява, докато ме няма. Очаквам да се държиш добре с него.

Джейсън, разгневен, все още продължаваше да я гледа намръщено.

— Ако се държиш възпитано и направиш това, което ти казах, без да мрънкаш, за теб ще има някои приятни изненади.

— Слушам — отвърна той с недоверие. — Какви например?

— Преди всичко открих в базата специалист по бойни изкуства, при когото можеш да продължиш уроците си. Ако искаш до края на годината да се сдобиеш с жълт пояс, ще трябва да тренираш, докато ме няма.

Черният облак по лицето на Джейсън започна да се разсейва.

— И освен това тук има електрически мотоциклети и водни ски.

— Защо електрически?

— Тук броят на двигателите с вътрешно горене е ограничен, за да не се уврежда екосистемата. Военните са решили да допринесат с нещо за запазването на пещерата — отвърна Ашли. Спомни си за недоволството на Бен от грубото отношение към крехката екосистема, докато разглеждаха базата. Вниманието и обаче веднага бе повторно привлечено от мусенето на Джейсън. Тя оправи косата си и продължи — Джейсън, това не е всичко. Тук можеш да се занимаваш с други работи с баскетбол, риболов и какво ли още не. Ще има как да се развличаш, докато отсъствам. Освен това доктор Блейкли ми обеща, ако ти наистина се учиш както трябва, да те допусне до контролната стая, за да можеш да наблюдаваш хода на експедицията. Оттам дори ще можеш да се свържеш с мен.

— Ами, предполагам, че в такъв случай всичко е наред — отвърна Джейсън все още малко недоволен.

— И, последно, тук имат кабелна телевизия. — Тя кимна в посока към хола. — Сто и петдесет канала, всичките декодирани.

— Леле, веднага ще ги проверя!

Джейсън се затича към хола, но тя го хвана за ръкава.

— Не бързай, момчето ми. След половин час ще вечеряме, така че се приготви.

— Ти пък, мамо… Не може ли човек малко да се поразвлече? — промърмори Джейсън, докато се отправяше към банята.

Тя се усмихна. Всичко беше както у дома. Само дето се намираха на три километра под земната повърхност.

 

— За какво си се замислила, малката? — попита Бен, като се доближи до Линда.

Тя бе застанала до брега на езерото, наречено „Бездънната яма“ от местните шегобийци. Само на половин метър от тях една скала бе оплискана от вълните, предизвикани от преминаването на военна понтонна лодка. Той почеса брадясалата си буза.

Тя се извърна към него и той видя как в очите и се отразяват светлините на базата.

— Учудващо е наистина — каза тя и посочи тавана на пещерата на няколкостотин метра над главите им. — Все едно, че сме на открито.

Той кимна в посока към водата.

— Да не си решила да плуваш съблечена?

— Аз, не, но ти би могъл — отвърна тя с усмивка.

— В никакъв случай! Ще ми скриеш дрехите и после ще стана за смях на цялата база.

Усмивката и стана по-широка.

— Не това имах предвид. В това езеро наистина може да се плува. Разбрах, че някои от морските пехотинци го правят. Водата е съвсем топла, двайсет и осем градуса по Целзий. Измерих и температурата. Затоплена е от вулканичните газове.

— Странно е наистина — съгласи се Бен. — Горе има лед и убийствени ветрове, а тук топла вода и тропически бриз.

— Не е чак толкова странно. Чух, че водите около остров Десепшъп недалеч от брега, понякога достигат температурата на термални извори. Вулканичната активност е така силна, че водата понякога направо кипи. При това само на няколко метра от ледниците.

— Хайде де — каза той и присви вежди, сякаш се съмняваше в думите и.

— Вярно е — отвърна тя и леко го сръга с лакът.

— Вярвам ти — усмихна се той в отговор. — Бил съм и в други пещери, затоплени от подводни течения. Не е чак толкова рядко срещано явление. Просто се пошегувах.

— Разбрах — рече тя. В този момент една риба с кехлибарен блясък подскочи във въздуха само на метър от брега и стресна Линда. Бен присви очи.

— Виж какво, девойко, искам да си поговорим. Тя избърса капките от лицето си.

— За какво?

— Наблюдавам те от доста време и… как да ти кажа… Тя повдигна ръка.

— Съжалявам, Бен. Не съм забравила, че танцувахме в Буенос Айрес, но това беше само за да се поразтоваря. Иска ми се отношенията между нас да си останат съвсем делови.

Бен се ухили, когато съобрази, че Линда го подозира в опити да я сваля. При нейната външност навярно се бе пренаситила на такова отношение.

— Не, госпожо, съвсем не това имах предвид.

— А какво?

— Дълги години съм развеждал цели стада туристи по пещерите и, как да ти кажа, веднага надушвам кога ще си имам неприятности с тях. Казах ти, че те наблюдавам от доста време. И в пренаселения бар, и сега, в пещерата, си доста раздразнителна. Учестено дишане, запотени длани, побледняло лице… — Бен видя как тя заби поглед в земята, докато го слушаше. — Та затова и пожелах да си поговорим насаме. Струва ми се, че имаш някакъв проблем, който ти се иска да разрешиш. Тя го погледна с потънали в сълзи очи.

