Гордън Диксън
Тактика на грешките (16)

ШЕСТНАДЕСЕТ

— Изкуствено коляно и глезен — всъщност изкуствен крак от коляното надолу — обясняваше търпеливо лекарят. — Те наистина са отлични. Само за няколко месеца — след като свикнете с протезата, ще видите, че ще сте толкова подвижен, колкото сте били и преди, когато накуцвахте. Естествено, на никого не е приятна мисълта за ампутиране, но…

— Не ампутацията ме притеснява — прекъсна го Клетус. — Имам да върша неща, за които са необходими два крака от плът и кръв. Искам хирургическа замяна.

— Знам — отговори лекарят. — Но нали си спомняте, направихме ви пълни изследвания и се оказа, че имате абсолютна непоносимост към чужди тела. При този случай не ще ви помогнат всичките известни ни лекарства за потискане на имунната система. Ние можем да присадим крак, но тялото ви непременно ще го отхвърли.

— Сигурен ли сте, че в случая не става дума за психологическо отхвърляне? — попита Клетус.

— Вашето медицинско досие показва, че притежавате постоянна устойчивост срещу хипноза, дори и с обичайните лекарства. Наблюдава се почти винаги при хора, които проявяват психологическо отхвърляне на присадени органи. За да сме сигурни обаче, донесъл съм едно от новите синтетични парахипнотични лекарства. При разумна доза то ви оставя в съзнание, но напълно притъпява волята. Ако можете да устоите на хипноза, след като сте го поели, тогава вашата устойчивост е извън възможностите на психиатрията. И най-вероятно е генетичен проблем. Искате ли да го опитате?

— Давайте — отвърна Клетус.

Лекарят пристегна лентата на спринцовката около ръката на Клетус, поставяйки цилиндъра с деления над вената. Нивото на течността се виждаше. Той постави пръст върху буталото.

— Непрекъснато ще ви питам за вашето име. Опитвайте се да не ми го казвате. Докато отказвате да отговаряте, аз ще увеличавам дозата. Готов ли сте?

— Готов съм.

— Как се казвате? — попита лекарят. Клетус усети студения допир до кожата на ръката си.

Поклати глава.

— Кажете ми вашето име? — повтори лекарят.

Клетус отново поклати глава. Продължаваше да усеща студенината. За своя изненада нямаше никакви други признаци за действие на наркотика върху него.

— Как се казвате?

— Не.

— Кажете ми вашето име…

Разпитът продължи и Клетус продължи да отказва. Внезапно стаята като че ли се изпълни с бяла мъгла. Главата му се замая и това беше последното, което си спомняше.

Когато се върна в съзнание, лекарят стоеше до леглото му. Спринцовката беше извадена от ръката му.

— Не — поклати глава лекарят и въздъхна. — Устояхте, докато изгубихте съзнание. Просто няма смисъл да опитваме с трансплантация.

Клетус го изгледа почти студено. — В такъв случай предайте на Мондар, Пълномощника от Екзотика, че искам да говоря с него.

Лекарят отвори уста да каже нещо. Сетне размисли и кимна.

Една сестра се появи на вратата. — Генерал Трейнър е тук и иска да ви види. Чувствате ли се добре да го приемете?

— Разбира се — отвърна Клетус. Натисна страничния бутон на леглото, който повдигаше частта за главата, и я изправи до седнало положение. Бат влезе, застана до кревата и погледна надолу към него. Лицето му беше като каменна маска.

— Седнете, сър — покани го Клетус.

— Няма да се задържам дълго — отказа Бат.

Отиде да затвори вратата. После се върна и впери свиреп поглед в Клетус.

— Имам да ви кажа само две неща. Когато най-сетне успях да разбия вратата на вашия офис и намерих пистолет да прострелям пантите, беше вече неделя следобед. Затова се измъкнах тайно от града и позвъних на полковник Дюплейн, преди да вдигна тревога. Предполагам, ще бъдете щастлив да узнаете, че няма да се шуми около станалото. Официално съм претърпял лека катастрофа в петък следобед недалеч от Бакхала. Колата ми е излязла от пътя. Изгубил съм съзнание и съм останал прикован в нея. Не съм успял да се измъкна преди неделя следобед. Освен това официално пленяването на новоземляните в Двете реки сте извършили по моя заповед.

