Гордън Диксън
Тактика на грешките (21)

ДВАДЕСЕТ И ЕДНО

Клетус се събуди чак следобед. Чувстваше се спокоен и с лека глава, отпочинал и невероятно гладен. Атайър все още спеше тежко, като човек след дълбока упойка.

Клетус се нахрани и отиде при Свахили и Арвид.

— Колко от хората са тук? — попита той Свахили.

— Двадесет и шест все още не са се появили. Повечето дойдоха един час след вас.

Клетус кимна.

— Добре. Тогава ще са се наспали до вечерта. А ние се захващаме за работа с останалите, които са си отпочинали. Първото, което ни трябва, е превозно средство.

Един шофьор на камион, плъзгащ се върху въздушни струи по шосето към Уотършед, изведнъж установи, че пътят му е препречен от половин дузина въоръжени мъже в сивосини униформи със синьо-белия знак на Организацията на напредналите общества върху горния джоб. Висок офицер с кръг от звезди върху пагоните на раменете си се качи върху стъпалото на кабината и отвори вратата.

— Излизай — каза му той. — Имаме нужда от този камион.

Два часа по-късно, точно преди залез слънце, същият автомобил влезе в Уотършед по шосето, необичайно пусто през последните 120 минути. В кабината седяха двама мъже без шапки. Откараха камиона направо в полицейското управление, което се занимаваше с поддържането на реда и закона в малкия миньорски град.

Машината спря на паркинга зад сградата на управлението и няколко минути по-късно отвътре се разнесоха обезпокоителни звуци. След малко утихнаха, а след още след няколко минути пожарната сирена на полицията изведнъж оживя, ревейки като някакво подивяло гигантско създание. Продължи да реве, докато хората се изсипваха от къщите и установяваха, че градът им е обкръжен, а по улиците патрулират въоръжени войници със синьо-бели знаменца на левия горен джоб на куртките. Преди да залезе слънцето, жителите на Уотършед бяха известени, че са пленени.

— Вие трябва да сте луди! Никога няма да успеете! — избухна управителят на амониевите мини, когато го доведоха заедно с кмета и началника на местната полиция в сградата на полицейското управление, където беше Клетус. — Армията на Броза е разквартирувана в столицата Броза, а това е само на два часа път оттук. Скоро ще разберат, че сте тук, и тогава…

— Те вече знаят — прекъсна го Клетус сухо. — Първото нещо, което направих, беше да използвам средствата ви за връзка, за да ги уведомя, че сме завзели Уотършед и мините.

Управителят на мините се вторачи в него.

— Сигурно сте луд! — изрече той най-накрая. — Мислите ли, че вашите петстотин души ще устоят на две дивизии?

— Най-вероятно няма да ни се наложи — отвърна Клетус. — Както и да е, това не е ваша работа. Всичко, което искам от вас и от другите двама господа, е да уверите хората, че не са изложени на опасност, стига да не излизат по улиците и да не правят опити да напускат града.

Гласът му не предразполагаше към спор. След няколко неуспешни опита за протест тримата местни управници се съгласиха да съобщят на гражданите неговите думи. След това той ги постави под охрана в полицейското управление.

В действителност първите части на брозанската армия започнаха да пристигат, преди да бяха изтекли и два часа. Летящи транспортни средства бяха натоварени с войници, които бързо обкръжиха града на двеста метра от него. През останалата част от деня пристигаха още части, тежки оръдия и бронирани коли. На зазоряване Клетус и Свахили прецениха, че около една дивизия, въоръжена с всичко — от ножове до лъчево оръжие, беше обкръжила града и неговите двеста окупатори.

Свахили беше в добро настроение. Подаде бинокъла на Клетус, след като огледа заобикалящата ги гориста местност. Двамата стояха на върха на комуникационната кула, най-високата постройка в града.

— Едва ли ще използват тежките оръдия срещу местното население — забеляза Свахили. — Което означава, че ще се приближат пеш — най-вероятно ще настъпят едновременно по целия периметър. Предполагам, че до един час ще атакуват.

— Не смятам така — отговори Клетус. — Мисля, че ще изпратят някого да преговаря.