— Прав си, Бен. Проблемът ми са затворените пространства.

— Клаустрофобия?

Тя разтри челото си, отново сведе поглед и кимна утвърдително.

— Предстои ни пътуване из много затворени пространства — каза Бен. — Достатъчно е един да се паникьоса, за да застраши живота на всички ни.

— Това ми е известно. Аз обаче взимам лекарства против нея и освен това се лекувах в продължение на години. Ще се справя с изпитанията.

— Дори този бар в Буенос Айрес ти се отрази зле.

— Това е, защото тогава не си взех хапчетата. Помислих си, че няма да ми потрябват. Шумната тълпа и шумната музика направо ме изненадаха. Ще се справя с тази мисия.

— Сигурна ли си в това? — попита той и я хвана за раменете.

Тя издържа погледа му.

— Сигурна съм. Не се тревожи.

Още една риба скочи от водата. Този път плясъкът и не стресна Линда. Продължи да гледа Бен право в очите.

Той замълча за малко, опитвайки се да си изясни нейната решимост.

— Взе ли си въдица? — попита я след малко.

— Защо?

— Защото ще ти потрябва, ако си решила да наловиш образци от фауната през това пътешествие.

— Разбрах те — отвърна му тя с усмивка. — Нали няма да споделяш това с никого?

Бен я пусна, взе плосък камък и го захвърли така, че той подскочи няколко пъти върху гладката повърхност.

— Какво да споделям? — попита той.

 

Колкото повече се променя животът, толкова по-неизменен си остава, помисли си Ашли, вгледана в чинията пред себе си. Там, в димящ сос маринара, плуваше парче набъбнал кашкавал и вълни от чесново ухание докосваха обонянието и. Отново лазаня. Ашли се усмихна, тъй като бе яла лазаня за последен път в деня, когато Блейкли и направи предложението си. Храната бе същата, но не и обстановката. Тук имаше ленени покривки, порцеланови съдове, кристални свещници и махагонова маса. Нямаше особена прилика с кухненския бокс в нейния трейлър. Набоде залък на вилицата си.

— Професор Картър — започна Блейкли, — договорих се с научния сътрудник доктор Харолд Симски да ви разведе из северната стена. Той ще ви потърси утре някъде към осем сутринта.

Ашли побърза да изяде залъка си, преди да отговори.

— Тъй като ще разполагам само с един ден, бих предпочела да започнем по-рано. Да кажем, към шест сутринта.

— Ще уведомя доктор Симски — усмихна се Блейкли.

— И аз бих искал да огледам северния скат — обади се Бен, след като се изкашля и избърса капка мазнина от брадичката си.

— Нямам нищо против — отвърна Блейкли. — А вие, професор Картър?

Ашли си представи как Бен пълзи до нея в някоя тясна пещера и я притиска с тялото си.

— Стига да не ми се пречка из пътя, не възразявам.

— Кой? Аз да се пречкам? — възмути се престорено Бен и разтвори ръце.

— Други кандидати има ли? — обърна се Блейкли към останалите участници в групата.

— Аз бих искал да дойда — вдигна ръка Джейсън.

— Според мен това не би било разумно — отвърна строго Блейкли. — В този район има твърде много сипеи и ями. Тук е по-безопасно.

Джейсън се обърна към Ашли.

— Мамо, ти нали…

— Може да дойде с мен — прекъсна го Линда. — Ще изследвам езерото. Районът, който ще оглеждам, е в периметъра на лагера. Нали ще ми помогнеш, Джейсън? — обърна се към момчето.

— Нали нямаш нищо против, миличък? — каза Ашли на поруменялото дете.

— Разбира се. Това ще ми бъде много приятно — отвърна Джейсън с малко унил глас.

— Значи договорихме се — усмихна се Линда. — Ще изследваме езерото заедно с Джейсън.

Бен, седнал до Джейсън, леко го сръга с лакът.

— Уредихме се, приятелю — прошепна на Джейсън. Уж тихо, но така, че Ашли да го чуе. — Сега и двамата си имаме гаджета.

Джейсън се опита да прикрие усмивката си с ръка. Ашли въздъхна отчаяно. Мъже.

 

Започнаха да гасят светлините. От прозореца си Халид проследи как лампите започнаха да изгасват една по една. Фалшивият залез трябваше да напомни, че е време за сън. Блейкли вече бе обяснил колко е важно в една напълно тъмна среда да се поддържа денонощен ритъм. Непрекъснатото редуване на фазите на светлина и мрак подпомагаше работоспособността.

Това се вписваше напълно в плановете му. Сенките са добро прикритие.

След малко само тук-там останаха да светят отделни лампи. Както и лампата на асансьора. Светлинният и лъч, излизащ от тавана, бавно описваше овали около сталактитите — черни пръсти, сочещи надолу.