— Благодаря ви, сър.

— Не ме ласкайте! — изръмжа меко Бат. — Знаехте, че съм достатъчно умен да не обикалям наоколо и да вдигам врява, докато не разбера защо сте ме отстранили от пътя си. Знаехте, че ще постъпя именно по този начин. Вие ме заключихте и никой няма да разбере за това. Но пленихте две трети от армията на Нова Земя и аз съм този, който ще обере повечето лаври в Женева. Ето така стоят нещата и това е едното, което съм дошъл да ви кажа.

Клетус кимна.

— Другото е следното — продължи Бат. — Това, което направихте при Двете реки, е чудесен пример на военно изкуство. Възхищавам му се. Но не мога да се възхитя от вас. Не ми харесва вашият начин на работа, Греъм, и нямам нужда от вас — и Съюзът няма нужда. Второто, което искам да ви кажа, е — искам вашата оставка. Искам я на бюрото си до четиридесет и осем часа. Можете да се върнете вкъщи и да пишете книгите си като цивилен.

Клетус спокойно го погледна.

— Вече съм подал оставка като военен на служба към Съюза. Също така се отказвам от земното си гражданство. Подадох молба за получаване жителство на Дорсай и тя е одобрена.

Веждите на Бат се повдигнаха. За момент твърдото му интелигентно лице стана глупаво.

— Измъквате се от Съюза? — попита той. — Напълно?

— Просто емигрирам — усмихна се леко Клетус. — Не се притеснявайте, генерале. Аз съм заинтересован не по-малко от вас да не се разчуе фактът, че сте прекарал уикенда заключен в офиса ми. Ще приемем варианта, че там е проникнал шпионин от Нова Земя, разбрал е за капана и е успял да се измъкне.

Очите им се срещнаха. След секунда Бат поклати глава.

— Както и да е — каза той. — Повече няма да се видим с вас.

Обърна се и излезе. Клетус продължи да лежи, загледан в тавана, докато заспа.

Мондар се появи чак на другия ден следобед и се извини за закъснението си.

— Бележката, с която ми съобщаваш, че искаш да ме видиш, ми беше изпратена с обикновена поща — каза той, настанявайки се в един стол до леглото. — Очевидно твоят добър лекар е решил, че молбата ти да ме видиш не е спешна. — Не, това е извън неговата компетентност.

— Вероятно е сметнал, че знае какво ще ти кажа. Аз — или ние, екзотите — също не можем да ти помогнем — изрече бавно Мондар. — Страхувам се, че ще се окаже прав. След като получих бележката ти се обадих в болницата и поговорих с един познат от персонала. Каза ми, че ти почти сигурно имаш психологическо отхвърляне на какъвто и да е присаден орган.

— Вярно е.

— Освен това си смятал, че може би аз — или други екзоти, работейки с теб, могат да ти помогнат да преодолееш отхвърлянето за достатъчно дълго време, така че да ти бъде присаден здрав крак.

— А не е ли възможно? — Клетус внимателно наблюдаваше екзота.

Мондар погледна надолу и приглади синята роба над кръстосаните си крака. След това вдигна поглед към Клетус.

— Не е невъзможно — отвърна той. — Ако работиш с някого като мен, трениран от дете в областта на мисловния и физическия самоконтрол. Аз мога да пренебрегна болката и дори съзнателно да спра сърцето си, ако искам. Също така мога, ако е необходимо, да потисна имунните си реакции — дори те да включват отхвърлянето, което те тормози… Клетус, ти притежаваш изключително богата естествена дарба, но нямаш моите години на тренировка. Дори и с помощта ми няма да можеш да овладееш отхвърлящия механизъм на твоето тяло.

— Ти не си единственият, който може да пренебрегне болката. Аз също мога. — Наистина ли? — Мондар изглеждаше заинтересован. — Разбира се, спомням си. Два пъти — първия на прохода Етер и сега при Двете реки, когато отново нарани коляното си, ти продължи да се движиш, докато при обикновени обстоятелства подобни движения щяха да бъдат непоносимо болезнени.