Оказа се, че е прав. През следващите три часа обкръжилата ги брозанска армия не предприе нищо. Около обед, когато забуленото в облаци нютонианско слънце беше започнало да затопля този северен край, една командирска кола с развят бял флаг се измъкна бавно от сенките на гората и влезе в града. Посрещнаха я войници, които бяха инструктирани за такава среща, и я ескортираха до полицейското управление. От нея слязоха един дребен, около шестдесетгодишен запасен генерал, придружен от закръглен мъж, около десет години по-млад, със знаци на полковник. Влязоха в сградата. Клетус ги прие в кабинета на началника на полицията.

— Дойдох тук, за да ви предложа условия за предаване — генералът спря, загледан в знаците върху пагоните на Клетус. — Не мога да разбера вашия чин?

— Маршал — отговори Клетус. — Преди известно време направихме реорганизация на чиновете на Дорсай. Маршал Клетус Греъм.

— О? Генерал Джеймс Ван Дасел. А това е полковник Офер. Както вече казах, тук сме, за да ви предложим условия за капитулация…

— Ако въпросът беше само в капитулацията, вие едва ли щяхте да дойдете, нали, генерале? — прекъсна го Клетус. — Мисля, много добре ви е известно, че не може да става и дума да се предадем.

— Не? — повдигна вежди учтиво Ван Дасел. — Може би ще трябва да ви уведомя, че сте обкръжени от почти цяла дивизия с пълно въоръжение.

— Този факт ми е известен. Също както и на вас ви е напълно известен фактът, че ние имаме малко повече от петстотин цивилни.

— Да, и ние ще ви държим много строго отговорни за тях. Трябва да ви предупредя, че ако им се случи нещо лошо, либералните условия за капитулация, които искаме да ви предложим…

— Не си играйте с търпението ми, генерале — прекъсна го отново Клетус. — Ние държим тези цивилни като заложници срещу всякакви враждебни действия от страна на вашите сили. Аз ви очаквах тук, за да ви информирам за неотложните стъпки, които ще бъдат предприети от Организацията на напредналите общества, отнасящи се до Уотършед и мините. Без съмнение ви е известно, че те са разработени върху земя, закупена законно от Организацията, а експлоатацията им до този момент от Броза се смята за незаконна от международния съд тук, на Нютон… Въпреки че досега Броза успяваше да се противопостави на съдебното нареждане да ги върне на Организацията на напредналите общества. Нашите експедиционни сили вече уведомиха Организацията, че тяхната законна собственост върху мините е възстановена, а аз бях информиран, че първите контингенти редовни войски на ОНО ще пристигнат тук в 18,00 часа, за да подкрепят моя отряд и да поемат функциите си на редовни окупационни части… — Клетус направи пауза.

— Аз определено няма да позволя на никакви окупационни части да влязат тук — заяви почти меко Ван Дасел.

— В такъв случай ви съветвам да се допитате до вашите политически власти, преди да предприемете каквито и да било действия — каза Клетус. — Повтарям, ще държим жителите на града като заложници, гарантиращи доброто държание на вашите войски.

— Нито пък имам желание да бъда изнудван — продължи Ван Дасел. — Ще очаквам съобщение за съгласието ви да се предадете до изтичането на следващите два часа.

— А аз, както казах, ще ви държа отговорен за каквито и да било враждебни действия до пристигането на редовните войски на Организацията на напредналите общества.

След тези взаимни изявление те се разделиха любезно. Ван Дасел и неговият полковник се върнаха при брозанските части, обкръжили града. Клетус повика Свахили и Арвид да обядват заедно.

— Но какво ще стане, ако той реши да ни атакува преди да пристигнат подкрепленията? — попита Свахили.

— Няма да го направи — отвърна Клетус. — Неговото положение е достатъчно лошо и в момента. Първият въпрос, който ще му зададат брозанските политици, е как е допуснал да завземем града и мините. Кариерата му може и да оцелее след този въпрос, но само докато няма човешки жертви от страна на Броза. Той знае, че и аз съм наясно, затова Ван Дасел няма да поеме рискове.

И наистина Ван Дасел не предприе нищо. Неговата дивизия продължи да си седи кротко около Уотършед и след изтичане на срока за капитулация, а също и когато започнаха да пристигат подкрепленията на Организацията на напредналите общества. През следващата нощ той тихичко изтегли войските си. А при изгрева, когато войниците от ОНО започнаха да разчистват местността извън града, за да си устроят временен лагер, не откриха нито един брозански войник в радиус от двеста мили.