Погледна часовника си. Десет часът. Бе време да се заеме с работа. Излезе от стаята си и после тихо се измъкна от оградата. „Нощта“ бе все още топла и въздухът бе пренаситен с голяма почти осезаема влага. Обстановката с нищо не напомняше сухите нощи в родния му край. Пустинният пясък запазваше топлината си дори и в леденостудени нощи. Небето бе осеяно със звезди, подобни на огньовете на джихада на Аллах.

Докато прекосяваше жилищната част на лагера и криволичеше сред няколко декара, обсипани с палатки със защитен цвят, Халид не се измъкна от сенките. В същото време се стараеше походката му да е естествена, така че да не привлече ничие внимание, ако случайно бъде зърнат. В по-отдалечената част на лагера, разположена зад дълбока цепнатина, се намираха изследователските лаборатории и щабът на военните. Обектът, към който се бе устремил, асансьорът, също бе разположен там.

Единственото препятствие за преодоляване бе мостът над цепнатината. Още от асансьора бе забелязал, че е охраняван. Един самотен часовой обаче не, го плашеше. Халид продължи да прекосява палатковия лагер.

След като заобиколи разположена в края му сглобяема къща, видя моста. Бе направен от дърво и метал и имаше осветителни тела по ъглите. Едно от тях не светеше. Мостът бе охраняван от часовой, облегнал се на лек стълб и провесил пушка на рамо. Районът беше чист.

Халид бръкна в джоба си и стъпи в островчето от светлина до моста, след което се запъти към цепнатината. Часовоят го забеляза, отдръпна се от стълба и свали пушката от рамото си. Халид се доближи до ръба на цепнатината и застана на метър от моста. Приведе се напред и надникна в мрака. Дъното на цепнатината представляваше тъмна загадка.

Часовоят, млад момък със селски вид и сламено руса коса, се обади.

— Внимавайте! Тази пръст е много ронлива.

— Да, да, внимавам. Само исках да погледна — отвърна Халид. Бръкна в гръдния джоб на якето си и забеляза, че часовоят въобще не обърна внимание на това заплашително движение.

Чудесно.

Извади от джоба кутия „Уинстън“ и взе оттам нова цигара. Пъхна я в устата си, прибра кутията в джоба и измъкна от него червена запалка „Бик“. С крайчеца на окото си проследи часовоя. Той бе съсредоточил вниманието си върху пламъка.

Халид загаси запалката и я пусна в страничния си джоб, до ножа.

— Искаш ли цигара? — обърна се към часовоя.

Часовоят повдигна рамене.

— Ами да, благодаря — каза след малко. Напусна поста си и се отправи към мястото, където бе застанал Халид, до ръба на бездната, Халид измъкна отново пакета с цигари и го разтърси така, че да се подадат повече.

— Вземи си няколко.

Часовоят пъхна една цигара в устата си и прибра друга в джоба на униформата си.

— Имаш ли огънче?

— Естествено — отвърна Халид и бръкна в джоба си. Стисна дръжката с ръка и се изкашля шумно, за да заглуши прищракването на копчето на предпазителя. — Дъното на тази пропаст било ли е обследвано?

— Не — отвърна часовоят, като премести поглед към черната цепнатина. — Много е дълбока.

— Чудесно — отвърна Халид. След това с рязко движение измъкна ножа и го заби дълбоко в гърлото на разсеяния морски пехотинец. Постара се да пререже ларинкса, за да не се чуе никакъв шум. Така и стана. Нямаше писък. Чу се само бълбукане.

Като отстъпи крачка, за да избегне струята от артериална кръв, Халид блъсна часовоя в бездната. Часовоят за миг се опита да се задържи на крака. Очите му бяха широко разтворени от ужас и гърдите му бяха покрити с кръв. Сетне политна в мрака.

Халид се вслуша. След като изминаха доста секунди, чу се тъп удар.

Доволен от стореното, прекоси моста и отново се скри в сенките. Сега вече трябваше да се движи не само безшумно, но и бързо. Насочи се направо към асансьора, като избягваше осветените места. За негово щастие те бяха малко на брой и отдалечени едно от друго.

След четири минути бе вече при асансьора. Районът бе добре осветен, но неохраняван. Нямаше никого. Военните, разположили се в края на света, бяха прекалено спокойни относно собствената си безопасност.

След няколкоминутни наблюдения Халид се приведе и се устреми към голямата метална кутия, където се намираше двигателният комплекс на асансьора. Измъкна от вътрешния джоб на якето си кубче с пластичен взрив и го прикрепи към една зле осветена част от механизма. За миг се поколеба. Тук не биваше да се работи небрежно. Извади още едно кубче и го прикрепи до първото. Така бе по-добре. Това бе повече от достатъчно, за да се образува кратер на мястото, където сега бяха двигателите. Грижливо свърза бомбата с кабел, така че да може да я възпламени с подходящ сигнал на дистанционното си управление. Огледа резултата от работата си и на тънките му устни се появи усмивка.

Това бе застраховка. Когато настъпеше подходящият момент, щеше да избяга, без никой да може да го последва.

Направи още един оглед и изчезна в мрака.