Очите му замислено се присвиха.

— Кажи ми, отричаш ли болката — искам да кажа, отказваш ли да приемеш, че тя е там? Или я игнорираш, тоест ти съзнаваш, че усещането е там, но не му позволяваш да ти повлияе?

— Игнорирам я. Започвам с това, че се отпускам напълно, все едно че се нося във въздуха. Подобна релаксация сама по себе си отнема доста от болката. После се прехвърлям на това, което е останало от нея, и малко или много я обезсилвам, докато заприлича на натиск. Мога да преценя дали се усилва или отслабва, или пък напълно е изчезнала, но изобщо не ми пречи.

Мондар бавно кимна.

— Много добре. Всъщност необичайно добре за тренирал самостоятелно. Кажи ми, можеш ли да управляваш сънищата си? — Донякъде — отвърна Клетус. — Мога да си поставя умствена задача, преди да заспя, и да работя върху нея, докато спя — понякога под формата на сън. По същия начин мога да работя върху някой проблем и когато съм буден — като изключа от скорост, фигуративно казано, една част от съзнанието си и оставя останалата част от тялото и съзнанието ми да действат на автопилот.

Мондар го изгледа. След това поклати глава. Този жест обаче изразяваше възхищението му.

— Изненадваш ме, Клетус. Би ли опитал нещо заради мен? Погледни на онази стена вляво от теб и ми кажи какво виждаш. Клетус извърна глава и погледна към равната, боядисана в бяло стена. Почувства леко убождане отстрани на врата, точно зад и под дясното ухо, което прерасна в експлозия от болка, също като от ужилване на пчела. Пое дълбоко въздух; докато дъхът му напускаше дробовете, ярката болка избледня и стана незначителна. Той се обърна отново към Мондар.

— Не видях нищо, естествено.

— Естествено. Беше само трик, за да те накарам да обърнеш глава — каза Мондар, поставяйки обратно в джоба си нещо, което приличаше на малък автоматичен молив. — Изумителното тук беше, че не успях да измеря никакво трепване на кожата, а това е физиологична реакция. Очевидно тялото ти изобщо не се съмнява във възможностите ти да се справиш бързо с болка.

Той се поколеба.

— Добре, Клетус. Ще работя с теб. Но искам честно да те предупредя, че въпреки това не виждам начин да успеем. Колко скоро искаш да ти направят трансплантацията?

— Не желая трансплантация — отвърна Клетус. — Сигурно си съвсем прав за невъзможността да се потисне моят механизъм за отхвърляне. Затова ще направим нещо друго. Във всички случаи ще бъде скок в тъмното, така че нека да опитаме с чудотворно лечение.

— Чудотворно… — повтори бавно думата Мондар.

— А защо не? — бодро попита Клетус. — За чудотворно лечение се говори още от векове. Да предположим, че се подложа на една символична операция. Там, където е протезата, в лявото ми коляно липсват кости и мускули. Чрез тази хирургическа намеса искам от еквивалентните места на дясното ми коляно да се вземат съвсем минимални части мускулна и костна тъкан и да се трансплантират в лявото на мястото, където би трябвало да са оригиналните. След това покриваме и двете колена с гипс — очите му срещнаха тези на Мондар — и ти и аз се концентрираме здравата, докато всичко мине.

За секунда Мондар остана неподвижен, сетне стана.

— Възможно е — промълви той. — Вече ти казах, че ще ти помогна. Но това изисква известно обмисляне и консултиране с моите приятели екзоти. Ще дойда те видя след ден-два.

На другата сутрин Клетус беше посетен от Ичан Кан и Мелиса. Ичан дойде пръв, сам. Седна сковано на стола до леглото. Клетус погледна внимателно по-възрастния мъж.

— Разбрах, че смятат да опитат нещо за това твое коляно.

— Поизвих няколко ръце — отговори Клетус, усмихвайки се.