— Много добре! — каза Уалко ентусиазирано, когато пристигна с последната от своите части и влезе в кабинета на Клетус в сградата на полицейското управление. — Вие и вашите дорсайци свършихте прекрасна работа. Можете да си тръгнете, когато пожелаете.

— Веднага щом ни платите.

Уалко се усмихна лукаво.

— Не се и съмнявах, че с нетърпение ще очаквате да получите възнаграждението си. Затова го донесох с мен.

Той постави върху бюрото едно плоско куфарче между тях, извади разписка, подаде я на Клетус, сетне започна да вади златни кредити и да ги трупа пред него.

Клетус не обърна внимание на разписката, а наблюдаваше със студено изражение нарастването на купчината. Когато накрая Уалко привърши и го погледна с нова широка усмивка, той не му се усмихна в отговор, а поклати глава.

— Това е по-малко от половината от договорената сума.

Уалко продължи да се усмихва.

— Вярно. Но в оригиналния договор се предвиждаше да ви наемем за три месеца. А вие изпълнихте задачата си за по-малко от седмица и само с една четвърт от силите си. Ние сме изчислили пълното заплащане за една седмица за петстотинте души, които използвахте. В допълнение ви плащаме гарнизонните разходи за всичките войници, и то до изтичането на месеца — нещо като бонус. Клетус го погледна. Усмивката на Уалко започна да се стопява.

— Сигурен съм, спомняте си така добре, както и аз — изрече студено Клетус, — че договорът ни беше за две хиляди души за три месеца. Пълно заплащане за всекиго за целия период — и никакво заплащане, ако не успеем да ви предадем амониевите мини. Колко души съм използвал, за да ви върна мините, и колко време ми е отнело, беше моя грижа. Очаквам веднага да ми заплатите пълното възнаграждение за всички хора за цялото време.

— Естествено, и дума не може да става! — отвърна кратко Уалко.

— Не мисля така — каза Клетус. — Може би трябва да ви припомня какво казах на генерал Ван Дасел, командира на брозанските сили, които ни обкръжиха — че държа цивилното население на Уотършед като заложник за доброто му държание. Ние все още държим тези хора — този път като залог за вашето добро държание.

Лицето на Уалко застина.

— Вие няма да нараните цивилни! — възкликна той след известно време.

— Генерал Ван Дасел повярва, че ще го направя — отвърна Клетус. — А сега аз лично ви давам моята дума на дорсаец — а тази дума след време ще бъде нещо повече от подписан договор, — че нито един цивилен няма да пострада. Но ще имате ли смелостта да ми повярвате? Ако лъжа и връщането на мините е придружено от кървава баня на местните жители, вашите шансове да постигнете евентуално споразумение с Бронза ще изчезнат като дим. Вместо да преговаряте, когато държите птицата в ръцете си, вие ще се изправите пред колония, която ще иска отмъщение — отмъщение за действие, за което ще ви обвинят всички мирни общества.

Уалко го гледаше втренчено.

— Нямам повече кредити в мен — изрече той накрая дрезгаво.

— Ще почакаме — отговори Клетус. — Можете да отлетите обратно, да ги вземете и да се върнете най-късно до обед.

Уалко си тръгна с провиснали рамене. Когато се качваше по стълбата на самолета, с който беше пристигнал в Уотършед, той спря и се обърна за последен път към Клетус.

— Мислите, че ще си пробиете път в новите светове! — каза злобно той. — И може би за известно време ще успеете. Но в един прекрасен ден всичко, което сте изградили, ще се срути върху главите ви.

— Ще видим.

Клетус наблюдаваше, докато вратата се затвори след Уалко и самолетът се издигна в небето на Нютон. После се обърна към Арвид, застанал до него.

— Между другото, Арв, Бил Атайър иска да изучи моите методи за стратегия и тактика по-отблизо. Затова веднага след като се върнем на Дорсай, той ще стане мой помощник, а за теб ще намерим един отряд. И без това е време да понатрупаш боен опит.

Без да дочака отговор от Арвид, той обърна гръб на младия мъж и си тръгна, а мисълта му беше вече заета с други проблеми.