Гордън Диксън
Тактика на грешките (2)

ДВЕ

На масата настъпи тишина.

— Полковник — попита Ичан, — какво ви има на крака?

Клетус криво се усмихна.

— Имам частична протеза на коляното. Напълно удобна, но си личи, когато вървя. — Той погледна отново Патер Тен. — Всъщност господин Тен е много близо до истината относно моя практически военен опит. Активната ми служба продължи само три месеца, след като бях произведен — по време на последната партизанска война между Съюза и Коалицията, преди седем години.

— Но вие сте излезли от тези три месеца с Ордена на честта! — възкликна Мелиса. Изражението, с което го беше наблюдавала преди, сега беше променено изцяло. Тя се извърна към Патер Тен: — Предполагам, че това е едно от малкото неща, за което не знаете нищо?

Патер Тен я погледна с омраза.

— Наистина ли, Патер Тен? — промълви Де Кастрис.

— Имаше един лейтенант Греъм, награден от Съюза преди седем години — изрече злобно човечето. — Неговото поделение извършило въздушен десант на един остров в Тихия океан, отбраняван от наш гарнизон. Поделението било разбито и отрязано, но лейтенант Греъм съумял да организира партизанска съпротива, която достатъчно успешно задържала нашите хора в обкръжение на силно укрепените им позиции, докато един месец по-късно не пристигнали подкрепленията на Съюза. Ден преди уволнението му той се натъкнал на подвижна мина. Наложило се да го тикнат в академията, защото след това бил физически негоден за активна служба.

На масата отново настъпи тишина, този път по-кратка.

— И така — каза със странно замислен тон Де Кастрис, въртейки между пръстите си наполовина пълната си чаша, — оказва се, че ученият бил герой, а, полковник?

— Не, за Бога, не! — възпротиви се Клетус. — Лейтенантът беше просто невнимателен войник, това е всичко. Ако тогава разбирах нещата така добре, както сега, никога не бих се натъкнал на тази мина.

— Ето ви сега обаче запътил се натам, където отново има битка! — възкликна Мелиса.

— Така е, но както вече казах, сега съм поумнял. Не искам повече медали.

— А какво точно искате, Клетус? — попита Мондар от другия край на масата. От няколко минути Пълномощникът наблюдаваше Клетус с нетипична за екзот настойчивост.

— Иска да напише още шестнадесет тома — изсумтя Патер Тен.

— Господин Тен е съвсем прав — каза тихо Клетус на Мондар. — Това, което наистина искам да направя, е да завърша труда си върху тактиката. Но установих, че трябва първо да създам условията, при които тя ще бъде приложена.

— Да спечели войната в Нова Земя за шестдесет дни! — вметна Патер Тен. — Точно както казах.

— Мисля, че ще бъде за по-кратко време — отвърна Клетус и спокойно огледа променените изражения на всички без Мондар и Патер Тен.

— Очевидно вярвате в способностите си на военен експерт, полковник — забеляза Де Кастрис. Подобно на Мондар и неговият поглед, отправен към Клетус, беше станал по-заинтересован.

— Аз не съм експерт, а учен. Има разлика. Експертът е човек, който знае много за предмета си. А ученият знае всичко, което може да се знае за него.

— Това са само теории — възкликна Мелиса и го изгледа озадачено.

— Да — отвърна й той, — но действащият теоретик има едно предимство пред практика.

Тя поклати глава, но не каза нищо — облегна се назад върху възглавницата на креслото и го наблюдаваше, прехапала долната си устна.

— Опасявам се, че отново ще се съглася с Мелиса — намеси се Де Кастрис. За момент погледът му се замъгли, като че ли не гледаше към тях, а някъде вътре в себе си. — Виждал съм твърде много мъже, които притежаваха само теории, премазани при първия им сблъсък с реалния свят.

— Хората са реални — възрази Клетус. — И оръжията също… Но стратегиите? Политическите заключения? Те не са по-реални от теориите. А един добър теоретик, свикнал да борави с нереалните неща, може много по-добре да ги използва, отколкото човек, годен да борави само с реалните инструменти, които в действителност са крайни продукти… Знаете ли нещо за фехтовката?

Де Кастрис поклати глава отрицателно.

— Аз знам — обади се Ичан.

— Тогава може би ви е позната тактиката при фехтуване, която използвам като пример за моята тактика на грешките. Включена е в тома, който пиша сега. Основната тактика при фехтовката е да се предприеме серия от атаки, всяка от които е покана за контраудар. Така се създава последователност от съприкосновение и отдръпване на вашата шпага с тази на противника. Вашата цел обаче не е да го докоснете още при някоя от тези първоначални атаки, а да отклонявате шпагата му всеки път така леко, че той да не забележи това. Сетне, при последното сблъскване, когато шпагата му е изтеглена напред максимално, вие се оказвате пред незащитен човек.

— Това предполага един дяволски добър фехтовчик — отбеляза лаконично Ичан.

— То се подразбира — отвърна Клетус.

— Да — каза бавно Де Кастрис, като изчака Клетус да го погледне. — Освен това е тактика, обвързана изцяло със залата за фехтовка, където всичко се изпълнява по определени правила.

— О, но тя може да се приложи в почти всички ситуации! — възкликна Клетус. Върху масата бяха поставени чаши за кафе, все още празни. Той посегна и взе три от тях. Обърна ги с дъното нагоре и ги нареди в редица между него и Де Кастрис. После бръкна в купата с бучки захар, придвижи свитата си в юмрук ръка над масата и пусна една бучка върху покривката до средната чаша. Покри я с чашата и започна да движи чашите, като бързо сменяше местата им. След това спря.