— Да. Е, добре, късмет — Ичан отмести за момент погледа си към прозореца, после отново го погледна. — Помислих, че ще е добре да ти предам пожеланията на нашите хора и офицери. Обеща им победа почти без загуби и им я осигури.

— Обещах им битка — поправи го меко Клетус. — И се надявах, че няма да се стигне до жертви. Освен това те допринесоха много с точното изпълнение на заповедите. — Глупости! — възрази рязко Ичан. Прочисти гърлото си. — Те знаят, че емигрираш на Дорсай. Всички са много радостни. Без да искаш, повлече крак. Онзи твой млад лейтенант също ще дойде, щом се оправи рамото му.

— Вие го приехте, нали?

— О, разбира се! Дорсайците приемат всеки военен с чисто досие. Но ще се наложи да мине през нашето офицерско училище, ако иска да запази чина си и при нас. Марк Додс го предупреди, че няма гаранция, дали ще успее.

— Ще успее — уверено изрече Клетус. — Между другото, бих искал да чуя твоето мнение за нещо, след като и аз вече съм дорсаец. Ако осигуря средства за издръжка оборудване за тренировка, мислиш ли, че ще успееш да събереш група офицери и войници — горе-долу полк, които биха пожелали да отделят шест месеца за изцяло нова подготовка? При условие, че им гарантирам в края на този период да си намерят работа с двойно по-високо възнаграждение.

— Шест месеца са дълго време един професионален войник да преживява на издръжка — отвърна Ичан след кратка пауза. — Но след Двете реки смятам, че може да стане. Не е само по-доброто заплащане, въпреки че и това има голямо значение за хората със семейства. Вероятно ти ще им дадеш по-голям шанс да оцелеят, за да се върнат при тези семейства. Искаш ли да проверя?

— Ще ти бъда много благодарен.

— Добре. Но откъде ще намериш пари?

Клетус се усмихна.

— Имам предвид нещо. Ще ти обясня по-късно. Естествено на хората ще казваш, че всичко ще зависи дали ще намеря средствата.

— Разбира се — отвърна Ичан, докосвайки с пръсти мустаците си. — Мели е отвън.

— Така ли?

— Да. Помолих я да почака, докато обсъдя с теб някои лични неща… — Той се поколеба. Клетус чакаше.

Ичан беше седнал изпънат като жезъл. Челюстите му бяха стиснати, а лицето му приличаше на метална отливка.

— Защо не се ожениш за нея? — изрече накрая дрезгаво.

— Ичан… — започна Клетус и спря. — Какво те кара да мислиш, че Мелиса би искала да се омъжи за мен?

— Тя те харесва. И ти я харесваш. Ще бъдете добра двойка. Тя е много сърдечна, а ти си много умен. Познавам и двама ви по-добре, отколкото вие се познавате.

Клетус поклати бавно глава, за пръв път без да успее да намери готов отговор.

— О, знам, че тя се държи, сякаш всички отговори са й известни и би искала да командва моя живот и този на другите — продължи Ичан. — Но просто си е такава. Тя има усет за хората, искам да кажа, за това, което те наистина харесват. Също като майка си. Но е много млада. Смята, че някой трябва да направи нещо, и не може да разбере защо хората не правят това, което според нея би трябвало. Но ще се научи.

Клетус отново поклати глава.

— Ами аз? Какво те кара да мислиш, че аз ще се науча?

— Опитай и ще разбереш — отвърна Ичан.

— А какво ще стане, ако объркам нещата? — Клетус го изгледа малко повече от мрачно.

— Поне ще си я спасил от Де Кастрис — каза Ичан откровено. — Тя ще отиде с него, за да ме накара да я последвам на Земята. И аз ще я последвам, за да събера парчетата. Защото точно това ще остане накрая от нея — парчета. За някои жени не би имало значение, но аз познавам моята Мели. Искаш ли Де Кастрис да я има?

— Не — отговори Клетус, притихнал изведнъж. — И той няма да я има. Това поне мога да ти обещая.

— Може би — Ичан се изправи. — Ще ти я изпратя — каза той и излезе.

Малко след това Мелиса се появи на вратата. Тя се усмихна сърдечно на Клетус и седна на същия стол, който Ичан току-що беше освободил.

— Ще оправят коляното ти. Много се радвам. Той я гледаше как се усмихва. И за секунда усети действително нещо в гърдите си, като че ли сърцето му наистина трепна при вида й. Думите на Ичан отново прозвучаха в ушите му и защитната преграда, която хората и животът го бяха накарали да си изгради, май щеше да се срути.

— И аз също — чу се да казва той.

— Днес говорих с Арвид… — гласът й заглъхна. Той видя как сините й очи се вторачиха в неговите като хипнотизирани и разбра, че я беше приковал със своя непреклонен поглед.

— Мелиса — изрече бавно Клетус, — какво ще кажеш, ако те помоля да се омъжиш за мен?

— Моля те… — едва прошепна момичето. Той измести погледа си, освобождавайки я от влиянието си. Тя извърна глава.

— Знаеш, че трябва да мисля за татко, Клетус — отвърна с нисък глас.

— Да, разбира се.

Тя го погледна внезапно, отправяйки му усмивка, и постави ръка върху неговата, отпусната на чаршафа.

— Но аз исках да си поговорим за най-различни други неща. Ти наистина си забележителен мъж, знаеш ли!

— Да, нали? — успя да се усмихне той.

— Знаеш, че си. Направи всичко точно както каза. Спечели войната в Бакхала само за няколко седмици, и то без ничия друга помощ освен дорсайците. А сега и ти самият ще станеш дорсаец. Вече нищо не може да те спре да напишеш книгите си.

Клетус усети вътре в себе си болка — и защитната преграда отново го обгърна. Той пак беше сам сред хора, които не го разбираха.

— Страхувам се, че не всичко е свършило — каза той. — Приключи само първото действие. Всъщност действието едва сега започва.

Тя го погледна втренчено.

— Започва? — повтори недоумяващо тя. — Но Дау заминава за Земята тази вечер. Той повече няма да се върне тук.

— Опасявам се, че ще поиска да се върне.

— Ще поиска? Но защо?

— Защото е амбициозен и защото аз ще му покажа как да разшири обсега на амбициите си.

— Амбиция! — Гласът й беше изпълнен с недоверие. — Той вече е един от петимата Първи министри на Върховния съвет на Коалицията. Още година-две и ще има място в самия Съвет. Какво повече може да желае? Погледни колко е постигнал досега!

— Ти не премахваш амбициите, като ги потискаш, по същия начин както става и с огъня. За един амбициозен човек това, което има, е нищо. От значение е какво няма.

— Но какво още няма той? — Тя изглеждаше искрено учудена.

— Всичко — отвърна Клетус. — Една обединена Земя под негова власт, контролираща целия извънземен свят, също под негова власт.

Тя го загледа втренчено.

— Съюзът и Коалицията заедно? Но това е невъзможно! Никой по-добре от Дау не знае това.

— Аз възнамерявам да му докажа, че е възможно — настоя Клетус.

Бузите й порозовяха от гняв.

— Ти възнамеряваш… Сигурно ме мислиш за глупачка, която седи тук и те слуша!

— Не — каза малко тъжно той, — не повече от всеки друг. Просто се надявах, че поне веднъж ще ми повярваш.

— Да ти повярвам! — Внезапно за нейна собствена изненада я обзе убийствена ярост. — Бях права, когато те срещнах за пръв път и ти казах, че си също като баща ми. Всички си мислят, че той се интересува само от кожа и пушки, а всъщност те нямат никакво значение за него. Всеки смята, че ти си само студен метал и пресметливост, без нерви. Е, нека да ти кажа нещо — не можеш да излъжеш всички. Не можеш да излъжеш Арвид, не можеш да излъжеш баща ми. И най-вече не можеш да излъжеш мен! Хората са важни за теб, както за татко традициите — традициите за чест и смелост, и доблест, и всички онези неща, които останалите смятат, че са изчезнали. Това е нещото, което му отнеха там, на Земята, и това е, което ще му върна, дори и ако трябва да го направя насила — защото той е също като теб. Насила трябва да го накараш да се погрижи за себе си и да получи това, което наистина иска.