— Предполагам, чували сте за тази стара игра „има-няма“ — обърна се той към Де Кастрис. — Под коя чаша според вас е бучката захар?

Де Кастрис погледна към чашите, но не посегна към тях.

— Под нито една — отговори той.

— Бихте ли вдигнали някоя от тях просто за илюстрация? — попита Клетус.

Де Кастрис се усмихна.

— Защо не?

Посегна и вдигна средната чаша. Усмивката му изчезна за секунда, след което отново се появи. Пред него се мъдреше една бучка захар, бяла върху белия фон на покривката.

— Поне сте честен играч — забеляза той.

Клетус взе чашата, която Де Кастрис беше оставил, и покри бучката захар. Отново размени местата на обърнатите чаши с бързи движения.

— Ще опитате ли пак? — попита той.

— Щом искате. — Този път Де Кастрис избра чашата, която се падаше от десния край на редицата. Появи се друга бучка захар.

— Още веднъж? — подкани го Клетус. Отново покри бучката и размести чашите. Сега Де Кастрис избра чашата в центъра и я тръсна върху масата, когато се появи нова бучка захар.

— Какво означава това? — попита той. Усмивката му беше изчезнала окончателно. — Какъв е смисълът на всичко това?

— Означава, че вие, господин министър, не можете да загубите, докато аз контролирам играта — отговори Клетус.

Де Кастрис го изгледа остро за секунда, сетне покри бучката и се облегна назад, поглеждайки Патер Тен.

— Ти размести чашите този път, Патер — каза той.

Усмихвайки се злобно на Клетус, Патер Тен стана и размести чашите — но толкова бавно, че всеки на масата лесно можеше да проследи чашата, която Де Кастрис беше вдигнал последна. Тя накрая се озова отново в средата. Де Кастрис погледна Клетус и посегна към чашата отдясно на тази, под която очевидно имаше бучка захар. Ръката му се поколеба за момент, сетне се отдръпна. По лицето му отново плъзна усмивка.

— Разбира се — той погледна Клетус. — Не знам как го правите, но знам, че ако вдигна тази чаша, под нея ще има бучка захар. — Ръката му се премести към чашата в противоположния край на редицата. — И ако избера тази чаша, сигурно ще има и тук?

Клетус нищо не каза, само се усмихна.

Де Кастрис кимна. Беше възвърнал характерната непринуденост на държанието си.

— Всъщност — започна той — единствената чаша, под която съм сигурен, че няма бучка захар, е онази в средата, защото всички знаем, че под нея трябва да има. Прав ли съм?

Клетус продължаваше само да се усмихва.

— Прав съм — заключи Де Кастрис. Той протегна ръка над средната чаша, наблюдавайки очите на Клетус, след което я отдръпна. — Тази беше вашата цел с демонстрацията на чашите и бучките, нали, полковник? Да ме накарате да възприема ситуацията по този начин, но и да ме направите толкова несигурен в себе си, след като сбърках три последователни пъти, че да обърна чашата в средата и да докажа на себе си, че наистина е празна. Вашата истинска цел беше да разклатите моята увереност в собствената ми преценка, съгласно вашата тактика на грешките, нали?

Той посегна и чукна с нокът средната чаша така, че тя зазвънтя като малка камбанка.

— Но аз няма да я обърна — продължи, гледайки Клетус. — Мисля, че ми стана ясна причината, поради която се опитвате да ме накарате да го направя. Искате да ми направите впечатление. Е добре, аз съм удивен — но само малко. И за да ви покажа колко малко, хайде да оставим чашата така, без да я обръщаме. Какво ще кажете?

— Само това, че разсъжденията ви са отлични, господин министър. — Клетус посегна и обърна другите две чаши, като за момент покри гърлата им с ръка, преди да ги постави празни с отворите нагоре. — Какво друго?

— Благодаря ви, полковник — меко каза Де Кастрис. Облегна се назад на стола, а очите му бяха присвити като резки. Протегна дясната си ръка, хвана столчето на винената чаша и започна да го върти между палеца и показалеца си с точни завъртания, сякаш се опитваше внимателно да го завие в бялата покривка. — Споменахте, че сте взели точно този полет до Кълтис, защото сте знаели, че и аз ще бъда тук. Не ми казвайте, че сте си направили този труд, за да ми покажете своята игра на „има-няма“.

— Само отчасти — отговори Клетус. Напрежението в атмосферата около масата като че ли изведнъж нарасна, въпреки че гласовете и на двамата оставаха спокойни и любезни. — Исках да се запозная с вас, господин министър, защото ще имам нужда от вашата помощ да устроя нещата така, че да мога да завърша труда си върху тактиката.

— О-о? — проточи Де Кастрис. — И по какъв точно начин очаквате, че ще ви помогна?

— Възможностите сами ще се появят — и за двамата, господин министър — Клетус бутна стола си назад и се изправи, — след като ме срещнахте и знаете към какво се стремя. А сега мисля, че е време да се извиня за нахлуването си във вашата компания и да си тръгна.

— Един момент, полковник — измърка Де Кастрис.

Слаб звук на счупено стъкло ги прекъсна. Чашата на Мелиса лежеше счупена и разлята до чинията пред нея, а тя самата се изправяше несигурно на крака с ръка на челото.