— Замисляла ли си се за момент — попита той спокойно, когато тя свърши, — че той може да е намерил отново традициите на Дорсай?

— Традиции? На Дорсай? — Гласът й трепереше от презрение. — Един свят, пълен със сбирщина от бивши войници, залагащи живота си в малки чужди войни, със заплащане не по-високо от това на един програмист! Нима според теб в това има традиция?

— Традициите ще се появят. Мисля, че Ичан гледа по-надалеч в бъдещето, отколкото ти.

— Какво ме е грижа за бъдещето? — Тя се беше изправила и гледаше надолу към него. — Искам да е щастлив. Той може да се грижи за всеки друг, но не и за себе си. Аз трябва да се грижа за него. Когато бях малка и майка ми умря, тя ме помоли — мен — да се грижа за него. И аз ще го направя!

Завъртя се и тръгна към вратата.

— И той е всичко, за което ще се погрижа — извика тя от вратата, като се обърна. — Ако си мислиш, че ще се грижа и за теб, забрави! Така че давай, залагай си главата заради някой принцип, когато можеше да седнеш и да свършиш истински добро дело, пишейки и работейки, за което си устроен!

Тя излезе. Вратата беше прекалено добре конструирана, за да тресне след нея. Болничната стая изглеждаше по-празна от всеки друг път.

Преди да свърши денят, той има още един посетител. Това беше Дау де Кастрис, доведен от Уефър Линет.

— Виж кого ти водя, Клетус! — каза бодро Уефър. — Попаднах на министъра в офицерския клуб, където обядваше с някакви екзоти, и той ми каза да ти предам неговите поздравления за абстрактното военно превъзходство. А аз го попитах защо не дойде с мен и не ти предаде сам поздравленията. И ето го тук!

Той отстъпи, пускайки Дау да мине напред. Зад гърба на високия мъж Линет намигна на Клетус.

— Имам да изпълня една поръчка тук. Ще се върна след минута.

Той се измъкна от стаята и затвори вратата след себе си.

— Трябваше ли да използвате Уефър като прикритие? — попита Клетус.

— Беше удобно. — Дау повдигна рамене, пренебрегвайки въпроса. — Моите поздравления, разбира се.

— Естествено. Благодаря ви. Защо не седнете?

— Предпочитам да постоя. Казаха ми, че ще отидете да се погребете на Дорсай. Ще продължите ли с писането на вашите книги?

— Все още не — отвърна Клетус.

Дау повдигна вежди.

— Нещо друго ли ще правите?

— Има половин дузина светове и няколко билиона хора, които трябва да бъдат освободени.

— Да ги освободите? — Дау се усмихна. — От Коалицията?

— От Земята.

Дау поклати глава. Усмивката му стана иронична.

— Пожелавам ви успех. И всичко това само за да напишете няколко тома?

Клетус не каза нищо. Продължи да седи изправен в леглото, като че ли очакваше нещо. Усмивката на Дау изчезна.

— Вие сте съвсем прав — произнесе с различен тон министърът, въпреки че Клетус не беше казал нищо. — Времето напредва и аз заминавам днес за Земята. Може би ще ви видя там — да кажем, след шест месеца?

— Едва ли — отвърна Клетус. — Но очаквам да ви видя тук. Да кажем, след две години?

Черните очи на Дау станаха студени.

— Вие съвсем погрешно ме разбрахте, Клетус. Никога не съм бил наемник.

— Нито пък аз.

— Да. Разбирам. Най-вероятно ще се срещнем — усмивката му неочаквано се върна — при Филипи.

— Никога не е имало друго място където бихме могли да се срещнем.

— Предполагам, че сте прав. — Дау направи крачка назад и отвори вратата. — Пожелавам ви скорошно оздравяване.

— А на вас безопасно пътуване до Земята.

Дау се обърна и излезе. Няколко минути по-късно вратата се открехна и Уефър промуши глава през пролуката.

— Де Кастрис отиде ли си? Не се забави много.

— Казахме си това, което имахме — отговори Клетус. — След това нямаше смисъл да стои повече.